shareit

Страните, които не съществуват

| от chronicle.bg по BBC |

Някъде там наистина има един тайнствен свят на скритите независими нации, на техните наследници, правителства и, разбира се, футболни лиги. На практика почти сигурно сте посетили една от тези страни, без да осъзнавате това.

Когато се срещате с Ник Мидълтън за първи път, впечатление ще ви направи фона зад него – заобиколен от атласи, карти и глобуси, показващи екзотични места от планетата.

Той е там, в мазето на Stanfords – най-голямата туристическа книжарница в Лондон, посещавана от безстрашни изследователи като Флорънс Найтингейл, Ърнест Шакълтън и Ранулф Файнс.

Мидълтън обаче ще говори за стрaните, които липсват в по-голямата част от картите и книгите, които се продават в книжарницата. Той ги нарича „страните, които не съществуват”.

И въпреки че имената им звучат някак фантастично – Атлантиум, Кристияния, Елгаланд-Варгаланд – всички те до една са реални места, където живеят родолюбиви граждани. Всъщност, почти сигурно е, че несъзнателно сте посетили поне една от тези страни.

Глобусът, оказва се, е пълен с малки ( и не толкова малки) региони, които имат всички атрибути на истинската държава – фиксирано население, правителство, знаме, валута. Някои от тези региони могат да ви издадат и паспорт с биометрични данни. Но по различни причини те не са представени в Организацията на обединените нации, а повечето дори са игнорирани в световните карти.

Ник Мидълтън е географ от Университета в Оксфорд. Той е увековечил тези „скрити” земи в новата си книга „Атлас на страните, които не съществуват”. Прелиствайки страниците, ви се струва, че се намирате в паралелен свят с различна, забравена история и богата култура. Този паралелен свят дори има своя собствена международна футболна лига.

Мидълтън започва по подходящ начин книгата си – с Нарния. Идеята му дошла, докато чете книгата за вещицата, дрешникът и Луис Лъвът на 6-годишната си дъщеря. Главният герой Луис току-що бил преминал през кожените палта на гардероба в магическата земя Нарния. Тогава нещо озадачило Мидълтън. Като географ той разбрал, че не е нужно да се използва магия, за да се посети една страната, която „не съществува” в очите на повечето други държави. Дори когато разкаже за тези страни, Мидълтън не очаква, че те ще станат твърде разпознаваеми.

Приказката за Нарния вдъхновила географа Ник Мидълтън да изследва "страните, които не съществуват"

„След като започнах да търся някои от държавите, които на първо четени изплуваха в съзнанието ми, бях изумен от реалния брой на „страните, които не съществуват“. Можех да напиша не една, а няколко книги.”

Проблемът с „несъществуването” на тези страни идва от дефиницията за това, както е страна, която е твърде размита. „Това е доста шокиращо за един географ”, разказва Мидълтън. Някои цитират договор, подписан през 1933 година, по време на Международната конференция на американските щати в Монтевидео, Уругвай. Този документ декларира, че за да стане един регион страна, той трябва да има следните характеристики: определена от граници територия, постоянно население, правителство и способност да осъществява външна комуникация с други държави.

Въпреки това много страни, които отговарят на тези критерии, не са членове на Организацията на обединените нации (общоприети като краен печат за държавността на страната). Например Тайван – която има свой представител на Общо събрание през 1971 г., докато е в континенталната част на Китай. Дори случаят на Обединеното кралство Великобритания е малко странен, казва Мидълтън. „В рамките на нашата държава, Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия се разглеждат като отделните държави. Ние имаме нашите собствени спортни отбори, които се състезават един срещу друг – но има само едно място в ООН за всички”. „Англия страна ли е в такъв случай”?, питаме географът. „По тези критерии не е”, отговаря ни той. (Подобни въпроси веднага идват на ум, когато стане дума и за последния референдум в Шотландия).

В крайна сметка, Англия и Шотландия не се намират на страниците на реалистичния атлас на Мидълтън. Той се фокусира върху страните, които отговарят на изискванията на конгреса Монтевидео – фиксирана територия, население и правителство, но които нямат представителство в Общото събрание. Много от тези „страни” членуват в организация на страните, които не са представени в ООН, което си е тяхна алтернативна структура.

Шепа от имената в атласа на Мидълтън може би ще са познати на всеки, който е чел вестник: територии като Тайван, Тибет, Гренландия, Северен Кипър. Други са по-малко известни, но в никакъв случай по-малко сериозни; Мидълтън разглежда много примери като коренното население, което се надява да затвърди своя суверенитет. Един от най-тревожните случаи в историята, казва той, е този на Република Лакота с население от 100 хиляди души.

Другите са по-малко известни, но те в никакъв случай не по-малко сериозни; Middleton обсъжда много примери за коренното население надяват да затвърдят своя суверенитет. Един от най-проблемни случаи, казва той, се отнася до Република Лакота (с население от 100 000). Сгушена в центъра на САЩ, на изток от Роки Маунтинс, републиката се опитва да възстанови свещеното право на автономност на племето Лакота Суикс.
Племето Лакота Суикс по време на демонстрации

Историята започва през 18-ти век. От 1868 година най-накрая е подписано споразумение с правителството на САЩ, което им обещава право на живот в Блек Хилс. За съжаление, започва треската за злато и правителството скоро забравя за документа. Златотърсачите се тълпят в свещената земя на племето и безчинстват. Племето Лакота чака цял век извинение за кощунствата. През 1998 година, върховен съдия заключва по случая, че „по-нечестна сделка не може да се намери в американската история”. Съдът решава да компенсира племето Лакота Суикс с около 600 милиона долара, но те отказват да приемат парите. „Казват, че ако вземат парите, все едно са участвали в престъплението”, казва Мидълтън. Вместо това, през 2007 година организират марш с делегация от племето към Вашингтон и искат от САЩ официално да обяви оттеглянето си от териториите им, като се водят и съдебни битки за независимостта им.

Водачът на Баротсленд пристиха за традицонен лов

Подобни битки са се водели на всеки континент. Например в африканското царство Баротсленд с население от 3,5 милиона души, които напускат Замбия и Огониленд, за да се освободят от Нигерия. И двете обявяват независимост през 2012 г. В Австралия, междувременно, Република Mурауари е основана през 2013 г., след като местното племе е написало писмо до кралица Елизабет II с молба да получат легитимност да управляват земята си. Мурауари дават 30 дни отговор на кралицата – а оглушителното мълчание само потвърди правото им да управляват земята на дедите си.

Не всички страни, включени в книгата Мидълтън, имат такива дълбоки исторически корени – често те са открити от доста ексцентрични лица, надяващи се да се създадат нова, по-справедлива държава.
Леонард Кастли- принц на общността земеделци  Хътс Ривър

Мидълтън ни отвежда до Хът Ривър, в Австралия – малка община, създадена от земеделски семейства, които се надяват да избегнат стриктните квоти на правителството за зърно; следва създаването на свои собствени кралски титли, валута и пощенски услуги. „Имат и процъфтяващ бизнес и собствен печат“, казва Мидълтън. След десетилетия на борба, правителството се отказа от битката със земеделските общност и те вече не трябва да плащат данъци австралийската хазна.

В Европа може да сте чували за региона Форвик – малка част от Шетландските острови, с характеристики на държава, основана от един англичанин (от Кент) за насърчаване на прозрачното управление; Сийланд близо до Британския бряг; Кристияния – анклав в сърцето на Копенхаген. Последната страна се формира от група заселници, работещи в казармата през 1971 г. На 26 септември тази година, Кристияния е обявена за независима държава, със своя собствена „пряка демокрация“, в която всеки от обитателите (сега наброяващи 850) може да гласува по важните въпроси. Досега датското правителство си затваряше очите за дейностите в Кристияния; например за пушенето на канабис затваряше очите за решенията, взети от жителите на Кристияния. Например пушенето на канабис е разрешено там, но не и в останалата част на Дания. Макар че в Кристияния сами са си забранили употребата на твърди наркотици.

При наличието на толкова ексцентрични примери, Мидълтън все още не се е вдъхновил да създаде своя собствена държава. „След като се порових сред толкова интересни истории и копнежи за свобода и бойкот на подтисничеството, не мисля, че създаването на държава трябва да се направи с лека ръка. И на тези „несъществуващи държави” не трябва да се гледа само от забавната страна. За много хора това е въпрос на живот и смърт”.

Въпреки усилията, които е положил при изготвянето на атласа си, той подозира, че тези региони отново няма да се прочуят в цял свят и да получат дължимото признание. „Ако трябваше да правя реклама на някоя от тях то това би било Гренландия“, казва Мидълтън. Гренландия е автономна област на Дания, който вече има самоуправление. Това често се счита за първа стъпка към официално признаване.

Предвид наличните трудности да се определи какво прави една страна държава, то може би трябва да се преосмисли концепцията за суверенитет като цяло. Мидълтън подчертава, че когато един континент оцелява добре сред международната общност, това е знак, че не можеш да режеш от него земи, все едно са парчета от гигантска пица.

Все пак всеки, където и да е може да стане гражданин на Атлантиум.

Джордж II е император на Атлантиум

Може би това е само началото. Последните страници на атласа на Мидълтън съдържат два радикални примера, които поставят под въпрос всичко, което мислим и имаме предвид под думата страна.

Атлантиум. Столицата Конкордия се намира в отдалечена селска провинция на Австралия – там живеят повече кенгура, отколкото хора. Там са само административните сгради на Атлантиум – тя няма собствена територия, което означава, че всеки, навсякъде може да стане гражданин. В уебсайта на Атлантиум пише: „Във времето, когато хората все по-често са обединени от общи интереси и цели, не в рамките само на териториалните и национални граници, Атлантиум предлага алтернатива на дискриминационната историческа практика на даване на гражданство на лица въз основа на раждане или други обстоятелства”.

Всеки път, когато сте пътували в чужбина, сте преминали и през Елгаланд-Варгаланд. Двама шведски творци измислят това място, което има за цел да обедини всички области на „Ничия земя” по целия свят, включтелно немаркираната земя между границите на другите народи и всички парченца от морето, които се водят извън териториални води на друга страна’; всеки път, когато сте –пътували в чужбина сте минавали точно през Елгаланд-Варгаланд. В действителност, от всички страни, които географът Мидълтън е разглеждал, това Ергаланд-Варгаланд е най-близко до началната точка на атласа – Нарния. Тъй като артистите-създатели твърдят, че всеки път, когато сънувате или мислите ви отнасят нанякъде неясно къде – вие сте точно там – в Ергаланд-Варгаланд.

Последните две страни може би вече са твърде чудати, за да имат представител в ООН. Поне за повечето от хората. Мидълтън ги определя повече като опит да се провокира дебат около международните отношения. „Всички страни, които „не съществуват” показват, че има възможност планетата да бъде подредена и по един не толкова легитимен начин”, пише той в атласа.

Едно нещо обаче е сигурно – светът е в постоянно движение. „Никой от моите връстници не мислеше, че Съветския съюз може да се разпадне на части – но ето че има неочаквани промени”, аргументира се Мидълтън. Нови страни винаги се раждат, докато старите изчезват. В далечното бъдеще, всяка територия, която познаваме, най-вероятно ще се е превърнала в една от „страните, които не съществуват”.

 
 
Коментарите са изключени

Ужасяващите експерименти на Отряд 731 през Втората световна война

| от |

В зората на Втората световна война, въпреки че биологичните и химическите оръжия са били използвани и по-рано във военни действия, все още не се знае как точно действат върху човешкото тяло и съответно затова се появява група японски изследователи, известна като Отряд 731, която провеждат серия от неописуемо жестоки експерименти, тествайки границите на човешкото тяло, когато е подложено на най-различни тежки условия, отровни вещества и смъртоносни заболявания. Днес ще научим повече за тях.

Shiro-ishii

Командирът на „Отряд 731″ – генерал Широ Ишии.

Надграждайки върху пепелта (буквално) на предишни подобни програми, „Отделът за предотвратяване на епидемии и пречистване на водата към армията на Куантунг“ (за кратко Отряд 731) започва работа  през 1936 г. Има бази на различни места в Китай (окупирани от Япония по време на Втора китайско-японска война), включително при Пингфанг и Синкинг.

Изследователите експериментират върху, очевидно, всеки maruta (или „труп“, както те ги наричат), до когото могат да се доберат: китайци, руснаци, корейци, монголци, други югоизточноазиатци и дори няколко американски военнопленници. Издигайки науката до нови висоти, изследователите от Отряд 731 провеждат най-различни експерименти със своите трупове.

Жертвите са били умишлено заразявани със смъртоносни, заразни болести като бубонната чума, за да могат изследователите да научат как точно действат върху човешкото тяло. И тъй като се хората от отряда се страхували, че разлагането на тъканите, което започва веднага след като човек умре, може да им попречи на изследванията, те разсичат жертвите си, докато са все още живи. По същия начин, тъй като се притеснявали, че упойката също може да повлияе, на жертвите не се давала такава.

Учените искали да изучат и границите на човешкото тяло в екстремни условия и затова провеждат редица тестове върху ръцете и краката на жертвата си. Понякога крайниците им били замразявани и размразявани, за да се проучи как се развиват измръзванията и гангрената. На някои крайниците им били отрязвани и пришивани обратно от другата страна на тялото. В няколко експеримента, когато крайниците са били отстранявани, изследователите просто наблюдават загубата на кръв.

На много от жертви са били отстранявани всички или част от органите, а при някои дори органите са били откъсвани и след това отново зашивани по начини, които природата никога не е предвиждала. Проведени бяха също експерименти с високо налягане, излагане на токсини и химикали, изгаряне, вливане на кръв от животни и облъчване с рентгенови лъчи. Разбира се, тъй като целта на тези тестове беше да се определи доколко едно тяло може да издържи, експериментите продължаваха, докато тествания не умре.

Не е известно колко общо са жертвите на тези коравосърдечни тестове. Оценките на смъртните случаи в Пингфанг (наричан от някои „Източния Аушвиц“) варират от 3 000 до 12 000. Жертвите включват не само жени и мъже, но и малки деца и бебета.

Building on the site of the Harbin bioweapon facility of Unit 731 関東軍防疫給水部本部731部隊(石井部隊)日軍第731部隊旧址 PB121178a ボイラー楝跡

Останки от сграда, ползвана от Отряда

Един от плодовете на труда на Отряд 731 беше разработването на бомби, които могат да предадат антракс и бубонната чума. Те са тествани на различни места в Китай. Също така, бълхи, заразени от чумата, са хвърлени от самолети над Манджурия, както и над китайските градове Чангде и Нингбо. И още – езера и кладенци са заразени с коремен тиф, холера и дизентерия. Жертвите сред китайците се смята, че достигат около 200 000 души.

В края на 1944 г. и началото на 1945 г. японците пускат хиляди запалителни балони през Тихия океан с намерението да започнат горски пожари по западното крайбрежие на САЩ. За щастие само няколко от тях успяват да кацнат, което не причинява почти никакви щети (въпреки че шест души загиват, когато дете по невнимание задейства един от балоните). Често се спекулира, че тези балони са били, поне отчасти, опит за тестване дали може по подобен начин да се пращат заразени с чума плъхове и бълхи през Тихия океан до САЩ.

Балоните бяха отхвърлени като идея, но изкушението да се използва биологично оръжие – не. Всъщност, за да осуетят една американска офанзива в Сайпан на Марианските острови през 1944 г., японците зареждат подводница с различни биологични оръжия, които тя да пусне по време на битка. Подводницата обаче потъва преди плана да се осъществи докрай.

В края на войната учените от отряд 731 унищожават голяма част от доказателствата на програмата. Според сведенията обаче, някои от заразените тестови животни са били пуснати на свобода – смята се, че най-малко 30 000 души са загинали от чумата в района на Пингфанг в рамките на първите три години след войната.

Подобно на германските ракетни учени и инженери, които са участвали във военни и други правителствени програми в края на Втората световна война през операция „Кламер“, учените от Отряд 731 получават имунитет от съдебни преследвания, а техните зверства са покрити в замяна на достъп до откритията им.

 
 
Коментарите са изключени

Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

| от |

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

gettyimages-840994176-594x594

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната.  В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

gettyimages-615303058-594x594

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

gettyimages-3279828-594x594

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

gettyimages-640486011-594x594

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците  (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

gettyimages-514885856-594x594

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

gettyimages-615310220-594x594

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

gettyimages-1143060660-594x594

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

 

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени