shareit

Тъмното минало на Индонезия

| от |

Убийствата на комунисти са една особено мрачна страна от историята на Индонезия, която и до днес не е преодоляна. Филмът „The Act of Killing“ се стреми да направи тъкмо това, разказва Дойче веле.

„Първоначално ги измъчвахме до смърт, но така се лееше твърде много кръв – имаше опасност да ни разкрият. Затова разработихме по-добра система“, казва Анвар Конго и с готовност разказва как вместо да продължи да измъчва завързаните си жертви, е завързвал на шиите им примки от бодлива тел и ги е задушавал. Убил е по този начин около 1 000 души.

SXW_Act-of-Killing_0b

Сцената е от удостоения с много награди разтърсващ филм „The Act of Killing“. В него режисьорът Джошуа Опенхаймер дава възможност на хора като Анвар Конго да представят своята версия за масовите убийства, извършвани през 1965-1966 г. Резултатът е донякъде документална, донякъде измислена творба, която разкрива цялата жестокост на убийците, тъй като те не без гордост са изтъквали деянията си пред обществеността. Представяли са се за национални герои, защитили Индонезия от „червената опасност“.

Убийства в системата

Проявите на насилие започват през нощта на 1 октомври 1965, когато са убити шестима индонезийски генерали. И макар и до ден днешен да не се знае кой е убиецът, вината за това е стоварена върху комунистите, които били планирали преврат.

Генерал Сухарто повежда борбата срещу комунистите, които от гледна точка на Запада и прозападно настроените военни били станали твърде влиятелни. В средата на 60-те години Комунистическата партия на Индонезия разполага с около 20 милиона поддръжници и след Китай и Съветския съюз е третата най-голяма компартия в света.

През следващите месеци са избити между половин и три милиона членове на Комунистическата партия – благодарение на системно провежданата от армията чистка. В „акцията“ били ангажирани и обикновени граждани и паравоенни групировки, на които били раздавани списъци с имената на хора, които трябвало да бъдат ликвидирани. Освен това на редица места събитията се отличавали със собствена неконтролируема динамика – всеки, който по някакъв начин имал комунистически връзки, бил или убиван, или арестуван.

Греховете остават неизкупени

Всички досегашни опити за някакво преодоляване на тази тъмна страница от индонезийската история са били обаче по-скоро половинчати. Първият демократично избран президент Абдурахман Уахид се извини през март 2000 година официално, но не от името на индонезийското правителство, а само за делата на мюсюлманската организация „Надатул Улама“, свързана със зверствата, извършени през втората половина на 60-те години. Пак през 2000 година е създадена Помирителна комисия, която обаче през 2006-та е разпусната без да е постигнала нищо – обявена е за противоконституционна.

Също и докладът на индонезийската правозащитна комисия от 2012 г. остава засега без последствия. Престъпленията, извършени през 1965 и 1966 г., са признати с препоръката да се разследват тогавашните военни командири. Но за провеждането на процес от набързо създадения Съд за човешките права е необходимо съгласието на парламента и президента Сусило Бамбанг Юдхойоно. Такова обаче надали ще бъде дадено като се има предвид, че това означава Юдхойоно да се изпръви срещу своя тъст и ментор Сарво Едхи Уибово, изиграл решаваща роля в преследванията на комунистите.

„В държавните структури все още има много връзки с извършителите на убийствата или техните семейства. Това са силни лични интереси, които пречат на преработката на миналото. Най-вече военните са тези, които се противопоставят, защото в противен случай ще се окажат основните виновници“, обяснява Дъглас Камен, експерт по Индонезия в сингапурския университет.

Надеждата на жертвите

„За нас би било много важно престъпниците да бъдат осъдени, оцелелите жертви да бъдат обезщетени и да възстановят репутацията си. За мнозина ние все още сме „лошите“, казва председателят на Дружеството на пострадалите Беджо Унтунг, който от 1970 до 1979 е в затвора, понеже баща му бил член на комунистическата партия. „Истината често се изкривява“, подчертава Унтунг – в учебниците по история масовите убийства или изобщо не се споменават, или се представят като спонтанни актове на отмъщение от страна на цивилните граждани спрямо комунистите.

Според Джошуа Опенхаймер важното е, че неговият филм е предизивкал обществена дискусия: „Имам впечатлението, че индонезийските медии използваха филма като повод, за да сложат край на мълчанието си. Междувременно се пише все повече за това, което действително се е случило през 1965 година.“

Това обаче, което остава, е страхът. Радикалните групировки, замесени в някогашните масови убийства, и до днес извършват атаки срещу онези, които полагат усилия за преработване на миналото. Филмът на Опенхаймер не е изключение – премиерата му в Джакарта премина при много строги мерки за сигурност. Самият режисьор не присъства заради отправена към него заплаха, че ще бъде взривен. В началото на октомври членове на Антикомунистическия фронт щурмуваха сбирка на бивши политически затворници и нанесоха побой на участващите в проявата.

 
 
Коментарите са изключени

Какво е коронавирус и какво научи Китай от SARS епидемията

| от |

Между ноември 2002 и юли 2003 г. Китай се изправя на едно много дълго и мъчително предизвикателство. Възникналата епидемия позната още като SARS или тежък респираторен синдром е специфична битка, която бързо успява да се превърне в обществена заплаха. За периода на върлуване са регистрирани повече от 8090 случая и 774 смъртни случая в 17 страни. Днес китайските лекари използват натрупаните знания от 2001-2003 година, за да неутрализират новата епидемия, която бързо и смело започва да се превръща в сериозна медицинска напаст.

Епидемията Sars започва със симптоми, които напомнят за грип и може да включват  висока температура, болка в мускулите, умора, кашлица, сухо гърло и други популярни симптоми. Едва ли би изненадала с нещо по-различно от обичайния зимен грип, идентичното при всички случаи е температура над 38 градуса по Целзий. Колкото повече се засилват симптомите, толкова по-често пациентът започва да остава без дъх и да развива пневмония. Основният маршрут за предаване на тази епидемия е чрез контакт на лигавицата с въпросните патогени и формити – тела, които могат да носят заразата до друг приемник, без самите те да се излагат на риск.

Дори и в началото на 21-и век се оказва, че хигиената е ключът към предпазване от всички видове заболявания. Елементарните похвати са напълно достатъчни, за да се предотвратят бъдещи главоболия, но очевидно това е твърде високо изискване в Китай. Следващите превенции, имайки предвид, че заразата се носи по въздушно-капков път са насочени именно към изолацията на хора. Улиците се изпразват, всички са принудени да стоят в домовете си и за първи път летищата в страната са били снабдени с термални скенери за проверка на температурата на заминаващите.

gettyimages-1195586793-594x594

При висока такава става ясно, че пасажерът може да е заразен и не се позволява напускането. За жалост има периоди, в които симптомите още не се проявяват и точно по тази линия SARS успява да се промъкне зад границата на Китай. Традиционните антибиотици не помагат, тяхната основа насока е грип, а не зарази. В повечето случаи китайските лекари започват да използват добре познатите антипиретици – нестероидни противовъзпалителни средства (ибупрофенът е точно такъв), кислород и механично проветряване на стаята, за да се намали ефекта на заразата, а за редуцирането на възпалените дробове се използва сериозно количество стероиди.

Пациентите се настаняват в специално изолирани помещение, които не позволяват пренасянето на заразата от стая в стая. Нямат дори достъп с останалите пациенти и сестрите. Подобна методика помага значително в битката. В повечето случаи, докато тялото се бори с инфекцията, настъпва и синдромът на освобождаване на цитокини. Какво означава това?

Когато имунната система се бори с патогени, цитокините ѝ сигнализират да изпрати определено количество т-клетки и макрофаги – малко по-голяма клетка в покой, която може да се превърне в мобилно бяло кръвно телце, раздвижващо се именно по време на инфекция. И докато пътуват белите кръвни целта към вредителя, те продължават да изискват от тялото активиране на още такива. Обикновено имунната система си върши идеално работата, но в специфични случаи са необходими лекарства, които да я подтискат, за да не позволи отхвърлянето на чужди органи при трансплантация например. Синдромът възниква и при други тежки случаи, като Ебола и дребна шарка. Очевидно се проявява и в SARS.


View this post on Instagram

It’s fricken bats. I love Halloween. Video submission by @bzuriff thanks for this stunning video of #batsoup #coronavirus

A post shared by Bone Apple Tea (@alexa_likes_f00d) on

Според китайските учени, източникът на зараза е колония от подковоносови прилепи в провинцията Юнан. Според някои източници, преносителите на заразата са били забелязани и в провинция Гуангдонг. Именно там пристига и първият пациент – фермер от Фоснан. Въпреки оказаната лекарска помощ, човекът умира и никой няма много разумно обяснение за причинената смърт. Китайското правителство не съобщава за случая на Световната Здравна организация – изискване, което обикновено се санкционира солено. Макар и по-късно страната да се извинява за премълчаването, жертвите никак не са малко. Интересен е и начинът за откриването на въпросната болест.

В края на ноември 2002 г. се оказва, че Канадската Глобална Публична Здравна Информационна мрежа забелязва предупреждение от Световната Здравна организация, чийто екип за се занимава със следене на информационните канали. Кой би подозирал, че Световната Здравна организация използва всички възможни информационни канали за разглеждане на потенциални зарази. Въпросната мониторинг система официално започва да разпознава малко по-рано Арабски, Китайски, Английски, Френски, Руски и Испански. Те първи получават съобщението за потенциална епидемия. Световните медии започват да говорят за проявилата се зараза едва на 21 януари 2003 г. със значително забавяне. Преди тази дата SARS остава в пълна неизвестност за света.

Paradox_hermaph_060924_ltn

Снимка: By W. Djatmiko – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1235903

Едва през 2003 г. лекарите успяват да открият причината за появата на въпросния вирус. Отговорът на тази епидемия се крие в популярната китайска практика за консумацията на диви животни. В края на май 2003 г. се оказва, че взетите проби от не толкова традиционни животни, които се продават за храна по пазарите в Гуангдонг, са заразени именно със SARS. Основен преносител се оказва азиатската палмова цивета, която обикновено живее в Югоизточна Азия и Южен Китай. Животното се храни предимно с плодове, но като хищник понякога може да заложи на местни продукти и напада дребни бозайници и насекоми.

Освен малките си размери и сериозната си агресия, това същество дава на човечеството две неща: най-скъпото кафе в света – Копи Лувак и въпросния вирус.  Преди направените изследвания и появата на тази епидемия са избити около 10 000 представителя на породата и след това са пуснати за продажба. Проблемът е, че това не е единственото животно, което може да бъде преносител. Енотовидните кучета, далекоизточни язовци и дори домашни котки могат да носят SARS. През 2005 г. става ясно, че прилепите са преносители на най-различни щамове на SARS, сред които се крие и толкова добре познатия коронавирус.

Как точно този щам е попаднал при хората? Китай е известен със своята екзотична кухня и съвсем скоро стана ясно, че едно от попялрните ястия е супата от прилеп. Въпросното гурме не просто не радва окото, но и най-вероятно би докарало доста кошмари на консумиращия го. Забавна част от медийното пространство обяснява, че супата от прилеп в момента не е причина за отприщването на епидемията, но скептицизмът трябва да бъде по-висок от всякога.

 
 
Коментарите са изключени

Наполеон и създаването на маргарина

Маргаринът получава името си от едно откритие в лаборатория на химиците във Франция през 1813 г. Ученият Мишел Ежен Шерел открива нова мастна киселина, която решава да нарече „acide margarique“. Тя представлява лъскави кръгчета като перли и затова името им „margarique“ е подходящо, тъй като това е гръцката дума за „перла“.

Няколко десетилетия по-късно Наполеон III решава, че не само бедните хора в империята му, но и неговите въоръжени сили със сигурност могат да използват заместител на маслото – затова той предлага награда на всеки достатъчно умен, за да създаде подходящ, евтин заместител.

Napoleon III, målning av Franz Xaver Winterhalter från 1857

Наполеон III

Химик на име Иполит Меж-Мурие създава вещество, което нарича „oleomargarine“, впоследствие съкратено на „margarine“. Този маргарин се състои основно от говежда лой, сол, сода, стомашни сокове на прасе и малко сметана, като цялата смес се нагрява и се разбърква докато не стане подобно на масло.

Въпреки че печели наградата, маргаринът в този си вид никога не става популярен. Меж-Мурие продава патента си на холандска компания, наречена Jurgens през 1871 г., която ще стане по-късно Unilever – водещ производител на маргарин и до ден днешен. Тази компания усъвършенства продукта и го пласира на международния пазар, изграждайки фабрики в Германия, Норвегия, Австрия, Швеция, Дания, Норвегия и Англия. Холандските бизнесмени също осъзнават, че ако искат да продадат продукта си като заместител на маслото, би било добре той да изглежда максимално като масло. Освен подобрения в текстурата, те също оправят и цвета, защото маргаринът е естествено бял.

Megemouries

Иполит Меж-Мурие

Войната между маргарина и маслото започва. 

След като привлича на своя страна различни политици, млечната индустрия ги убеждава да приемат Закона за маргарина от 1886 г., който поставя данък от 4 цента (около 1 долар днес) за всеки продаден килограм маргарин. В рамките на две десетилетия този данък е повишен до 13 цента за килограм (около 2.61 долара днес). А в Канада маргаринът направо е обявен за незаконен от 1886 до 1948 г. Някъде по това време, най-вече в САЩ, където млечната промишленост има страхотно влияние, и боядисването на маргарина жълт става незаконно, за да се ударят допълнително продажбите му. В някои държави дори стана закон, че маргаринът трябва да бъде боядисан в розово.

По вестниците, като например в Chicago Tribune от 1911 г., са пуснати „реклами“, които показват как маргаринът се прави от арсен, консервни кутии и котки. Разпространяват се слухове и за ползването на други неприятни съставки, въпреки че по същество маргаринът и маслото не са били толкова различни в този момент като и двете съдържат около 80% животински мазнини и 20% вода.

Популярният основен вид мазнини, използвани в маргарина, обаче беше на път да се промени. Липсата на налична телешка мазнина заедно с нови техники в хидрогенирането на растителни суровини, направи използването на растителни масла във маргарин не само възможно за първи път, но и много по-икономически изгодно. Така между 1900 и 1920 г. той се прави със смес от животински мазнини и растителни масла.

Голямата депресия, последвана от нормирането на хранителните дажби по време на Втората световна война, довежда до по-нататъшно намаляване на животински мазнини и до средата на 40-те години оригиналният маргарин почти изчезна от рафтовете на бакалиите за сметка на нова версия с растително масло. Тези събития, особено през ВСВ, обаче и помагат за стимулиране на популярността на маргарина, тъй като причиняват остър недостиг на и без това по-скъпото масло. До 1950 г. също така данъкът върху маргарина до голяма степен отпада на много места.

Delrich E-Z Color Pak Margarine, 1948

Маргарин с ампула за оцветяване

Оцветяването обаче все още е проблем. От самото начало производителите на маргарин заобикаляха правилата като опаковаха продукта си в комплект с пакетче жълто багрило, за да може клиентите им да си го боядисат сами. Недостатъкът на това решение беше, че крайният резултати често е неравномерен и могат да се получи както по-светло или по-тъмно жълто от желаното, така и просто жълто на бели райета. В крайна сметка започват да го оцветяват сами.

През годините са положени много усилия за постепенното подобряване на маргарина като например въвеждането на по-здравословни мазнини и разпръскването на трансмазнините, които са били преобладаващи във веществото. Също така има подобрения във вкуса, за да бъде още по-подобен на масло. И така, докато съвременните версии имат вече доста малка прилика с оригиналния олеомаргарин, освен че обикновено съдържат приблизително същото количество мазнини и вода.

И ако се чудите какво стана с Иполит Меж-Мурие. Освен наградата, която спечели от император Наполеон III, той не спечели нищо друго от изобретението си. Бедният човек умря… в бедност през 1880 г.

 
 
Коментарите са изключени

Ефектът на доминото и политическите му употреби

| от |

Първия път, когато срещаме думата в исторически план, според Probert Encyclopaedia, тя е в контекста на религията:

Доминото е вид качулка, носена, по каноните, в катедралната църква. По-късно така се нарича траурен воал за жени, а още по-късно – цяла или полумаска, отново носена от жени при пътуване или на бал с маски. Доминото става маскарадна дреха, носена за прикритие и от дами, и от господа и състояща се от голямо наметало или мантия с широки ръкави и качулка, които могат да се махат. Обикновено е направена от черна коприна, но понякога и от други цветове и материали.

Как точно известната настолна игра, която можем да срещнем през 18 век в Италия, се свързва с някое от горните определения, не знаем, но има предположения, че италианските мисионери, пътували до Китай, вероятно са видели там подобен тип игра и са я донесли обратно в Италия. Веднъж в Италия, играта вече приема някои промени и нови елементи и така придобива вида, в който я знаем днес.

Ефектът на домино е верижна реакция (от линеен вид), която започва с падането на едно парче. Този ефект вдъхновява бившия президент на Съединените щати Дуайт Д. Айзенхауър, когато изнася речта си за „теорията на доминото“ на 7 април 1954 г.

И накрая, имате по-широки съображения, които биха могли да следват принципа на „падащото домино“. Имате подредени няколко плочки домино, бутаме първата и това, което ще се случи с последната, е, че със сигурност ще падне много бързо. По същия начин бихме могли да видим как начало на един разпад много бързо би могъл да добие много по-дълбоки влияния.

Повечето историци са съгласни, че теория за ефекта на доминото е спомената първо от друг американски президент – Хари С. Труман. Почти моментално след края на Втората световна война започва Студената война и идеята, че превръщането на една свободна, некомунистическа нация в комунистическа ще предизвика верижна реакция в съседните й страни, става официалната външна политика на САЩ. Поради тази причина Труман изпраща военни сили и помощ в Гърция и Турция, за да предотврати разширяването на комунизма в от нарастващия брой на комунистическите балкански държави. Теорията на доминото, или ефектът, както е по-известно, е създадена в края на 40-те години, но с речта на Айзенхауър през 1954 г. става известна само няколко години по-късно.

В началото на 60-те години, когато Айзенхауер – който твърди, че ще направи почти всичко, за да избегне предаването на позицията му и страната на Кенеди – успя да го убеди за катастрофалните ефекти, които теорията за домино може да има за САЩ и западния свят като цяло. Той казва на Кенеди, че падането на Лаос в ръцете на комунистите – следователно и в тези на Виетнам – ще предизвика верижна реакция и ще доведе до падането на цяла Югоизточна Азия, нещо, което би създало сериозна заплаха за сигурността на света.

Domino effect

Това обаче се оказва, че не е вярно след войната във Виетнам, тъй като преобразуването на Виетнам в комунистическа държава не предизвика верижна реакция и не позволява на комунистите да завладеят цяла Югоизточна Азия. 

Въпреки поуките, извлечени от Виетнам, в началото на 80-те години теорията за домино отново се използва, за да оправдае намесите на Рейгън в Централна Америка и Карибите. Този път хората по света бяха по-политически осъзнати и подозрителни и открито оспорваха решенията на американското правителство като намекваха, че то използва теорията, за да прикрие други политически и финансови интереси.

Дълги години след Рейгън, използването на теорията е ограничено – поне в западния свят. За нея се споменава отново по време на кризата в еврозоната през 2009 г. Този път е в устата на най-големите банки и правителствата на най-икономически силните държави. Тази криза беше предшествана от затрудненията на САЩ и европейската банкова система, които мутираха в дълговата буря, довела гражданите на по-слабите икономики на еврозоната, като Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия, на ръба на фалита.

В началото на кризата правителствата на всички замесени държави се опитаха да решат проблема с меморандуми и помощи за фалиралите организации, но в целия свят се появяваха рецесия след рецесията, а нивата на безработица и бедност избухнаха. Правителствата се опитаха да оправдаят политическите си и икономически решения като изтъкваха високия риск от верижна реакция от една икономиката към друга.

Дали това е правилно или не и дали получените политики са добри или лоши, без съмнение, са теми, за които ще се напишат много книги през годините, а дори след десетилетия пълните последствия от тях вероятно все още няма да бъдат напълно известни. Разбира се, крайната цел тук е евентуално да се поправят грешките в системата след прилагане на своего рода лекопласт за спиране на този ефект на доминото. Но дори и наистина да има подобен ефект в този случай и политиките в крайна сметка да работят в краткосрочен план, хората са склонни да бъдат по-реакционални. Тъй като кървенето се забавя от подобни лепенки, ние сме склонни да се успокояваме и да забравяме да положим реални усилия за реално оправяне на това, което наистина е причинило рецесията. Така сривовете на акции, петролните кризи и други на пръв поглед циклични големи икономически катастрофи продължават да се случват отново и отново, често по същите причини, както преди.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Петер Торденскьолд – капитанът, който поиска муниции от врага и му отказаха

| от |

Петер Янсен Весел Торденскьолд е впечатляваща личност, която и до днес с гордост се споменава пред флага на Норвегия като един от най-добрите мореплаватели и благородници. Бъдещият вице-адмирал, проявява своя талант във Великата Северна война. Роденият през 1690 г. Петер е бил доста палаво дете, но никой не е подозирал, че още на 14-годишна възраст вече ще започне да служи в морската пехота. През 1717 година успява да спечели вниманието на кралете, след като унищожава флотилията с боеприпаси за Чарлз XII от Швеция близо до бреговете на Стрьомстад.

Последното име „Тонденскьолд“ е прякор и означава „Буреносен щит“. През 1711 г. Петер получава командването на първия си малък кораб с 4 оръдия – Ормен. Именно с него започва да обикаля всички брегове около Швеция и да събира информация за плановете на врага. Вмества се отлично в шпионските игри, защото вече описахме къде точно е било неговото бойно кръщене. Една година по-късно получава възможността да командва фрегата с 18 оръдия на борда. Датските адмирали не одобрили този трансфер и били обедени, че този младеж заслужава такова внимание и подобен отговорен пост.

Весел е изпратен под командването на Улрих Крисчан Гълденлов, който пък смятал, че младият капитан има огромен кораж за нападение на шведските плавателни съдове. Петер никога не се интересувал от изхода, неговата основна цел била съсредоточена в причиняването на колкото се може повече щети. Друго интересно качество на мореплавателя е умението да атакува яростно и след това бързо да напусне полесражението, лишавайки противника от всякакви възможности да отвърне на удара. Въпреки крехката си възраст момчето-капитан се слави с добро командване, но може би едно от най-великите сражения, на които попада е през далечната 1714 година, за което по-късно ще отговаря във военен съд.

Tordenskiold

Снимка: By Balthasar Denner – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=578657

Весел влиза в една много люта битка с шведски галеон. Според показанията във военния съд се оказва, че нападнатият кораб е с английски флагове, докато командваният от младия капитан е бил с холандски. Влизането в подобна битка може да коства доста сериозни санкции, имайки предвид, че двете страни си партнират, но Весел се брани смело в съда, обяснявайки, че на борда на De Olbin присъстват 28 оръдия, които са поръчани от шведите – основният им противник по онова време. Само под английски флаг е било възможно да се изпратят до Швеция и най-вероятно капитан Бактман e правил редица черни курсове, поддържайки духа на войната.

Подозренията били по-сериозни от всякога, защото след редица спечелини битки, противника просто не се предавал. Упорството подсказвало, че има чужда намеса в тази война. Двата кораба се срещат и De Olbin изпраща сигнал до Lovendals (командван от Весел) да се доближи. Докато холандският капитан вдига знамената, получава и артилерийски залп. Този поздрав щял да бъде покана за дълго и изтощително сражение. За първи път младият Петер имал равен по себе си противник. Според архивите, обстрелът продължил цял ден, а двата кораба маневрирали доста ловко и се опитвали да причинят колкото се може повече щети един на друг.

Щом слънцето започнало да изгаря с последните си лъчи морската повърхност, De Olbin се опитал да избяга от сражението и да потърси убежище в мрака. Холандският капитан все пак успял да пусне още няколко залпа по укриващия се английски кораб, но след като видял, че липсва каквато и да е видимост, решил да продължи преследването. Цяла вечер капитаните се гонят с любезното съдействие на нощните ветрове. На следващата сутрин с нови сили и още повече ярост възобновяват вчерашния спор. 14-часовите сражения започват да оказват влияние не само върху екипажа, но и върху самите кораби. Весел вече усещал липсата на муниции, но пък нямал никакво намерение да се отказва от сражението.

gettyimages-56003014-594x594

В една от дългите паузи изпраща пратеник на английски кораб с благодарности за добрия дуел. По-важната задача обаче била да поиска допълнително муниции, за да продължи двубоя, защото очевидно скоро никой нямало да се предаде. Молбата не била удовлетворена, а видимите щети подсказвали, че ситуацията води към боево реми. Англичаните имали с какво да стрелят, но нямали никаква сила и възможност да отвърнат на удара. Холандският екипаж също страдал от умора, а и двата кораба вече били достатъчно повредени, за да се сражават, продължението щяло само да ускори загубата и за двете страни. Разумното решение било тост за борбеността на моряците и отплаване по живо и здраво.

Когато крал Фредерик IV-и разбрал за действията на своя подчинен, побързал да организира военен съд. Обвиненията били две:
1. Издаването на военна тайна пред противника – в случая със съобщаването за изчерпване на снарядите.
2. Излагането на опасност на датския кралски кораб чрез влизането в битка с противник от много по-висока класа.
Петер не просто се защитавал, той се борил с огън и жупел. Страстта, с която говорил пред съда е била повече от запомняща се и малцина могат да предложат друг толкова адекватен противник на кралската особа. Освен това побързал да посочи, че военноморския датски код изисквал задължително нападане на всеки вражески кораб,  без особено значение от размерите му. След делото отива лично при краля и иска повишение и става капитан още същата година.

През 1716 г. Петер започва своята бойна атака срещу корабите с провизии на Чарлз XII. Докато се води кампания в Норвегия, Чарлз все пак разчитал на морския канал за изхранване на войската си. За жалост повече от 30 кораба не успели да докарат необходимото за продължаването на бойката кампания. Весел използвал две фрегати и 5 малки кораба, за да пресече пътя на доставките. Крепостта Фредрикшалд трябвало да бъде изоставена от Чарлз XII и малко по-късно той се връща в Швеция. През следващата година успява да разчисти сметките и с шведския Готенбургски отряд, който прекъсвал комуникацията между Норвегия и Холандия.

Неговите офицeри все пак не обичали методиката му и отново успяват да го изпратят на военен съд. Преди изобщо да се стигне до изслушване, капитанът бил прекъснат от своя стар приятел Улрик Кричан Гълденлов. Улрик бързо напомнил, че властите си губят времето, разглеждайки случая на един от най-добрите капитани, които някога са имали. До края на войната Весел става Вице-Адмирал. За жалост историята на този мореплавател не приключва особено добре. При срещата си с полковник Якоб Аксел вон Холстейн се разразява спор. Двамата са седнали на маса и играят комар, когато Весел повдига обвинение за измама.

И така се стига до дуел, който не завършва особено добре за Весел. Капитанът е погребан в църква в Копенхаген. Дуелите не били позволени и точно по тази причина вице-адмиралът не е погребан с особени почести. Въпреки това остава единственият в историята, който не молил за милост, а за шанс за победа, чрез допълнителни муниции. Както обикновено се оказва, че винаги английската страна е отговорна за цялото „веселие“.

 
 
Коментарите са изключени