Тайният дневник на една актриса

| от |

„Аз съм Розалинд и искам да избягам от театъра. Лунатичка съм. Искам да бъда нормална. Родителите ми са луди, защото са артисти. ”

Тя всъщност е София Бобчева. Не страда от шизофрения или раздвоение на личността. Просто е актрисата, която тази вечер ще изиграе Розалинд  в представлението „Лунатици” в Народния театър.

Обратно на новата роля, младата актриса обожава театъра. Нещо повече – не смята, че става за  друго, освен да играе. И обратно на помпозните, елегантни рокли на Розалинд, в истинския живот София е непретенциозна, макар в последно време да е превърнала прическата на героинята си в постоянна форма на косата си. „Това е тайната, която нося в себе си, когато съм на улицата. Винаги има нещо от ролята ми по мен – прическа, токове, рокля, бижу… Когато в началото на репетициите се превърнах в Розалинд, влиянието беше толкова силно, че се чувствах по-елегантна, кокетничих и се усмихвах повече. Сега малко отшумя. Допреди няколко седмици бях лунатичка, сега съм си аз”.

Жените в мен

Заради зодиакалните характеристики на Близнаците или заради поредица външни фактори, София минава през различни емоционални състояния, за да се въплъти в героините си. Любимата й роля е на 100-годишната Тартальона в дипломното представление „Красива птичка с цвят зелен”, с което завършва следването си в класа на Стефан Данаилов.  За него казва, че е голям човек, който учи на оптимизъм и освободеност.

Ролята на Тартальона е ключова за София. „Този образ отвори творческата ми палитра за нови цветове. Изиграх стара жена – роля, която на тези години няма как да получа на сцената на Народния театър. Тя беше лоша и грозна и едновременно с това флиртаджийка. Да играеш лош и грозен е много по-интересно и понякога – смешно.”

Като най-близка до себе си София определя ролята на Франсис от ”Пет жени в еднакви рокли”  „Тя е наивна, добричка, религиозна. Била съм и невзрачна, амбицарка, кариеристка, банков служител като Вики от представлението „Жана” . Вики не е ярък перонаж, но също има своя чар”.  Сред всички тези дами, някъде в София още живее и Сузи – момиче от бензиностанцията, глуповато и влюбено, което вярва сляпо на човека, който я убива. „Ролите са различни животи, които живея по времето на моя собствен”, казва още актрисата.

Малките големи роли

В процеса на работа София открива предизвикателство в малките роли. „Малките роли са много по-трудни от главните.  Това е, защото в рамките на едно появяване от 3 минути, например,  трябва да представиш героя си в пълния му блясък. В 3 минути да играеш изцяло плътен образ е много по-трудно, отколкото да се появиш няколко пъти по 3 минути на сцената и ако първия път не ти се получи, втория може да се реваншираш на публиката. Започнах да обичам малките роли повече от главните в определени моменти”, разкрива актрисата.

Подготовката и за малките, и за големите роли обаче се оказва доста трудна. „На мен най-много ми се сърдят приятелите, защото нямам винаги време за тях. И защото, когато се готвя за роля, забравям за късните излизания по купони. Особено преди премиера – тогава приоритетни са редица ритуали, като лягането в 9 часа”. При „бебешкото” заспиване след Сънчо, София  спи със сценария под възглавницата, за да си починат думите в главата й.  Преди премиерата,  по пътя  към Народния театър, в айпода й звучи една конкретна песен. Следва личната й молитва преди излизането на сцената  и заветното изречение : „Всеки ден във всяко едно отношение положението става все по-добро и по-добро”.

„Веднъж имах фрапантен случай – забравих си пиесата под възглавницата точно преди премиерата. Пристигнах трепереща при режисьорката и я убеждавах, че нещата няма да се получат. Тогава тя ми каза: „Щом пиесата я няма, значи е вътре в теб” – и всичко мина прекрасно”, разкрива София.

През цялото време, докато играе на сцената, София е като сензор за отношението на публиката. Всеки път вибрациите са различни, казва тя. „Имало е хора, чиито поглед срещам или виждам из редовете. В секундата, в която ги погледна, усещам, че не ме харесват. И нещата някак не минават добре. Има такива енергии. Има и хора, които каня винаги, защото са и талисмани”, споделя още София.

Очите са по-страшни от думите

„Винаги съм се страхувала най-много от очите – повече отколкото от думите. Когато съм на сцената на Народния театър ме гледат около 800 чифта очи. Имах емоционална дупка в един момент от живота си, когато това ме влудяваше. Получавала съм паник атака, докато съм на сцената – усещах как трябва да се махна веднага от погледите, защото имах чувството, че всеки момент ще припадна, ще падна… нещо лошо ще се случи”, разказва София.  В този период от живота си тя разбира, че трябва да се освободи моментално от страховете си, макар до ден днешен да получава сценична треска. „Нямах време да се занимавам със себе си. Имах си герой, който и е по-важен. Често изоставям себе си заради героя си, но така се чувствам добре, защото това е чара на професията– да си друг, различен човек”.

Сълзите са истински

Сълзите и голотата са двете неща, с които София  има челен сблъсък на сцената. „В началото ми беше много трудно да плача. Спомням си първия път, когато ми се получи в представлението „Професията на госпожа Лорън”, което играх в Ловешкия театър. В последствие усвоих сълзите с няколко тайни трика, които прилагам едновременно. Но най-важното е да влезеш в героя, да изживееш страданието му,  да си в дрехите и кожата му и ти идва да плачеш, от нещата, които го карат да страда”.

Що се отнася до голотата…

„Била съм чисто гола на сцената пред всички тези очи. Няма къде да се скриеш и знаеш, че те гледат. Притеснително е, но се успокоявах, че тогава съм  Жаки в „Очите на другите” – самата аз не бях гола”, казва София.

Работата по героините отнема дори съня на младата актриса, която си представя всяка мимика, жест, тон и въздишка, които са част от образа. Ако на следващия ден успее да ги вплете в интерпретацията си и добави нов нюанс на героя – значи нещата са се получили и си е свършила работата, казва още София. Текстовете, които учи наизуст, отнемат много време. Седмица – две тя преписва монолози, чете и повтаря по улицата, а приятелите я препитват и подават реплики по време на купони.

„Има роли, които ме отегчават, просто омръзват. Имало е моменти, когато съм искала да се откажа от театъра, да кажа край. Всички актьори са имали такива моменти, но е невъзможно. Нещо те влачи натам, към другия човек в теб. Като краста е”.

Такъв е моментът в началото на работата й в Народния театър. „Имаше моменти, в които се чувствах ненужна, там имаше други, по-добри актьори. Играех неща, които не ми бяха достатъчно, но това чувство изчезна с времето”, споделя още младата актриса. С времето осъзнава, че актьорството е единственото,  което може да прави сама, без чужда помощ освен съветите на режисьора.  И че публиката е тази, която решава кога да пляска. И макар да си тръгва изтощена от спектакъла с психическото състояние на героинята си, никога не си тръгва завинаги. „Случвало ми се е представлението да е само един час, а в тези 60 минути героинята ми преживява неописуеми неща – убива някой или децата й умират. Неизбежно е да го изживееш по някакъв начин, макар да не е реалност”.

Разочарованието в театъра

„Все по-често забелязвам, че младите артисти са се превърнали в коментатори. Обсъждат злобно колеги, критикуват и разбират от всичко на теория, но самите те не си вършат добре работата. Чувала съм неприятни коментари за себе си от човека, който до скоро ми се е усмихвал. Но най-неприятен ми е коментарът „Беше много сладка” – това е безпредметен комплимент – коя роля е сладка?”, пита се младата актриса.

Затова пък забравя мигновено обидите, защото Стефан Данаилов я е учил да бъде оптимист. И приема с усмивка наивното желание на всеки срещнат да стане актьор.

Преди да излезе на сцената, за да изиграе „Лунатици”  редом с Аня Пенчева и  Михаил Петров, София поглежда отново към огледалото и казва:  „Всеки иска да е актьор, писател и поет заради славата. Но какво всъщност получава от известността? Днес аз съм Розалинд, аз бягам от известността. А утре ще бъда еврейка”.

 
 

Почина Пол Алън, един от основателите на Microsoft

| от |

Пол Алън, който основава компанията „Microsoft“ заедно с Бил Гейтс, почина след боледуване от рак. Това съобщиха семейството и говорители на компанията.

Мнозина от IT сектора изказаха съболезнования си.

„С огромна мъка съобщаваме за смъртта на нашия основател Пол Алън, съосновател на Майкрософт и признат технолог, филантроп, строител на общност, природозащитник, музикант и поддръжник на изкуството“, се казва в съобщение на инвестиционно дружество „Вулкан“, една от компаниите, на които е основател.

През 1983 година Алън напуска „Майкрософт“, но остава съветник в компанията. Списание „Форбс“ оценява състоянието му на 20 милиарда долара.

Бил Гейтс изрази съболезнованията си в декларация. В нея той казва, че „персоналният компютър нямаше да съществува без него“.

 
 

П. Г. Удхаус: „Човек не се смее много, когато е сам.“

| от chronicle.bg |

Никой никога не е сбъркал с четенето на сър Пелъм Гренвил Удхаус.

Английският писател хуморист в продължение на 70 години пише едни от най-остроумните и забавни романи на английската литература. 40 години след смъртта си, продължава да бъде четен и обичан.

Роден е на днешната дата в Англия през 1881 г. в семейство от висшата класа. По-голямата част от зрелия си живот прекарва във Франция и САЩ, но винаги основни персонажи в книгите му са членове на висшето английско общество от преди Световните войни.

Забавният англичанин е татко на чудесните персонажи Джийвс и Устър, в чийто обувки може да гледате Хю Лори и Стивън Фрай на екран, както и на безброй шеги с английските обноски и нрави.

Българският е чел и чете редица негови книги, сред които „Нещо свежо в Бландингс“, „Стрихнин в супата“, „Горе главата, Джийвс“… А днес, ние предлагаме няколко цитата на един от най-добрите хумористи на миналия век.

pg-wodehouse-01

„Най-лошото на гнева е, че те вкарва в потресаващи прояви на безразсъдство и после хладнокръвно те зарязва да се оправяш както можеш.“

„Знаете ли, колкото повече живея, толкова повече разбирам, че големият номер в живота е да си достатъчно убеден какво точно искаш и да не се оставяш да те разколебаят разни хора, които си мислят, че знаят повече от теб.“

„Това е животът – постоянна поредица от неразбирателства и прибързани действия.“

„Винаги съветвам хората, никога да не дават съвети.“

114120469-594x594

„Всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел.“

„Няма по-сигурна основа за добро приятелство, от еднакъв вкус за литература.“

„Има едно единствено средство за борба с белите коси. Било е измислено от французите. Казва се гилотина.“

„Понякога просто сядам на пишещата машина и псувам.“

515383808-594x594

„Най-ужасната работа в писането е, че никога не можеш да си сигурен дали написаното си струва.“

„Човек не се смее много, когато е сам.“

„За да откриеш истинския характер на един човек, поиграй голф с него.“

„В разговорите съм като играчка с часовников механизъм – трябва да бъда нагласен първо.“

2911212-594x594

„Никога не съм завиждал на друг писател. Такъв ненаситен читател съм, че винаги съм благодарен, когато си намеря нещо хубаво да чета.“

„И тя има мозък за двама, което е точно количество, което едно момиче трябва да притежава, за да се омъжи за теб.“

„Той беше точно толкова интелигентен, за да знае кога да си отвори устата, докато яде, но със сигурност не повече.“

„Ако има нещо, което не харесвам, е някой да ми споделя мъките си, когато аз искам да му споделя моите.“

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

7 силни претендентки за следващия „Оскар“ за най-добра актриса

| от chronicle.bg |

Силният киносезон едва сега започва и все още имаме едни дълги три месеца преди да разберем със сигурност кои филми и хора ще се състезават в надпреварата за най-престижната кинонаграда – „Оскар“. Но някои от най-обсъжданите филми на годината вече излязоха и започнаха да се открояват определени имена.

И понеже жените актриси са нашата най-голяма  слабост, днес показваме някои от тях, които вървят стремглаво към първия ред на „Долби тиътър“.

Най-хубавото за нас, зрителите, тази година е, че конкуренцията в категорията за най-добра актриса ще бъде голяма. Наред с няколко познати имена, които по всяка вероятност ще бъдат сред първенците, се открояват и няколко сравнително нови за света на киното актриси.

Засега само няколко от най-обсъжданите филми са излезли по кината. По-голямата част са показани на големите кинофестивали през годината, които вече отминаха. Но отзивите на критиците и на фестивалните публики рядко се различават от това, което виждаме в края на януари, когато обявяват номинациите.

Затова разгледайте галерията горе, в която сме събрали 7 силни претендентки за „Оскар“ за най-добра актриса.