shareit

Най-слабите филми на 2013 година

| от |

Документалният филм за американския писател Джером Селинджър попадна в класацията на сп. „Тайм“ на най-слабите филми за 2013 година. Списанието определя лентата „Селинджър“ на Шейн Салерно като истерична, банална и прекалено дълга.
1

Филмът е заснет по биографията на писателя, написана от американския журналист Пол Александър през 1999 г. Бюджетът на филма на Салерно е 2 милиона долара, а през първия месец на екран филмът успява да събере само 650 000 долара.

Сп. „Тайм“ е поставило „Селинджър“ на второ място в класацията. За най-слаб филм на 2013 година е обявена комедията „Дърти хлапета 2″. Една от главните роли в лентата се изпълнява от Адам Сандлър. Според изданието във филма се наблюдава  отсъствие на сюжет, а шегите са прекалено груби и пошли.

На трето място е трилърът „Скитница“, екранизация по едноименния роман на Стефани Майър, прочула се с вампирската си поредица „Здрач“ и филмите по нея. Според сп. „Тайм“ дори изпълнителката на главната роля – младата ирландска актриса Сирша Ронан, номинирана през 2008 г. за „Оскар“, не успява да спаси лентата от провал.

2В петицата на най-лошите филми са намерили място още приключенската фантастика „Земята: Ново начало“ на режисьора М. Найт Шаямалан с Джейдън и Уил Смит, а също 3D екшън комедията „РПУ „Оня свят“.


В лентата Джеф Бриджис и Райън Рейнолдс са полицаи, пратени от агенцията „Почивай в мир“ да защитят света ни от все по-опасните създания, които отказват мирно и кротко да преминат в отвъдното.

Най-лошите филми според „Time“

Grown Ups 2
Salinger
The Host
After Earth
R.I.P.D.
Only God Forgives
The Big Wedding
The Counsellor
Oz the Great and Powerful
The Hangover III

 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

| от |

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Кламерът е бил знак на съпротивата срещу Хитлер

През април 1940 г., само няколко месеца след началото на Втората световна война, Адолф Хитлер знаеше, че се нуждае от начин да премине през съюзническата блокада на Германия, ако иска да има сериозни шансове да спечели войната. Той се насочи към Норвегия – рисковано начинание, но контролът върху норвежките води би направил транспортирането на стоки в Германия малко по-лесно. Норвегия се обяви за неутрална в конфликта, но Хитлер нямаше намерение да позволи на нещо глупаво като неутралитета да му попречи да вземе това, което иска.

След няколкомесечна борба немците успешно започват окупацията на Норвегия, прогонвайки съюзническите войски. Норвежкото кралско семейство и правителство също бяха прогонени от държавата, принудени да водят делата си в изгнание в Англия. Междувременно народът на Норвегия вече живее под немска власт.

След като правителството на Норвегия бяга, германците се опитаха да премахнат националната културата на страната и да я заменят с нацистките идеали. Норвежките учители бяха заставени да се присъединят към нацистката партия и да преподават нацизъм в класните стаи, а на църквата беше заповядано да проповядва „послушание към лидера и държавата“.

Приети са антиеврейски закони, които кулминират с депортирането на 700 норвежки евреи към Аушвиц. Масовите екзекуции не бяха рядкост, въпреки че повечето бяха в значително по-малък мащаб в сравнение с ужасите, случили се в някои други части на Европа. Хората от Норвегия трябваше да се справят с германските войници всеки ден в продължение на 5 години. До 1945 г. в Норвегия действат около 400 000 германски пехотинци, които контролират население от около 4 милиона души.

През есента на 1940 г. студентите от университета в Осло започнаха да носят кламери на реверите си като мирен символ на съпротива, единство и национална гордост.

Символите, свързани с кралското семейство и държавата, вече бяха забранени и студентите искаха нов начин да покажат своето несъгласие с нацистката идеология. В допълнение към носенето на кламер на ревера бяха изработени и гривни от кламери, както и други видове накити, символично сплотяващи норвежците заедно срещу нацистката сган.

Vaaler kopi

Защо точно кламер? Освен, че кламерът поддържа заедно неща, както норвежкият народ би трябвало да бъде заедно, смята се, че е избран отчасти и защото много хора вярват (неправилно), че изобретателят му е норвежеца Йохан Валер. Валер е получил патент за огънатото телче в Германия, както и в САЩ през 1901 г., но никога не е кандидатствал за патент в родната си Норвегия.

Проблемът беше, че той изобщо не измисли нещото, което наричаме кламер – той наоколо и много популярна в цяла Европа, преди Валер да го „измисли“.

Vaaler clip

Кламерът, патентован от Валер

Дизайнът на Валер не държи хартиите много добре, тъй като разчита само на колко е здрава телта, от която е направен кламера. Той, както може да се убедите от илюстрацията, не е толкова полезен, колкото стандартния кламер.

Моделът на Валер никога не е произвеждан серийно, нито е продаван и патентите му в крайна сметка изтича. Въпреки това, много източници лъжливо го приписва като изобретател на кламера и дори статуя на снимката по-долу е направена в негова чест през 1989 г., въпреки че показва класическия кламер, а не този, който Валер е изобретил.

BI-binders

Независимо от това, идеята, че кламерите са измислени от норвежец преобладава и фактът, че те свързват нещата заедно и са евтини, лесно достъпни и не прекалено характерни, ги прави на пръв поглед идеалният символ на мирен протест и на съпротива в Норвегия.

След известно време германците разбраха, че кламерът се използва като символ на съпротивата и носенето му бързо се превърна в престъпление.

И така, кой всъщност е изобретил тази огъната офисна тел? Никой не знае със сигурност за класическия модел. Той не е патентован никога, въпреки че се смята, че първоначално е произведена от Gem Manufacturing Company във Великобритания някъде през 70-те години на 19 век, а по-късно е въведена в Съединените щати през 91-те години на 19 век. Това е и причината шведската дума за кламер да е „Gem“.

Норвежците намират и други начини да се противопоставят на нацистите. 12 000 от учителите, на които е казано да преподават нацизъм, стачкуват. 1000 от тях са депортирани и изпратени незабавно в лагерите и затворите, но след 6 месеца останалите преподаватели все още не се бяха отказали от стачката и нацистите го писаха загубена кауза – излизането на учители от класната стая беше по-пагубно за военните усилия, отколкото да са в класните стаи, но не преподават идеалите на нацистката партия.

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож

| от |

Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.

Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.

По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.

Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.

През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.

Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.

Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.

Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.

Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)

Court Ruling on Anthony Johnson and His Servant

Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:

Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.

Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.

Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.

Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.

 
 
Коментарите са изключени