shareit

People посочи осем звезди, които трябва да бъдат следени

| от |

Британският актьор Бенедикт Къмбърбач,  австралийската комедийна актриса Ребъл Уилсън и дебютантката в кънтри музиката Кейси Мъсгрейв са сред осемте изгряващи звезди, чиито
кариери според списание People си заслужава да бъдат следени.

37-годишният Бенедикт Къмбърбач попада в списъка „Ones to Watch“ на изданието с ролите си в три филма, получили ласкави отзиви от критиката и около които вече се вдига награден шум -„Петата власт“, „12 години в робство“ и „Август: Окръг Осейдж“. Британецът се нареди сред търсените актьори, след като спечели публиката в образа на телевизионния Шерлок Холмс.

27-годишната австралийска актриса Ребъл Уилсън привлече вниманието към себе си, след като демонстрира таланта си в комедиите „Шаферки“ и „Напълно перфектно“.

Кейси Мъсгрейв, 25-годишната певица и авторка на песни от Тексас, е изгряваща звезда на кънтри небосклона. През март тази,година албумът й „Same Trailer Different Park“ бе приет възторжено от музикалните критици и дебютира на второ място в престижната класация на „Билборд“.

В списъка на сп. People  с изгряващи звезди, чиито кариери заслужават да бъдат проследени в очакване на световна слава, намират място още актьорът Майкъл Б. Джордан, комикът Анди
Самберг, британският актьор Сам Клафлин, актрисата Ана Фарис и лосанджелиската независима група „Кепитъл ситис“.

 
 
Коментарите са изключени

Оръжията, които промениха света: Копието

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

Човечеството съществува от относително скоро на Земята – около 4-5 милиона години. През по-голямата част от този скромен за живота на планетата период, хората не са нищо особено и съществуват в сянката на много други живи същества, които доминират тогавашният свят. Бавно и постепенно хората еволюирали, борейки се за оцеляване срещу различни хищници и тревопасни, които били по-бързи, по-силни и по-издръжливи от тях. Това, което в крайна сметка наклонило везните в полза на нашите предци, било умението им да създават сечива, с които да изравняват баланса на силите срещу дивата природа.

A_spear_and_a_series_of_javelins.

Снимка: By Master z0b – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21993208

Никой не знае кога за първи път хората са използвали копия. Причината за това е, че дървените части, които са основния процент от едно копие, се разлагат с времето и не оставят ясни следи. Подсказка за това, че копието е вероятно първото оръжие, използвано от хората е фактът, че някои видове шимпанзета също използват дълги прътове, които подострят със зъби в единия край, за да ловят дребни бозайници в джунглите на Екваториална Африка. Пак от Африка са и най-ранните следи от употреба на копия от хората – вероятно около 400-500 000 години пр. Хр.

От тогава на сетне, хората започват да разработват различни методи за развитие на това оръжие. Още най-ранните запазени образци показват опити за прикачане на каменни остриета на върховете на копията – доказателство, че под формата на подострени колове, това оръжие се е ползвало доста по-рано. Около 300 000 години пр. Хр., неандерталците вече разполагат с добре развита технология за изработване на каменни остриета, която тогава съперничи с тази на нашите преки предци от вида хомо сапиенс. С напредъка на хилядолетията ясно се разработват два вида копия – по-къси, които се мятат и по-дълги, които се използват за пряк сблъсък със съответния опонент. Кога точно копието се трансформира от средство за лов в средство за война е трудно да се каже, но познавайки човешката природа, е много вероятно двете функции да са съжителствали още от самото начало.

Clacton_Spear_02

Копие на 420 000 години според Wikipedia

Снимка: By Chemical Engineer – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54401955

В епохата на първите държави, появили се в Египет, Месопотамия, Китай и Индия, копието остава предпочитано оръжие на пехотата, а също и на първата кавалерия. Всички велики армии на древността разчитали на копиеносците като гръбнак на своите сухопътни сили, а копията бързо били адаптирани във военноморското дело. Успоредно с развитието на металургията и ковашкия занаят, копията започнали да придобиват все по-качествени остриета, произвеждани от все по-здрави и еластични сплави, за да се стигне накрая до стоманата. Успоредно с тяхната еволюция и развитието на другите хладни оръжия, започнала и еволюция в защитното въоръжение.

Разработването различни видове копия, довело и до формиране на специфични тактически построения на пехотата, съобразени с употребата на този вид оръжие. Дългото копие за ръкопашен бой предполагало формирането на гъсти редици от войници. Скрити зад щитове, те създали полеви еквивалент на брониран таралеж – фалангата. Колкото по-качествена била бронята и по-стабилни остриетата на копията, толкова по-ефективни били и формациите. Успоредно с тях се появили и леките авангардни части, съставени от войници с малка или почти никаква броня, които използвали наръч от къси копия за мятане, с които засипвали врага от близо, преди да се премине към директното сражение.

Любопитното е, че тези формации се появили във всички части на Евразия и Северна Африка и вървели ръка за ръка с развитието на държавите и появата на организираните армии. За разлика от тях, в Северна и Южна Америка, където по-дълго се запазва раздробеността на населението, разделено и от значителните разстояния, употребата на копието не довела на първо време до формиране на подобни хомогенни военни формирования.

Mesa_Verde_spear_and_knife

Снимка: By Unknown – https://web.archive.org/web/20040616114628/http://www.nps.gov/meve/edu_resources/artifacts/pages/i42a_jpg.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=576934

Без съмнение, най-прочутите войни, използващи копието с убийствена ефективност, били армиите в Елада от времето на Гръко-персийските и Пелопонеските войни и техните наследници – могъщите фаланги от времето на Александър Велики и Диадохите. За около 200 години, стегнатите формации от копиеносци доминирали напълно бойните полета на Средиземноморието. Успоредно с тях се развила и тежката кавалерия, също въоръжена с дълги копия, използвани за разгром на вражеските формации и помитане на всяка зле организирана пехотна сила. С началото на римската експанзия, копието загубило първостепенната си роля на пехотно оръжие.

Макар да запазва ключовото си значение и в римската военна практика, то се изравнява по функционалност с късите мечове – гладиуси, които римляните използвали с невероятна ефективност срещу пъстра палитра от противници. Въпреки това, през цялата Античност копието си остава първостепенно оръжие, чиято роля нараства значително с модернизирането и еволюцията на кавалерийските сили в епохата на Великото преселение на народите.

Именно след варварските нашествия, копието освен като важно оръжие на пехотата, става най-популярно като средство за постигане на победа в ръцете на конницата. Кавалерията търпи непрекъснато развитие през Средновековието и поне до XV век остава най-ключовата тактическа формация по бойните полета на Евразия. В добавка с развитието на множество видове кавалерийски и пехотни копия, еволюцията на снаряжението води до създаването на специфичния военен контингент, най-често наричан рицари. Тази тежка кавалерия доминира бойните полета на Стария Свят през XIII, XIV и XV век и на върховете на нейните копия са спечелени някои от най-бляскавите победи в тогавашна Европа.

Stele_of_Vultures_detail_01-transparent

Снимка: By Unknown – Eric Gaba (User:Sting), July 2005., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37082486

Оръжието, което служи вярно на рицарите се превръща в пряката причина за техния крах. От края на XIII век на сетне, в Европа започва постепенно развитие на един особен вид копие – пиката. По своята същност той е средновековна версия на древните македонски сариси – дълго дървено тяло – ок. 3-5 метра, завършващо с масивно метално острие. С помощта на тези дълги оръжия, пехотата, построена отново в гъсти фаланги, започнала да разгромява кавалерийските атаки. Най-прочути в това отношение били страховитите швейцарски копиеносци, които били господари на европейските бойни полета между 1475 и 1525 г.

На тяхна основа, в началото на XVI век, в Испания били формирани специални пехотни блокове, наречени терции. Те съчетавали способността на пиконосците да контрират кавалерията, с новата огнева мощ – пехотното стрелково оръжие – аркебузите и мускетите. Комбинацията от пики и мускети окончателно прекършила тежко бронираната кавалерия. За лобно място на средновековната конница, историците смятат полята край Павия, където през 1525 г., войските на император Карл V съставени от испански терции и германски наемници – ландскнехти (също организирани по швейцарски модел), разгромили категорично цветът на европейската тежка кавалерия – френските жандарми.

През следващите над 150 години, пехотните блокове, въоръжени с пики и мускети се превръщат в еталон за европейското военно изкуство. Все по-нарастващата огнева мощ на мускетите води до намаляване на броя на копиеносците в армиите на тогавашна Европа. Изобретението, което подписва смъртната присъда на копието, служило вярно на човечеството над половин милион години, е щикът. Чрез прикачането на острие на върха на мускета, пехотата вече можела да спира кавалерия и без помощта на копията. Между 1690 и 1720 г., всички големи европейски армии изоставили пиките и въоръжили всичките си пехотинци с мускети, снабдени със щикове.

Разбира се, копието продължило да се използва извън Европа чак до края на XIX век, най-вече в Африка, но всяка среща на копиеносците и организираните европейски армии, въоръжени първо с мускети, а после и с пушки, завършвала, в крайна сметка, катастрофално за древното оръжие. С появата на бойните машини, скорострелните огнестрелни оръжия и съвременните армии, копието останало оръжие на миналото, запазило в себе си ритуалната стойност на най-древния спътник на човешките войни и ловци.

 
 
Коментарите са изключени

Непотопяемата Виолет Джесоп, която оцеля на борда на Титаник, Британик и Олимпик

| от |

Виолет Джесоп – жената, която оцеля при потъването на корабите Титаник и Британик, а също така е на борда на третия от триото кораби от олимпийски клас, Олимпик, когато претърпява голяма авария.

Виолет се радва на невероятен късмет от малка. Родена е през 1887 г. в Аржентина в семейство на ирландски имигранти и още като дете се разболява от туберкулоза, a докторите предвиждат само няколко месеца живот. По някакъв начин обаче успява да се пребори с болестта и всъщност живее дълъг, здрав живот.

Когато баща й почива, майка й се мести със семейството във Великобритания, където си намира работа като стюардеса на кораб, а докато тя работи, Виолет посещава монашеско училище. За съжаление, майка й се разболява и за да се грижи за своите братя и сестри, Виолет решава също да стане стюардеса на кораба.

Първата от дълга поредица неприятности за нея е въобще намирането на кораб, който да я вземе. По това време тя е само на 21 години, а повечето жени, работещи като стюардеси в началото на 20 век, са на средна възраст. Работодателите смятат, че младостта и добрия й външен вид ще бъдат в нейн недостатък, „създавайки проблеми“ на екипажа и пътниците. (По време на кариерата си тя получава поне три предложения за брак, докато работи на различни кораби, един от много богат пътник от първа класа.)

Olympic sea trials

Олимпик 

В крайна сметка Виолет решава проблема като се облича със стари дрехи и не носи грим. След кратко работи известно време на борда на парахода Ориноко през 1908 г., тя е наета от Уайт Стар Лайн.

За Уайт Стар започва първо на борда на Маджестик и след това на Олимпик през 1910 г. Въпреки дългите часове и минималното заплащане (2,10 британски лири всеки месец или около 200 лири днешни пари), тя харесва работата си на борда на огромния кораб. Първоначално има известни притеснения относно тежките метеорологични условия, докато пътува през Атлантика, но й харесва, че американците се отнасят към нея повече като към човек.

HMS Hawke

HMS Hawke

Една година по-късно проблемите започват. През 1911 г. Олимпик се удря в HMS Hawke (кораб, направен да потъва кораби като се блъска в тях). И двата кораба отнасят значителни щети като корпусът на Олимпик се чупи под нивото на водната, но като по чудо не потъна. Те успяват да го върнат на пристанището и Виолет се отървава без сериозни наранявания.

RMS Titanic 3

Титаник

Няколко години по-късно, Уайт Стар Лайн търси екипаж, който да се грижи за ВИП-овете на борда на непотопяемия кораб Титаник. Отнема малко време на приятелите и семейството й да я убедят, че ще бъде прекрасно изживяване и в крайна сметка Виолет решава да приеме работа на борда на кораба. Както знаете, Титаник ударя айсберг и потъва, убивайки над 1500 души.

Виолет успя да избяга от бедствието на спасителна лодка 16 и в мемоарите си пише:

Бях извикана на палубата. Пътниците се разхождаха спокойно наоколо. Стоях на преградата с другите стюардеси и гледах как жените се прегръщат със съпрузите си, преди да се качат в спасителните лодки с децата си. Някъде след това офицерът на кораба ни нареди да влезем в лодката, за да покаже на няколко жени, че е безопасно.

Когато се качва в спасителната лодка, й дават бебе, за което да се грижи. Когато бяха спасени от кораба Карпатия, майката на бебето (или поне Джесоп смята, че е тя) я намира, изтръгва го от ръцете й и бяга.

HMHS Britannic

Британик

Спокойно може да предположим, че след Титаник тя ще спре да работи по кораби или поне кораби от олимпийския клас, но не. В началото на Първата световна война тя решава да служи като медицинска сестра на борда на сестринския на Титаник, Британик, който плава в Егейско море. Вероятно знаете какво се случва с Британик. Карабът се натъкна на мина, която е пусната от немска подводница. В резултат получава значителни щети и бързо започва да потъва.

Този път Виолет няма късмета да се качи в спасителна лодка, тъй като корабът потъва твърде бързо. Вместо това тя скоча зад борда. По нейни думи:

Скочих във водата, но бях засмукан под кила на кораба, който ме удари в главата. Успях да се измъкна, но години по-късно, когато отидох при лекаря си заради чести главоболия, той откри, че съм получил фрактура на черепа!

Но дори тази трета катастрофа не е повод за Виолет да спре с корабите. След войната мореплаването стават все по-популярна форма на транспорт. Дори круизните кораби добиват популярност. Виолет напусна Уайт Стар Лайн и отива в Ред Стар Лайн, където работи по круизи няколко години.

За щастие, нито един корабите, на които работи вече, не е претърпявал значителни щети. Известно време след Втората световна война тя се заема с чиновническа дейност, но се връща към корабите няколко години по-късно и работи за Роял Мейл преди да се пенсионира на 61-годишна възраст. Останалата част от живота си прекара в градинарство и отглеждане на пилета. Почива през 1971 г. от сърдечна недостатъчност на 84-годишна възраст.

 
 
Коментарите са изключени

Съществували ли са някога еднорози

| от |

На 30 ноември 2012 г. Централната корейска новинарска агенция, държавната „новинарска“ агенция на Северна Корея, съобщава, че учените са „потвърдили“ съществуването и местоположението на гроба на личния еднорог на крал Тонмьон. Този гроб се намира под скала близо до столицата на Северна Корея, Пхенян, и има гравюра, на която пише „Леговището на еднорога“. Велико откритие.

Tomb of King Tongmyong, Pyongyang, North Korea

Статуя на крал Тонмьон с обикновен кон

Първото известно изображение на кон с един рог идва от пещерите на Ласко във Франция. Рисунките датират от 15 000 г. пр. н. е. Всъщност съществото има два рога, но археолозите се объркват, защото рогата са много близо един до друг. По-вероятно рисунката изобразява някакъв бик или антилопа.

Първото пък писмено споменаване на еднорог в западната литература идва от гръцкия лекар Ктезий през IV век пр. н. е. Докато пътува из Персия, той чува истории за „диво магаре“ с един рог, което броди из източната част на света. В своите съчинения Ктезий описва това същество като „голямо като кон“ с бяло тяло, червена глава и сини очи. За рога му пък лекарят пише, че е многоцветен и с дължина около метър.

„Тези животни бяха толкова бързи и могъщи“, казва Ктезий, че „никое същество, нито конят, нито което и да е друго, не биха могли да ги изпреварят“. Според статията на списание Time „Кратка история на еднорозите“, вероятно Ктезий никога не е виждал това същество, а по-скоро комбинира различните истории, които чува по време на пътуването си. Други известни исторически фигури също разказват за собствените си срещи с еднорози, включително Марко Поло, Чингис Хан и Плиний Стари.

Indian rhinoceros (Rhinoceros unicornis) 4

Индийски носорог

Според много учени това, което тези хора са видели (или, в случая на Ктезий – са чули), всъщност може да е било носорог… Индийският носорог пасва на много от описанията на хората, които твърдят, че са виждали еднорог – един рог, мощно тяло, а Поло дори го нарича „грозен и груб“. Всъщност това обяснение е толкова широко разпространено, че научното наименование на индийския носорог е rhinoceros unicornis.

За еднорогът се говори дори и в Библията на крал Джеймс (и то цели 9 пъти). „Бог го изведе из Египет; той е бърз като еднорог“ и „Спаси ме от устата на лъва и от рогата на еднорозите“ са само два примера от тази версия на Библията.

Arabian oryx (oryx leucoryx)

Бял орикс (Oryx leucoryx)

Това може да е, разбира се, случайност, метафора или обикновена грешка в превода. В еврейската Библия (Тората) има препратки към подобно същество, което там се нарича „re’em“. Учените смятат обаче, че „re’em“ е вече изчезнал вид див вол или може би сега застрашеният, но все още съществуващ бял орикс. В нито един момент обаче Тората не споменава, че това животно е с един рог, въпреки че има древни произведения на изкуството, които изобразява тези животни в профил и така те изглеждат само един рог. Когато Старият Завет е преведен на гръцки, те са наречени „монокерос“, което означава „еднорог“, защото преводачите са по-запознати с въпросните произведения, отколкото с характерностите на езика, от който превеждат, както и с текста. В Библията на латински пък думата е „unicornos“. И така, подобно на игра на телефон, дивият вол или белият орикс се превръща в митичен летящ кон с един рог.

Narwhal satellite

Нарвал

Вярващите в еднорози често споменават друго животно – нарвала – като доказателство, че любимото им същество някога е галопирало по Земята наистина. Нарвалът (Monodon monoceros) е арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в собствено семейство – Monodontidae. Това чудо на природата има един рог, който всъщност е зъб, разположен в средата на челото му. Зъбът се използва по време на чифтосване и за пробиване на дупки в леда на студените води на Канадска Арктика и Гренландия, в които най-често живее. Привържениците на еднорозите твърдят, че любимото им животно на сушата е било заплашвано от ловци и затова e потърсило убежище във водата, където е еволюирало в нарвал. Всъщност нарвалите са много по-близки до белугите, делфините и морските свине, отколкото до конете що се отнася до ДНК.

Всички тези доказателства сякаш сочат, че еднорозите, поне във вида, в които традиционно си ги представяме, уви, никога не са съществували в действителност. Най-вероятно индийските носорози, вече изчезналите диви волове и арабския орикс са вдъхновили някакъв комбиниран образ, който след това в отекнал из митове и легенди. Въпреки че, ако все още смятате, че еднорозите са истински, има място и за вас: Университетът Лейк Сюпириър в Сейнт Мари, Мичиган. През 1971 г. колежът създава „Ловците на еднорози“ – група, посветена на откриването и залавянето на тези митични създания. Въпреки че групата се разформирова през 1987 г., все още можете да кандидатствате да ви издадат лиценз за ловец на еднорози на уебсайта на университета.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на метъра

| от |

Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?

Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.

Inch tape

Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:

Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.

На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.

Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.

Escourgeon-Hordeum vulgare subsp. vulgare

Ечемик

Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.

И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.

Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.

Prise de la Bastille

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе

Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.

Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на  стандарта невъзможна.

Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.

Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години –  откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.

В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.

В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.

Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.

Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.

В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.

За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.

С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:

… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.

То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.

Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:

Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.

Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.

Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.

 
 
Коментарите са изключени