След смъртта на Абауд

| от chronicle.bg, по Guardian |

След дълго и напрегнато преследване, Абделхамид Абауд беше идентифициран като едно от мъртвите тела след полицейската акция в Сен Дени.

Чувството на успокоение, че 28-годишният джихадист вече не е на свобода, беше смесено с гняв, че това не се е случило по-рано, преди атентата от 13 ноември, които отнеха живота на 129 души, а 350 бяха ранени. Именно Абауд е човекът, който стои зад организацията на организираните терористични атаки.

Способността му да се движи необезпокоявано между Европа и Сирия го превърна във въплъщение на най-голямата слабост и страх на Европа – показа, че граничния контрол в рамките на Шенген вече не е нищо друго освен хартиена стена срещу нарастващите терористични заплахи.

След смъртта на Абауд за службите остава само да опитат да възстановят стъпките му, за да открият къде са сбъркали и какъв урок трябва да научат от случилото се.

Абауд изчезва от дома си в Брюксел в края на 2013 – началото на 2014 година, дълго след като се е отдалечил от своето белгийско-мароканско семейство. Абауд учи в добро католическо училище през 1999 година, когато е бил на 12. Отпада след година и заживява по улиците на Моленбеек, където е привлечен все по-силно от престъпността.

По това време среща друг младеж от квартала – Салах Абдеслам – един от участниците в терористичния акт в Париж, който все още е в неизвестност. Двамата лежат заедно в затвора през 2011 година след обир. Не е ясно дали Абауд се радикализира в затвора или преди това.

Когато заминава за Сирия, минава през Германия. Там е разпитан на 20 януари 2014, преди да се качи на полет за Истанбул. Досието му за дребни престъпления и подозренията за радикализиране, карат белгийските власти да го поставят в списъка за наблюдение. Не е имало обаче поводи да бъде задържан или да му бъде забранено да напуска страната.

След като пристига в Сирия, Абауд се издига бързо в йерархията на ИДИЛ и става ръководител на подразеление, посветено на изпращане на европейски джихадисти обратно в страните им, за да проведат терористични атаки.

Подписва се като Абу Умар ал-Балджики (Умар от Белгия). Сред неговите подчинени е Мехди Немуш – мъжът, който уби посетители в Еврейския музей в Брюксел през май 2014 година.

Предполага се, че Абауд се е върнал в Европа в края на 2014 година, заедно с още двама джихадисти, с които в Белгия са планирали атаките в Париж. Не е ясно как са се предвижвали.

Има две основни теории как Абауд се е върнал в Европа. Според едната е използвал фалшив паспорт а според другата – използвал е паспорт на жив член на ИДИЛ от Европа. Доброволците, които се присъединяват към ИДИЛ, предават паспортите си при пристигането в Сирия, което дава на групировката богат избор от документи за чуждестранните им операции. Абауд може да е взел паспорт на някой, на когото прилича.

Абауд и двамата джихадисти са планирали да влязат на стадион Стад дьо Франс преоблечени като белгийски полицаи, но този план е пропаднал, а двамата му спътници са убити при престрелка с полицията във Вервие. Предполага се, че Абауд е дирижирал операцията от Атина. След престрелката във Вервие, клетката на ИДИЛ в Гърция е арестувана, но Абауд успява да се измъкне и да се върне обратно в Сирия, където дава напътствия на алжирския студент Сид Ахмед Глам, който арестуван заради атаката във Вилежуиф, при която беше убита инструкторка по танци.

През юли Белгия задочно осъжда Абауд на 20 години затвор за набирането на джихадисти в Европа, сред които и 13-годишния си брат  Юнес, известен като най-младия боец на ИДИЛ. Предполага се, че Абауд е бил ментор и на Аюб ал-Казани – роденият в Мароко джихадист, нападнал скоростния влак Амстердам-Париж през август.

Абауд е отговарял за връщането на европейски джихадисти в родните им страни, за да провеждат атаки, но двама тунизийци имали последната дума за това кой да бъде изпратен обратно.

Явно обаче Абауд е изпратен в Европа, за да следи лично атаката в Париж. Пътуването му отново изглежда не оставя следи. Известно е само, че е използвал мобилния си телефон в Гърция през лятото. Там следите му се изпаряват, за да се появи отново затрупан под останките от жилището в парижкото предградие Сен Дени, оставяйки след себе си редица въпроси и страхове за това кой може да тръгне по стъпките му.

 
 

“Призови ме с твоето име“ е все по-близо до „Оскарите“

| от chronicle.bg |

„Призови ме с твоето име“ е едно от най-силните за заглавия на годината дотук. От месеци насам филмът е спряган за претендент за големите кино награди. Но само на думи, тъй като месеци ни делят от големите церемонии. След вчера обаче филмът на Лука Гуаданино скочи стотици метри пред останалите и по всичко личи, че ще бъде едно от доминиращите и силни заглавия на наградите на Академията през март догодина.

Става въпрос за наградите „Независим дух“ (Independent Spirit Awards), за които „Призови ме с твоето име“ получи шест номинации – за най-добър филм, най-добра режисура, най-добра кинематография, най-добър монтаж, най-добра главна мъжка роля за Тимъти Шаламет и най-добра поддържаща мъжа роля за Арми Хамър.

Това не е малък повод за радост. Ако събитията следват обичайния ход, се задава много добър сезон за Гуаданино. Миналата година Moonlight спечели пет награди „Независим дух“, а след това взе и статуетката за най-добър филм на „Оскарите“. И това е само един пример. Spotlight, Birdmen и 12 Years a Slave са печелили награди за най-добър филм на „Независим дух“ и в последствие на „Оскарите“.

call me by your name

Добре ни е известно, че при наградите на Академията, до последно нищо не се знае. Дори „Златните глобуси“ и „Независим дух“ не могат да бъдат сигурен гарант, че ако едната награда я има, другата ще последва. Ситуацията на „Призови ме с твоето име“ е усложнена единствено от факта, че чуждестранни независими продукции трудно могат да се класират за „Оскари“ и честно са класифицирани като „неподходящи“. Но както и да погледнем, номинациите са перфектен старт на сезона за филма на Гуаданино и ако не гарантират „Оскари“, то до голяма степен гарантират номинации. Миналата година редица актьори, номинирани за наградите, след това получиха и най-престижната номинация в киното – Натали Портман, Рут Нега, Изабел Юпер, Лукас Хеджес и Виго Мортенстън. А Кейси Афлек обра и двете награди.

Какво може още да ни каже фонът от миналите години?

12 Years a Slave, Spotlight, Moonlight и Birdmen, освен награди за най-добър филм, вземат поне още три награди на Independent Spirit Awards. Spotlight печели във всичките шест категории, в които е номиниран. Имайки това предвид, няма да е чудно, ако „Призови ме с твоето име“ овършее статуетките на 3 март 2018 г., когато е церемонията по връчването на наградите – ден перди церемонията на „Оскарите“.

Има време обаче докато разберем. Номинациите за наградите на Академията ще бъдат обявени в края на януари догодина. А дотогава едно е сигурно – добавете „Призови ме с твоето име“ към списъка си за гледане, за да сте готови в случай че предсказанията ни се сбъднат. Засега вероятността това да стане расте.

 
 

Най-мокрите модели на бански от Instagram

| от chronicle.bg |

Навън вече е студено, гадно, мокро (в лошия смисъл), хората са намръщени, а на всичкото отгоре скоро ще завали и сняг. И така в следващите в няколко месеца. Изминалото и следващото лято изглеждат все по-далечни. Лятото обаче, дори в идните месеци, може да бъде една идея по близо, ако следваме най-секси моделите на бански… в Instagram. Какво по-лесно (и приятно) от това?

Тези жени никога не пътуват само с един бански в сака. Защото това облекло им стои нечовешки секси. И разбира се, защото изкарват пари от това.  За нас е повече от приятно да ги виждаме в различни бански костюми. Именно те са инфлуенсърите, които откриват следващото модерно облекло за лятото.

В случай, че искате да помечтаете за лятото, банските, плажа, морето и хубавата плът, сме подбрали най-секси моделите на бански в Instgram. Едва ли ще навреди на някого да ги последва – на нас със сигурност не ни навреди. Вижте в галерията горе жените, които превърнаха ваканциите си в печеливш бизнес.

 
 

Най-добрите филми на Тарантино

| от chr.bg |

Куентин Тарантино е режисьор, сценарист, актьор и продуцент с един от най-уникалните стилове в света на киното.

Той е известен и с щедра употреба на насилие, театрални количества кръв и дълги бойни сцени, супер саундтраци и придирчивост към актьорите, с които работи.

Тази година стават 25 години от „Reservoir Dogs“ и по този случай ще погледнем наза към творчеството на Тарантитно. Ще видим какво е направил от тогава до днес и ще подредим работата му по качество.

Кой филм ли е номер 1?

 
 

Как се возвисихме с „Ибах ва“

| от Големият Лебовски |

Едноименната екранизация по успешния, уважаван и четен роман на Милен Русков „Възвишение“ се превърна в успешен, уважаван и гледан филм. Екранната версия допълнително засили поп-културното влияние на книгата и изведе специфичните лексикални достойнства на произведението в зоната на вайръл явленията. Влизането на „Възвишение“ в салоните, предшествано от солидна и наситена рекламна кампания, възвести новооткритата народна любов към архаичния български език от епохата на възраждането през XIX век, когато се развива действието в романа и филма.

Возвисяването на славата на старинните думи очаквано стигна своята сублимация там, където се пресичат хумористичното, сексуалното и забраненото – в многопластовия и епичен израз „Ибах ва!“. Едновременно дълбоко българско и универсално заклинание с древен дизайн и всеобхватно влияние върху колективното въображение, „Ибах ва“ може да бъде заплаха, пожелание, дистанциран коментар, зрелищна проява на вътрешния монолог, езиков инструмент за надъхване, запазена словесна марка на персонаж и монументален слоган от народа – за народа.

„Възвишение“ – особено в своето литературно проявление –  притежава многобройни интересни изречения и думи, но именно „Ибах ва“ бе призвано да остави трайна следа в публичната среда и да заживее свой собствен живот в зоните на (сравнително) свободно общуване, които наричаме социални мрежи и медии. А по-точно –  в така наречените български Facebook и българския Twitter. Това са тези анклави от дигиталните корпоративни гиганти, където се общува основно на български – с кирилица и шльокавица, примесени с пиктограмите на емотикон-манията.

Употребата на закачливия израз в дните преди и след премиерата на филма драматично нарасна. Цитатът премина през задължителните за кибрер кьошетата на интернет-а трансформации – от класическото и точно предадено „Ибах ва“, през шльокавизираното Ibah va и емотиконизираното IbahvaLOL:)))

Много пъти изразът е ползван, за да онагледи директна препратка към „Възвишение“ – хората са гледали филма, или препрочели книгата, и нямат търпение да дестилират всичко важно в кратък забавен пост. А „Ибах ва“ съвсем неиронично е есенциална отправна точка – в тази иконична и богата на символизъм композиция от букви са събрани някои основните художествени цели на романа и филма: хумор и стремеж към автентичност.

Изразът бързо зарази говоренето и надскочи цитирането, директно обвързано с „Възвишение“, за да се засели във всякакви поводи, примери и ситуации. „Пак ли се напихте? Ибах ва!“ , „Ибах ва, как ме излъгахте“, „Що не ми лайквате снимката, ибах ва“… Поквареното пожелание има универсално приложение и като всяка по-качествена и брутална псувня ще се радва на дълъг културен живот.

За разлика от някои наистина архаични и отпаднали от лексикона думи в романа, „ибах ва“ представлява лека модификация на израз, използван широко и дълбоко в съвременното неформално българско общуване. Ала в тази си вариация звучи някак по-забавно, по-допустимо и почти “фемили френдли“. Променете две букви – e вместо и, и вместо второто а –  и получавате правилния от днешна жаргонна (и софийска) гледна точка, но доста по-вулгарно звучащ вариант.

Освен като възрожденска препратка, „Ибах ва“ работи и като референция за функциониращи и днес български  диалекти. В някои региони изразът се ползва така и сега, а това го натоварва с допълнителен комедиен пласт.

„Възвишение“ удари лексикалния поп-културен вайръл джакпот с „Ибах ва“. Популярността на цитата е пример за влиянието, което успешни местни филми са в състояние да упражняват върху общуването. Преди години „Мисия Лондон“ постигна подобен резултат с репликата на Коцето Калки „Найс, а“. Няма нужда тези изрази да бъдат оригинални идеи на сценаристите. Понякога е достатъчно да вземат нещо интересно от някоя ниша, периферия или субкултура, да капитализират върху неговия мейнстрийм потенциал и да го превърнат в национално  жаргонно явление.

В друи случаи имаме жаргон, който директно „прави“ филмите – само си спомнете за режисьорския опит на Влади Въргала, озаглавен „Шменти капели“.

Тарикатските, гъзарски и готини изразчета са изключително важни за българското кино. Успешните филми в ново време са изключителна рядкост, а липсата на качествени сценарии е голяма беда за местната „индустрия“. Но ако успеете да поръсите своя филмов или тв диалог с лесно запомнящи се, забавни, органични и пристрастяващи реплики, значи сте си отворили път към сърцето на публиката. В някои случаи отделни расови цитати може да имат по-силна роля за представянето на един филм от други много по-важни елементи като режисура и операторска работа.

 

Българското кино разполага с богат каталог от реплики, които са се вградили в културната памет и лексика на нацията и много от тях играят с жаргона, битовите ситуации или са с комедиен дизайн :  „Риба, ама цаца…“(“Кит”, 1970) , „Турското ни кафе е виетнамско“ (Селянинът с колелото, 1974), „Въх, уби мъ!“ (Криворазбраната цивилизация, 1975), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам“ (Вилна зона, 1975) „Може да е “Сейко”, но е назад“ и „Аре прего, ма!“(Оркестър без име, 1982г.) “ – Ама и между софиянците имало големи серсеми. – Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има“(Баш Майстора – На море, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ (Куче в чекмедже, 1982), „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ (Дами канят, 1980)

 

„Ибах ва“ също се возвиси до пантеона на бг жаргона и задължителните филмови реплики местно производство.