shareit

Световното първенство по футбол през зимата? А кога е зимата на 2022?

| от |

54-те футболни асоциации, членки на УЕФА, са гласували предложение до ФИФА Световното първенство в Катар да се проведе през зимата на среща проведена в Хърватска, изразявайки опасения, че горещината и влажността ще се отразят негативно на турнира, ако се проведе през лятото.

Предстои ФИФА да вземе решение по случая.

FIFA president Joseph Blatter opens the

Вицепрезидентът на ФИФА Джим Бойс обобщи нещата така :

„Това, което произлезе от тази среща е, че Световното първенство в Катар през 2022 не може да се играе през лятото. Със сигурност всички са съгласни с това. Има още 9 години дотогава и хората очакват от ФИФА да седне с всички засегнати страни и да намери решението, което ще предизвика най-малко хаос и проблеми за футбола. Имаме много време да вземем такова решение според мен и надявам се, че футболът ще спечели от това. Въпреки, че повечето страни са за преместването на шампионата през зимата, още не е ясно дали той ще бъде игран в началото (през януари-февруари) или в края (ноември-декември)…  УЕФА настоява за януари тъй като това няма да се отрази на календара на Шампионската лига и Лига Европа.“

Следващият месец ще се проведе среща на Изпълнителния комитет на ФИФА за да се обсъдят опциите.

Lusail-Iconic-Stadium_Norman-Foster_plusMOOD04

Вижте и стадионите на които  ще се играе световното през 2022.

 
 
Коментарите са изключени

Хари Мелницата – най-добрият боксьор, за когото не сте чували

| от |

„Определено безстрашен и почти неудържим“ не е дори близо до изчерпателно описание на феномена на бокса Хари Греб.

„Mелница от Питсбърг“, както е известен сред феновете си, е роден през юни 1894 г. Ето какво казва за него специалистът по история на бокса Ерик Йоргенсен:

Греб може би е бил най-великият боец спрямо размера си, който е живял някога. Със сигурност е в топ 2 или 3. Той комбинира скоростта на Рей Робинсън, непоклатимостта на Джим Джефрис, издръжливостта на Хенри Армстронг и необузданата свирепост на Стенли Кечел с воля за победа, ненадмината в аналите на спорта. В своя пик той беше непобедим, надвивайки почти всеки от средна, лека и тежка категория. Страхотен, страхотен боец.

Той се бие рекордните 299 пъти за 13 години. Това е особено невероятно достижение, като се има предвид, че повечето съвременни боксьори се бият не повече от 40-45 пъти през цялата си кариера. Освен това той печели рекордните 261 пъти и губи само 20 мача, а останалите са равенства.

Освен това Греб става световен шампион в средна категория като задържа титлата от 1923 до 1926 г. и американски шампион в лека-тежка категория от 1922 до 1923 г. Той побеждава боксови легенди като Ал Маккой, Тайгър Флауърс, Левински, Мики Уокър, Кид Норфолк, Джак Дилън, Джими Слатери, Макси Розенблум, Томи Гибънс, Томи Логран и дори два пъти надвива най-добрия претендент за титлата в тежка категория Бил Бренън.

Gene Tunney Portrait LOC

Джийн Тъни

Греб също така е единственият човек в историята, който хвърля на Джийн Тъни брутален пердах при първата им битка в Медисън Скуеър Гардън през 1923 г. Ако не знаете кой е, много боксови експерти смятат Джийн за един от най-големите шампиони в тежка категория на всички времена, с невероятен рекорд от 65 победи и само 1 загуба – от Хари Греб. Самият Тъни призна, че Мелницата от Питсбърг:

Никога не се задържаше на едно място за повече от половин секунда, всичките ми удари бяха насочени и преценени правилно, но винаги удрях въздуха. Той скачаше напред-назад, удряше ме с леви крошета, завърташе ме, после ме удряше с десни крошета и после пак. Ръцете ми хвърчаха към него, но беше все едно се бия с октопод.

Въпреки това Джийн Тъни, имайки значително предимство откъм тегло и височина, става най-лошият кошмар на Греб и в крайна сметка ще спечели четири от петте двубоя от легендарното им съперничество. Всъщност след последния им бой Греб посети съблекалнята на Тъни и на шега му казва:

Никога не искам да те видя или да се бия с теб отново.

Хари Греб, въпреки това, никога не е отлагал мач срещу никого и винаги се е стремял да се бие с най-добрите възможни противници; той дава възможност на всеки независимо в коя категория е и от коя расата, показвайки откритост, която не е често срещана по онова време. Например, през 1926 г. той става първият бялокож шампион в средна категория, който дава шанс на афро-американски боксьор за титлата му, когато се изправя срещу Тигър Флауърс.

Той пренебрегва размера на противниците си и печели много пъти срещу мъже, които са с 10-20 килограма по-тежки от него. Според слуховете, легендарният шампион в тежка категория, Джак Демпси, се е страхувал да защитава титлата си срещу Греб. Той я защитава няколко път срещу други бойци, които обаче Греб, който е в средна категория, вече бе победил.

Друго неудобство за Хари, освен че често се бие с по-големите от него, беше, че в битка с Кид Норфолк през 1921 г. си разлепя ретината на едното око. След този инцидент имал проблеми с очите, но все още не бил сляп в това око. През 1922 г. обаче след мача си с Боб Ропър, Греб остави напълно сляп в дясното око.

И въпреки това, Греб успява да стане световен шампион в средна категория. Той продължи да се бие срещу топ боксьори, докато е полусляп, в продължение на над 5 години.

За съжаление, на 22 октомври 1926 г. името на Хари Греб ще украси заглавията на новините за последен път.

Хари Греб, бивш шампион в средна категория и единственият мъж, победил Джийн Тъни, настоящ световен шампион в тежка категория, почина в болница в Атлантик Сити, Ню Джърси, след малка операция снощи за отстраняване на счупена кост от носа му – контузия, получена при автомобилна катастрофа в Питсбърг преди две седмици.

След операцията Греб изпада в кома, от която не успява да се събуди, а смъртта му настъпва в следствие на сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока от операцията и  нараняванията, получени при инцидента. Лекарите казаха, че Греб е излязъл от упойката сполучливо, но не изцяло. По-късно сърдечната му дейност става много слаба и той постепенно изгасва, въпреки усилията на докторите.

Едва 32-годишен, ранната смърт на Греб прекъсна това, което все пак е една от най-впечатляващите кариери в историята на бокса.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на „защитниците на църквата“ – швейцарската гвардия

| от |

На 21 януари 1506 г. по нареждането на папа Юлий II се сформира така познатата швейцарска гвардия. До днес това се смята за една от най-старите военни бригади, които работят и до днес. След като Ватикана призовал тази гвардия да предпазва папата, униформата трябвало да се промени. Ренесансът бил доста по-дръзко преживяване и съответно трябвали известни промени.

До 1981 г. това била единствената група, която да предпазва папата, докато през 1981 г. не се прави неуспешен опит за покушението на папа Йоан Павел II. Тогава вече се поставят доста по-тежко въоръжени гвардейци, които да се справят с по-сложните ситуации. Изискванията са сурови: армията призовава мъже на възраст между 19-30 години, които не трябва да бъдат женени, всички трябва да преминат суровите тренировки и обучение и след това трябва да чакат повикване от папата. Папа Юлий II първи ги нарича „защитници на църквата“.

Първото им бойно кръщене е на 6 май 1527 година и до днес се смята за основния подвиг, който никога няма да ги замени. Повече от 147 гвардейци успяват да задържат атаката на римския император Чарлз V, докато се води битката за Рим. Папа Климент VII успява да избяга със скромен ескорт от 42-ма гвардейци. Междувременно всички останали умират в изпълнение на своя дълг. Последната битка е водена близо до базиликата на Свети Петър. Едва там се налага на Климент VII да използва и немски наемници, за да успее да се спаси.

Magius_Voyages_et_aventures_detail_09_03

Снимка: By Anonymous – http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b8496581k, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21656063

Папа Пол III ще възобнови службата на швейцарската гвардия само 10 години по-късно (1537 г.). Швейцарската гвардия има само възможности за защитаването на доброто си реноме и е последната линия на защита на крал Луи XVI. И дори тогава показват геройски опити да се справят с побеснялата тълпа. Историята показва, че гвардията е назначавана няколко пъти и след това разпускана в зависимост от ситуацията.

Когато папа Пий IX напуска Рим е освободил и своите гвардейци, но на следващата година се завръща отново и ги назначава. В края на XIX век вече няма особена нужда от гвардейци, които да охраняват толкова ревностно папата, но изпълняват традиционната роля на охрана по време на някои церемонии. Броят им се намалява до 133 души. През 1929 г. на услугите на папата идва и жандармерията, докато гвардията продължава да присъства на церемонии. През 1978 г. следва поредното редуциране, което в този случай е 90 човека. Папа Йоан Павел II ги увеличава до 100 човека, а през 2010 г. стават 107 души. Огнестрелното оръжие се въвежда след прословутия опит за убийство, освен това униформите се сменят и повечето гвардейци приемат официалния гардероб, придружавайки папата в чужбина.

Самата гвардия се обновява всяка година на 6-и май и освен възрастово изискване, височината на кандидата трябва да отговаря на определен стандарт – в този случай говорим за 174 сантиметра минимум. На този етап жените не се допускат в гвардията и това може да бъде план за много далечното бъдеще. Всеки гвардеец трябва да служи минимум 2 години и заплатата е 1300 евро на месец със заплащането на допълнителните разходи и извънредни часове. Гвардейците, които служат повече от три години получават и Бенемеренти медалът за вярност към папата. И до този момент се смята, че това остава най-лоялната наемна армия (поне за папата). Подвизите на тези джентълмени са записани в световната история и подпечатани с огромната им жертвоготовност.

 
 
Коментарите са изключени

Оръжията, които промениха света: Копието

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

Човечеството съществува от относително скоро на Земята – около 4-5 милиона години. През по-голямата част от този скромен за живота на планетата период, хората не са нищо особено и съществуват в сянката на много други живи същества, които доминират тогавашният свят. Бавно и постепенно хората еволюирали, борейки се за оцеляване срещу различни хищници и тревопасни, които били по-бързи, по-силни и по-издръжливи от тях. Това, което в крайна сметка наклонило везните в полза на нашите предци, било умението им да създават сечива, с които да изравняват баланса на силите срещу дивата природа.

A_spear_and_a_series_of_javelins.

Снимка: By Master z0b – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21993208

Никой не знае кога за първи път хората са използвали копия. Причината за това е, че дървените части, които са основния процент от едно копие, се разлагат с времето и не оставят ясни следи. Подсказка за това, че копието е вероятно първото оръжие, използвано от хората е фактът, че някои видове шимпанзета също използват дълги прътове, които подострят със зъби в единия край, за да ловят дребни бозайници в джунглите на Екваториална Африка. Пак от Африка са и най-ранните следи от употреба на копия от хората – вероятно около 400-500 000 години пр. Хр.

От тогава на сетне, хората започват да разработват различни методи за развитие на това оръжие. Още най-ранните запазени образци показват опити за прикачане на каменни остриета на върховете на копията – доказателство, че под формата на подострени колове, това оръжие се е ползвало доста по-рано. Около 300 000 години пр. Хр., неандерталците вече разполагат с добре развита технология за изработване на каменни остриета, която тогава съперничи с тази на нашите преки предци от вида хомо сапиенс. С напредъка на хилядолетията ясно се разработват два вида копия – по-къси, които се мятат и по-дълги, които се използват за пряк сблъсък със съответния опонент. Кога точно копието се трансформира от средство за лов в средство за война е трудно да се каже, но познавайки човешката природа, е много вероятно двете функции да са съжителствали още от самото начало.

Clacton_Spear_02

Копие на 420 000 години според Wikipedia

Снимка: By Chemical Engineer – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54401955

В епохата на първите държави, появили се в Египет, Месопотамия, Китай и Индия, копието остава предпочитано оръжие на пехотата, а също и на първата кавалерия. Всички велики армии на древността разчитали на копиеносците като гръбнак на своите сухопътни сили, а копията бързо били адаптирани във военноморското дело. Успоредно с развитието на металургията и ковашкия занаят, копията започнали да придобиват все по-качествени остриета, произвеждани от все по-здрави и еластични сплави, за да се стигне накрая до стоманата. Успоредно с тяхната еволюция и развитието на другите хладни оръжия, започнала и еволюция в защитното въоръжение.

Разработването различни видове копия, довело и до формиране на специфични тактически построения на пехотата, съобразени с употребата на този вид оръжие. Дългото копие за ръкопашен бой предполагало формирането на гъсти редици от войници. Скрити зад щитове, те създали полеви еквивалент на брониран таралеж – фалангата. Колкото по-качествена била бронята и по-стабилни остриетата на копията, толкова по-ефективни били и формациите. Успоредно с тях се появили и леките авангардни части, съставени от войници с малка или почти никаква броня, които използвали наръч от къси копия за мятане, с които засипвали врага от близо, преди да се премине към директното сражение.

Любопитното е, че тези формации се появили във всички части на Евразия и Северна Африка и вървели ръка за ръка с развитието на държавите и появата на организираните армии. За разлика от тях, в Северна и Южна Америка, където по-дълго се запазва раздробеността на населението, разделено и от значителните разстояния, употребата на копието не довела на първо време до формиране на подобни хомогенни военни формирования.

Mesa_Verde_spear_and_knife

Снимка: By Unknown – https://web.archive.org/web/20040616114628/http://www.nps.gov/meve/edu_resources/artifacts/pages/i42a_jpg.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=576934

Без съмнение, най-прочутите войни, използващи копието с убийствена ефективност, били армиите в Елада от времето на Гръко-персийските и Пелопонеските войни и техните наследници – могъщите фаланги от времето на Александър Велики и Диадохите. За около 200 години, стегнатите формации от копиеносци доминирали напълно бойните полета на Средиземноморието. Успоредно с тях се развила и тежката кавалерия, също въоръжена с дълги копия, използвани за разгром на вражеските формации и помитане на всяка зле организирана пехотна сила. С началото на римската експанзия, копието загубило първостепенната си роля на пехотно оръжие.

Макар да запазва ключовото си значение и в римската военна практика, то се изравнява по функционалност с късите мечове – гладиуси, които римляните използвали с невероятна ефективност срещу пъстра палитра от противници. Въпреки това, през цялата Античност копието си остава първостепенно оръжие, чиято роля нараства значително с модернизирането и еволюцията на кавалерийските сили в епохата на Великото преселение на народите.

Именно след варварските нашествия, копието освен като важно оръжие на пехотата, става най-популярно като средство за постигане на победа в ръцете на конницата. Кавалерията търпи непрекъснато развитие през Средновековието и поне до XV век остава най-ключовата тактическа формация по бойните полета на Евразия. В добавка с развитието на множество видове кавалерийски и пехотни копия, еволюцията на снаряжението води до създаването на специфичния военен контингент, най-често наричан рицари. Тази тежка кавалерия доминира бойните полета на Стария Свят през XIII, XIV и XV век и на върховете на нейните копия са спечелени някои от най-бляскавите победи в тогавашна Европа.

Stele_of_Vultures_detail_01-transparent

Снимка: By Unknown – Eric Gaba (User:Sting), July 2005., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37082486

Оръжието, което служи вярно на рицарите се превръща в пряката причина за техния крах. От края на XIII век на сетне, в Европа започва постепенно развитие на един особен вид копие – пиката. По своята същност той е средновековна версия на древните македонски сариси – дълго дървено тяло – ок. 3-5 метра, завършващо с масивно метално острие. С помощта на тези дълги оръжия, пехотата, построена отново в гъсти фаланги, започнала да разгромява кавалерийските атаки. Най-прочути в това отношение били страховитите швейцарски копиеносци, които били господари на европейските бойни полета между 1475 и 1525 г.

На тяхна основа, в началото на XVI век, в Испания били формирани специални пехотни блокове, наречени терции. Те съчетавали способността на пиконосците да контрират кавалерията, с новата огнева мощ – пехотното стрелково оръжие – аркебузите и мускетите. Комбинацията от пики и мускети окончателно прекършила тежко бронираната кавалерия. За лобно място на средновековната конница, историците смятат полята край Павия, където през 1525 г., войските на император Карл V съставени от испански терции и германски наемници – ландскнехти (също организирани по швейцарски модел), разгромили категорично цветът на европейската тежка кавалерия – френските жандарми.

През следващите над 150 години, пехотните блокове, въоръжени с пики и мускети се превръщат в еталон за европейското военно изкуство. Все по-нарастващата огнева мощ на мускетите води до намаляване на броя на копиеносците в армиите на тогавашна Европа. Изобретението, което подписва смъртната присъда на копието, служило вярно на човечеството над половин милион години, е щикът. Чрез прикачането на острие на върха на мускета, пехотата вече можела да спира кавалерия и без помощта на копията. Между 1690 и 1720 г., всички големи европейски армии изоставили пиките и въоръжили всичките си пехотинци с мускети, снабдени със щикове.

Разбира се, копието продължило да се използва извън Европа чак до края на XIX век, най-вече в Африка, но всяка среща на копиеносците и организираните европейски армии, въоръжени първо с мускети, а после и с пушки, завършвала, в крайна сметка, катастрофално за древното оръжие. С появата на бойните машини, скорострелните огнестрелни оръжия и съвременните армии, копието останало оръжие на миналото, запазило в себе си ритуалната стойност на най-древния спътник на човешките войни и ловци.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Боян Петканчин – основоположник на геометрията в България

Улица „8-ми декември“ може да се похвали с няколко пресечки кръстени на името на професори. Времето се промени в такава посока, че днес улицата кръстена на студентския празник е осеяна с кафета и заведения, докато академиците най-вероятно остават зад светлината на прожекторите. Една от тези позабравени малки улички носи името на Боян Петканчин.

Роденият през 1907 г. Боян идва от род на повече от 2 века. А коренът е основателят на фамилията Петканчо и така рядката фамилия продължава да съществува. Данни за Петканчо липсват, но се смята, че е бил борец з асвобода, който умира след схватка с османската власт. Тогаващната традиция гарантира, че децата ще се казват Петканчини, а не Петканчови, защото историята се кове чрез действия, чиято стойност изисква запомняне. В началото на 20-и век на бял свят проплаква и Боян, а времената за бунтове и преследвания вече са приключили.

Идва време за нови постижения и предизвикателства. Като дете, малкият Боян израства в интелигентно семейство на търговци. Дядото Тодор Лазаров Петканчин е владеел няколко езика, търгувал и често пътувал до Виена, Букурещ, Атина и Цариград. Родната майка на Боян пък била дете на учители, както и внучка на поп, следователно възпитанието било за пример. Тодор Петканчин много добре знаел каква фамилия има и се включвал активно в Освободителната война. Богатството приключва бързо и семейството е принудено да живее в нищета. Лазар Тодоров Петакнчин (бащата на Боян) започва да слугува в Зографския манастиръ в Света гора.

Този занаят ще бъде доста сериозно практикуван и ще работи така в Банско, а после и в София до 1887 г. Тогава брат му Иван го записва в първи клас и с това дава крилете и свободата на знанията за Лазар. Науката го кара да завърши образованието си в Кюстендилското педагогическо училище. Още със завършването си през 1895 г. заминава за Пловдив и започва да преподава. Именно там се запознава със своята съпруга Ивана. Учителите получават сериозно заплащане, но законът не позволява семейство да преподава и затова само бащата започва да работи като преподавател, а Ивана остава да гледа децата. Парите обаче не стигат и много скоро започва да работи като преподавател в село Коматево (днес квартал на Пловдив).

person-4723982_1920

И точно в това интелигентно семейство се ражда прословутия Боян Петканчин. За него е известно, че започва да говори много късно и още на 4-годишна възраст губи баща си. Майката отглежда трите си деца и успява да даде на всяко едно образование. Големият син Тодор се озовава в Морското училище във Варна. Дъщерята Зорница завършва Софийския университет със специалност химия и по-късно освен като преподавател е и автор на учебници по същия предмет, а за малкия Боян остава най-тежката корона – талантът. На четири годишна възраст успява да се научи да чете и пише чрез наблюденията на своя брат и сестра.

Тръгва на училище на 6-годишна възраст и показва феноменална памет. Завършва средното си образование в мъжка гимназия „Александър I“ и в този период има няколко сериозни интереса – следенето на небесните тела и идентифицирането им, както и висшата математика. Вторият ще бъде основен в живота му, а когато има свободно време, предпочита да го запълни с научаването на нещо ново. Точно по тази причина изучава със сестра си стенографията и я практикува през лятото в Пловдивския военен съд. През 1925/1926 г.

Боян Петканчин прекрачва прага на Физико-математическия факултет на университета в София. Колегите му коментирали таланта като светкавичен и той самият можел да решава задачи, докато се изписват. През 1929 г. става асистент след единодушно решение на Съвета на преподавателите (впрочем през цялата си математическа кариера Петканчин винаги ще бъде единодушно избиран).

Дори и докато отбива военната си служба продължава да се занимава с математика и да покорява нови и нови върхове. Необятната математика му е толкова позната, че за няколко минути може да обясни всичко, което остава неясно при срещите с професорите, а това е рядко срещан талант. В този период България изпраща своите най-големи математици на обучение в страни като Германия, Франция и Италия. През 1934 г. е пуснат една година в творчески отпуск и съответно заминава за Хамбург. За една година се запознава обстойно с геометрични вероятности, геометрични приложения на диференциалните уравнения, квантова теория и оптика, сферична астрономия и още много други.

Неговата дисертация е „Връзки между гъстотите на линейните подпространства в n-мерни пространства“. Изборът му е интересен, имайки предвид, че този човек не се е занимавал особено с многомерна геометрия. Унгарският математик О. Варга ще разказва, че при поставянето на трудна задача от немския професор Блашке, Петканчин купува няколко хляба и килограм кашкавал, затваря се в квартирата и след няколко дни излиза с решение. Подобна отдаденост можем да срещнем и сред други велики личности като Бетовен.

През 1936 г. Боян е официално „доктор на природните науки“. През 1941 г. с единодушно решение е избран за редовен доцент. Всички са запленени от краткото и ясно представяне на математически проблеми, както и съвършената логическа мисъл. От 1935 г. Петканчин става член на немското математическо дружество и членува в него до края на Втората Световна война. Благодарение на него в Софийския университет започва да се изучава дисциплината „Основи на математиката“, с чиято помощ се повишава значително подготовката на бъдещите преподаватели по математика. Неговият труд води до изграждането на ново геометрично направление – двуосната геометрия и нейните обобщения.

В началото на 1945 г. е повишен в извънреден професор. В края на 1956 г. се признава и научната степен „доктор на физико-математическите науки“. И както всеки се досеща, неговият път го води и до изграждането и развитието на Математическия институт на БАН. През 1966 г. става редовен член на Българската академия на науките. От 1971 г. работи изцяло в БАН, но продължава да преподава. През 1971 г. е заместник секретар на Редакционно-издателския съвет на БАН. На 75 години е вече редовен професор в Института по математика и продължава да е там до смъртта му през 1987 година.

Боян Петканчин оставя светла следа за всеки бъдещ математик, който иска да бъде изкушен от точните науки. Стилът му на изразяване, вниманието към детайлите и още редица други качества променят изцяло вида на тази наука в България. Подобно постижение заслужава далеч по-сериозна почит от малка уличка в Студентски град, но не трябва да забравяме, че това е род на повече от 2 века и всеки е оставил своята ясна следа.

 
 
Коментарите са изключени