shareit

Там високо, в Македонията…

| от |

Там високо, в Македонията, близо до Самуиловия рид, в падините на планинското разклонение Илиница, над немирното село Слепче, между опушените от пожари стени на конака до манастира „Св.Йоан Предтеча“ се крие една страшна, героична и кървава история българска, разказва специалният пратеник на БГНЕС в Македония Дияна Тушева.

Оттук са минали голяма част от ослепените 15 000 самуилови войници на път за Преспа, за да стигнат до своя цар и пълководец. Между тях, на всеки стотина – по един едноок да ги води. Летописците казват, че като ги съзрял сърцето на храбрия цар Самуил, владетелят на най-голямата България, не издържало и издъхнал.

Покорителят на целите Балкани, на областта от Преспа до Сърбия на север, царят на българи и византийци, населявали тези земи, победителят в редица битки над Василий II, не преживял варварския акт, кощунствен дори за онези времена. Шарената миниатюра за неговата смърт на 6-ти октомври 1014 г. от Манасиевата хроника, която се пази във Ватикана, не ни дава много информация, освен за истинността на историческия факт.

Битката в клисурата край село Ключ, в планината Беласица, е една от най-величавите и трагични страници от родовата ни памет. Там е реваншът срещу българите на окървавения за вечни времена византиец, наречен не случайно Василий II Българоубиец. Поражението войската на цар Самуил претърпяла на днешния ден, 29 юли, преди 1000 години.

Изкачи се пеш до това свято място, манастира „Св.Йоан Предтеча“, докато се измориш. Докато ти просветне и пипнеш външния зид на тази обител. Тук свършва пътя, но започва мрачната изповед на едно трудно време. От тази височина днешните ни разпри и страсти изглеждат маловажни.

Манастирът е като малка крепост, със здрави зидани стени. Много е стара историята му – първите следи за него са от 7 в., на неговите основи са градени следващите манастири с църквата, с конака, с църковното училище. Земята под него е свидетел и за славните години и за упадъка му. Точната дата на основаването на манастира не е известна, но според източници през 1393-1394 г. в него е преписан един триод на старобългарски език, поради което се предполага, че е изграден през 14 век. Други сведения сочат, че е дигнат още от княз Борис I и е един от редицата дарени от него манастири на учениците на Свети Климент Охридски. Опожаряван и грабен е на два пъти- през 14 в. и през 17 в.

В мирните си години в манастира са живели около 200 монаха, превеждали са и са преписвали стари църковни книги, сформирана е цяла книжовна школа, разказва ни монахинята Аксиния. Тя е олицетворение на смиреността и вярата. Вглежда се с проницателни очи в гостите и разказва. След пожарищата и погромите будни книжовници и селяни са спасявали каквото могат- има оцелели книги, иконостасът, ценни икони, части от дворната врата. Сега най-ценната икона на Света Богородица е в музея в Скопие, други артефакти са в Москва, в София. И тук е останало нещо от онези времена- стенописът на Св. Георги вляво над манастирската врата и на български цар – над източната порта, не се чете надписът. Между 17 в. и 18 в. е страховито време – масово са избивани монасите, а манастира е плячкосван. Един от последните монаси, Дамян, игумен на „Св. Йоан Предтеча“, вече библейски стар, е удавен в близката река. По време на Илинденското въстание манастирът е нападнат от турски башибозук от селата Мургашево, Прибилци, Обедник и Суходол на 13 август 1903 година, а всички манастирските работници – убити.

Но най-тъжната и романтична история е свързана с ослепените самуилови войни и с дъщерята на цар Самуил Теодора-Косара. Според едни източници тя е била закрилник на монасите и е оценявала родолюбивото им и свято дело още преди да минат войниците през манастира. Дори им е подарила имот в Албания. Според други – когато ослепените войни са минали през манастира и са били лекувани от монасите, Теодора- Косара е била сред тях и помагала. Нейната съдба е също драматична. Оженила се с големи молби към баща си за негов пленник – сръбски княз, по любов. Бащата не отказал на любимата си дъщеря, върнал му титлите и го направил свой васал. След смъртта на цар Самуил първата българска държава просъщества още пет години. В кратък период на престола се възкачва неговия син Гаврил Радомир, убит от братовчед си Иван Владислав. Той убива и съпруга на Теодора-Косара, примамвайки го с хитрост уж да преговарят, на входа на базиликата на остров Св. Ахил в Преспа. Тези драматични събития стават причина дъщерята на цар Самуил да приеме монашеството до края на живота си.

Лечебни мехлеми, мед и икони предлагат в манастира днес, всеки минал оттук може да отнесе своя спомен от него. Кръвта и сълзите на мъчениците – самуилови воини отдавна са попили в тази земя, дали са име и на село Слепче, където и сега някои негови жители смятат,че са техни наследници. Погледнеш ли от манастира посоките на света не стигат да поемеш просторите, които се откриват пред очите. Светостта тук сякаш се слива с космоса.

И не се къса връзката… „Аз, Стоил Неделков, от Сугаревци /рода/ от с. Слепче се хванах да изографисам манастира…“, чете ни стария надпис неговият праправнук художника и кмет на селото Любе Неделковски – Бобек. На вид той сякаш е издялан от мраморния блок пред църквата „Св. Никола“ в центъра на Слепче. Този камък е даден от турците през робството като техен знак да не палят и разграбват храма. Как са се спазарили – не знаем, но хората са си запазили църквата, в която и сега има ценни икони и стенописи, правени през 1864 г. Любе Неделковски-Бобек е горд със Слепче – маха с ръце и сочи върховете над селото, което е в живописна котловина. Виждате ли, казва, оттук се виждат и трите върха, на които има манастири – „Св. Атанасий Велики“, „Св. Тома“ и „Св. Йоан Предтеча“. Може би, точно тази духовна Света Троица пази хората да не се разбягват по чужди земи и краища, не само старите и младите хора ги тегли тук.

Любе Неделковски-Бобек е наследил таланта да изографисва от прапрадядо си Стоил Неделков, макар че му е друга професията, а сега е и кмет. Не сме по-различни от другите македонци, не сме различни и от вас, българите, казва. Вие за нас сте братя, славянски народи сме – македонци, българи, сърби… Трябва да се разбираме помежду си, да си отворим границите, да си ходим свободно, да си бъдем братя и сестри, споделя той от сърце. Галерията му е малка, но подредена и носи името на Ван Гог. И него е нарисувал Любе, но истинския му талант е в иконите. Живописва ги върху платно, каменни плачи, дърво и всичките са особено одухотворени, в преливащи топли цветове и варак. И ги продава на цени, все едно ги подарява. Ех, този дух на Зорба Гърка, никога няма да ни напусне, нас, балканците…

Покоят, историята и митовете за самуиловите войни, красотите на Слепче, по които е луд Любе, имат някакъв необясним магнетизъм. Някъде, откъм манастира идват благите думи на монахинята Аксиния: всички злини, които ни настигат са заради това, че губим вярата си. /БГНЕС

 
 
Коментарите са изключени за Там високо, в Македонията…