Стив Джобс продължава да движи Apple напред

| от |

Мнозина упрекват Apple, че се движи по инерция, ползвайки технологичното наследство от Стив Джобс. Подобно мнение се подкрепя и от факта, че покойният основател и лидер на компанията продължава да получава патенти.

Стив Джобс почина през есента на 2011 г., но оттогава досега на негово име са издадени 141 нови патента. Това не е изненадващо, тъй като Джобс участваше лично в повечето разработки на Apple, отбелязва TechnologyReview, цитирано от TechNews.bg.
И в момента много от изобретенията на гениалния ИТ предприемач чакат одобрение в

Патентното бюро на САЩ под формата на заявки. Голяма част от тях отразяват страстта на Apple да патентова всичко и в най-малките детайли.

След смъртта на Стив Джобс са одобрени по-малко от една трета от общо 458 патентни заявки, в които той е автор или съавтор. Любопитен факт е, че настоящият шеф на компанията Тим Кук няма нито един патент на свое име.

Силата на Тим Кук са финансите, логистиката и стратегическото управление на Apple. Под негово ръководство компанията увеличи двукратно годишните си приходи, които достигат 182 милиарда долара./money.bg

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Защо Aston Martin прави старите си коли електрически

| от chronicle.bg |

Aston Martin използва носталгията, за да бутне на клиентите към електрическите коли. Последната програма на британската автомобилна компания е „Heritage EV“ и предлага собствениците на ретро автомобили на марката да ги преработят в електрически.

Но няма ли да е това едно кощунство! Всъщност не. Прогарамата е стартирана по една специална причина. Все повече градове по света и особено в Европа явно забраняват колите с двигатели с вътрешно горене, които са преминали определена възраст. И това е само част от цялостното настроение в полза на електрическите автомобили. Така, че съществува опасност, ако си купим класически Aston, да не можем да си го караме.

Технологията, която се използва за преработването, е базирана на модела Rapide E – напълно електрически, лимитиран спортен автомобил, който пристига догодина. Той има 800-волтова, 65kWh батерия, с която може да измине 321 километра и да вдигне 100 км/ч за под 4 секунди като максималната му скорост е 250 км/ч. От модела ще бъдат направени само 155 бройки, които вече са продадени.

Компанията казва, че първият модел, който ще може да конвертира, ще е DB6 MkII Volante от 1970 година. Специални „касети“ ще се поставят на мястото на двигателя и скоростната кутия и дори ще се занитват по същия начин. Колата ще получава и екран и това е. Това означава, че ако собствениците имат желанието и парите, лесно ще могат да я върнат обратно в оригинален вариант.

Подобна практика вече има от известно време като и компаниите, и клиентите се фокусират предимно върху ретро колите – Porsche, Range Rover и VW, както и върху автобусите. Скоро Jaguar обяви, че смята да пусне на пазара изцяло електрическа версия на легендарния E-Type от 1960 година. С времето очакваме още марки да се присъединят.

 
 

Netflix работи по ново „Ghost in the Shell“ аниме

| от chronicle.bg |

Netflix обръща силно внимание и на аниметата. Сега компанията планира ново „Ghost in the Shell“ аниме, което ще дебютира през 2020 година. 

Официалното му заглавие е „Ghost in the Shell: SAC_2045″, а режисьори ще бъдат Кенджи Камияма („Ghost in the Shell: Stand Alone Complex“) и Шинджи Араки („Appleseed“). За сега не е ясно дали продукцията ще бъде филм или сериал.

„Ghost in the Shell“ тръгна като много популярна манга, писана и илюстрирана от Масамуне Широу. Тя беше екранизирана през 1995 година като филм със същото заглавие с режисьор Мамору Оший. Анимето силно повлиява научната фантастика на 21 век, най-вече саунтрака на „The Marix“.

Netflix не споменава повече детайли, но феновете се надяват ролите да се озвучават от културно подходящ актьорски състав. Последната поява на „Ghost in the Shell“ в медиите беше заради силно нехаресания филм на Рупърт Сандърс от 2017. Той ще остане запомнен най-вече с това, че режисьорът избра Скарлет Йохансон за гласа на главната роля, което отново постави Холивуд под обвинения в лансиране на бели актьори за сметка на малцинствата.

„Ghost in the Shell: SAC_2045″ е поредното аниме попълнение към платформата Netflix, която има и игрална адаптация на „Cowboy Bebop“ – сайтът поръча сезон с 10 епизода през ноември. Компанията работи и по игрална адаптация на „Avatar: The Last Airbender“.

Новият „Ghost in the Shell“ ще е съвместна работа между Production I.G. и SOLA Digital Arts. Той беше определен като „анимационен филм от ново поколение“.