shareit

София е многодетна майка, която остава пънкарка

| от Гост-автор |

Хората влизат в София през летището. Или през автогарата, или през ЖП гарата. Или нахлуват със странните си регистрации през автомобилните й входове. Минават през подлеза на Централна гара, хвърлят поглед на терминала, забиват се в задръстването на Околовръстното, спускат се към центъра и си казват „Е какво толкова?“

„Грозна е“, „Едра е“, „Мръсна е“. „Ууууу“.

Но ние знаем.

София е цъфналите форзиции през март по бул. България: онези жълти храсти, дето почти никой не им знае името.

София е зимната пързалка под главата на Стамболов на Кристал, където децата се спускат с шейни. Точно оттам, където преди няколко лета ти ме хвана за ръка и на сутринта ми каза, че са ми много стилни обувките.

София е алеята на скейтърите на Паметника, където се напивахме с мастика. И погледът ти, който влиза от ръбака директно в зениците ми и ги поразява – зелено зенитно оръжие.

И пейката отзад, на която ме целуна за първи път, преди да замина за Тасос. Тогава не носех халка.

София е излющената оранжева пързалка, на която веднъж се пукна балон. И това е заснето на видеокасета, на която беззъби дечица се люлеят без памет и време на гумен маркуч.

Борисовата градина на здрачаване: с аромата на лилии и фасове, прецизно татуирали миризмата по устните ти.

София е безистена до О!Шипка с черните бири и потта от тавана. Късият ръкав през февруари.

София е ядене на яйце със сол на заслона в средата на пътеката между Драгалевци и Бояна.

Гоненето на жълто такси в ледения дъжд, за да те моля да ме пуснеш у вас тази нощ.

Тя е тихата квартална улица, по която се плъзгам с кънките под тунела от цъфнали кестени. Къде отивам, и аз не знам.

Може би към София през май, когато тополите правят любов, а ние се караме под дъжда на техните пухчета.

София е всеки бордюр, на който съм плакала, ровейки с ръце в ситните камъчета, за да си нараня дланите.

София е Кучешкия парк, който сега наричат „Южен парк 2″, но той си е кучешки.

София е лабрадор, помияр, болонка, пекинез. Тя е моята болонка, с която се разхождам до пазара.

Синята рокля, която настъпвам, когато ми казваш, че няма да се видим повече.

Водата в очите ми – отразена в софийската локва-дъга от бензин.

София е пътят към Витоша: с рейс до Хладилника и оттам на опашката туристи, които ще берат шипки под лифта.

София е кубето на Александър Невски, облизано от загиващото слънце, видяно от кацащ самолет.

София е зелената сергия на пазара „Иван Вазов“ с окъпаните репички и марули.

София са рикшите в Южния парк, които крадем до Фантастико.

София е градинката зад блока, в която с баба ми тупаме килима на лоста. Тя е единият балкон на баба ми – Японския хотел преди Маринела. Поляната на Южния парк преди американското посолство. Борът, от който скачат катерици.

Стадиона, на който разменяме конуси.

София е дете на каменните пързалки до НДК – пързаля се в тежката жега.

София е лятото, заключено между „Билкова“ и Лилиите.

София диша на Шишман. И умира след Околовръстното.

София е дакел, който тича като бесен, точно зад музея „Земята и хората“ с неговите стари кристали и камъни.

София е многодетна майка, която остава пънкарка. Поезия.

 
 
Коментарите са изключени