Тайният дневник на една актриса

| от |

„Аз съм Розалинд и искам да избягам от театъра. Лунатичка съм. Искам да бъда нормална. Родителите ми са луди, защото са артисти. ”

Тя всъщност е София Бобчева. Не страда от шизофрения или раздвоение на личността. Просто е актрисата, която тази вечер ще изиграе Розалинд  в представлението „Лунатици” в Народния театър.

Обратно на новата роля, младата актриса обожава театъра. Нещо повече – не смята, че става за  друго, освен да играе. И обратно на помпозните, елегантни рокли на Розалинд, в истинския живот София е непретенциозна, макар в последно време да е превърнала прическата на героинята си в постоянна форма на косата си. „Това е тайната, която нося в себе си, когато съм на улицата. Винаги има нещо от ролята ми по мен – прическа, токове, рокля, бижу… Когато в началото на репетициите се превърнах в Розалинд, влиянието беше толкова силно, че се чувствах по-елегантна, кокетничих и се усмихвах повече. Сега малко отшумя. Допреди няколко седмици бях лунатичка, сега съм си аз”.

Жените в мен

Заради зодиакалните характеристики на Близнаците или заради поредица външни фактори, София минава през различни емоционални състояния, за да се въплъти в героините си. Любимата й роля е на 100-годишната Тартальона в дипломното представление „Красива птичка с цвят зелен”, с което завършва следването си в класа на Стефан Данаилов.  За него казва, че е голям човек, който учи на оптимизъм и освободеност.

Ролята на Тартальона е ключова за София. „Този образ отвори творческата ми палитра за нови цветове. Изиграх стара жена – роля, която на тези години няма как да получа на сцената на Народния театър. Тя беше лоша и грозна и едновременно с това флиртаджийка. Да играеш лош и грозен е много по-интересно и понякога – смешно.”

Като най-близка до себе си София определя ролята на Франсис от ”Пет жени в еднакви рокли”  „Тя е наивна, добричка, религиозна. Била съм и невзрачна, амбицарка, кариеристка, банков служител като Вики от представлението „Жана” . Вики не е ярък перонаж, но също има своя чар”.  Сред всички тези дами, някъде в София още живее и Сузи – момиче от бензиностанцията, глуповато и влюбено, което вярва сляпо на човека, който я убива. „Ролите са различни животи, които живея по времето на моя собствен”, казва още актрисата.

Малките големи роли

В процеса на работа София открива предизвикателство в малките роли. „Малките роли са много по-трудни от главните.  Това е, защото в рамките на едно появяване от 3 минути, например,  трябва да представиш героя си в пълния му блясък. В 3 минути да играеш изцяло плътен образ е много по-трудно, отколкото да се появиш няколко пъти по 3 минути на сцената и ако първия път не ти се получи, втория може да се реваншираш на публиката. Започнах да обичам малките роли повече от главните в определени моменти”, разкрива актрисата.

Подготовката и за малките, и за големите роли обаче се оказва доста трудна. „На мен най-много ми се сърдят приятелите, защото нямам винаги време за тях. И защото, когато се готвя за роля, забравям за късните излизания по купони. Особено преди премиера – тогава приоритетни са редица ритуали, като лягането в 9 часа”. При „бебешкото” заспиване след Сънчо, София  спи със сценария под възглавницата, за да си починат думите в главата й.  Преди премиерата,  по пътя  към Народния театър, в айпода й звучи една конкретна песен. Следва личната й молитва преди излизането на сцената  и заветното изречение : „Всеки ден във всяко едно отношение положението става все по-добро и по-добро”.

„Веднъж имах фрапантен случай – забравих си пиесата под възглавницата точно преди премиерата. Пристигнах трепереща при режисьорката и я убеждавах, че нещата няма да се получат. Тогава тя ми каза: „Щом пиесата я няма, значи е вътре в теб” – и всичко мина прекрасно”, разкрива София.

През цялото време, докато играе на сцената, София е като сензор за отношението на публиката. Всеки път вибрациите са различни, казва тя. „Имало е хора, чиито поглед срещам или виждам из редовете. В секундата, в която ги погледна, усещам, че не ме харесват. И нещата някак не минават добре. Има такива енергии. Има и хора, които каня винаги, защото са и талисмани”, споделя още София.

Очите са по-страшни от думите

„Винаги съм се страхувала най-много от очите – повече отколкото от думите. Когато съм на сцената на Народния театър ме гледат около 800 чифта очи. Имах емоционална дупка в един момент от живота си, когато това ме влудяваше. Получавала съм паник атака, докато съм на сцената – усещах как трябва да се махна веднага от погледите, защото имах чувството, че всеки момент ще припадна, ще падна… нещо лошо ще се случи”, разказва София.  В този период от живота си тя разбира, че трябва да се освободи моментално от страховете си, макар до ден днешен да получава сценична треска. „Нямах време да се занимавам със себе си. Имах си герой, който и е по-важен. Често изоставям себе си заради героя си, но така се чувствам добре, защото това е чара на професията– да си друг, различен човек”.

Сълзите са истински

Сълзите и голотата са двете неща, с които София  има челен сблъсък на сцената. „В началото ми беше много трудно да плача. Спомням си първия път, когато ми се получи в представлението „Професията на госпожа Лорън”, което играх в Ловешкия театър. В последствие усвоих сълзите с няколко тайни трика, които прилагам едновременно. Но най-важното е да влезеш в героя, да изживееш страданието му,  да си в дрехите и кожата му и ти идва да плачеш, от нещата, които го карат да страда”.

Що се отнася до голотата…

„Била съм чисто гола на сцената пред всички тези очи. Няма къде да се скриеш и знаеш, че те гледат. Притеснително е, но се успокоявах, че тогава съм  Жаки в „Очите на другите” – самата аз не бях гола”, казва София.

Работата по героините отнема дори съня на младата актриса, която си представя всяка мимика, жест, тон и въздишка, които са част от образа. Ако на следващия ден успее да ги вплете в интерпретацията си и добави нов нюанс на героя – значи нещата са се получили и си е свършила работата, казва още София. Текстовете, които учи наизуст, отнемат много време. Седмица – две тя преписва монолози, чете и повтаря по улицата, а приятелите я препитват и подават реплики по време на купони.

„Има роли, които ме отегчават, просто омръзват. Имало е моменти, когато съм искала да се откажа от театъра, да кажа край. Всички актьори са имали такива моменти, но е невъзможно. Нещо те влачи натам, към другия човек в теб. Като краста е”.

Такъв е моментът в началото на работата й в Народния театър. „Имаше моменти, в които се чувствах ненужна, там имаше други, по-добри актьори. Играех неща, които не ми бяха достатъчно, но това чувство изчезна с времето”, споделя още младата актриса. С времето осъзнава, че актьорството е единственото,  което може да прави сама, без чужда помощ освен съветите на режисьора.  И че публиката е тази, която решава кога да пляска. И макар да си тръгва изтощена от спектакъла с психическото състояние на героинята си, никога не си тръгва завинаги. „Случвало ми се е представлението да е само един час, а в тези 60 минути героинята ми преживява неописуеми неща – убива някой или децата й умират. Неизбежно е да го изживееш по някакъв начин, макар да не е реалност”.

Разочарованието в театъра

„Все по-често забелязвам, че младите артисти са се превърнали в коментатори. Обсъждат злобно колеги, критикуват и разбират от всичко на теория, но самите те не си вършат добре работата. Чувала съм неприятни коментари за себе си от човека, който до скоро ми се е усмихвал. Но най-неприятен ми е коментарът „Беше много сладка” – това е безпредметен комплимент – коя роля е сладка?”, пита се младата актриса.

Затова пък забравя мигновено обидите, защото Стефан Данаилов я е учил да бъде оптимист. И приема с усмивка наивното желание на всеки срещнат да стане актьор.

Преди да излезе на сцената, за да изиграе „Лунатици”  редом с Аня Пенчева и  Михаил Петров, София поглежда отново към огледалото и казва:  „Всеки иска да е актьор, писател и поет заради славата. Но какво всъщност получава от известността? Днес аз съм Розалинд, аз бягам от известността. А утре ще бъда еврейка”.

 
 

IAMX издава нов електронен рок албум Alive in New Light

| от chronicle.bg |

Измъчван от засилена депресия, която подхранва последните му два албума, Chris Corner със сценичното име IAMX издава новото си LP Alive in New Light (AINL) на 2 февруари 2018. Проектът празнува напускането на демоните, които отдавна са го измъчвали и улавя жестоката фаза на метаморфозата, когато вече не си същия като преди, но не си и напълно този, в който се превръщаш.

В четири от парчетата се включва и ексцентричната татуистка, кралица на грима и суперфен на Corner, Kat Von D. Представянето на албума включва и линия от еротични стоки, направени от Ryan Clark и вдъхновени от дизайна на обложката. Една от песните от AINL беше използвана в епизод от сериала How To Get Away With Murder, което прави общо петнадесет песни на IAMX, включени в блокбастъра на ABC TV от стартирането му през 2014г.

Chris Corner and Kat Von D (2)

Записан, изпълнен и миксиран от Chris Corner в пустинята на Калифорния, в каравана с изглед към планината, AINL представя девет песни алтернативна електроника.

Парчето Stardust открива албума със звучене, което наподобява Personal Jesus от Depeche Mode, а заглавието на песента символизира издигането от пепелта. Ритъмът на Break the Chain, второто парче от албума, повишава напрежението с ескалиращите, меланхолични лирики и вокали на певеца.

IAMX-Alive In New Light cover (hi res)

Следва електро фънк парчето Body Politics, което наподобява звученето на рок бандата Nine Inch Nails. Според IAMX, то символизира превръщането му в част от клуба, загубата на себе си в ритъма и отдаването на първичното, освобождавайки се от мислите. Песента Exit, която е пета в албума, наподобява баладичното звучене на артистичната Bjork, с добавен пулсиращ ритъм. Следва Stalker, която пренася слушателя в екзотичен, съблазнителен и тайнствен паралелен свят, където любовта и манията се сблъскват.

Може да чуете за какво става дума тук.

 
 

Кристиян Диор: странностите на създателя на New Look

| от chronicle.bg |

Винаги сме твърдели, че за да усетиш истинското влияние на модата, трябва да се вгледаш в нейните основоположници – тези, които от 80 години насам продължават да вдъхновяват съвременните марки. Няма да се уморим да го повтаряме.

Днес отдаваме почит на един творец, чието име е еквивалент на думата „мода” – Кристиян Диор. Дизайнерът на рокли, които са кошмар за съпрузите и мечта за съпругите. За него Шанел казва: „Само човек, който не харесва жени, може да причини такова неудобство на жена.”, имайки предвид тесните му рокли, трудни за обличане и сваляне. Независимо от това, през 1947 година колекцията New Look променя начина, по който се обличат жените по цял свят слага началото на нова епоха в модата.

Името Диор е много повече от „модна къща” и известна марка. Зад четирите букви стои онзи масивен мъж, за когото родителите имат планове да стане юрист или политик, но той започва да рисува скици, за да се издържа. Биографията му се простира далеч отвъд нечовешки тънкият женски кръст и широки поли.

В чест на 113-ия му рожден ден, днес напомняме някои от интересните факти в биографията на един от любимите ни дизайнери, от времето, когато в модата имаше гении.

модели на Кристиян Диор през 50-те
Getty Images

Вечната Belle Époque

Годините на Втората световна война са тежки за модата във Франция. Почти всички материални ресурси се насочват към армията, в това число и платовете. Затова след 1945 г. жените не просто приемат, а се влюбват в пищните тоалети на Диор, който е пионер в разточителството на материали. Дизайните му са вдъхновени от La Belle Époque – епоха, чийто символ за дизайнера е неговата майка, Изабел Кардамон – жена, която той безусловно обожава. За него тя е символ на стила, красивите тоалети и тънката и елегантна фигура.

Усет към изкуството

Преди да се посвети на модата, Кристиян Диор, по настояване на родителите си, постъпва в училището за политически науки в Париж (École des Sciences Politiques ) през 1925 година. Когато се дипломира, баща му решава да му „подари” художествена галерия – място, в което ще се излагат творби на Пикасо, Жан Кокто, Жорж Брак. Именно в тази галерия за първи път е изложена творбата на Салвадор Дали „Упорството на паметта”.

Кристиян Диор, модел
Getty Images

Анархист

Кристиян Диор е поредното доказателство, че въпреки стереотипите за суеверията в модата, това е един политизиран свят, в който отделните личности са на почит. Самият той по време на обучението си в училището за политически науки, за кратко е последовател на анархизма, дори се определя като такъв. Въпреки това обаче, прекарва няколко месеца в Съветския съюз, където изследва влиянието на социализма.

Роднините му вдъхновяват един от известните му парфюми

Вярна към склонността на семейство Диор към бунтарство, сестрата на на Кристиян, Катрин, е член на Френската съпротива по време на окупацията на Франция от нацистите през Втората световна война. Заловена е от „Гестапо“ е транспортирана в концлагера в Равенсбрюк, където остава затворена до освобождаването му през 1945 година. Две години по-късно първият парфюм на Диор, „Госпожица Диор” (Miss Dior) е почит към героизма на Катрин.

модели на Кристиян Диор през 50-те
Getty Images

Разточител

Кармел Сноу, главен редактор на Harper’s Bazaar между 1934 г и 1958 г. налага израза New Look , на основа на следвоенната революция в модата, предвождана от дизайнера. Въпреки това други не са били толкова очаровани от работата му и протестират срещу разхищението на платове. Разточителството е в разрез с довоенната мантра „изработи, използвай и поправи. Заради това Диор си спечелва прякора The Tyrant of Hemlines (букв. тиранът на полите).

Суеверия

Суеверността на Диор става все по-голяма с годините. Винаги когато представя нова колекция, той кръщава един модел на родния си град Гранвил. Поне един модел трябва да носи букет от бели лилии, и в никакъв случай шоуто не трябва да започва без предварително разчитане на картите таро.

Кристиян Диор
Getty Images

Ваната

В некролога му в New York Times от 1957 г. се казва: „Зад огромната империя непрекъснато стои закръгления господар с розови бузи, който два пъти в годината се оттегля от света, за да създаде колекциите си. Голяма част от това време той прекарва във ваната, най-често в огромната си вана от зелен мрамор със сребърни елементи и кранчета с форма на глави на лебед. Докато се кисне в нея с часове, той рисува скиците.”

Смъртта му остава загадка

Воден от желанието си за почивка, през октомври 1957 година, Диор отива във вила в Монтекатини, северна Италия. Там на 24 октомври получава трети (и последен) инфаркт. Официалната версия е, че инфарктът е причинен от нездравословно хранене, но версиите и до ден днешен гравитират между сензацията и истината. Някои твърдят, че дизайнерът умира след задавяне с рибена кост, други, че инфарктът е получен след игра на карти, а един от близките му, Алексис фон Розенбърг, Барон дьо Реде, казва, че Диор умира след екстремен сексуален акт.

ив сен лоран  на погребението на Кристиян Диор
Ив Сен Лоран на погребението на Кристиян Диор

Наследникът

На погребението на Кристиян Диор присъстват над 2500 души – роднини, приятели, клиенти. Най-голямата тежест пада върху 21-годишния тогава Ив Сен Лоран. Момчето работи за „Диор” от две години и сега е назначен за творчески директор на модната къща. Списание LIFE прави снимка на Ив в деня на погребението на Диор, на която виждаме следващия голям дизайнер в характерното за него меланхолично състояние. Следващата колекция на марката ще бъде създадена от Сен Лоран и ще го превърне в „Малкия принц на модата” – началото на кариера, която ще продължи няколко десетилетия и ще остави още по-траен отпечатък в модата.

 
 

Едгар Алън По: тост с коняк и три червени рози

| от chronicle.bg |

На днешната дата през 1809г. се ражда един автор, чиито произведения вдъхновяват всички майстори на хоръра, начело със Стивън Кинг, занапред. Това е Едгар Алън По, когото познавате може би предимно от поемата му „Гарванът“.

По е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с  мистерии и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Той е и създателят на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика. Освен това, Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Разбира се, това го довежда до сериозни финансови затруднения.

Родителите му умират, когато той е невръстно дете. Отгледан е от Джон и Франсис Алън от Ричмънд, Вирджиния, но не е осиновен от тях. След като учи за кратко в университет и прави опити за военна кариера, решава да се отдаде на писателска кариера, която започва скромно с малката стихосбирка „Тамерлан и други поеми“ , подписана анонимно – „от жител на Бостън“.

После прави завой от поезията към прозата и прекарва следващите няколко години, работейки за литературни списания и вестници. Неговата работа го принуждава постоянно да се мести. Живее в Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. В Балтимор през 1835 година сключва брак с 13-годишната си братовчедка Вирджиния Елиза Клем По. През януари 1845 г. огромен успех му носи поемата „Гарванът“.

Две години по-късно, на 30 януари 1847 г., съпругата му умира от туберкулоза. На 7 октомври 1849 г. Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-01

На 3 октомври 1849г. По е открит на улица в Балтимор „в ужасно състояние и… нуждаещ се от спешна помощ“, според думите на човека, който го намира – Джоузеф У. Уокър. Едгар е отведен до близката болница, където умира в събота, 7 октомври 1849г. в 5 часа сутринта. Той не успява да се съвземе достатъчно, за да обясни как се е стигнало дотам да е в такова окаяно състояние и, незнайно защо, носи дрехи, които всъщност не са негови. Съобщено е, че Едгар неколкократно извиква името „Рейнолдс“ през нощта преди да умре, макар че е неясно към кого се е обръщал с това име. Някои източници твърдят, че последните думи на По са: „Господ да помогне на бедната ми душа“ (Lord help my poor soul).

Цялата лекарска документация, включително и свидетелството за смърт, са изгубени. Вестниците по това време съобщават за смъртта на писателя като „мозъчна претовареност“ или „интелектуална възбуда“, често срещани тогава евфемизми за смърт поради петнящи репутацията причини като алкохолизъм.

Въпреки всичко истинската причина за кончината на Едгар По остава загадка.

Мистериозността, която забулва живота, и особено смъртта на Едгар По, продължава да витае и след неговата кончина. От 1949 г. насам, незнаен човек тайно посещава гроба на писателя всяка година на рождената му дата. Тази традиция продължава вече 50 години, поради което е най-вероятно посетителите да са повече от един. Независимо от това, ритуалът е винаги един и същ: всяка година в ранните часове на деня на 19 януари, загадъчната личност вдига тост с коняк при гроба на По и оставя три червени рози.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-1

Писателят оказва силно и значително влияние както върху американската и световната литература, така и върху космологията и криптографията. На базата на неговото творчество са създадени редица музикални произведения, филми, видео игри и други. Днес някои от местата, където е живял, са превърнати в музеи.

В чест на неговата дата, сме ви приготвили някои цитати, с които да си припомните вечното му творчество:

„Границите, разделящи Живота и Смъртта, са сенчести и неясни. Кой може да каже къде свършва едното и къде започва другото?“

„И нощите ми – призрак кошмарен –
и – без теб! – мойте тягостни дни
ме зоват в онзи край легендарен,
дето твойта походка звъни.
О, в какъв ли пак танц лъчезарен!
Над какви ли въздушни вълни!“  – На една от Рая

„Най-хубавите неща в живота те карат да се потиш“.

„Полудях с дълги интервали на ужасяващо здрав разум“.

„Ако искате на мига да забравите нещо, напомняйте си да го запомните“.

„Тези, които мечтаят през деня, знаят неща, за които тези, които мечтаят само насън, дори не подозират“.

„Имам огромна вяра в глупаците – ще го нарека самочувствие“.

„Науката все още не е отговорила връх ли е на интелекта или не лудостта“.

„Никога не съм бил наистина луд, освен в случаите, когато беше намесено сърцето ми“.

„Никога да не страдаш означава никога да не си бил благословен“.

„Вярвай само на половината от това, което виждаш, и на нищо от това, което чуваш“.

„Годините любов се изтриват от само минутка омраза“.

 

„И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен

бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:

„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,

гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.

Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“

Той програкна: „Nevermore!“

 

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —

не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —

Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: „Nevermore!“

 

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,

сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.

Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:

„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —

както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“

Грак отвърна: „Nevermore!“,

из „Гарванът“

 
 

Почина разказвачът от Прованс, Питър Мейл

| от chronicle.bg, по БТА |

Британският автор Питър Мейл, чието установяване във Франция го вдъхнови да създаде бестселъра „Една година в Прованс“, почина на 78 години, предаде Асошиейтед прес. Мейл е един от популярните чуждестранни автори в България и книгите му ни накараха да обикнем френската провинция.

Издателят му Алфред Кнопф съобщи, че Мейл е починал след кратко боледуване в болница, близо до дома му в Южна Франция.

Книгата „Една година в Прованс“ излезе през 1989 г. От нея са продадени милиони екземпляри и по нея Би Би Си създаде сериал.
Други произведения на писателя са „Добра година“, „Винена афера“, „Прованс завинаги“, „Отново Прованс“ и „Марсилска афера“. През 2006 година романът „Добра година“  беше екранизиран за киното, а в главните роли влязоха Ръсел Кроу и Марион Котияр.