shareit

Сирия – многото лица на страха

| от |

Покрай многото коментари от канапето в хола или в топлото телевизионно студио за конфликта в Сирия и за „лошите сирийски бежанци“, май забравяме да погледнем нещата от друг ъгъл. Ето един такъв. Рана Мусауи е кореспондент на AFP в Бейрут. Познавам я от времето, когато аз самият се евакуирах от Ливан, след като Летище Харири беше бомбардирано. Съвсем наскоро Рана е била в Дамаск и разказва за страха, за този страх в очите на хората, който малко от „експерт-коментаторите“ са виждали. И който им пожелавам никога да не виждат. 

 Бях на 12, когато гражданската война в моята страна – Ливан, приключи. Спомените ми от последните години на този конфликт са доста мъгляви. Все пак ясно си спомням многобройните обиколни пътища, по които вървяхме всеки ден, за да избегнем опасните места, полицейските барикади, страхът, докато се криехме зад дивана, когато ракета падаше на метри от нашата къща.

Спомням си също как играехме карти в укритията и щастливите дни, в които ни казваха, че не можем да отидем на училище. Спомням си центъра на Бейрут, в началото на 90-те, най-сетне в мир, но пълен с разрушени сгради, диворастяща трева и улични кучета… През 2008 по време на преврата, извършен от Хезбула, когато забелязах от прозорците на бюрото на AFP въоръжени мъже по улиците, неусетно се върнах към тези черни спомени.

000_Nic6212716_m

Когато в началото на септември отидох в Дамаск на мисия за 10 дни, нямаше как да бъда изненадана от шумът на бомбардировките в далечината, от полицейските блокади, от въоръжените цивилни по улиците. Градът е с променено лице. Военните ви карат да изгасите фаровете и да спрете да говорите по телефона. От шума на бомбите подскачат и журналисти, и жителите на Дамаск. Но променени са най-вече навиците, това е най-тъжното. Усещането за война се е промъкнало навсякъде в града, който се чувстваше незасегнат от конфликта, последния път, когато го посетих през 2011.

Разбира се, сравнен с останалата част на Сирия, където градовете са буквално сринати със земята от бомбардировките, където десетки хиляди бяха принудени да бягат и бяха превърнати в бежанци, където няма нито храна, нито вода, Дамаск може още да бъде наречен сигурно място.

000_Nic6248015_m

Улиците през деня са толкова оживени, колкото преди войната. Можете да видите хора, които забързано отскачат до магазинчето за подправки или младежи да пушат наргиле в кафенето. Но това са малки проблясъци нормалност в общата картина – опашки за хляб и бензин, пустите улици щом се здрачи. А Дамаск като всеки арабски град никога не спеше.

Да вървиш по улицата след 22ч. е като сцена от сюрреалистичен филм. На всеки десет крачки въоръжени мъже ви спират, за да им покажете документите си.

И още, всички тези трагедии, които се крият зад мизерните хотелски стаи в предградията, трагедиите на семействата пристигнали от Хомс, които оцеляват само благодарение на помощта на други семейства.

000_Nic6231863_m

Без да забравяме за Баб Чарки от магазинчето за сувенири, който си спомня през сълзи за туристите, за сапуните и копринените шалове, които са пристигали от Алепо, и който отваря само за 2 часа на ден. За родителите ужасени от цените на ученическите принадлежности, които не знаят ще могат ли да изпратят децата си на училище. За фризьора останал без помощници и почти без клиенти.

И предградията. Там, където са бойците на опозицията. Недостъпни за мен, тъй като съм с официална сирийска виза. Дори аз не мога да си представя ужасът, който цари там.

Достъпът до тези предградия е блокиран от полицейски барикади, тук там дори от бетонни стени.

Психозата се разпространява. Дори сред шофьорите на такси, които говорят за терористи, скрити зад стените. За това ги е страх да ви закарат до ресторант в Стария град късно вечер.

Страхът има много лица в Дамаск. Страхът от тайните служби е тук. Повечето хора повтарят тезите на режима. Други отказват да говорят пред камера. На няколко пъти полицаи, военни, цивилни идваха да ни питат кои сме, какво искаме, какво снимаме и най-притеснителното какво са ни казали хората.

Днес, след 2 години и половина военни действия, го има и онзи страх Дамаск да не се превърне в новия Хомс, в новия Алепо, в град изравнен със земята. Дори хората, които тайно поддържат падането на режима се страхуват от размириците, които избухват по улиците. Други се страхуват, че опозицията ще ги избие, щом нахлуе в столицата. Трети мислят, че бъдат избити от армията на Асад, ако разбере, че губи.

000_Nic6249148_m

Винаги съм се надявала, че в Сирия до война няма да се стигне. Сирийците са народ изпълнен с доброта, с една семпла, дори понякога наивна доброта. Надявам се, никога да не станат цинични, каквито станахме ние ливанците, свикнали с бомбардировките и колите бомби.

Но войната не ви прави просто циничен. Тя създава омраза. Таена през годините, тя всеки момент може да избухне. Такава страхувам се ще бъде Сирия утре. В Ливан го знаем много добре. За съжаление.

000_Nic6233195_m