SLAP/STICK – когато движенията на тялото са смешни

Кога човешкото тяло става комично и защо ни изглежда „смешно“? Сетете се за всички онези познати, които танцуват по абсурден начин, но именно това ви кара да обичате да ги гледате, докато танцуват.

Може би това е така, защото същността на комичното е и част от онова, което ни определя като хора. Именно в това ни убеди германският изпълнител, танцьор и хореограф Херман Хайзиг с представлението си „Slap/Stick“, което представи в София в събота вечер като част от международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

Всичко започна с 15-минутен Warm-Up, който вкара публиката в света на съвременния танц и залепи усмивки по лицата на всички.

Германецът заигра с гостите по нетипичен начин и успя да разруши статичното положение на тялото им.

Високият и слаб хореограф и танцьор разбули част от нещата, които прави за загрявка зад кулисите и показа основните действия на тялото, което „сече“ пространството с всичките си части.

Тръскаха се ръце и крака, постоянно се местеше опорната точка на тялото, а телата се допираха и разделяха едно от друго. Харизматичният чужденец представи основната линия при създаването на спектакъла си „Slap/Stick“ по забавен начин, като остави публиката в нетърпеливо очакване на самия спектакъл след Warm Up-а.

Самият спектакъл беше в тона на таз годишното мото на фестивала – WOW!

Това е спектакъл, в който се оглеждаха реалността и лудостта. Херман Хайзиг предприе виртуозно парадно пътешествие в света на комичното, преувеличено с инструментите на съвременния танц. В своето соло той твори на специфичния език на иронията, отнесена пряко към начина човек да се изразява чрез движение.

Хайзиг представи чрез съвременния танц опитите на модерния човек да се справи със загубата на контрол и с разсеяността, които се повтарят непрекъснато в ежедневието.

В началото пълен мрак и тишина настъпиха в пълната зала. Постепенно се открои белият под в очакване на Херман Хайзиг, който да излезе и да представи своя свят.

Още с първите две минути германецът доказа, че умее да се шегува и ни остави да го чакаме. След продължителната пауза, озвучителят Титан Ротевеел отиде зад кулисите и го извика.

Германецът затръшна шумно вратата и застана на сцената сериозен, вторачил поглед в публиката, а това имаше комичен ефект. Направи няколко крачки напред и шоуто започна. Спектакълът градираше през цялото време.

Хайзиг започна с плахи и леки движения да се размотава по сцената, като следваше няколко последователни линии с определени запомнящи се стъпки. И така цели шест пъти. Всеки следващ бе все по-преекспониран от предишния, докато не стигна до гледката на Хайзиг, прегърнал стената, задъхан.

Хореографът раздаваше шамари на стените и пода и успя да разсмее публиката с пародийното си придвижване в пространството, задвижван само от шумовете на тялото си.

Високата му енергия достигна своя връх, когато той се спря на висок стол на звуков фон – смесица от влаков шум, високи ноти и лека забавна мелодия.

Тук започна борбата на тялото му със съвремието и живота в 21 век. Движенията бяха пародийни, но носехаи смисъл на протест срещу статичните и еднотипови движения, които всеки от нас прави в ежедневието си – а именно прост ход. Той скачаше, въртеше се, въргаляше се и заобикаляше невидими предмети, воден от различни части на тялото си. Фоновата музика поддържаше своя темп, докато влак не премина шумно през невидима гара и за малко да прегази Херман Хайзиг.

Внезапно публиката се пренесе на улицата сред естествения булеварден шум от разминаващи се коли, където напрежението нарастваше с проблясъци на жълти и червени светлини.

Високият танцьор наслагваше все повече елементи в изтанцуването на шеговитите си виждания, пречупени през призмата на съвременното изкуство. Успяваше да слага детайли дори в обикновените неща и не просто да ни посипе с щипка ирония, а направо да ни залее с кофа, представяйки преувеличени физически дейности.

След поредния композиционен връх, Херман Хайзиг успокои енергията и плавно започна да я гради отново нагоре. Четири неопренови бели тръби му служеха като конструктор при създаването на материализиран малък въображаем град, в който той се рееше свободен, на фона на тих ритъм, напомнящ на самба.

Зрителите се посмяха на движенията му, които надхвърляха границите на разумното. Третият WOW ефект в спектакъла беше свръхенергичната радост на Хайзиг от архитектурното му творение, което първоначално бе подкрепено от звуците на гърмящите фойерверки, докато те не се превърнаха в истински гърмящи конфети.

Херман Хайзиг размяташе и тялото си, и конфетите навсякъде. Закачката към тържествата в съвременния свят бе умело поднесена в тона на шегата и смеха и дори успя да „върже“ публиката с развалена тръба с конфети. Завършъкът на спектакъла бе изненадващ. Херман Хайзиг си тананикаше песен „Hello Everybody” и „забравяше“ части от песента, докато не ги запомни и не завърши своето безпричинно постоянно лутане на сцената, водено от механизмите на нон-сенса, наивността, екстаза и иронията.

Високият германец ни остави огромно поле за размисъл над темата за превръщането на човека в робот. Петдесетминутният спектакъл крещеше постоянно WOW! и разсмя зрителите на третото представление в програмата на „Антистатик“.