Тайният дневник на една актриса

| от |

„Аз съм Розалинд и искам да избягам от театъра. Лунатичка съм. Искам да бъда нормална. Родителите ми са луди, защото са артисти. ”

Тя всъщност е София Бобчева. Не страда от шизофрения или раздвоение на личността. Просто е актрисата, която тази вечер ще изиграе Розалинд  в представлението „Лунатици” в Народния театър.

Обратно на новата роля, младата актриса обожава театъра. Нещо повече – не смята, че става за  друго, освен да играе. И обратно на помпозните, елегантни рокли на Розалинд, в истинския живот София е непретенциозна, макар в последно време да е превърнала прическата на героинята си в постоянна форма на косата си. „Това е тайната, която нося в себе си, когато съм на улицата. Винаги има нещо от ролята ми по мен – прическа, токове, рокля, бижу… Когато в началото на репетициите се превърнах в Розалинд, влиянието беше толкова силно, че се чувствах по-елегантна, кокетничих и се усмихвах повече. Сега малко отшумя. Допреди няколко седмици бях лунатичка, сега съм си аз”.

Жените в мен

Заради зодиакалните характеристики на Близнаците или заради поредица външни фактори, София минава през различни емоционални състояния, за да се въплъти в героините си. Любимата й роля е на 100-годишната Тартальона в дипломното представление „Красива птичка с цвят зелен”, с което завършва следването си в класа на Стефан Данаилов.  За него казва, че е голям човек, който учи на оптимизъм и освободеност.

Ролята на Тартальона е ключова за София. „Този образ отвори творческата ми палитра за нови цветове. Изиграх стара жена – роля, която на тези години няма как да получа на сцената на Народния театър. Тя беше лоша и грозна и едновременно с това флиртаджийка. Да играеш лош и грозен е много по-интересно и понякога – смешно.”

Като най-близка до себе си София определя ролята на Франсис от ”Пет жени в еднакви рокли”  „Тя е наивна, добричка, религиозна. Била съм и невзрачна, амбицарка, кариеристка, банков служител като Вики от представлението „Жана” . Вики не е ярък перонаж, но също има своя чар”.  Сред всички тези дами, някъде в София още живее и Сузи – момиче от бензиностанцията, глуповато и влюбено, което вярва сляпо на човека, който я убива. „Ролите са различни животи, които живея по времето на моя собствен”, казва още актрисата.

Малките големи роли

В процеса на работа София открива предизвикателство в малките роли. „Малките роли са много по-трудни от главните.  Това е, защото в рамките на едно появяване от 3 минути, например,  трябва да представиш героя си в пълния му блясък. В 3 минути да играеш изцяло плътен образ е много по-трудно, отколкото да се появиш няколко пъти по 3 минути на сцената и ако първия път не ти се получи, втория може да се реваншираш на публиката. Започнах да обичам малките роли повече от главните в определени моменти”, разкрива актрисата.

Подготовката и за малките, и за големите роли обаче се оказва доста трудна. „На мен най-много ми се сърдят приятелите, защото нямам винаги време за тях. И защото, когато се готвя за роля, забравям за късните излизания по купони. Особено преди премиера – тогава приоритетни са редица ритуали, като лягането в 9 часа”. При „бебешкото” заспиване след Сънчо, София  спи със сценария под възглавницата, за да си починат думите в главата й.  Преди премиерата,  по пътя  към Народния театър, в айпода й звучи една конкретна песен. Следва личната й молитва преди излизането на сцената  и заветното изречение : „Всеки ден във всяко едно отношение положението става все по-добро и по-добро”.

„Веднъж имах фрапантен случай – забравих си пиесата под възглавницата точно преди премиерата. Пристигнах трепереща при режисьорката и я убеждавах, че нещата няма да се получат. Тогава тя ми каза: „Щом пиесата я няма, значи е вътре в теб” – и всичко мина прекрасно”, разкрива София.

През цялото време, докато играе на сцената, София е като сензор за отношението на публиката. Всеки път вибрациите са различни, казва тя. „Имало е хора, чиито поглед срещам или виждам из редовете. В секундата, в която ги погледна, усещам, че не ме харесват. И нещата някак не минават добре. Има такива енергии. Има и хора, които каня винаги, защото са и талисмани”, споделя още София.

Очите са по-страшни от думите

„Винаги съм се страхувала най-много от очите – повече отколкото от думите. Когато съм на сцената на Народния театър ме гледат около 800 чифта очи. Имах емоционална дупка в един момент от живота си, когато това ме влудяваше. Получавала съм паник атака, докато съм на сцената – усещах как трябва да се махна веднага от погледите, защото имах чувството, че всеки момент ще припадна, ще падна… нещо лошо ще се случи”, разказва София.  В този период от живота си тя разбира, че трябва да се освободи моментално от страховете си, макар до ден днешен да получава сценична треска. „Нямах време да се занимавам със себе си. Имах си герой, който и е по-важен. Често изоставям себе си заради героя си, но така се чувствам добре, защото това е чара на професията– да си друг, различен човек”.

Сълзите са истински

Сълзите и голотата са двете неща, с които София  има челен сблъсък на сцената. „В началото ми беше много трудно да плача. Спомням си първия път, когато ми се получи в представлението „Професията на госпожа Лорън”, което играх в Ловешкия театър. В последствие усвоих сълзите с няколко тайни трика, които прилагам едновременно. Но най-важното е да влезеш в героя, да изживееш страданието му,  да си в дрехите и кожата му и ти идва да плачеш, от нещата, които го карат да страда”.

Що се отнася до голотата…

„Била съм чисто гола на сцената пред всички тези очи. Няма къде да се скриеш и знаеш, че те гледат. Притеснително е, но се успокоявах, че тогава съм  Жаки в „Очите на другите” – самата аз не бях гола”, казва София.

Работата по героините отнема дори съня на младата актриса, която си представя всяка мимика, жест, тон и въздишка, които са част от образа. Ако на следващия ден успее да ги вплете в интерпретацията си и добави нов нюанс на героя – значи нещата са се получили и си е свършила работата, казва още София. Текстовете, които учи наизуст, отнемат много време. Седмица – две тя преписва монолози, чете и повтаря по улицата, а приятелите я препитват и подават реплики по време на купони.

„Има роли, които ме отегчават, просто омръзват. Имало е моменти, когато съм искала да се откажа от театъра, да кажа край. Всички актьори са имали такива моменти, но е невъзможно. Нещо те влачи натам, към другия човек в теб. Като краста е”.

Такъв е моментът в началото на работата й в Народния театър. „Имаше моменти, в които се чувствах ненужна, там имаше други, по-добри актьори. Играех неща, които не ми бяха достатъчно, но това чувство изчезна с времето”, споделя още младата актриса. С времето осъзнава, че актьорството е единственото,  което може да прави сама, без чужда помощ освен съветите на режисьора.  И че публиката е тази, която решава кога да пляска. И макар да си тръгва изтощена от спектакъла с психическото състояние на героинята си, никога не си тръгва завинаги. „Случвало ми се е представлението да е само един час, а в тези 60 минути героинята ми преживява неописуеми неща – убива някой или децата й умират. Неизбежно е да го изживееш по някакъв начин, макар да не е реалност”.

Разочарованието в театъра

„Все по-често забелязвам, че младите артисти са се превърнали в коментатори. Обсъждат злобно колеги, критикуват и разбират от всичко на теория, но самите те не си вършат добре работата. Чувала съм неприятни коментари за себе си от човека, който до скоро ми се е усмихвал. Но най-неприятен ми е коментарът „Беше много сладка” – това е безпредметен комплимент – коя роля е сладка?”, пита се младата актриса.

Затова пък забравя мигновено обидите, защото Стефан Данаилов я е учил да бъде оптимист. И приема с усмивка наивното желание на всеки срещнат да стане актьор.

Преди да излезе на сцената, за да изиграе „Лунатици”  редом с Аня Пенчева и  Михаил Петров, София поглежда отново към огледалото и казва:  „Всеки иска да е актьор, писател и поет заради славата. Но какво всъщност получава от известността? Днес аз съм Розалинд, аз бягам от известността. А утре ще бъда еврейка”.

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

Чарлз Буковски: „На 25 всеки може да бъде гений. На 50 трябва все нещо да си направил.“

| от chronicle.bg |

„Без да се опитва да се представи героически или в добра светлина, Буковски пише с истинността на човек, който няма какво да губи, което го отделя от повечето други „автобиографични“ писатели и поети.“ пише за него критикът Стивън Кеслер.

„Буковски е… феномен. Той се е утвърдил като писател с постоянен и настойчив стил, базиран на това, което самият той определя като своя „личност“, резултат от едно трудно и напрегнато съществуване“ пише друг.

Чарлз Буковски е един от най-известните американски съвременни автори на поезия и проза и, според мнозина, най-влиятелният и имитиран поет. Роден е на 16 август 1920 г. в Германия. Баща му е американски военен, майка му – германка. На 2 години пристига в САЩ, отгледан е в Лос Анджелис и живее там над 50 години.

Буковски разчита на собствения си опит, емоция и въображение, когато пише. Езикът му е директен, груб, рязък, картините изобилстват от насилие и секс. Някои критици определят стила му като обиден, други твърдят, че това е сатира на мачизма, която си служи с постоянната употреба на секса, алкохола и насилието.

Оставяме на вас да прецените, предлагайки няколко цитата от великия автор.

Charles Bukowski on "Apostrophes"  French Talk Show

„На 25 всеки може да бъде гений. На 50 трябва все нещо да си направил.“

„Ако ти се получи да излъжеш някого, това съвсем не означава, че той е глупак. Значи, той ти се доверил повече, отколкото го заслужаваш.“

„Свободната душа се среща рядко, но го знаеш, когато човекът срещу теб притежава такава – основно защото се чувстваш приятно, много приятно, когато си близо до него.“

„Дори и хиляди пъти да си прав, какъв е смисълът, ако жена ти плаче.“

„Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.“

Charles Bukowski

„Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.“

„Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа.“

„Бях привикнал към най-лошите неща: харесваше ми да пия, бях мързелив, не вярвах в Господ, политици, идеи, идеали. Бях посредата на нищото, нещо като не-съществуване и го приех. Не го правех, за да заинтересувам някого. Не исках да съм интересен, беше прекалено изтощително. Това, което всъщност исках, беше единствено уютно и скрито местенце, на което да живея и да бъда оставен насаме.“

Writer Charles Bukowski

„Дори и хиляди пъти да си прав, какъв е смисълът, ако жена ти плаче.“

„Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.“

„Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.“

„Трябва да умреш няколко пъти, преди да започнеш да живееш истински.“

„Адвокати, доктори, зъболекари, всички те печелят пари. Писателите? Писателите гладуват. Писателите се самоубиват. Писателите полудяват.“

 
 

Салма Хайек пусна снимки по бикини от ваканцията си

| от chronicle.bg |

Не че имаме нужда от доказателство, че Салма Хайек е красива, но все пак то се появява.

51-годишната актриса пусна снимки без филтри от ваканцията си и трябва да признаем, че много малко от Инстаграм моделите, които печелят парите си единствено благодарение на снимките си в мрежата, могат да й стъпят на пръста.

Ето какво имаме предвид:

A post shared by Salma Hayek Pinault (@salmahayek) on

Wind hair. Cabello de viento ‍♀️ #hair A post shared by Salma Hayek Pinault (@salmahayek) on

#nofilter #noretouching

A post shared by Salma Hayek Pinault (@salmahayek) on

In my element. En mi elemento ‍♀️. #water #nature #gratitude A post shared by Salma Hayek Pinault (@salmahayek) on

А гифът, който ви привлече, е кадър от филма „From dusk till dawn“.

tumblr_oj408sJidv1w0et12o4_400

 
 

5 неща, които не знаете за Коко Шанел

| от chronicle.bg, по Vouge |

Габриел (“Коко”) Шанел е казала: „Модата е преходна, но стилът е вечен“. На 19 август се навършват 135 години от рождението на известната модна икона. Дори век по-късно легендата за тази стилна дама продължава да вълнува хората по света.

По случай тази дата ви предлагаме пет малко известни факта за живота на Коко Шанел.

1. Започва кариерата си, като прави шапки – прости и сламени, без украсите, популярни по онова време. Тя казва, че жените са носели огромни самуни на главите си, конструкции от пера, импровизирали с плодове и пера. „Най-лошото от всичко, което ме отврати, беше, че техните шапки не пасваха на главите им“, казва тя. Отваря първия си магазин през 1910 година и го нарича Chanel Modes. Продава шапки, които не просто стават пример за стил, но и остават нейна запазена марка.

2. Chanel No. 5 е един от първите аромати, наречени на нейно име, а петицата се отнася до щастливото й число. Според „легендата“ през 1920 година Шанел наема Ърнест Бо – роден в Русия френски гражданин и бивш парфюмер на руските царе, да създаде първия й парфюм. След 10 месеца работа, Бо й представя 10 различни флакончета, номерирани от едно до пет и от 20 до 24. Шанел избира петият, може би заради някакво суеверно усещане. „Представих колекцията си рокли на 5 май, петия месец в годината и ще оставим този парфюм да запази петицата в името си; ще му донесе късмет“, казва тя тогава на Бо. И наистина носи късмет. До 1929 година това вече е най-продаваният парфюм в света и един от най-непреходните аромати в историята. Дори днес някъде по света нов флакон се купува на всеки 30 секунди.

коко шанел

3. Според един от най-известните цитати на Шанел, всяка жена трябва да има перли. Но самата дизайнерка често е носела смесица от истински и фалшиви перли. В средата на 20-те години на миналия век тя пуска колекция бижута, направени от верижки, мъниста и стъкло, с което прави революция в пазара на бижута. Твърди се, че Шанел е осъзнала нуждата на жените от по-достъпни финансово бижута, които по-лесно да могат да носят. „Бижутата не са направени, за да придават на жените аура на богатство, а да ги направят красиви“, е казала Шанел веднъж.

4. През 1929 година Коко Шанел създава си дамска чанта, която предизвиква скандал за времето си. Причината – има дръжка за през рамото – нещо, считано за непристойно по това време. Шанел обаче казва, че й е писнало да носи портмонетата си в ръка и да ги губи.

5. Когато Коко Шанел откривала фалшификати на свои дизайни, тя не просто не се притеснявала от това, а ги подкрепяла. Веднъж моделиерката се натъкнала на съвсем точни копия на свои модели, създадени с по-евтини материали. Вместо да се възмути, тя решила да се възползва от безплатната реклама. Дори връщайки се в Лондон, тя организира ревю в тесен кръг, като в поканите посочва, че гостите могат не просто да водят със себе си своите шивачи, но и да правят скици и записки.