shareit

Спират Auto Bild

| от chronicle.bg |

Българското издание на германското автомобилно списание „Ауто билд“ (Аuto Bild) спира да излиза, съобщи днес издателят му в страната S Media Team. От него става ясно, че притежателят на марката Аuto Bild – издателството Axel Springer, за момента замразява присъствието на списанието на българския пазар.

„На нас – екипа на S Media Team – като издател на Аuto Bild за България и притежател на лицензионните права се налага да се съобразим с това неочаквано решение. Решението на Axel Springer е изненадващо за нас и влиза в сила веднага, по тази причина молим да ни извините, че ви уведомяваме в последния момент“, се казва в становище на S Media Team.

Медийната група на S Media Team издава и култовото автомобилно списания Top Gear, заедно с редица други списания като и „Hello!България“, „BBC GoodFood България“,Glamоur, „BBC Знание“,  MODA, Life, и др.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Пилетата са били опитомени за бой, не за храна

Всеки, който е бил гонен из двора от кокошка или петел, знае, че тези птици са нито безобидни, нито мирни. Произлезли от някои от най-страшните същества, които някога са ходили по тази планетата, кръвта на Gallus domesticus, домашните кокошки, носят цялата гордост, смелост, ярост и злоба на своите предци. Възползвайки се от тези им качества, хората първоначално опитомяват пилетата, за да могат да се насладят на коравосърдечния спектакъла, които два петела могат да изнесат.

Microcosm of London Plate 018 - Royal Cock Pit (colour)

Общото мнение сред учените е, че боевете с петли започва в Югоизточна Азия с особено кръвожадния предшественик от джунглата на днешното пиле, Gallus gallus. В даден момент дивият и свиреп Gallus sonneratii – потомъкът, отговорен за жълтата кожа на днешните пилета – е кръстосан с първия. Заедно двамата бяха развъждани и обучавани за бой, а след това разпространени из Индия и Близкия изток от войници, пътешественици и търговци, почитатели на спорта. Според някои източници борбата с петли датира от 4000 г. пр. н. е. в Персия и 2500 г. пр. н. е. в цивилизацията в долината Инд по време на бронзовата епоха .

Beeld, Themistocles - Unknown - 20408396 - RCE

Темистокъл

Спортът („спортът“) стига до Запада след Гръко-Персийската война през 5 век пр. н. е. Според легендата, докато отива да се бие с персите, великият атински генерал Темистокъл вижда две пилета да се борят край пътя и се впечатлява:

Ето, те не се бият за своите богове, за паметниците на своите предци, за слава, свобода или безопасността на децата си, а само защото едното няма да отстъпи на другото.

Бързото станал популярен, боят с петли за гърците беше повече от развлечение, както пише в „The London Encyclopaedia“:

Отначало боевете с петли бяха отчасти религиозно и отчасти политическо събитие в Атина. След това стана начин да се посадят семена на храбростта в съзнанието на младежите.

Въпреки че са завладени от римляните, гърците оказват трайно влияние върху тях. Наред с култура, архитектура, богословие и философията си, гърците дадоха на римляните и боя с петли. Завоевателите толкова обичаха спорта, че го обезсмъртяват върху сребърни монети и в разкошни мозайки (една от които виждате на снимката най-горе ). Докато римляните разширяваха своята империя, в крайна сметка обхващайки 3 континента и контролирайки 25% от населението на света, те разнасят и този елемент от своята култура по всички тези места.

Mexico cockfight (cropped)

Мексиканци гледат бой с петли

Европейците приеха спорта през Тъмните векове и очарованието им от него не бе прекъснато нито от интелектуалното прераждане по време на Ренесанса, нито от новооткрития хуманизъм на Просвещението. Съобщава се, че Елизабет I, Джеймс I, Хенри VIII и Чарлз II се радват на боя с петли, а по-късно, когато Европа колонизира Америка, европейците занасят боя и там. Всъщност за някои от основателите на САЩ, включително Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин, се знае, че не само са гледали мачовете, но и са отглеждали собствени пилета за бой.

Боевете продължават като легален спорт по време на Гражданската война (1861-1865 г.) и се носи слух, че Абрахам Линкълн, печели прякора си „Честният Ейб“ заради репутацията си на честен съдия на подобни мероприятия.

Малко след това обаче няколко групи за защита на животните се противопоставят на боевете. През 1866 г. активистите от Дружеството за предотвратяване на жестокостта към животните активно работят, за да направят спорта незаконен. Изненадващо обаче борбата с петли не е незаконна във всички 50 щата чак до 2007 г., когато Луизиана окончателно я забрани.

Tyrannosaurus Rex Holotype

През 2003 г. палеонтолог намира вкаменена кост на тиранозавър рекс с това, което експертите определят като „все още еластичен кръвоносен съд“ в нея. Експерти, които изучават еволюционните връзки между различни видове и популации (филогенетици), изследват съда и установяват, че „най-близкият жив роднина на тиранозавър рекс е не кой да е, а домашното пиле“.

Тъй като хората започнали да живеят в селища заедно с Gallus gallus, Gallus sonneratii и други диви птици, те скоро започват и да ги опитомяват. Въпреки че как точно е станало опитомяването не се знае, експертите са определили четири етапа:

  • По време на първия етап, когато пилетата се научиха да живеят заедно с хората, те са приемани за религиозен символ и не се развъждат.
  • На втория етап, когато борбата с петли възникна и се разпространява, започва и активното размножаване, за да се култивират възможно най-добрите бойци.
  • По време на третия етап, когато селското стопанство и промишлеността стават все по-развити, хората все повече се фокусират върху селективното чифтосване, особено на Запад.
  • През последния половин век съвременното корпоративно земеделие се научи, че чрез подсилване на пилешкия фуражи с витамини и антибиотици е възможно мащабно, промишлено производство на пилешко месо. В огромни навеси, натъпкани заедно клюн до клюн, пилетата имат една задача – яденето. Така едно пиленце, което тежи 30 грама, може да порасне до 2,30 килограма за месец и половина.
 
 
Коментарите са изключени

Генерал Луков – човекът, за когото историята влиза в противоречия

| от |

Всяка история има своите противоречиви личности. Те имат своите почитатели и противници. Делата им понякога се забравят, друг път стават идеали, а в много от случаите потъват в забрава и прашасват в архивите. В родната история може да се открият редица такива имена, но със сигурност има едно, което разпалва доста страсти – Христо Николов Луков.

Той е роден на 6 януари 1888 г. във Варна. Завършва националния военен университет „Васил Левски“ през 1907 г. с чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912-1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Повишен е в чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия. След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа, на Учебното отделение в Артилерийската инспекция, командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св. Александър“ V ст. с мечове по средата.

В края на Първата световна война се разказва легендата за 4-те оръдия. Според различни източници, командваните от Луков войници напускат своя пост. Майор Луков самостоятелно обслужва 4-те оръдия и обстрелва сръбски батальон, наброяващ 400-500 души. Единствените, които се притичат на помощ на артилериста са няколко овчари, които подават снарядите. След отбиването на атаката, Луков успява да запази Кюстендил в пределите на страната. Историята и до днес се смята за преувеличена. Първо сръбският батальон е бил авангард и цифрата войници е била значително по-малка, а освен това не трябва да се забравя, че не всички войници са дезертьори, по неофициални данни дезертиралите от всички позиции са около 8000 души.

Hristo_Nikolov_Lukov

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921

За периода 1935 – 1938 г. Христо Луков е министър на войната. Неговите основни дейности в този случай са свързани със стратегическото планиране в случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, както и в изграждането на контраатака при военен конфликт с Румъния. Подобни стратегии в този период са правени не само от България, а от всяка една страна в Европа. Пенсионирането и преминаването в запаса се случва на 25 януари 1938 г., когато е произведен в чин генерал-лейтенант. От 19 януари 1942 г. е главен водач на Съюза на българските национални легиони.

Sbnl.svg

Снимка: By Kreuzkümmel – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32413788

Въпросната организация е точно толкова противоречива, колкото и самия Луков. Създадена е на 3 април 1932 година. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година СБНЛ организира демонстрации в подкрепа на монархията. През 1939 г. се смята, че членовете наброявали около 75 000 души. Според данни от преброяването на населението от 1934 г. общият брой жители е 6 077 939 души.

Информация за въпросните национални легиони дава Георги Евстатиев в различни телевизионни и радио предавания. Неговата гледна точка за въпросната организация се отличава значително от официалната. Самият той споделя, че младежите, които са имали право да влязат във въпросните легиони трябвало да разполагат със успех над 4.5. Подборът не може да се нарече лек. Евстатиев се озовава в там, след като тръгва да се запише в гимназия. В Михайловград (тогава наричан Фердинанд) се запознава с човек, който бързо избира училището му. Гимназията се заменя с военно-въздушното училище на негово величество Борис III. Евстатиев е тогава на 15 години. Любопитен факт е, че негов първи инструктор е Димитър Светозаров Списаревски, за когото се говори, че също е бил част от прословутите легиони.

Зад въпросния СБНЛ стоят двама души: Христо Луков и Иван Дочев. По-късно ще разберем каква е съдбата на Луков, но един цитат на Иван Дочев пред Георги Коритаров за радио „Свободна Европа“ прави впечатление:

„… съгласно Търновската конституция всеки един български гражданин е равен пред законите и има право на държавна защита и на тази база не бива да се допусне депортиране на който и да било български гражданин по искане на коя и да е външна сила, защото това нарушава нашия суверенитет и правата, които имаме по конституция“

 През 1944 г. Дочев емигрира в Австрия, заедно с останалите членове на Българското национално правителство в изгнание, което в онзи момент се ръководи от Александър Цанков. Съдбата на Дочев, както и негови мнения относно въпросната организация могат да бъдат открити в редица медии и издания. Самият той живее до 99-годишна възраст и умира в Шумен.


View this post on Instagram

The words of General Hristo Lukov, spoken to the Bulgarian Patriotic Youth shortly before he was murdered by the Communists on February 13, 1943 : „By struggle and by force we will build our country, but not with violence. We will not repeat the miserable experience of the former Yugoslavia. Which relied on building up its twisted empire on the shoulders of a strong national consciousness, and by failing to find its own new mission in life, Yugoslavia perceived violence, propaganda and denationalization as the only tool of diminishing the national differences of the peoples who inhabited it, in the name of an artificial idea of a unitary state with a unitary nation. And failed! – If we have to emulate, we have our own unifying, because of its historical glamorous example from our distant past. The examples of our first kingdom. Knyaz Boris did not conquered the Slavic tribes of Moesia, Thrace and Macedonia with violence and blood, nor did he entertain them with high and sophisticated culture. Boris embraced them in the Bulgarian state with the power of its authority, as an organization of order and care for the people, and above all with the high morality, with which the king and nobleman, the soldier and peasant were equally distinguished. This was the new thing that Bulgarians brought here on the Balkans in antiquity, under the nose of the two great empires, Roman and Byzantine, and the mighty influence of their old civilizations, they created a new country with distinctive structure and a new civilization, which imposed on the whole Slavic world. This is what should inspire us in our new national and state life. A powerful country, strong in law and morality, and a nation with a struggling spirit, striving to create history, this is the new ideal that every Bulgarian should be willing to sacrifice for. I firmly believe it will be! “ / General Hristo Lukov (1887-1943) – #bulgaria #ww2 #history #communistcrimes #lukovmarch #sovietoccupation #bulgarian #nationalideal #balkans #bg #generallukov #patrioticorganisation #europeanhistory #ww2maps #ww2heroes #yugoslavia #jugoslavija #macedonia #boris #thrace #moesia #slavicworld

A post shared by Mihail Nikoloff (@bulgarian.nationalist) on

 Снимката е илюстративна и представя само образа на генерал Христо Луков! Медията не се обвързва с никакви политически послания и други форми на идеализъм в горния пост.

Животът на Христо Луков приключва в началото на 1943 г. Генерал Луков попада в списъка на Българската комунистическа партия. Подозренията са, че именно той, както и други общественици ще допринесат за участието на България срещу Съветския съюз. На 13 февруари 1943 г. Христо Луков е проследен от Иван Буруджиев и Виолета Якова. Прострелян е няколко пъти и умира от раните си. Полицията предлага 300 000 лв. награда за всеки, който има информация за покушението на Христо Луков. Самият той е погребан близо до гроба на Стефан Стамболов.

Обвиненията в антисемитизъм и фашизъм са доста остри, но както винаги може да се открият привърженици и на двата лагера. Такъв пример може да бъде мнението на историка Румен Даскалов, който определя СБНЛ по следния начин:

„Изцяло оформен фашистки характер вече през годините на Втората световна война имали Съюзът на българските национални легиони (ген. Христо Луков, после ген. Никола Жеков) и „Ратници за напредъка на българщината“ (Александър Белев, Л. Русев). В идеологическия им арсенал влизат обичайните крайнонационалистически и шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи, но още по-заострени и непримирими към всякакви партийно-парламентарни форми и либерално-индивидуалистични идеи; а също – и по-характерно – вождизъм и елитаризъм, расизъм, антисемитизъм и пр. Типично фашистките идеи (например водаческата) обаче остават недоразвити по тактически причини на съобразяване с установения монархически режим.“

Даскалов, Р. „Българското Общество 1878 – 1939, т.1“. С., 2005, стр. 234.

В опозиция на това мнение може да бъде открито изказването на Самуел Ардити. Той е потомък на древен еврейски род от Русе, племенник на световноизвестния писател Елиас Канети. Самуел е автор на редица книги, сред които и една с интересно заглавие „Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“. Пред dir.bg, въпросният прави следното изказване:

Луков е убит от съпротивата на 13 февруари 1943 г., а споразумението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. МС одобрява Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията започва на 10-и март. Т.е. горе-долу – месец след смъртта на ген. Луков.

 Депортацията е била строго секретна държавна тайна. Според моите изследвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!

Друг интересен цитат относно темата „Христо Луков“ е този, поместен в burgasnovinite:

„Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите. „

Полк. Андрей Иванов Андреев. Моят живот и моята съдба, София, 2009, стр.175

 Говорейки за депортирането на евреи, не трябва да забравяме, че последната дума е именно на цар Борис III. Българското общество не е съгласно с подобни действия и след изразяване на бурно обществено мнение, именно българският цар застава пред Хитлер и отказва да извърши това престъпление срещу човечеството. В исторически план е все още трудно да се излезе с ясен и точен отговор относно пристрастията на Христо Луков.

Най-вероятно един ден родните историци ще се заемат по-обстойно с този човек и ще отговорят на всички задавани и толкова търсени въпроси. До този момент мненията са изцяло противоречиви и винаги ще изпадат в двете крайности. Този въпрос оставяме на читателите: фашист или националист?

Заглавна снимка – източник: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921

 
 
Коментарите са изключени

Робът на Фернандо Магелан може би обикаля света преди него

| от |

Няма никакво съмнение, че Магелан е възнамерявал околосветското му пътешествие му да мине успешно, когато тръгва от Испания на 20 септември 1519 г. Той е планирал внимателно всичко, надявайки се да докаже, че хората могат да плават по целия свят, както и да стане първият, който го направя. Амбицията му беше вдъхновена от приключенията на предишни изследователи като Христофор Колумб и Васко Нунес де Балбоа – човекът, който премина през Панамския провлак и стигна до Тихия океан. Имаше малко съмнение в съзнанието на Магелан, че това може да се направи.

Пет кораба напускат Испания, но само три стигат до Тихия океан. Един от корабите е изгубен при опит за бунт, когато експедицията плаваше по Южна Америка; друг беше изоставен, когато минават през място, което днес ни е известно като Магеланов проток, тъй като им отнема месец, за да стигнат до Тихия океан и съответно губят всякаква надежда за успешен край на цялото пътуване.

Останалите три кораба плават в Тихия океан около три месеца, без да могат да се снабдят отново, преди да акостират в Гуам. Екипажът беше много близо до това да умре от глад, но гигантският океан вече беше зад тях и изглеждаше, че ще успеят да стигнат до островите Спайс и след това да завършат обиколката си.

Magellans death

Те пътуват през Филипините, които вече бяха картографирани, но тук Магелан срещна смъртта. Той се замесва в местна война и в крайна сметка е убит на бойното поле на 27 април 1521 г.

Енрике беше до Магелан още от 1511 г., когато Фернандо го приема като плячка от война и незабавно го преименува на Енрике от каквото и име да е имал преди това (и до ден днешен не знаем как се е казвал). И така, щом Магелан не е първият човек, който обикаля земното кълбо, кой е? Това подлежи на дебати.

Все пак тази чест може да е на личния роб на Магелан, Енрике от Малака, макар че не е съвсем ясно дали той е покрил и последните около 1000 мили, необходими, за да завърши официално пътуването, или ако го е направил, кога точно е станало това.

HenriqueofMalacca

Енрике от Малака

Той беше важен член на екипажа на експедицията. Антонио Пигафета, учен и един от двамата на борда, които си водят дневник (който по-късно е издаден със заглавието „First Voyage Around the World“), пише, че робът е една от причините Магелан да успее да убеди испанския крал да финансира експедицията. Освен всичко друго, кралят беше очарован от цвета на кожата на Енрике и способността му да говори свободно няколко различни езика.

Има значителни доказателства, че Енрике е бил или от Малака (както е посочено в завещанието на Магелан), или от остров много близо до Малака, Суматра. Това се подкрепя и от факта, че Енрике е бил преводач на екипажа в района на Индонезия. В такъв случай робът всъщност е изключително близо до завършване на обиколката на земното кълбо, когато се връща отново в този регион след експедицията, много преди останалите европейски изследователи да бъдат дори близо до Испания.

8 Maravedís de Felipe III (1607) Acuñada en Segovia

 

Не се знае само дали действително е успял да се прибере вкъщи, тъй като изчезва от експедицията, не защото умира, а защото (и на пръв поглед с право) предава екипажа си. Според завещанието на Магелан, след смъртта му, Енрике трябва да бъде освободен и да му се дадат 10 000 мараведи (испански монети) от имението на Магелан, за да се издържа. Капитанът на Сантяго Хуан Серано обаче решава да игнорира завещанието и казва на Енрике, че ще остане роб. Най-вероятно той е взел това решение, просто защото експедицията се нуждаеше от преводач и тъй като наближаваха дома на Енрике, той може би щеше да напусне, ако му бъде предоставена свободата.

Капитанът обаче скоро ще плати с живота си за задържането на Енрике като роб.

Четири дни след смъртта на Магелан, докато е на остров Себу, Пигафета твърди, че Енрике, докато превежда, казва на началника на Субтут, Раджа Хумабон, че европейците ще се опитат да поробят него и хората му, както направиха със самия роб. Хумабон след това кани на вечеря няколко от офицерите и екипажа. Самият Пигафета казва, че остава на кораба заради рана, която е получил няколко дни по-рано. В крайна сметка няколко члена на екипажа се връщат и казват, че местните се държат странно. По-късно писарят пише:

Едва бяха изрекли тези думи, когато чухме силни викове и рев. Веднага вдигнахме котва и се приближихме близо до брега. След като стреляхме няколко пъти, видяхме Джон Серано ранен да ни вика да не стреляме повече, защото местните ще да го убият. Попитахме го дали всички останали са мъртви. Той каза, че всички са мъртви, с изключение на преводача. Той ни помоли сериозно да компенсираме Енрике с част от стоката преди да го освободим, но Йохан Карвайо, неговият придружител [както и други хора], не искаха да позволят кораба да стига до брега, за да остане под наше влияние. Но въпреки че Серано плачеше и ни молеше да не плаваме толкова бързо, защото ще го убият, ние веднага отплавахме. Не знам дали е жив или мъртъв.

Действително, Енрике успешно си отмъсти на Серано, който му отказа свободата, както бе предвидено в завещанието на Магелан. Независимо дали Енрике наистина предава своите или не, той вече е свободен човек и очевидно невредим и без намерение да се връща на кораба, тъй като не се споменава, че моли да дойдат да го вземат, както Серано. Така че историците смятат, че вероятно той е бил приятел с местните жители, макар че тук той изчезва от историята и затова не можем да бъдем сигурни какво точно става с него.

Ако е останал жив и в добри отношения с местните жители, за да се върне у дома му бяха нужни месец или два и той би най-вероятно е наясно с това. Ако тръгва за вкъщи това доста скоро след бягството си, той определено щеше да стигне преди европейците, тъй като беше оставен на Себу на 1 май 1521 г., около 15 месеца преди експедицията да се върне в Испания.

Няма обаче документирани доказателства, така че не можем да бъдем сигурни.

По-добре документирани са действията на малкото останал екипаж на кораба Виктория и нейния нов капитан Хуан Себастиан Елкано. Този кораб беше единственият от експедицията (изобразен на картината най-горе), който се завръща в Испания след обиколката на света. Той пристига на 6 септември 1522 г. – около три години след като отплава – като само 18 мъже са били на борда от първоначалните 241 (или повече).

Въпреки че Магелан не е завършил пътешествието си и няма основание да се нарича „първият човек, който обикаля земното кълбо“, той е първият човек, планирал успешна експедиция. Преди смъртта си той също допринася за „епохата на откритията“, като намери път към Тихия океан от запад.

 
 
Коментарите са изключени