shareit

Стоян Ненов, който ни донесе „Пулицър“

| от |

„Човекът зад фотоапарата трябва да бъде човек в пълния смисъл на думата, за да може да улови онова, което вълнува хората. Оттам идва индивидуалният ти подход – от твоето собствено мислене“, казва Стоян Ненов – фотографът, който донесе на България най-престижната награда за журналистика в света „Пулицър“.

Той е първият, който оставя българска следа в историята на приза, като част от екипа от осем души на Ройтерс. Именно те покриваха пътя на бежанците през Балканите през последните две години.

В снимките на Стоян Ненов може да се види всичко от тези моменти – емоцията, ситуацията, детайлите, обстоятелствата, проблемът, отношенията.

Самият той се е срещал с радост, тъга, страх и смърт по време на работа. Бил е на площад Таксим в Истанбул през 2013 година, на Майдана в Украйна, посрещал е фериботите с бежанци на пристанище Пиреус в Атина, прекарал е две седмици в палатковия лагер в Идомени, снимал е сблъсъците между мигранти и полиция в Македония и тези на границата на Сърбия и Унгария.

А през сините му очи и обектива всичко това виждаме не само ние, но и целият свят. Снимките му са поместени в световните медии, а някои от тях са символични за международните събития.

Началото

„Когато започнах да работя за Ройтерс никога не съм си представял, че ще тръгна по пътя на големия Олег Попов, който тогава ходеше по командировки. Всъщност до този момент, всичко в професията ми сякаш ми се случва естествен път и, разбира се, с известна доза късмет“, казва Стоян Ненов.

Роден е в София, има сестра близначка Станислава и по-голяма сестра. Първите снимки, за които си спомня, са правени от баща му с малък руски фотоапарат. На тях обаче той не снима, а е сниман. „Заигравал съм се пред обектива или съм се лепил по разни прозорци“. Бил е артистично дете, което обичало да забавлява хората, но същевременно и затворено.

Първата среща с фотоапарата е след като го приемат в гимназията по полиграфия и фотография в квартал „Стрелбище“. „Оттам тръгнах като нямах конкретна насока, не ми е било и цел. Но интересът се появи две-три години след като започнах да уча там“.

През 1997 година прави аматьорски опит за снимки на протестите пред Народното събрания. Спомня си, че снимал с руския апарат „Зенит“.“Седях няколко часа и изснимах два или три филма, които нямат никаква стойност, погледнато сега. Просто бях някакъв адски развълнуван човек, който се е качил някъде, стои и снима какво се случва там, в далечината, но то с този обектив нищо не можеш да направиш“, смее се фотографът.

Следва стаж във вестник „Демокрация“, където попада след гимназията през 1998 година. „Запознах се с Велко Ангелов, който беше шеф на фотографите в „24 часа“ – страхотен човек. Той ме срещна с Шаварш Артин, когото всички познават като Шами. Бях подготвил портфолио със снимки и отивам. Тогава Шами и каза: „Виж сега, моето момче, нямаме места, ако искаш минавай от време на време… ама хайде, ела утре…“, спомня си Стоян. След време, когато се задържал в екипа, Шами споделил, че се трогнал от прилежно подготвеното портфолио на младия фотограф и не искал да го връща.

Най-ярките спомени на Стоян Ненов от този период са с колегите от фото отдела. „Целият екип беше страхотен. Това, което ми остана от „Демокрация“, е, че там започнах да се оформям като професионалист. Всички колеги бяха с шарени характери и бяха притегателен център за фотографи от много вестници“, разказва с носталгия Стоян. Именно Шами го научил, че ако в тази професия не се отнасяш добре към своите колеги, към събитието, на което си, и към обекта, който снимаш няма как да ти се получат нещата.

След приключване на гимназията кандидатства и в НАТФИЗ, но не го приемат. Не е разочарован ни най-малко от този факт, тъй като не му самоцел. Но пък не искал да ходи в казармата. В крайна сметка не отървал службата, но голяма част от нея прекарал във вестник „Българска армия“ на военното издателство. За кратко работи в „Стандарт“, докато в един студен януарски ден получава обаждане…

Голямата работа

„Помня как ми се обадиха за „Ройтерс“. Беше на Йордановден, 2003 година. Отивах да снимам как хвърлят кръста на езерото в „Дружба“. Рано сутринта на път към редакцията в Полиграфическия комбинат ми звънна непознат номер. Чух и непознат глас“.

Съдбовен ден за Стоян. Търси го големият български фотограф Олег Попов и му казва, че ще говорят по време на репортажа.

„Подкосиха ми се краката. Бях го виждал по събития, разменяхме по някоя дума, защото той винаги е дружелюбен. Изведнъж ми звъни на мен и ме пита какво ще правя днес. Усещах, че нещо се случва и бях полудял“, вълнува се и в момента Стоян.

Така става част от екипа на „Ройтерс“. Именно там започва да се чувства като професионалист, а е едва на 21 години.

Първата му снимка, публикувана в Herald Tribune (сегашният вестник New York Times) е на зимен пейзаж от Борисовата градина. Две години по-късно идва и първата командировка. Заради работата изкарва шофьорска книжка и снима изборите в Румъния през 2005 година, а след това концертите в помощ на Африка – „Live Aid“ в Корнуел, Англия. „Вълнувах се от самите пътувания, но след това дойде и удовлетворението от работата. Видях снимките си в много английски медии. Радвах се, че трудът ми достига до много повече хора“.

Предателство в Таксим

По време не протестите на площад Таксим в Истанбул, Стоян е в центъра на събитията, които още са в началото си. Хората буквално живеели на паважа, а полицията още не се намесвала. Всяка сутрин фотографите ставали в 4 сутринта в очакване нещо да се случи. Опасност нямало, но един неприятен момент изплува в съзнанието му. „Една сутрин седнахме в местно кафе и при нас дойде турски фотограф с апарат. На развален английски обясни, че е колега. Извади си телефона и един от гръцките колеги го попита какво снима. Той каза, че уж прави снимки за съпругата си и обърна дисплея към нас. Всъщност снимаше нас. Оказа се, че тяхната държавна информационна агенция е пратила фотографи да обикалят по протестите. Снимали са чужди журналисти и са пуснали цяла серия в емисията си – „ето, вижте, това са журналистите, които пишат лошо за Турция“. Стана ми неприятно, тръгнах си на петата минута, защото този човек не мръдна и не спря да снима“. Във всичко това Стоян усетил както привкус на предателство, така и неприятното усещане, че го замесват в шпионски игри.“В такива моменти е важно да не губиш представа за обкръжението и да се пазиш, а не да изпадаш в амок. Да бъдеш хладнокръвен и стабилен, за да си вършиш работата, но и да не губиш реална преценка“.

Случка в Украйна

По време на репортажите от Майдана, Стоян нощува в близкия хотел. В 3 часа получава обаждане от шефа на местното бюро на „Ройтерс“. „Стояне, бързо, нещо става на площада“, казва му той. Фотографът поглежда надолу и вижда стотици полицаи и никакви други хора. Слиза сам, излиза от хотела с техниката си, тръгва бавно. Само той и стотици полицаи, подредени в редици. Минава първите редове и изведнъж чува зад гърба си викове „Стой! Стой!“. „Поблъскаха ме леко и ме върнаха в хотела. Аз не започнах да се карам и да крещя, защото нямаше опция за снимане. В такива ситуации всичко зависи от конкретния журналист. Колегите трябва да осъзнават кога да спрат. Никоя снимка не може да струва човешки живот, включително и твоя собствен, и това не са мои думи. Не си представям ситуация, в която да рискувам живота си до такава степен, за една снимка“.

Наред с бежанците

Миналата година Стоян Ненов и още 29 журналисти, както и група с 2000 мигранти са арестувани, докато пресичат реката, за да преминат македонската границата. Това се случва през зимата, месец ноември. Някой подвел групата към рисковата цел и всички вкупом тръгнали през гората и планината с надежда за по-добър живот. Реката била бурна, студена, а камъните по дъното – хлъзгави. Същата сутрин малко по-надолу по поречието са открити три тупа – на две жени и мъж, решили се също да прекосят водите. „Настана суматоха и ние, с другите колеги, тръгнахме с тях. Трябваше да снимаме какво се случва. Имаше моменти, в които възрастни хора се препъват и знаех, че ако паднат, реката ще ги повлече. Наложи се няколко пъти да помагам и оставях за малко апарата“, спомня си за инфарктния поход Стоян.

„Страшно беше за тях, за мен нямаше страх, имаше напрежение“.

В лагера на Идомени Стоян Ненов остава две седмици. Именно там улавя духа на обстановката. Чува различни истории, среща отделни хора със собствен живот, симпатични дечица, мъже с по-криминални физиономии, възрастни хора, инвалиди… Прекарва 9 часа с противогаз, докато македонските полицаи обгазяват мигранти, а те отвръщат с порой от камъни. Разбира, че в по-голямата си част бежанците са измъчени хора, търсещи спасение и е удивен от човечността на местното население и гръцките полицаи.

Ясно помни една картина на страха, която се запечатва в съзнанието му.

„Имаше една ситуация, в която близо до лагера някой бе разпоредил да се проведе учение на НАТО – на 5-6 км от Идомени. Не знам кой реши да прелитат бойни самолети над лагера. Последните два прелетяха много ниско над палатките и хората. И в този момент ти виждаш, че тези хора наистина бягат от война. Там имаше голяма част, които се криеха под дървета, клякаха, деца плачеха. Като спряха да летят една жена дойде при мен със сълзи на очи. Искаше да обясня на детето й, че няма война. Отидох в една палатка и едно момченце лежеше облято в сълзи. Оставих апарата и започнах да му говоря, че няма страшно. Протегна ръце към мен да го прегърна“.

В снимките на Стоян Ненов няма само тъга, напротив. Той е уловил моменти на истинско и чисто щастие. Особено когато организацията от пътуващи артисти без граници забавлявала малчуганите в лагера. Отделно, той видял и едно нормално отношение на хора към хора – гърци прииждали с децата си и с провизии в опит да помогнат. Забързан полицай подарил сандвича си на момиченце в ранната утрин, други двама купували лакомства за малчуганите.

Именно в Идомени, в навечерието на рождения си ден, Стоян научава, че 2015 година е добра за него. От приятели разбира, че той и екипът му печелят „Пулицър“. Церемонията по връчването е през октомври 2016 година в Ню Йорк и е юбилейна, тъй като се отбелязват 100 години от създаването на наградите.

Когато снима…

„За мен е важно технически снимката да стои добре. Извън съдържанието, моето разбиране за технически качества да е там в нея. Снимал съм и емоционално, разбира се. Като в Сребреница преди две години, по време на годишнината на клането. Там е тежка атмосферата, постоянно виждаш плачещи хора. Тогава просто снимаш и забравяш за симетрията…“, казва Стоян.

Щастлив е, защото Ройтерс му дава огромна свобода да разгърне таланта си. Винаги с включен телефон, на разположение и в екшъна. Жертва от личното си време, за да бъде на линия всяка минута. Но за това пък я няма рутината. Всеки ден вижда нещо ново. Мечтае за Азия, най-вече за Япония, която го блазни с различната си култура и възприятие. Но първо му предстои дълъг и рисков престой в Рио, където ще отразява Олимпиадата. Притеснява го вирусът Зика и местната престъпност. Вече е приготвил и сака с дрехите и тежки репеленти за тъкани като предпазна мярка. За кураж си повтаря една фраза, която чул през 2006 година в Рим от местен фотограф – „Най-доброто предстои“.

Стоян Ненов ще участва в ежегодната изложба на Фотофабрика през септември. Негови кадри от живота на мигрантите може да видите в Чешкия център през септември. А дотогава разгледайте галерията ни горе, където с негово разрешение сме поместили някои от неговите снимки.

 
 
Коментарите са изключени