Татуировките, за които един ден ще съжалявате

| от |

Татуировката е нещо много лично. Хубаво е внимателно да бъде взето решението за направата ѝ. Още по-внимателно трябва да се изберат мястото и самата татуировка… Ето няколко примера как не се прави.

tatoo (9)

 
 

От Джейн Ръсел до Марго Роби: жените и банските през годините

| от chronicle.bg |

 

Модата в банските костюми претърпява толкова революции, колкото всеки останал аспект в модата. От времето, когато жените ходели по плажа само за разходка или чай, до наши дни, културата се е променила повече от впечатляващо.

Споменаваме този очевиден факт, защото когато погледнем как се е променил външния вид на плажуващата жена през години, пак не можем да повярваме, че преди един век  жените са ходели на плаж така:

maryal-knox-SL7

Всяко десетилетие има своя белег върху плажното облекло и то се вижда най-добре през фотоапаратите на големите фотографи, в които застават любимите актриси от миналите епохи.

В края на ХIХ век за жените на плажа е важал стриктен дрескод – рокля до коленете, която покрива тялото, обикновено черна, ограничаваща влизането в морето до потапяне на краката до коленете. След Първата световна война се появява първият цял бански костюм, наричан понякога майо, който обаче се свива след намокряне. След него идва революцията на бикините носени от Бриджит Бардо през 60-те, а после Кристи Бринкли през 70-те.

В някои случаи плажното облекло е много точен лакмус за етапа на културно развитие. В много случаи типичният бански костюм може да бъде белег на епохата. От първите дни, до момичетата на Бонд през Елизабет Тейлър и компания, днес ви показваме някои от култовите бански костюми на минали епохи. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Емил Чоран: „Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд“

| от chronicle.bg |

За някои той е един от най-разрушителните мислители на времето си – Ницще на ХХ век, но по-мрачен и с по-отявлено чувство за хумор. Много, особено младите, го възприемат като опасен лунатик. Според други, той е просто безотговорен чаровен младеж, който не представлява опасност за никого, освен за себе си. Когато книгата му за мистицизма отива за печат, печатарят (добър и богобоязлив човек) отказва да я докосне. Измива си ръцете и авторът е принуден да публикува труда си на собствени разносни.

Кой е той? Той е Емил Чоран.

Роден е през 1911 г. в Рашинари – малко село в Карпатите, в Румъния. Отгледан е от баща, който е православен свещеник, и майка, склонна към депресивни състояния. Пише първите си книги на родния румънски език, някои от които са  колекции от кратки есета, други са афоризми. Още от млад страда от безсъние. Учи философия в Букурещ, а после става известен наравно с други румънски интелектуалци като Мирча Елиаде и Йожен Йонеско.

Пристига в Париж през 1936 г., но продължава да пише на румънски до началото на 40-те години. Скъсва окончателно връзките си с родината през 1946 г. В Париж много малко хора говорят румънски, затова започва да пише изцяло на френски своята книга, която след много редакции се появява на бял свят под името „Трактат за разлагането на основите“ (А Short history of Decay). В нея, и в следващите си книги, той се посвещава на собствените си трайни обсесии, които го свързват френските моралисти и го отдалечават от румънската народопсихология.

При Чоран противоречието вътре в нас не е слабост, а знак, че умът е жив. Писането не е, за да убедиш някого или да задържиш вниманието му, дори не е свързано с литературата. То е акт насочен към самия те – средство да се събереш след лично бедствие, да се спасиш от суровостите на живота, да се примириш или да улегнеш.

В  разговор с испанския философ Фернандо Саватер , Чоран казва: „Ако не пишех, щях да стана убиец.“ Писането е въпрос на живот и смърт. То може да направи живота много по-лек. Ето няколко цитата от Чоран (починал на днешната дата през 1995 г.), които са достатъчни, за да убедят дори скептиците в силата на неговите думи:

Romanian writer Emil Cioran

„Книгата е отложено самоубийство.“

„Наблюдавам с ужас как омразата ми към хората отслабва, а тя бе последната ми връзка с тях.“

„Продължаваме да обичаме. Все пак! Да това „все пак“ покрива Безкрая.“

„Еволюция в наше време: Прометей сигурно ще бъде депутат от опозицията“

„Човек забравя болката,но никога унижението.“

„Ако Ной притежаваше дара на пророк, сигурно би издънил ковчега.“

„Откажем ли се от настоящето заради миналото, нашият живот заприличва на безполезен сън. На сбор от сенки, залези и призраци.“

maxresdefault

„Като човек, роден на този свят с обикновена душа, аз си поисках друга душа – от музика – и така започнаха моите невъобразими мъки.“

„Докато ти си до такава степен недоволен от себе си, още не всичко е загубено.“

„Безброй са мерките на обществото срещу мизерията; и нито една срещу бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони бедни.“

„Душа без музика е красота без меланхолия.“

„Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд.“

emil-cioran

„Който успее да победи страха, може да се счита за безсмъртен.“

„Един от изворите на нашето нещастие е желанието ни да рушим и да даваме воля на престъпните си желания.“

„Страданието на другите може да ни ангажира най-много четвърт час.“

„Прозорливостта може да бъде присъща на всеки човек, който се чувства нещастен.“

„Умората от света често приема религиозна форма. Господ е море, в което сме готови да се потопим до забрава. По този начин ние бягаме от своята индивидуалност, от своето съществуване.“

97119c1ef0e7e05f87b5b93b4ab51be6

„Ако можехме да видим през очите на другите, сигурно бихме изчезнали веднага от този свят.“

„Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хипертрофирал – това вече е неизлечима болест.“

„Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че поне ще спасиш името си.“

„Едно богатство, което ни принадлежи: часовете, в които не правим нищо. Тъкмо те ни формират, превръщат ни в индивидуалности.“

„Само едно нещо може да докаже, че сме разбрали всичко: плачът без повод.“

 
 

Мечтите, които няма да се сбъднат, ако спреш да работиш в офис по 8 часа на ден

| от chronicle.bg |

„Ще напусна офиса и ще работя от вкъщи на свободна практика!“

„Ще напусна, защото ме ограничава стоенето от 9 до 5 в офиса.“

Или върховното:

„Ще напусна, за да се развивам, защото не искам да влизам в машината на фиксирания 8-часов работен ден.“

Мисли, които се въртят в почти всяка милениалска глава. Прекрасни на теория, трудно осъществими на практика.

Добавете към тези „аргументи“ и някой чиклит роман и представата е на една ръка разстояние. Напускате работа, на втория ден пиарите на „Ив Сен Лоран“ се свързват с вас, за отидете на Малдивите и да ви снимат голи за рекламата на новия им парфюм. После звънят от „Прада“, „Гучи“ и свършвате на корицата на септемврийския брой на „Воуг“.

Или пък на третия ден след напускане на работа от комитета на „Пулицър“ ви пишат, че сте награден за невероятната ви поезия, вдъхновена от момичето от Люлин 3.  Следват тонове бестселъри и участия в риалити шоута. Остава само да треснете молбата си за напускане на бюрото на шефа.

Да, работата всеки делничен ден от 9 до 5 е нещо крайно досадно. Както впрочем и половината живот. Разбира се че да прекарваш осем часа на ден, пет дни в седмицата на едно бюро в офис, заедно с още десетина колеги и денят ти да минава под ритъма на щракащи клавиатури, не е най-прекрасната работа. В един момент омръзва. А днес милениалите са на върха си и упорито скандират колко ограничаващо е да работиш по 8 часа на ден в офиса. Мисълта за самостоятелно индивидуално развитие е все по-изкушаваща.

Прекрасно, дано се случи на всеки, който го пожелае. Нека все пак уточним няколко неща, които няма да ви се случат (особено у нас), ако напуснете работа и решите да пишете своя собствена версия на чиклит роман.

Няма да изживеете своя „Яж, моли се и обичай“. Знаем, че дори тези, които наричат книгата „боклук“, искат да им се случи същото, но не – няма. Дори Елизабет Гилбърт е трябвало да работи поне 16 години в офис, докато си позволи да напусне. Още повече, (и това тя самата го казва), тя подписва договор с издателство да напише точно тази книга, което й отстъпва финанси, за да пътува 3 месеца в Италия, 3 в Индия и 3 в Бали. Така че нещата са с една идея по-подсигурени и човек е с една идея по-опитен преди да се впусне в подобно начинание. Та да, няма да направите околосветско пътешествие и да издадете бестселър. Но може да пробвате с булевардна стихосбирка (защото ще я пишете на някой булевард) „Яж, пости и се надявай“.

Няма да срещнете съвършената любов. На ментално ниво ще бъдете твърде заети да мислите как ще вържете двата края. А на материално, голяма е вероятността да не си платите интернета или телефона и да останете без Facebook, Tinder, Grindr и всичките съвременни способи за запознанство с нови хора и „опознаване на нови култури“. А вечеринки вече няма…

Няма да превърнете таланта си в кариера за милиони. Историята просто не познава такъв случай. Стивън Кинг е работил много време в обществена пералня още преди да напише „Кери“. Тенеси Уилямс е работил три години във фабрика за обувки и пише всеки ден, предимно нощем. Чак след години идват „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Джоан Роулинг години наред е била учителка. Схванахте ли идеята? Свободата си има цена. И тя винаги е 8-часов работен ден. За всички, дори за онези с яките снимки – човекът зад апарата е много вероятно да е, както казва приятелка на приятелка, „некво IT”.

Няма да можеш да обвиняваш никого. Мда, когато си в екип с още 15 човека все има на кого да стовариш вината за собствените си грешки. А това, всички знаем, е много сладко. И е много кофти, когато нямаш избор, че твоята тъпотия си е само твоя тъпотия. Помислете за това преди да напуснете.

Няма да откриеш вътрешното си Аз, което да те направи щастлив и блажен. Няма и да усетиш свободата. Ще усетиш просто временното блаженство да не зависиш от определена група хора. Но много скоро ще дойде следващата такава. И ще откриеш, че си още по-далеч от свободата.

За да не кажете сега, че мразим милениалите и сме черногледи, ето няколко прекрасни неща, които Ще ви се случат:

Ще си плащате сами осигуровките.

Ще пиете по-малко (защото пиенето е пари)

Ще ходите повече пеша (защото и пътуването е пари)

Ще преотктриете сладостта на краткотрайните флиртове (защото дълготрайните връзки изискват някаква минимална стабилност в чудото, наречено живот)

Ще заздравите връзката с мама, тате и баба (да са живи и здрави и дълго да ви гледат)

И накрая нека само уточним, че няма нищо лошо в стремежа на човек към самоусъвършенстване, свобода и професионално развитие. Лошо е , когато мечтаем правопропорционално на възможностите си.

 
 

6 причини да живеете в Лозенец

| от Цветелина Вътева |

Когато бях малка, прабаба ми и прадядо ми живееха в Лозенец. Не знам дали знаеха, че живеят в луксозен квартал, гледаха кокошки в двора, бяха садили хортензии по пътеката, която се спускаше към къщата и не се чудеха защо улицата им се нарича „Цветна градина“.

По лозенските наклони баща ми се е пребивал с мотор на паветата. Пак по тая „Цветна градина“ вуйчото на татко ми бил първият, който започнал да минава с чисто новия си Вартбург 311, модел от 56-а: хората цъкали възмутено с език, че се кара кола там, все пак на улицата си играели децата, не била място за автомобили…

На мястото на хортензиите и кокошките днес има паркинг и гаражи, а на мястото на къщата им – блок от т.нар. ново строителство, когато беше ново в началото на 21 век. Целият блок е напукан, мезонетът на последния етаж е запустял, а пред входа към паркинга става по минимум един скандал на 15 минути, защото някой е паркирал отпред и жителите не могат да си влязат/излязат.

Прабаба ми и прадядо ми починаха отдавна, а аз ползвам апартамента за купони. Като чуят хората, че е в Лозенец, всички казват: „А, супер, в центъра, много ми е удобно там, идвам“.

Дали е точно „центъра“ не зная, но сигурно и вие харесвате Лозенец. Да надраскаме 6 примерни причини защо:

Обичате да изпадате в нервна криза всеки път, когато трябва да паркирате

Ако животът ви е прекалено спокоен и скуката ви ломи, Лозенец е едно добро място за вас. Много е вероятно да се наложите да си извадите картон, че живеете там, за да паркирате безплатно в рамките на Зелена зона. Разбира се, рискът все пак от ЦГМ да ви сложат скоба си е налице. Ако пък паркирате просто така, ще оскубете косите си в рамките на 2 успоредни паркирания между Ford F350 и Mercedes G-Class. Имате си гараж и няма проблем? Няма, да. Докато някой не ви го запуши, което ще се случва в 9 от 10 пъти, когато решите да излезете с колата.

Харесва ви шегата с „Луксозенец“

Изпитвате мрачно удовлетворение, когато хората ви бъзикат, че живеете в „Луксозенец“. Знаете, че го казват с известна ирония, но луксът си е лукс, с колкото и сарказъм да го поръсиш.

Харесвате изгледа към кучешкия парк, обрамчен от 10 блока

Кучешкият парк, който сега наричат „Южен парк 2″ е онова пространство зад музея „Земята и хората“, където все още има алеи с пясък, поляни и хълмчета. Там денонощно тичат кучета, а през юли се прави A to Jazz фестивала. Ако живеете в онази част на Лозенец, която се пада срещу басейна „Спартак“ и бул. Черни връх, ще можете да виждате парченце от него. И то в модерна рамка от блокове с не толкова модерни импровизирани простори с гащи.

Обичате да си кълчите глезена в паве

Кварталът се разрасна и се застрои, но паветата по повечето улици си останаха. Може би ви напомнят за калдъръмите на Копривщица или за стария град на Пловдив. Романтиката е по-мощна от тази в любовната сцена на „Цар Лъв“, където Симба и Нала танцуват под един водопад…докато не си заклещите обущата между две павета и не се озовете на екстензия в Пирогов. Там романтиката е на малко по-ниско ниво.

Израснали сте в Козлодуй и държите сега да сте на един х(върле)й от НДК

Може още да наричате НДК „ендекато на културата“ и това още да ви е смешно, но си държите да сте наблизо. След като сте прекарали детството и ранната си младост сред закачки дали имате скрити крайници по тялото, защото живеете близо до АЕЦ, а зли състуденти в Студентски град са римували „Козлодуй“ с какво ли не, вече не искате и да чувате за родното си място. Искате да сте близо до центъра. Ако може – баш в центъра.

Харесвате полицаите от IV РПУ

И те, като другите, няма да ви свършат работа ако се наложи, но пред IV-о поне има градинка.