Статут – бежанец

| от |

Автор: Кристина Цонева, www.oib.bg

Редовно чуваме „XXI век е все пак”. Това е хилядолетието, което се свързва с максимална освободеност, информираност, независимост, справедливост и прочее. Да, но колкото повече нараства привидната ни свобода, толкова по-сложни за решаване стават и политическите конфликти. Когато пораснеш в една сравнително спокойна среда, забравяш за истинските, непреодолими от нас („обикновените хора”) беди. В момента сигурно ви е трудно да си представите как за миг всичко, което цял живот сте градили, което сте свикнали да виждате, изведнъж се разпада, но това се случва постоянно. Дори в пъти по-ужасно. За секунди изчезват хората, на които най-много разчитате и които най-силно обичате. В нашето съврeмие, когато хуманизмът и световният мир се водят основна тема за беседване на всички политици, има места по света, където по-горе изброените за нас „кошмари” са действителност.

Благодарение наглобализацята, която се увеличава със стремглави темпове, съществуват закони като „Световната конвенция за бежанците”,  създадена през 1951г. С нейна помощ положението на пострадалите от множеството граждански войни в Арабския свят, най-вече в Сирия, не е съвсем безнадеждно. Стотици пострадали търсят убежище в други страни, различни от родината си, където обстановката е мирна и могат да защитят своя живот и този на семействата си. По данни на ДАБ* от 22 държави са лицата, потърсили закрила в България през месец юли 2014г. Общо те са 911, от които 289 са деца. На територията на България до момента има 9 работещи центъра, в които са настанени бежанци. Това са Регистрационно-приемателен център София, Интеграционен център София, Интеграционно-приемателен център Военна рампа (отново в София), Регистрационно-приемателен център с.Баня (Нова Загора), Транзитен център с. Пъстрогор, Бежански център Харманли, Бежански център Стрелча, Бежански център с. Ковачевци (Перник), Регистрационно-приемателен център „Враждебна” (София) (за октомври 2013г.). А  издръжката, отново по данни на ДАБ*, на един бежанец месечно струва на държавата 385лв.

След като останалите без дом хора минат границата ни, получат статут на бежанци и бъдат настанени в някой от центровете, на първа линия излиза нов проблем. Как да бъдат интегрирани в българското общество. Тук вече се появяват различни, нека ги наречем, „подказуси”.  Някои бежанци не искат да работят и да учат, други планират възможно най-скорошно отпътуване към по-развитите европейски държави. Трети обаче желаят да останат тук, учат езика ни и искат да се установят, но голяма част от местните общества не ги приема. Българите се страхуват, че неваксинираните бежанци, някои от които дори не са минали рутинните лекарски прегледи идват от Арабския святи може да пренесат много болести. Най-голям е страхът им ог Ебола.

Наскоро Нова телевизия ни показа репортаж, които обръща погледите ни в друга насока – непълнолетните бежанци, дошли тук без родител или настойник. Разбрахме от репортажът, че в България няма закон, който да определи кой в тези случаи трябва да поеме отговорност за децата като техен законен настойник и да ги представлява пред държавата. В тази роля не можели да влязат кадри от Агенцията за интеграция, тъй като има конфлинкт на интереси. Единственото решение, което до момента са намерили държавните органи е, когато могат, да „прикрепят” непълнолетен бежанец към друго такова семейство с тяхното съгласие. Тези случаи обаче не са много и също не опростяват съвсем ситуацията, тъй като много от тези семейства пребивават временно на територията на страната ни и всеки момент мислят да заминат за чужбина. От което следва, че „прикрепеното” към тях дете отново остава само.

Има още не малко важни въпроси за решаване, за да можем да кажем, че държавата ни е успяла да се справи в това крайно „напрегнато” в световен, а и не само, мащаб време. Според анкета на организацията „Отворено общество”, „негативните оценки за положението в страната се задържат на безпрецедентно високо ниво”. Разбира се, както научаваме от повечето медии, държавните органи работят непрекъсното, за да може страната ни да преживее тази често наричана „социална криза”. Междувременно можем само да помагаме както ни е възможно и да не забравяме, че бежанците са просто хора, преживяли най-тежките удари на съдбата и заслужават подкрепата ни!

 

 
 

Пекинезът – повече от куче и домашен любимец

| от Стефан Генадиев |

Всеки собственик на куче обича домашния си любимец и може да убие събеседника си от скука с безконечни часове, прекарани в изтъкване на хубавите страни на своето животно. По-запалените кучкари пък, подобно на хора, които не просто носят само маркови дрехи, а носят само и единствено една марка, отиват още по-далеч и признават само определени породи.

Този текст е от един кучкар и е посветен на една непопулярна, често подценявана, дори осмивана порода кучета. Дами и господа…днес ще говорим за…пекинеза!

Пекинезът, за когото ще ви разкажа е на 9 години. След две години увещаване, най-накрая, в един юнски ден в къщата ни влезе той – 4 килограма, 20 см висок, 40 дълъг, безкрайно любопитен и все още страхлив.  Кучето, което се превърна в повече от домашен любимец. И което заслужава да му бъде посветен текст. Собствениците на пекинези знаят, че всяко всяко куче ще се радва да бъде обект на възхвала и могат да продължат да четат.

Пекинезът, който вече 9 години е част от нашето семейството, е свидетел на всичко, което се случва с нас пред големите му очи и преживява всичко, което усеща, че се случва с нас и извън дома. Това е кучето, което може да подлуди съседите с лаене, наподобяващо звук от гумена играчка. То може да лае до припадък по всеки, който прекрачи прага ни. А може и да замълчи за дни, когато къщата е препълнена с непознати, дошли защото такъв е обичаят при лошите събития. Той усеща какво се случва и се оттегля тихо в леглото си, без да издаде звук срещу хората, които по принцип би разкъсал (ако можеше). Защото знае, че моментът не е подходящ. Защото просто усеща това.

Понякога е трудно да повярваш, че имаш до себе си куче, тъй като пекинезът носи белезите на няколко животни в себе си. Подобно на лъв, той ще се нахвърли към всеки човек или животно (независимо, че може да бъде смачкано с един удар) без да мисли изобщо. Ще нададе вой до небесата, защото не харесва новодошлия и ще трябва да го затворите в спалнята, за да не ухапе гостите. Не го интересува дали е възпитано или не – не можете да го накарате да хареса някого. Той, също както котките, преценява дали ще ви удостои с вниманието си или ще ви покаже поклащащата се опашка – знак за безкрайно презрение.

Не очаквайте любвеобилността на голдън ретрийвъра или лигавата безусловна обич на кинг чарлз кавалера от тази порода. Пекинезът сякаш има памет, стигаща до времето, когато е бродило из двореца на някой китайски император. Ако не то, баба му със сигурност е била куче на имератора… а дядо му на императрицата. Затова то ще иска от вас да му подсигурите онова, което му се полага, когато му се полага – а това е винаги. Не си позволявайте да пренебрегнете която и да било нужда на вашия пекинез, защото в противен случай най-малкото, което ще трябва да правите след това, е да перете чаршафите или възглавниците на дивана.

Не очаквайте и вашето малко императорче да ви гледа с навлажнени очи, докато го галите. То по всяка вероятност дори няма да ви погледне, а в мига в който спрете, ще си тръгне от вас и ще легне кротко.

Пекинезът няма да ви прости безхаберието. Той е ваше отражение и не е безрезервно до вас. Ако сте агресивни, и той ще стане такъв. Ако сте лоши, и той ще е лош. И обратното. Така че бъдете отговорни и се подгответе за голяма борба с едно голямо его и две големи очи, на които няма да можете да устоите. Знайте, че всичко това си струва. Козината, която няколко пъти в годината е навсякъде в дома, лаят, който не спира, и белите, които неизбежно бележат дома и дрехите ви.

И все пак, въпреки цялата си надменност и сприхавост, това малко късокрако създание с плоско лице и вирната опашка ще застане до вас в момент, когато няма никой вкъщи, а вие имате нужда от някого. Мелодраматично, знаем, но е факт – вашият пекинез няма да ви позволи да се наплачете на спокойствие.

Той ще усети тъгата ви и ще дойде до вас , за да ви покаже с ограничения си запас от средства, че не може да сте тъжни. И в тези моменти ще разберете, че животното, на което приятелите ви се присмиват, защото било „грозно“, „бабешко“ или „закърняло“ наистина може да бъде вашия най-добър приятел.

 
 

Сватбената торта на Доналд Тръмп и Мелания бе продадена за над 2000 долара

| от chronicle.bg, БТА |

Торта от сватбата на Доналд Тръмп и Мелания през 2005 г. бе продадена за 2240 долара на търг на „Джулианс окшънс“ в Лос Анджелис.

Началната цена на съхранената до наши дни шоколадова торта с бяла глазура и с украса от бяла роза бе 250 долара. Не се съобщава кой е купувачът на лакомството, което бе продадено в картонена опаковка с инициали „МДТ“.

За сватбата на Доналд Тръмп и Мелания бе приготвена гигантска седеметажна торта с тегло 90,7 кг. Сладкарите трябвало да поставят толкова голяма конструкция във вътрешността на лакомството, че впоследствие било решено то да не се поднася на гостите. Вместо него били предложени малки торти с украса от рози, една от които бе продадена на търга.

 
 

Вдовицата на Джон Ленън осъди собственици на бар заради името му

| от chronicle.bg по БТА |

Вдовицата на Джон Ленън Йоко Оно спечели делото срещу собственика на хамбургския бар, който го кръсти „Йоко Моно“ заради сходство с нейното име.

Собственикът на заведението Нима Гару-Пур не скри своето разочарование от решението на съда. „Надявахме се да запазим името си и малко ми е тъжно, че го изгубихме. Това някой от друг континент да може да даде на съд някакъв малък бар е просто абсурд!“ заяви изгубилият делото.

На 12 юли съдът в Хамбург излезе с предварително решение за забрана за използването на названието „Йоко Моно“. Гару-Пур се подчини на магистратите и преименува заведението си, като го преобрази на „Скоч Моно“.

Собственикът ще обжалва решението в законния срок и ще се опита да възстанови изцяло предишното име на бара.

 
 

Любимите ни „бижута“ на Джани Версаче

| от chronicle.bg |

Помните ли Карла Бруни, Кейт Мос, Клаудия Шифър, Наоми Кембъл, Синди Крауфорд, Хелена Кристенсен? В онези години, когато те владееха не само модния подиум, но и милиони сърца по света. Включително това на Джани Версаче. Дизайнерът, който взима всички гореизброени имена и ги прави свои музи. А те позират до него на снимки както години по-рано манекенките на Ив Сен Лоран се снимат до своя откривател.

Връзката между модел и дизайнер (при истинските дизайнери) е повече от работа – тя е необходимост. Не просто да имаш красива жена, на която да нахлузиш дрехата, а да създадеш силует, вдъхновен от тази жена, силует само за нея. Той ще й стои така, че тя ще изпъкне и ще привлича погледите. А това в крайна сметка ще накара хората да обичат и двете – и дрехата, и модела.

Над моделите на Джани Версаче сякаш има ореол, който винаги ги представя в най-добрата светлина, дори двадесет години след смъртта на дизайнера. Все още първата асоциация, когато чуем имената им, е „секси“. Някак не можем да си представим Наоми Кембъл като стара баба или дори жена на средна възраст. Да не говорим, че все още си мечтаем за среща със Кейт Мос.

По повод наближаването на премиерата на „Убийството на Джани Версаче“ си припомняме неговите „бижута“. Ако сте ги позабравили, незабавно прегледайте галерията горе – за ваше добро е, не че нещо…