„Сирия, която видях е разрушена“

| от |

941238_566566786698652_236868923_n

Фотографът и музикант Jason Hamacher работи върху книга с фотографии, направени в Сирия през 2006. Повечето от нещата, които е заснел вече не съществуват.

„Сирия, която видях е разрушена. Всичко, което е останало са моите снимки“

 
 

Досиетата CHR: разказ от първо лице за СПИН, 80-те и настоящето

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

От 1998 г. на 18 май се отбелязва Международният ден на ваксината срещу СПИН. На този ден се отдава почит на усилията на всички лекари, лаборанти, доброволци, учени, които работят в посока да се намери лек срещу заболяването. Според последните статистики близо 37 млн. души днес са носители на ХИВ вируса. Числата обаче показват оптимистичен тренд в световен мащаб и новите заразявания намаляват. Далеч по диспропорционално изглежда обаче ситуациятa на на континентално ниво. Развитите континенти бележат успех в борбата срещу заболяването, по-изостаналите райони не могат да се справят със зачестилите нови случаи. Въпреки че медицината вече е напреднала, все още милиони заразени по света нямат достъп до адекватни медицински услуги.

За СПИН се е говорило много. Както верни, така и заблуждаващи неща. Ако днес обаче човечеството бележи някакъв напредък в борбата с болестта, то корените на този успех идват от 80-те години на ХХ век. САЩ, Сан Франциско. В началото на десетилетието все повече гейове се разболяват от мистериозно заболяване. Със зачестяването на случаите идва и пропагандата, фалшивите новини и дезинформацията. Никой не знае какво причинява заболяването, хората са безсилни да го спрат. Никой не вярва, че сексът може да е причина мъжете да умират. Никой не иска да се лиши от сексуалната свобода на 60-те и 70-те. Политиците крият информация, здравната система буксува, гражданите се лутат някъде между търсенето на удоволствие и страха. Резултатът е епидемия, която отнема живота на милиони. Време, което трябва да помним. Защото проблеми като този не засягат само малцинствата, хомосексуалните или определени социални или етнически групи – те засягат цялото човечество.

Във връзка с Международния ден на ваксината срещу СПИН, четем думите на журналиста и автор Майкъл Спектър, който разказва от първо лице за това как е изглеждала картината през 80-те и какво е бъдещето, започвайки от днес. Макар и писани преди 5 години, неговите думи са актуални и днес.

The 2017 New Yorker TechFest
Майкъл Спектър; Снимка: Getty Images

„Преди държах една снимка на бюрото си, заснета на улица „Кастро“ през 1983 г., в момент, в който изглеждаше, че животът на гейовете в Сан Франциско е на път да приключи завинаги. На снимката има двама мъже – първият, висок и превит, се навеждаше над другия, който седеше в инвалидна количка, и завиваше с одеяло малкото останало от него. Мой приятел ми даде снимката малко преди да почна да отразявам епидемията от СПИН в „Уошингтън поуст“. Към нея имаше съобщение: „Не забравяй тези двама души, когато пишеш историята. Тук не става въпрос за политика. Става въпрос за човещина.“ Приятелят ми почина няколко месеца по-късно. Това се случи преди почти три десетилетия. Сигурно съм прекарал стотици часове, взирайки се в снимката от тогава – достатъчно време, за да запомня дълбоката мъка в черните очи на онези двама мъже.

Отразявал съм войни, и преди, и след епидемията. Всичките са грозни, болезнени и несправедливи, но за самия мен, нищо не наподобява мъката, когато се разхождах из улиците на Сан Франциско в пика на епидемията. Сякаш беше избухнала атомна бомба: сградите стояха пусти, колите бяха паркирани покрай алеите, имаше павилиони за вестници, магазини и самолети, преминаващи във въздуха. Но хората на улицата умираха. Улица „Кастро“ беше отрупана с 30-годишни мъже, които вървяха (когато можеха), с бастуни, или опирайки се на ръката на своя по-здрав любовник или приятел. Инвалидни колички задръстваха тротоарите. Сан Франциско се беше превърнал в град на трупове.

През 2002 г., докато пишех статия за Лари Крамър, черния пророк на СПИН кризата в САЩ, разговарях с Тони Кушнър, който беше награден с „Пулицър“ за пиесата си, посветена на онези години – „Ангели в Америка“. Той ми разказа какво е преживял през онези дни. „Тъкмо бях започнал да се разкривам и хомосексуалният живот изглеждаше толкова вълнуващ“. По същото време Тони прочита шокиращата статия на Лари Крамър „1112 и продължават“. Тя се появява през 1983 г. В „Native” и в нея авторът призовава гейовете да се замислят за катастрофата, която е пред тях. Кушнър осъзнал, че сме се сблъскали с „масова чума. Хората умираха навсякъде около нас, а ние се преструвахме, че нищо страшно не се случва.

Крамър и много други активисти промениха това. Гняв и нови лекарства пребориха отричането и омразата. В следващите години епидемията сякаш изчезна – въпреки че никога не го направи изцяло, тук или където и да било. До края на годината от СПИН ще загинат близо 40 млн. души – повечето от тях в Африка. А тази седмица в статия за „Ню Йорк Таймс“ се казваше, че тези дни могат да се върнат. „Федералните здравни служби докладват за все повече сексуални контакти без предпазни средства сред американците. Това прави борбата срещу СПИН още по-трудна.“

Това е деликатен начин да се намекне. Томас Фрийдън, директор на Центъра за контрол на болестите и превенции, е една идея по-прям. „Анален секс без предпазни средства е в собствена категория, когато става въпрос за риска.“ Три десетилетия с данни доказват истинността на това твърдение.

Защо се случва това? Част от причината е заложена в човешката природа. Защо някои родители отказват да ваксинират децата си? В много случаи, защото не са се сблъсквали с болестите и нямат представа до какво могат да доведат. Вирусът ХИВ е много по опасен и много сложен. Той е обвързан със секса, основна човешка нужда, но също и с желанието, срамът, дискриминацията, страхът. Кой 20-годишен мъж, наслаждаващ се на първите си сексуални преживявания, ще се притеснява от това, че десет години преди да се роди виждах как хора повръщат и умират на улицата, по която той сега ходи? За определено време през 90-те, мъжете се бяха уплашили и статистиките го показаха. Използваха презервативи регулярно, тестваха се. Много от тях все още го правят, но други отдавна си хвърлиха задръжките. Появата на ново вид метамфетамин във формата на кристали, който увеличава сексуалното удоволствие, също дръпна нещата назад. Освен положителния ефект, наркотикът има и отрицателен, а именно, че поемането му води до еректална дисфункция. Тогава хората започнаха да комбинират кристала с „Виагра“ и инфекциите започнаха да се разпространяват.

Може ли отново да се сблъскаме с тази епидемия? Разбира се, но последствията могат да бъдат драстично намалени. За жалост повече от милион американски, заразени с ХИВ (има 50 хиляди нови случая годишно), не получават адекватна медицинска грижа, а една трета от тях дори не подозира, че е заразена. Расизъм, хомофобия и мизерия продължават да спомагат за разрастването на епидемията. Малцинствата са изложени на най-голяма опасност и рядко получават адекватна медицинска помощ и лечение.

Единственото подходящо заключение е да се вслушаме (отново) в предупреждението на Лари Крамър. Каквото беше вярно през 1983 г., може да бъде вярно и днес. „Ако тази статия не ви изкара ангелите“, пише той за „1112 и продължават“, „тогава наистина сме загазили. Ако тази статия не ви доведе до гняв, бяс и действия, гейовете нямат бъдеще на земята. Нашето съществуване зависи от това колко сме ядосани. Ако не се борим за живота си, ще умрем.““

 
 

Сараевските Ромео и Жулиета: поуката?

| от chronicle.bg |

Човечеството не е способно да опази голямата любов. Колкото и да се говори за нейното всемогъщо действие, в крисизни времена, дори сила като любовта няма място. Трагедията „Ромео и Жулиета“ на Шекспир е художественият сюжет, който изследва тази тематика. А ние мислим над нея вече векове наред, връщаме се непрестанно към мотива и всеки си мисли колко е глупаво двама влюбени да попаднат в плен на обстоятелствата.

Близо 4 века са минали откакто Шекспир създава най-великата любовна история на всички времена. Но само 25 години ни делят от момента, в който съдбата на Ромео и Жулиета се разиграва в реална обстановка. Това е почти днес, на фона на столетията, изминали от написването на трагедията. Някои си мислят, че сме напреднали в развитието си, но историята на Бошко Бркич и Адмира Исмич е недвусмислена. Поуките са на лице, теорията е неоспорима, практиката – трудно осъществима.

А фактите говорят достатъчно, затова може би е хубаво да бъдат припомняни.

Вечерта на 18 май 1993 г. Един сърбин и една босненка осъществяват мечтата си – да избягат от Сараево към Сърбия в търсене на по-добър живот, далеч от войната. Различните им произход и религии правят бъдещото им съжителство на практика невъзможно. Адмира и Бошко са на 25 години и са заедно от девет години. Родени са в знаковата за цял свят 1968 г. Учат заедно химия и по време на учението започват връзка, а след завършването се сгодяват. Всички недоумяват как може мюсюлманка и християнин да искат да създадат семейство. Различни са и като произход, и като характер – Адмира е дива, не прилича на останалите момичета, може да оправи мотоциклет и обича да се забавлява. Бошко е по-различен – чаровен, мил, обича уединението и тихите сбирки. Младите, които се запознават в навечерието на новата тогава 1984 г. Не се интересуват от мнението. Девет месеца преди смъртта си се местят да живеят заедно.

След избухването на на гражданската война в Босна и Херцеговина остават в Сараево, който тогава е под обсада. Животът е под постоянна заплаха. Хората не могат да ходят свободно по улиците, защото снаряди падат непрекъснато и навсякъде – на площадите, на пазарите, върху жилищните сгради. Майката на Бошко е избягала преди злощастните събития, но той остава заради Адмира. За да му се отплати, че не я е изоставил, тя решава да замине с него към Сърбия.

Четиринадесет месеца след избухването на войната, чрез познанства в сръбската армия, Бошко уговаря на теория безопасното им преминаване през града. През нощта между 18 и 19 май, двамата трябва да прекосят моста Връбаня над река Миляцка и никой да не ги спре. Мястото е ничия земя – на границата между враждуващите лагери.

Докато прекосяват моста обаче, срещу тях е изстрелян снаряд, който убива Бошко на място, а Адмира е смъртоносно ранена. След като е уцелена, тя пропълзява и прегръща тялото на Бошко, след което загива. След време двамата ще станат известни като сараевските Ромео и Жулиета. Но не и преди абсурдът да продължи.

Човекът, който разказва историята им на света е Кърк Шорк – кореспондент на „Ройтерс“, изпратен да отразява войната. Първоначално прави снимка на две тела, лежащи в ничията земя и продължава задълженията си. От редакцията обаче насочват вниманието му към снимката, която им изпраща, и той се доближава на безопасно разстояние до мястото. Докладът, който изпраща е с дата 23 май и съобщава за две мървти тела, „вкопчени в последна прегръдка“ на брега на река Миляцка. Никой не може да прибере телата им и те ще останат така още един ден – общо шест дена от 18 до 24 май. В доклада още се съобщава за труп намиращ се наблизо, който не е прибран от пет месеца.

Босненците обвиняват сърбите, сърбите – босненците. Никой не поема отговорността.

Родителите на Адмира научават два дена след убийството. Разбират от журналисти от радиото, които им се обаждат, за да потвърдят смъртта на Бошко. Родителите искат само едно – да приберат телата на децата си и да ги погребат заедно. Но никой не позволява на врага да навлезе в ничията територия.

Накрая е постигнато споразумение и телата са погребани в сръбско гробище извън Сараево. През 1995 г. са преместени в гробището в Сараево.

Кърк Шорк е застрелян от млад войник през 2000 г. В Сиера Леоне. Прахът му е разделен на две части – едната е положена във Вашингтон, а другата е до гроба на двойката, която той увековечава – двамата души, за които той пише: „в страна, полудяла от воюване, двамата бяха луди един за друг.“

Днес се навършват 25 години от смъртта на Адмира и Бошко. А поуките? Те са ясни и без да ги артикулираме.

 
 

Алек Болдуин стана баща за пети път

| от chr.bg |

Американският актьор Алек Болдуин стана баща за пети път, след като съпругата му Хилария го дари със син, съобщава сайтът Контактмюзик.

Шейсетгодишният Болдуин пусна в Инстаграм снимка с жена си и новороденото бебе. За бъдещото попълнение в семейството му стана известно миналия ноември. Момченцето е четвъртото общо дете на двойката. Алек има и голяма дъщеря Айрланд от брака им с Ким Бейсинджър.

Алек и Хилария станаха съпрузи през 2012 г., като само година по-късно на бял свят се появи първото им общо дете Кармен. След тях се родиха Рафаел и Леонардо. Хилария, която е йога инструктор, е с 26 години по-млада от съпруга си.

Here we go again! #BaldwinitosEverywhere

Публикация, споделена от Alec Baldwin (@iamabfalecbaldwin) на

 
 

Ди Каприо и Спилбърг ще работят заедно по нов филм

| от chr.bg |

Леонардо ди Каприо и Стивън Спилбърг преговарят, за евентуална съвместна работа над биографичен филм за бившия американски президент Юлисис Грант.

Ди Каприо и Дженифър Дейвисън са кандидати да продуцират филма.

Според Дедлайн, Спилбърг е склонен отново да работи с Ди Каприо над първия им съвместен проект от заснемането на филма „Хвани ме, ако можеш“ (2002 г.).

Грант, който е починал през 1885 г. на 63-годишна възраст, е служил два мандата като президент на САЩ, след като поел президентството от Андрю Джонсън. Докато бил президент, Грант стабилизирал икономиката и направил опит да смаже Ку-Клукс-Клан.

Филмът ще бъде адаптиран по биографичната книга „Грант“ на Рон Черноу. Сценарист ще е Дейвид Джеймс Кели.

„Лайънстейт“ и „Апиън уей“ са придобили филмовите права над книгата през ноември 2017-а.

Леонардо ди Каприо ще има натоварен график, тъй като по-рано бе оповестено, че ще участва във филма „Имало едно време в Холивуд“ на Куентин Тарантино.