shareit

Стоян Михалев: Не съм съгласен ЕАЗИПА да събира пари за труда на авторите, докато законодателят си затваря очите

| от |

Интервю с популярния български изпълнител и композитор Стоян Михалев по въпросите за предложенията за промени в ЗАПСП, казуса с ЕАЗИПА и колективното управление на авторски права в България, предоставено ни от Мюзикаутор
Stoyan Mihalev

В парламента предстои гласуване на проектозакон за изменение и допълнение на Закона за авторското право и сродните му права. Какви мерки очаквате да предприемат държавните органи, така че в България да започнат да се прилагат международните правила и стандарти за защита на авторското и сродните му права?

Преди всичко като артист-творец за мен е много важно трудът на авторите да бъде добре защитен чрез законодателство, което отразява предизвикателствата на нашето съвремие. Мотивацията на българските автори е силно занижена поради факта, че тук все още техния труд се омаловажава, като често се принизява до някакво хоби или самодейност и затова нерядко обществото ни не изпитва солидарност към авторите, когато станат публично достояние случаи на откровено грабителство на авторски труд. Един от типичните случаи е неразбирането, че свободното, незащитено разпространение на авторски труд чрез интернет, ощетява тези автори и малко по-малко води до сериозна де мотивация, в следствие на което страда конкуретноспособността на българската творческа продукция.

Какво е мнението ви за дейността на организацията за колективно управление на права, представяща се под името ЕАЗИПА, в контекста на предложените промени в закона?

Като член на УС на МУЗИКАУТОР съм запознат с дейността на тази организация по ръба на закона и затова смятам, че ако законът досега е давал възможност за двусмислено тълкуване, което водеше до ощетяване не само на българските автори, но и на световните, то сега е моментът да се нанесат изменения и допълнения, които да прекратят тази порочна практика. Не съм съгласен локална организация, която няма никаква легитимност пред световните организации за колективно управление на авторски права, да събира пари от ползвателите и след това тези пари да не достигат до авторите. Не може законодателят да си затваря очите за тази очевидна несправедливост, само защото някой някъде е минал между капките, поради контактите и зависимостите в нашата корумпирана българска действителност. Ако някоя организация изявява желание като предмет на дейност да събира средства от ползвателите в полза на авторите, то нека прави това, като първо сключи договор с организация, която е член на CISAC – Международната конфедерация на дружествата на композитори и автори, и която има партньорски договори с всички международни дружества за колективно управление на авторски и сродни права. В противен случай става въпрос за откровена пиратска и грабителска дейност.

В момента сте член на МУЗИКАУТОР – сдружение, което ви представлява по отношение на авторските права върху произведенията ви. По какъв начин очаквате да реагира организацията в защита на правата на авторите?

За мен главното е тази организация да промени представата за авторския труд в обществото ни, да промени често срещаното безразличие по тази тема в българските институции и разбира се, да защитава интересите, както на българските, така и на чуждите автори. Това на този етап изисква почти сизифовско усилие поради наслагвани и забатачвани с десетилетия проблеми, но след като развитият и цивилизован свят е намерил решения, които са действащи, не виждам причина у нас да не се приложат също. Тези резултати, разбира се, няма как да се постигнат без взаимодействие с институциите и законотворците.

Как се развива МУЗИКАУТОР, за да отговори на международните изисквания по отношение на дружествата за колективно управление на права?

Основното в тази посока е въвеждането на прозрачност и отчетност, която да даде възможност на всеки един автор, във всеки един момент, да е наясно как се управляват неговите права. Предстои интегриране на софтуерна платформа, която ще позволи това по изключително съвременен и иновативен начин.  От друга страна забелязвам все по-задълбочена работа с ползвателите, за да могат двете страни да изградят партньорски отношения от взаимен интерес. Това неминуемо ще се отрази  върху събираемостта на средствата, които дружеството ще разпределя към авторите. Не на последно място, доволен съм от факта, че дружеството си е поставило за цел да подпомага под различни форми българските автори и освен някои социални функции, които с гордост споменавам, че въведе наскоро, очаквам в бъдеще да предоставя възможности за популяризиране и подпомагане на нова българска продукция

 
 
Коментарите са изключени

Мъжкото его с добавена стойност от 33%

| от |

Тайната на всеки продукт е в добрата реклама. Ако искате да получите най-високата печалба, възползвайте се от рекламистите. Тези хитри лисици много добре знаят човешките слабости и със сигурност ще завъртят колелото в правилната посока. И както се досещате, няма нищо по-добро от една хубава манипулираща реклама. Тя е способна във всеки един момент да накара потребителя да влезе в ролята на кучето на Павлов.
И така достигаме до един от най-продаваните консумативи – презервативите. Излишно е да се търси феноменална реклама за подобно средство, но когато бюджетът го позволява, компаниите се възползват и печелят сериозно. Една американска компания е успяла да спечели грандиозни суми, използвайки мъжкото его.

Говорим за компанията Magnum – дъщерна фирма на легендарните Trojan. През 2001 г. се отчита 4.6% ръст на продажби, а само 9 години по-късно статистиката бележи сериозен скок от 18.8%. Каква точно е тайната?
Самият презерватив никога не се е променял значително, за да повиши своите качества или да предостави по-добро преживяване на потребителя. Редица фирми обаче говорят за своите премиум продукти така, сякаш наистина биха предоставили незабравимите преживявания. В този случай, американската марка използва мъжкото его. Рекламният слоган на Magnum е:
„По-големи от повечето презервативи, създадени за онези, които смятат нормалните презервативи за твърде ограничаващи. Обикновените продукти са по-малки и по-тесни от Magnum XL.“

Когато дошло времето за реклама, експертите трябвало да помислят с какво се гордее най-много техния потребител. Отговорът е повече от ясен – достойнството. Удоволствието да се закупи този продукт е практически изявление, че потребителят е достатъчно надарен. Когато поставите двама души и единият купува обикновен продукт пред премиум линията ще се породят тихи войни и конкуренция, която човек не иска да вижда. По тази причина започва една грандиозна и специална игра с цената. Обикновеният троянец коства на потребителя 5.99 долара за 12 броя. Кутия Magnum се оценява на 10.99 долара, при това само за 10 броя. С други думи имате около 33% разлика в цената. Нито едно его не може да направи разумната математика, а и никой не би пожелал да бъде скъперник, когато трябва да изяви своето либидо пред околните. Размерът има значение, но само за тези продукти.

Чифт ръкавици изобщо не се различава ценово. Можете да изберете малки, средни или големи – цената не се променя. В един момент нататък, компанията майка дори не прави повече реклами, нейната работа е приключила. Те имат правилния слоган, разполагат с гръмката визия на продукта си и печалбата е факт. И ако алгебрата не е вашето приключение, експертите обясняват, че единствената разлика е в минималната ширина в средата на продукта им. Изчисленията показват разлика в 8 милиметра, което едва ли би било забележимо за когото и да било. А разликата между още по-големите XL е едва половин милиметър. И така маркетинг отдела доказва, че мъжкото его може да струва повече – около 33% повече. Впрочем и други марки, използващи смели имена и съкращения като ориентир в размера печелят по този начин. Единствената разлика е в допълнителните суми, които средностатистическият американец заплаща. Ако това не е достатъчно, много често певци и рапъри трябва да вмъкнат думата „Magnum“ в своите лирики. И по тази линия някои популярни лица се възползват, но следващия път, когато слушате рап песен, замислете се дали не присъства думичката „Magnum“.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Монополи – 1936 година

| от |

Коледа е специален празник, в който децата трябва да получат своята доза щастие. Знаем историята за белобрадия старец, почитаме и раждането на Христос, но когато сме били малки, единствената голяма радост е какво ще открием под елхата. През годините всяко дете е имало най-желана играчка. Съревнованието е било сериозно и след като видяхте историята на йо-йо-то, както и на кърпичката с Мики Маус, препоръчваме да се запознаете с най-желания подарък за Коледа през далечната 1936 година – Монополи.

Историята на тази игра не е толкова лесна за проследяване, особено след като разберем, че до преди 4-5 години се смяташе, че зад създаването ѝ стои г-н Чарлз Дароу. Човекът е отговорен за представянето на играта пред света, както и за създаването на много главоболия в издания като „Стани богат“, където някои от въпросите са:
„От кой град са взаимствани първите четири гари?“
„Улиците на кой град са използвани за първи път на дъската на Монополи?“

Много участници са изгаряли по тази тема, но истината е, че Чарлз никога не е направил абсолютно нищо, освен да открадне играта от своя приятелка. Оригиналният създател е Лизи Магий. Идеята е била да покаже на света еднократния данък на Хенри Джордж. Идеята на Хенри е била да позвли на хората да притежават стойността на ресурсите, които изработват, но не и да притежават земята, която според самия него трябва да е справедливо разпределена. Връщайки се обратно на историята на Лизи, дамата патентова своята игра през 1904 година, името ѝ е „Играта на хазяйна“. Публикува и два вида правила, които могат да се играят на дъската. В първия случай, когато някой започне да печели, неговата печалба се разпределя между всички и във втория случай ще печелят само онези, които изграждат монопол и съсипват противника. Една вечер Лизи посреща Ещер Джоунс и Чарлз Дароу на гости.

BoardGamePatentMagie

Снимка: By Drawing for a Game Board, 01/05/1904. This is the printed patent drawing for a game board invented by Lizzie J. Magie. From the U.S. National Archives. Item from Record Group 241: Records of the Patent and Trademark Office, 1836 – 1973. Location: Civilian Records LICON, Textual Archives Services Division (NWCTC), National Archives at College Park, 8601 Adelphi Road, College Park, MD 20740-6001 PHONE: 301-837-3480, FAX: 301-837-1919, EMAIL: inquire@nara.gov Source – Brian0918, Image:BoardGamePatentMagie.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=286628

Всички изиграват няколко игри и на тръгване Дароу иска правилата за играта. Същата вечер започва да копира цялата идея и я кръщава „Монополи“. С това успява да спечели гнева на Лизи, както и много милиони от патента. Впрочем по-късно патентът е закупен за скромната сума от 500 долара, а притежател стават братята Паркър. Оригиналното издание на тази игра се появява на 31 декември 1935 година, когато първите улици са взети от центъра на Атлантик Сити. На следващата година става най-желаната игра за малки и големи и мнозина започват да изграждат своята финансова култура.

През Втората Световна война тръгва и една друга тенденция, Монополи започва да се изпраща с благословията на Британските тайни разузнавателни служби до различни военнопленниици. В кутиите били скрити карти на областта, в която се намират, пари, както и различни необходими средства за бягство. Фалшиви благотворителни дружества се занимавали с логистиката. Холандия в този момент е окупирана от нацисти и същите не били особено очаровани, че местното население играе с британски паундове върху английски улици. По тази причина бързо се изготвя холандска версия с улици и валута. До днес се използва точно немската версия поради простата причина, че никой не е сложил нацистки елементи. Малко след войната започва да изплува отново истината.

След като Лизи има патент, но е превърната в стара леля, която само кряка и не получава никакво внимание, братята Паркър продължават да използват документа си. Ралф Анспач публикува своя версия на Анти-Монополи през 1973 година, използвайки стария лиценз и практически доказва, че не нарушава авторското право на настоящите притежатели. Оказва се, че след като има стар патент и неговият собственик няма наследници, Анспач не би трябвало да нарушава закона. Единственият проблем е, че господата все пак не успяват да се възползват от правилата. Това официално оставя фирмата им Hasbro като отговорник на Монополи франчайза. С времето Ралф все пак успява да пусне своята игра, но не без да прави сериозни преговори с Hasbro.

Hasbro_4c_no_R

Снимка: By Hasbro (Uploaded by JMGav87) – Hasbro, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40182113

През 1991 година Hasbro официално стават притежатели на правата и започват редица подобрения. Едно от тях е именно богатия г-н Пенибагс. Облечен е с костюм, папионка и бомбе. Неговата първа поява е върху някои елементи на дъската като „Безплатен паркинг“ и „Отидете в затвора“. Първата му поява обаче е върху картите „Шанс“ и „Общински съвет“. Негов автор е Дан Фокс, който остава неизвестен до 2013 година. Може да си мислите, че има монокъл, но се оказва, че оригиналният герой никога не е имал и грешката става с г-н Пийнът. Годината на неговото представяне е 1946 и е използван г-н Дж. П. Морган за модел. Днес играта продължава да има огромен публичен интерес и практически се използва за финансово възпитание на деца.

Мнозина могат да видят от първо лице какво точно причиняват данъците и таксите на хората, а най-важното е, че през 1936 година играта не е била особено трудна за закупуване – 2 долара и получавате оригиналното копие. Правилата обаче се променят значително през следващите години и дори се въвежда факторът „стареене“. В него след определени ходове играчът умира и се изчисляват неговите натрупани финанси. Един друг забавен въпрос от „Стани Богат“ по тази тема остава:
„Колко са всички пари в банката?“
И отговорът е твърде лесен – 20 580 долара, но само ако някога сте си направили труда ги преброите. Сумата не е променяна и до днес, особено след като парите така или иначе са най-често в банката, която по един или друг начин няма да банкрутира. И ако се чудите защо Монополи става толкова популярна игра, може да се замислите, че ентусиасти са играли около 70 последователни дена, до този момент е единствената игра, която е играна в подземие на затвор и атомна подводница – най-вероятно не се споделя за останалите.

Rich_Uncle_1946_Cover

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=19312121

Ако все пак искате да направите добро впечатление, най-скъпото издание на популярната игра струва около 2 милиона долара и е изработено от бижутера Сидни Мобел. Творението е представено през 1998 година и печели вниманието на аудиторията. И това далеч не покрива всичко. В последните години се провежда сериозен световен шампионат и домакини са градове като Токио, Монте Карло и Торонто. Първият шампионат се провежда през 1973 година, а американец не е печелил състезанието от 1974 г. И до този оммент трябва да знаете, че почевече от 5 милиарда малки къщички общо са били произведени за играта.

Класическата игра със сигурност може да научи мнозина на финансова култура, цената на риска, както и изграждането на бизнес нюх. Липсва статистика, която да покаже колко от познатите милионери днес са играли Монополи, но имайки предвид широката разпространеност – доста. И така, през далечната Коледа на 1936 г. е ясно, че децата са искали само едно: „Да отидат в затвора и да пропуснат три хода“!

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени