shareit

Тайните на тайните служби

| от |

Нови разкрития доказват, че малко след основаването си германското външно разузнаване БНД е шпионирало и в самата Германия – по заръка на човека, който всъщност е трябвало да контролира дейността на службите, пише Дойче веле.

Тайните служби обичат тайнствеността. Те действат в тъмното, далеч от полезрението на обществеността. Типичен пример за това са следните няколко реда, които всъщност никога не е трябвало да видят бял свят. Написал ги е легендарният някогашен шеф на западногерманското външно разузнаване БНД Райнхард Гелен, който по времето на Хитлер заема висок пост в шпионската йерархия на националсоциалистите. В началото на 1960-те години, вече в демократични условия, Гелен описва по следния начин Вили Бранд: „голям работяга, но и голям натегач”. По онова време социалдемократът Вили Бранд е кмет на Западен Берлин, но според Гелен той е бил „натрапен на берлинчани от съюзниците“.

Фактът, че един шпионин с много тежко минало си позволява да раздава оценки за демократично избрани политици, силно смущава Клаус-Дитмар Хенке от Независимата историческа комисия за изучаване на историята на БНД. В своето проучване Хенке и колегите му разкриват някои от срамните тайни на БНД. Те изнасят информация за немалко високопоставени нацисти, които след войната намират топло място в лоното на западногерманското разузнаване. Комисията установява още, че правителството на Конрад Аденауер използва БНД за политически поръчки. „Вътрешнополитическата дейност на външното разузнаване е била далеч по-мащабна, отколкото сме предполагали”, казва Хенке.

adenauer

В противоречие със закона

Макар че БНД има стриктен мандат като външно разузнаване, Аденауер нарежда на шпионите да събират всевъзможни информации вътре в Германия: за приятели и противници, за опозицията и за собствената му коалиция. Под наблюдение са както опозиционният лидер Вили Бранд, така и коалиционният партньор Франц-Йозеф Щраус от Християнсоциалния съюз. Стотици информатори, официално водени като „агенти под прикритие”, събират сведения от областта на политиката и обществения живот и захранват с тях БНД. После шефът на службата ги внася в канцеларията на канцлера. „Повечето от тези сведения се предават само устно. Въпреки това обаче се натъкнахме и на записки, от които става ясно, че Аденауер им е поръчвал да вършат това или онова“, обяснява Хенке.

Комисията успява да идентифицира в архива на разузнаването най-малко 210 „разработки” на политици, учени и журналисти, съдържащи както изрезки от вестници, така и протоколи от разговори и изявления. Хенке признава, че документите не съдържат особено сензационни факти. Сензационното, според него, е самото им съществуване. Защото разузнаването осъществява тези разработки в противоречие със закона, но под благовидния предлог, че противодейства на чуждестранния шпионаж.

Когато не са подложени на достатъчен контрол, тайните служби интерпретират законите така, както им е угодно – дори в демократични държави. Поръчките, получени официално от правителството, се използват от тайните служби като един вид „легитимация на дейността им”, обяснява Бодо Хехелхамер, ведомствен историк на БНД, който сътрудничи с комисията на Хенке. В този смисъл резулатите от работата на комисията дават тласък на една много важна дискусия: за влиянието на тайните служби и контрола над тях.

Германското разузнаване БНД официално се намира под прекия контрол на канцлерството. Хенке смята, че това е неправилно, тъй като подобна служба не може да се контролира с обичайните средства: „Единственият начин да контролираш такава служба е да инсталираш в ръководството ѝ пълномощник по контрола, който да се отчита не пред канцлера, а пред парламента”, казва Хенке.

На теория и на практика

Специалистът по конституционно право Герхард Роберс също смята, че трябва да се пресекат възможностите за политическа употреба на службите и припомня, че на хартия това вече е уредено: парламентарната контролна комисия към Бундестага има официалната задача да следи тайните служби. Заседанията на тази комисия са закрити и поверителни. Членовете ѝ нямат право да говорят за обсъденото дори с други депутати, тъй като комисията има достъп до строго поверителна информация. „Тя може да изисква всякакви документи, да вика за изслушване служители и ръководители на тайните служби, дори министри. Контролът всъщност е добре уреден и допуска само минимален брой изключения от правилото”, обяснява Роберс. Юристът уточнява обаче и още нещо: „Разбира се, открай време се водят спорове за това колко точно и каква именно информация правителството предоставя на парламентарната комисия”. С други думи: когато става дума за тайните служби, доверието между изпълнителната и законодателната власт невинаги е на желаното равнище.

Историята показва, че в определени моменти правителството е крило информация от парламентарната комисия. Така например разработките, за които стана дума, са били унищожени през 1969-1970 година по нареждане на канцлерството. Комисията успяла да ги реконструира единствено с помощта на документи в други архиви. Дали Аденауер е бил единственият правителствен ръководител на ФРГ, който е използвал тайните служби за политически поръчки – това още никой не знае. Защото Независимата историческа комисия има засега достъп единствено до архивите с крайна дата 1968 година.

 
 
Коментарите са изключени

Първият председател на БОК – Ефтим Китанчев

| от |

България участва на първата модерна олимпиада през 1896 (формат, който барон Пиер де Кубертен съживява) с делегация в състав: гимнастиците Панайот Белев, Илия Пенчев, Димитър Илиев и Шарл Шампо и техния ръководител Тодор Йончев. Само Шарл Шампо обаче успява да се състезава на олимпиадата – в 3 дисциплини от гимнастиката.

Чак 27 години по-късно, на 30 март 1923 г. по инициатива на Министерството на войната се създава Българският олимпийски комитет. Целта на този БОК е да организира състезателите за участието им на олимпиадата в Париж следващата година. Този път да се състезават отиват 4 лекоатлети, 7 колоездачи и 2 състезатели по конен спорт, както и националният ни отбор по футбол. Един от ездачите е генерал Владимир Стойчев, който се класира на 11 място в от общо 99 участници.

За първи председател на БОК е избран Ефтим Китанчев. Той служи в комисията от 1923 до 1925. 

Ефтим Цветков Китанчев е роден през 1868 година в село Подмочани, Ресенско. Брат му е видният български политик Трайко Китанчев.

TraikoKitantchewBGteacher

Трайко Китанчев

Преди да получи длъжността си в БОК, Ефтим е и военен като от 1892 година е кавалерийски офицер в Българската армия, с чин подпоручик. Става поручик през 1895 година, а през 1901 година вече е капитан.  Завършва Кавалерийската школа в Пинероло, Италия, през 1906 година, а нов чин – майор – получава на 31 декември 1908 година. Но армейското му издигане не спира до тук. На 14 юни 1913 година, точно преди Междусъюзническата война да започне, е произведен в чин подполковник, а от 5 октомври 1916 година – и в полковник.

Служи в Първи кавалерийски ескадрон, в Първи конен полк, като началник на Кавалерийската школа, командир на пети и седми конен полк. По време на Първата световна война е назначен в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Служи и като комендант на София.

През 1919 се уволнява от войската и заниманията му вече са съсредоточени в спортна дейност – занимава се с конната езда и фехтовката. Именно тогава управата на Българския народен спортен съюз го делегира начело на Българския олимпийски комитет. На следваща година той приема за своя цел да изпрати възможно най-много спортисти на олимпиадата в Париж.

След тази богата военна кариера Ефтим Китанчев отдава последните години от живота си на олимпийското движение в България.

Какво обаче успява да свърши Китанчев за скромния срок на своята службата? Всъщност не прави нищо особено и революционно. Но действията му днес могат да послужат за ярък пример за поведение на себеотдаденост и скромност.

Олимпийските игри в Париж наближават и Българският олимпийски комитет получава покана да пусне свои състезатели не от кой да е, а лично от човека, който възражда един от най-големите спортни форуми в света – барон Пиер дьо Кубертен.

Charles Champaud

Шарл Шампо

Това на практика ще бъде първата олимпиада, на която реално ще се състезават българи. Вече сме пращали свои представители – на гореспоменатите първи Олимпийски игри във формата, в който ги знаем днес, през 1896 г., на които под флага на България успява да се състезава само Шарл Шампо. Но въпреки че участва за България, както може би отгатвате по името му, Шампо не е българин, той е швейцарец. Затова сега на предстоящото огромно за българския спорт събитие, новосъздаденият олимпийски комитет и неговият председател имат силното желание да пратят колкото се може повече наши състезатели. Именно това желание ще произведе постъпката на Ефтим Китанчев.

Най-стандартното и очаквано нещо е именно той като председател на БОК да води българската делегация във Франция на церемонията по откриването на Игрите. Така да се запознае с барон Дьо Кубертен и да се покаже пред света. Китанчев обаче отказва да замине за Париж, а мотивът за решението му е чудесен – вместо него, с парите за неговото пътуване да бъде изпратен още един български спортист. В резултат на това България участва на Игрите с 24 спортисти – 4-ма лекоатлети, 7 колоездачи, 2-ма състезатели по конен спорт и футболния ни отбор (като, разбира се, само 11-те играли се считат официално за участници).

За съжаление, те не успяват да спечелят медал. Сред тях са поручик Крум Лекарски и ротмистър Владимир Стойчев, който участва в турнира по конен спорт.

След игрите Ефтим Китанчев става генерален консул на България в Атина. Там е и кончината му през 1925 година, когато е на 57-годишна възраст.

Страната започва да печели редовно медали от летни олимпийски игри чак при олимпиадата в Хелзинки през 1952 година. Спортните ни успехи се увеличават с всяка следваща и да достигнат своя пик на известната олимпиада в Москва през 1980 година, на която страната ни печели общо 41 медала (сред които 8 златни) и така се нарежда на трето място в общото класиране по този показател.

След смяната на политическия режим в страната, представянето ни на олимпийските игри постепенно спада, като на всяка следваща олимпиада медалите намаляват драстично, докато накрая се стига до олимпиадата в Лондон през 2012 година. Там страната печели едва 2 медала, което е най-слабия резултат за България от 1956 година насам

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Руският Макаров – Елвис на пистолетите

| от |

Малко след Втората Световна война започва възраждането на военната индустрия. След като автоматичното оръжие започва да демонстрира невероятно преимущество, почти всеки производител започва да променя своята концепция. В мирното време, което мнозина наричат „Студената война“, когато двете велики сили се опитват да наложат влиянието си във всяка точка на света, въоръжаването е възхода на военната индустрия започва бавно и сигурно да затвърждава думите на Айнщайн: „Не знам с какво оръжие ще се води третата световна война, но четвъртата ще бъде с камъни и пръчки.“.

Добрата новина е, че още не сме стигнали до такъв конфликт, лошата е, че създаденото оръжие ще стигне за няколко световни сблъсъка. След като АК-47 прокарва пътя на автоматичното оръжие, руските инженери започват да опитомяват идеята за самозареждащото се оръжие и по тази линия решават да подменят екземпляри като Tokarev TT33 и Nagant M1895 револверът. Лекото стрелково оръжие има някои изисквания, за да се наложи сред сериозната конкуренцията. TT33 е впечатляващ пистолет от Втората Световна война, но при всички положения не може да продължи своето съществуване.

Тежък е, не винаги се хвали с особена надеждност, а и много войници успяват да се прострелят сами, защото предпазителят не е сглобен правилно. Точно тези грешки трябва да бъдат променени. Друго главоболие за войника били пълнителите, които също не били удобни при зареждане. И така в края на 1945 г. се разработва нов дизайн за пълнител. Конкурентите са съответно с 7.62-милиметрови патрони и 9-милиметрови. Създателят Семин получава похвали, а и неговото творение е особено качествено и още по-важното – евтино за производство.

Soviet Makarov army handgun with ammunition

Според много критици, историята на Калашников е приятелски копирана от друго немско оръжие. Ето защо не трябва да се изненадвате, когато разберете, че следващият модел има впечатляващи прилики с Walther PP. В специален конкурс се събират редица конструктори и инженери, които търсят решение за създаването на елементарен за поддръжка пистолет, който може да се похвали с отлична здравина и безотказна работа. Повече от 10 инженера предлагат своите проекти за тестове. През пролетта на 1948 г. има един модел, който изпъква над всички останали. Пистолетът на Макаров се хвали с 20 пъти по-малко проблеми спрямо конкурентите си в лицето на Барюшев и Севрюгин.

Освен това използва много по-малко части, за да не може да се развали. На следващата година официално влиза в производство и ще бъде предпочитано оръжие за целия свят. Макар и не всяка техника на СССР да получава такива възхвали, творението на Николай Макаров се използва и до днес във всяка гореща точка. Разбира се, оръжието претърпява още промени и едва през 1951 г. излиза най-познатата версия, която е използвана дори от Джеймс Бонд (не само в старите екранизации, но и в новите). Може да изглежда странно, но тайната на всяко добро и качествено оръжие е неговата елементарна конструкция. По тази причина и до днес се използва AK-47.

Макаров продължава да се произвежда и до днес, макар и мнозина да смятат, че е реликва. Кой е подозирал, че именно Макаров ще надживее ГДР и СССР? И нещо още по-важно, произвеждал се е и в България. Родната версия категорично се нарежда сред фаворитите в производството. През 90-те години оръжието получава по-сериозен пълнител за 12 патрона, с което става значително по-заплашителен и с безпроблемен механизъм може да решава много сериозни конфликти. Агентите на КГБ също не се оплакват, след като техният пистолет идва със заглушител.

Makarov pistol close-up depicted on a white background

За толкова дългия си живот (макар и конструкторите да споделят, че разработват нова версия, която трябваше да влезе на въоръжение през 2019 г.) Макаров е участвал в редица военни конфликит. Следите от него започват в първата Индокитайска война, преминава през дебрите на Виетнамската война, участва активно в революцията в Никарагуа, Ливанската гражданска война го помни като ефективен пистолет, не е пропуснал Афганистан, Анголската гражданска война, Чеченската война, сраженията в Афганистан (които продължават и до днес) и още много други.

Благодарение на малките си размери, това е оръжието, което всеки разумен човек би поискал да притежава. Освен безотказна работа, този път разполага и с много добър предпазител, за да няма никакви инциденти. След редица преработки, предимно върху дизайна, това оръжие продължава да се използва по една много точна причина – работи много добре и може да се справи отлично!

Най-вероятно трябва да знаем, че това е оръжието, което е достигнало космически висоти. Според някои мъдри глави, в открития космос е необходимо оръжие. Ето защо от първия полет в космоса до падането на СССР, всеки космонавт е имал достъп до личен Макаров и разбира се – патрони. Най-вероятно руснаците са вярвали, че е възможно някой да нападне космическата им станция и едва ли са визирали извънземни. Ако през новото хилядолетие имаха оръжие, нямаше да страдат от счупената си тоалетна, която е използвана от американци и руснаци. Този международен конфликт остава за друг път. Рядко може да се окаже, че истинско оръжие е успяло да стигне толкова далече, включително в космоса.

semi-automatic black hunting shotgun, cartridges 12 gauge, and makarov pistol

Не случайно Макаров е смятан за „Елвис на пистолетите“, той никога не предава своя собственик и винаги изпълнява работата. Никой не е сигурен колко точно от тези са произведени някога, но имайки предвид, че пистолетът се е произвеждал в целия източен блок и може да бъде открит официално в около 47 страни, можем спокойно да предложим цифра от милиони екземпляри. Най-вероятно е оценяван и от официалните сили на реда и от различни партизански движения.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени