Синята птица и Деян Ангелов – братът в сянка

| от |

„Не е нужно да притежавам Синята птица, за да бъда щастлив като човек. Не ми е нужно да притежавам каквото и да било, всичко е в главата и точно това ми харесва в ролята на нероденото братче, която играя. То идва с мисия на Земята – ражда се, носи три болести и отпътува. Така представена смъртта не изглежда страшно”. Така започва разговорът с актьора Деян Ангелов. Той е добре познат в чужбина, но у нас се чувства на сигурно място в сянка. Умишлено страни от медиите, защото държи твърде много на личното си пространство, но няма как да остане незабелязан. Особено щом го видите на сцената. Концентрира вниманието на аудиторията от първата секунда на появата си в най-новото представление на Народния театър „Синята птица“ с режисьор Мариус Куркински. В същата пиеса играе и неговият популярен у нас брат близнак Дарин, с когото се различават не само на външен вид.

Деян от малък залита по философията и екзистенциализма и вече му личи. Всъщност това е първото му интервю, но не изглежда особено нервен. Причината да отказва е, че не харесва показността, но му се налага понякога да отделя време и на медиите – заради професията и заради брат си , който от своя страна няма против светлините на прожекторите.

„Ние сме близнаци, но сме много различни и отделни като начин на живот и възприятие на света. Никога не съм искал известност не защото вниманието не ме ласкае, а защото мисля, че нямам какво толкова да кажа”, казва скромно  Деян.

В представлението на Мариус Дарин влиза в ролята на тъмната Нощ, а Деян е светлият образ на нероденото братче. „От думите на героя ми става ясно, че смъртта е част от живота. Симпатизирам на идеята, че всеки човек има мисия и като я изпълни отива някъде другаде“.

Съдбата на Деян го отвежда на сцената, а ролите се превръщат в негова мисия. Затова и пиесата по философа и символист Морис Метерлинк е типично в негов стил. Той е израснал в семейство на актьори по бащина линия, но до магията на театъра се докосва случайно. Кандидатства във спортната академия автомобилизъм, тъй като дълго време тренира бокс и карате. Първоначалните му планове се променят, след като е скъсан на изпит по български език. „Поискаха ми рушвет от 1000 долара през 1999 година, за да вляза. Казах си: „Няма да им ги дам, трябва да се прави нещо друго” , разкрива актьорът.

И тук на помощ се притича брат му Дарин, който го убеждава да кандидатстват пантомима в НАТФИЗ.

Приемат ги и двамата, но втората година попадат в полезрението на Стефан Данаилов. И животът на Деян се обръща на 180 градуса. „Спомням си как Анастасия Савинова ми каза: „Тоя е много освободен, да влиза пръв”. Първи курс ми беше много отегчително. После припознах средата в лицето на колегите ми Свежен Младенов, Иван Юруков, Даниел Ангелов и Евгени Будинов”, разказва Деян. Бунтар по природа и върл враг на статуквото, неведнъж попада в челен сблъсък с професора си Стефан Данаилов, който е един от менторите му. „През цялото време ми казваш „Не забравяй, че в мене е ножа, в мене е хляба. Слушай ме какво ти говоря.” Имаше предвид да не подценявам мнението му. Налагаше се да го повтаря, защото съм малко своенравен, казват. Лично аз се смятам за миролюбив, но статуквото, по мое мнение, трябва да бъде линчувано и осъдено на смърт”, казва актьорът. Води своя собствена война срещу пошлостта – от сцената на Народния театър, където с брат му попадат през 2009 година.

Да откажеш на Тавиани

„Първата ми сериозна роля в Народния театър бе тази на Парфен Рогожин в представлението „Идиот” по едноименния роман на Фьодор Достоевски. Във възторг съм от режисьора Десислава Шпатова. Преди да я срещна мислех, че просто я митологизират. Моят герой Рогожин е човек, който се изпепелява от любов. Той е влюбен в Настася Филиповна и винаги я преследва. Деси Шпатова ми даде свободата да изградя тази роля без предразсъдъци, като същевременно ме водеше по правилния начин натам, където тя искаше като режисьор, за да стане спектакълът така, както си го е представяла”, разкрива Деян Ангелов за първите стъпки на Голяма сцена.

Деян Ангелов участва в едни от най-атрактивните представления на Народния театър като „Хамлет”, „Зимна приказка“, „Кралят Елен”, „Аркадия”, „Животът е прекрасен”, „Хъшове” … Всъщност заради последното представление отказва на легендарните италиански братя режисьори Паоло и Виторио Тавиани, които го избират за голяма роля в техен филм. „Бях на 26 години, извикаха ме на кастинг и само отбраните се срещнаха с братя Тавиани. Оказа се, че съм избран за специална роля и трябва да я обсъдим. Те са страшни скици, говорят непрекъснато, но и същевременно интелигентно конфликтуват. Когато ми казаха датите за снимки – в пет от тях имах представлението „Хъшове”. Категорично отказах. Може да е капризно, но ми трябваше времето. Всички ме убеждаваха, че съм луд. А за мен самият факт, че съм одобрен от Тавиани за голяма роля, бе достатъчен“, аргументира избора си Деян.

Театърът над киното

Впоследствие става така, че повечето участия на актьора са в чужди филми. Привърженик е на стойностното кино, но смята, че към момента у нас това няма как да се случи. „Сценарно българските филми не могат да издържат спрямо световното кино. След това сценарият трябва да бъде защитен със съвременен похват на снимане, който изисква едни баснословни бюджети, които нямат компромиси. Минималните за добър филм в чужбина са около 40 милиона за филм. В България с 5 милиона снимат 5 филма. Същевременно около 40% от бюджетите тук се крадат в буквалния смисъл и е важно това да се изобличава“, казва Деян Ангелов.

Той особено скептичен както към работата, така и към приятелствата и хората, с които комуникира. „Много е важно в каква страна растеш и с кого комуникираш. Съпругата ми Петя има голям принос за това, че съхранявам ценностите си. В България лесно се става популярен, но аз никога не съм искал да бъда пладнешка звезда. По-добре да е една роля, да е малка, но да си струва. Интересува ме повече нещо да остане след мен. Спектаклите да докосват сърцата на хората, да променят чисто емоционално зависимостите им – към обкръжаващия ги свят, към мненията и събитията. „Синята птица” е един такъв спектакъл – далеч от пошлостта и близо до красивите мисли”, разкрива вижданията си актьорът.

„Благодарение на Мариус, аз станах нероденото братче. За подготовката на „Синята птица” мога да кажа, че такъв репетиционен период не съм имал от много отдавна. Толкова хубав. Мариус създава много приятна атмосфера, много добре знаеше какво иска. Вярвам, че представлението има своя публика, защото знам,че българите не са глупави. А в текстовете на Метерлинк има много важни неща, които прозират през думите”, споделя Деян.

Съдбата на влюбената фенка

Актьорът разделя живота си на две части – преди да се ожени и след това. „Животът ми се промени безкрайно, откакто Петя присъства в живота ми. Вярвам, че един син трябва да остави родителите си, за да пребъде с жена си в едно. Най-голямото си щастие изпитвам с нея и двете ни деца – с тях се чувствам свободен”, разкрива за личния си живот актьорът. Всъщност той и съпругата му се запознават като в приказките.

Всичко започва от представлението „Хъшове”.

„Петя ме беше гледала в спектакъла и ме забелязала. Както тя казва: „Влюбих се.” . 2-3 години по-късно се видяхме в един офис. Работеше там като пиар специалист. Установихме контакт и сега тя казва: „Моята съдба е съдбата на влюбената фенка”, разкрива още Деян. Подчертава, че е моногамен. „Не усещам липса на внимание, знам, че струвам и не ми е необходимо да преспя с много народ, за да си докажа, че съм желан мъж. Напоследък безразборните връзки са като мода, използват се дори и за пиар”. Въпреки, че е изглежда доста самоуверен, Деян станал ревнив с течение на времето. „Но не тази ревност, която си представяте. На внимание съм ревнив в някаква степен, към съпругата ми… леко деспотичен съм дори и се опитвам да контролирам около мен. Още търся отговор защо, преди си спомням, че не бях ревнив”, смее се Деян и споделя, че има и други недостатъци – „с лопата да ги ринеш”.

Синовете си иска да научи на любов. „Трябва да могат да обичат, за да изискват любовта да ги заобикаля. Да са свободни също така“, споделя още младият баща.

Деян vs. поп-фолк културата

„Разочарова ме у хората порнографията. Има хора, които биха комуникирали с теб само ако си известен, ако имат изгода. Това е поп-фолк възпитанието, материализирането на душевността, на абсолютно всичко, парад на бездушевността. Нещата се свеждат до секс и пари, всичко това е много лошо.”, смята Деян. Вижда спасение в театъра. „Тялото живее от храна, вода и мисъл. Театърът може да нагости душата. Дали с песен, концерт или театър – храниш ума. Затова и като култура мразя чалгата. Тя не може да породи нищо друго освен гибел. Разхождат се някакви бицепси, трицепси, силикон и хиалурон по улиците и това се налага като мода”, казва Деян. Затова и харесва да е далеч от популярността и феновете.

За повече от 10 години на сцена актьорът признава, че все още има сценична треска, но само понякога. Затова пък не се отказва от един специален ритуал. „Помирисвам прахта на сцената всеки път преди представление, макар че се старая да не съм суеверен”, разказва Деян Ангелов. Казва и че с годините все по-трудно си учи репликите, но Петя му помага и в това. Надява се, че баща му се гордее с него и брат му Дарин, защото са се реализирали в семейното поприще – театралната сцена. Гордее се и със себе си за това, че от България е стигал до кастинги за чуждестранни филми.

„Това, че те забелязват навън няма как да не храни егото. А то трябва да бъде хранено. Защото иначе няма как да излезеш пред 800 човека без самочувствие. Ако не си вярвам как ще се правя на детенце пред зрителите? Мисията ми е да разбутам нервната им система, като истински актьор – с обем и мах. Аз трябва да знам, че зрителите са като букет цветя в ръката ми. И че ги водя на по-хубаво място”.

Повече за Деян Ангелов може да научите в галерията ни горе.

 
 

Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm

 
 

Праисторически хобит е живял на Филипините допреди 50 000 години

| от Радослав Тодоров |

Наскоро направен анализ на древни останки от кости и зъби, открити през 2007 във Филипините, установи, че те принадлежат на непознат досега човешки вид. Размерите му са по-малки дори и от тези на така нареченият „хобит“ – Homo Floresiensis открит на Индонезийският остров Флорес.

homo-luzonensis-teeth-banner-l

 

Премоларните зъби на Homo Luzonensis

Находката е от пещера на филипинския остров Лусон, поради което и новооткритият вид е кръстен на неговото име – Homo Luzonensis. Тези мистериозни същества са го обитавали през епохата на късния Плейстоцен, до преди около 50 000 години. Макар по размери (едва 120 см на височина) да наподобява Homo Floresiensis, той споделя особености характерни и за други древни човешки същества. Костите на краката и пръстите му са по-заоблени като при австралопитеците (чийто представител е известната Люси), премоларните му зъби също имат характеристики близки до тези на австралопитеците, на Хомо Еректус и Хомо Хабилис, но пък моларните му зъби са като на модерните хора – Хомо Сапиенс, само че доста по-малки по размери. Но същевременно той притежава комбинация от морфологични особености каквато не се среща у никой друг представител на рода Хомо, което позволява той да бъде класифициран като отделен вид.

zgmmjq5errhejmg3mhfq2fn43a

Пещерата Каляо, Филипините

В пещерата Каляо са открити общо 13 фосила, принадлежащи на поне двама възрастни индивида и едно дете, сред които две фаланги на ръце, три от ходила, бедрена кост и 7 зъба. Датировката на един от фосилите показва 50 000 години, което означава, че този вид е съществувал по времето когато са съществували и Хомо Сапиенс, неандерталците, техните братовчеди – денисовските хора и другите хобити – Homo Floresiensis. Тоест през този период на планетата са съществували цели 5 вида човеци, като не е изключено в бъдеще да се открият и още.

14593401212586

 

Художествена репрезентация на Homo Luzonensis

Как точно са изглеждали тези дребни хора е все още трудно да се каже от оскъдните останки с които разполагаме до момента. Това, което със сигурност може да се каже, е че зъбите им са по-малки дори от тези на Homo Floresiensis – това автоматично означава, че и на ръст не са били по-големи от него. А по-облите кости на краката и пръстите сочат, че Homo Luzonensis е бил пригоден както за катерене по дърветата, така и за ходене по земята в изправено положение. Имайки предвид факта, че представителите на рода Homo са започнали да ходят на два крака още преди 2 милиона години, то със сигурност не става въпрос за ход на еволюцията, вървящ „обратно към дърветата“. Най-вероятно тези древни особености са се запазили у Homo Luzonensis поради това, че той е живял на изолиран остров с липса на конкуренция от други хора. Все пак въпросите относно притежанието на тези примитивни белези и хода на тяхното еволюиране и функциониране засега са неясни за палеонтолозите.

Мистерия остава и кога точно клонът на тези малки хора са е отделил от еволюционното дърво на останалите и как са се озовали на остров Лусон при положение, че той е отделен от континента от поне 2.6 милиона години. По-вероятно е да са попаднали инцидентно там отколкото да са строяли салове или лодки, например ако тропическо торнадо ги е отнесло заедно с мангрови дървета на стотици километри в океана до бреговете на острова.

Има също така и свидетелства за убити и разфасовани, по всяка вероятност от човешка ръка, животни на Лусон, датирани на 700 000 години. Въз основа на което се гради теорията, че някакъв вид Хомо Еректус от континента (най-вероятно от Китай) е успял да прекоси морето и да се добере до острова. Като впоследствие изглежда е бил подложен на ефектите на изолирания островен ендемизъм, в среда с по-малко ресурси и при липса на конкуренция от други хора или хищници, което да е довело до намаляване на размерите му и до появата на всичките му останали отличителни белези. Разбира се, този опростен сценарий е доста спекулативен и е възможно да е напълно погрешен, тъй като са съвсем малко основите, на които може да се стъпи за надграждане на теориите по този въпрос. Може да има и други обяснения за уникалната комбинация от характеристики на зъбите. Групата индивиди, достигнали до Лусон, вероятно е била произволен набор от генотипове и поради инбрийдинга с течение на времето, генетичният дрейф да е предизвикал развитието на уникалните характеристики на този вид. Тъй че има вероятност останките да представляват просто необичайна островна популация на индивиди, а не нов вид. Засега все още се събират данни за анализ и съответно материалът за размисъл, въз основа на който учените изясняват картината, все още се трупа.

callao-cave-inline-x

 

Кадър от археологичните дейности в Каляо

За съжаление учените не са успели да извлекат ДНК материал от костите, защото горещият и влажен климат на Филипините не е могъл да го запази, а това можеше да хвърли доста светлина относно находките. Има обаче надежда, че при бъдещите изследвания могат да бъдат извлечени протеини, което все пак да доведе до някаква яснота по въпроса с точното място на този вид в еволюционното дърво на хората. Ако не друго, този неизвестен досега примат показва еволюционната сложност на хоминините (всичките двуноги примати с увеличен размер на мозъка, които включват хората, нашите предци и близките ни еволюционни родственици).

При всички положения откриването на нов човешки вид е забележително събитие, каквото не се случва всеки ден. Макар че антрополозите винаги подхождат скептично към откриването на нов вид същества базирано на толкова оскъдни останки. Тъй че дебатите в научните среди по случая тепърва предстоят. Факт е обаче, че освен във фентъзи света на Толкин, хобити са съществували и в нашият реален свят из островите на Югоизточна Азия преди хиляди години.

 
 

Загубените паметници: Крак де Шевалие

| от chronicle.bg |

В началото на 20 век подполковник Томас Едуард Лорънс, известен още като Лорънс Арабски, пише, че Крак де Шевалие „е може би най-добре запазеният и най-възхитителен замък на света, и един от най-изразителните сгради, свързани с кръстоносните походи в Сирия.“

Докато европейските замъците служат предимно за дом на лордовете, в Леванта (цялото източно Средиземноморие с островите му) тяхното предназначение било до голяма степен защита – и това се отразява в дизайна, особено в „отбранителни машини“ като замъка Маргат и Крак де Шевалие.

1200px-Crac_des_chevaliers_syria

Замъкът Крак де Шевалие 

Крак де Шевалие (буквално „Замъкът на кюрдите“), построен през 1170, използва дори локацията си като защитен елемент, защото е построен на върха на хълм. Материалът, от който е съградена сградата, е варовик, но зидарията е толкова фина, че хоросанът едвам се забелязва. Пред главния вход на замъка едно време е имало оградено предградие, но днес от него няма и следа. От южната му страна има малко укрепление, около което кръстоносците са могли да построят стени и кули. Не е ясно как е било защитавано по време на битките през 1271 година – може би е било заобиколено с дървена палисада. Хълмът, на който е построен замъкът, е свързан със съседния хълм посредством мост, по който бойните машини да могат да преминават лесно. Там защитата е и най-силна – с дебели стени и повече кули.

1280px-Krak_des_Chevaliers_22

Вътрешността на Крак де Шевалие

Между 1142 и 1170 главният вход на замъка е бил между две кули в източната част като има и задна порта в северозападната кула. Във вътрешността можем да се разходим из двор, заграден от сводести камери. Заради терена, върху който е построен замъка, той има неправилна форма, като е обграден със стръмни баири от всички страни освен една.

Крак де Шевалие претърпява обновяване през 13 век  – тогава се построяват нови стени около вътрешния двор като се оставя тясно пространство между тях, през което да може да се стреля по нападатели. Замакът е допълнително укрепен като са издигнати и още четири големи кули. В тях са настанявани рицарите, около 60 на брой, като северозападната кула е била предназначена за техния водач. На изток, където стените са най-слаби, има открита цистерна, която да служи като типичния за замъците ров, както и източник на вода.

В северната част на двора е края на еспаландата (дълго открито място за разходки). Тя е едно ниво над двора, а под нея се намират складове, които могат да се използват и за бункери за укритие. В западната част на двора е т. нар. Зала на рицарите.

Hall_of_the_Knights_-_Krak_des_Chevaliers

Залата на рицарите

Помещението първоначално е построено през 12 век, но интериорът му също е променен при последвалите реновации. Плетениците и деликатните орнаменти говорят за сложна реализация на готическа архитектура, най-вероятно от 30-те години на 13 век.

768px-Chapel_of_Krak_des_Chevaliers_05

Западната част на параклиса

Параклисът най-вероятно е построен отново след като се разрушава от земетресение през 1170. От оригиналната постройка са останали само източната част, където има малка апсида (полусферичен купол), и отделни места от южната. Той е дълъг около 22 метра и е широк 8,5 като главният вход е от юг с един по-малък вход на север. През 1935 година е открит още един параклис, пред главния вход на замъка, но той по-късно бива унищожен.

1024px-Krak_des_Chavaliers_under_fire

Дим от Крак де Шевалие по време на гражданската война в Сирия

През 1929 се появява предложение контрол върху замъка да поеме Франция. Така и става – на 16 ноември 1933 Крак де Шевалие попада под грижите на Академията по изящни изкуства (Académie des Beaux-Arts). Започват ремонтни работи, които включват 120 души и отнемат около 2 години. След като обновяването приключва, замъкът става една от основните туристически атракции в Леванта. Френското влияние над Сирия и Ливан приключва през 1946 с обявяването на независимостта на Сирия. След това замъкът става част от културното наследство на ЮНЕСКО и вече е притежание на местното правителство.

По време на Гражданската война в Сирия, Крак де Шевалие е бомбардиран няколко пъти – през 2012 от Сирийската арабска армия, през юли 2013 при обсада на град Хомс (където се намира замъка) и отново през август същата година. Сирийската арабска армия възстановява контрол на 20 март 2014 година и от тогава ЮНЕСКО и правителството правят постъпки в посока реконструкцията на тази дългогодишна забележителност.

 
 

Великите военни изцепки: как руснаците не успяха да достигнат Крим

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1686-та. Русия, тогава все още периферна сила по отношение на Европа, решава да се намеси във войната на Свещената лига (Хабсбургска Австрия, Полско-Литовската държава, Венеция, Испания, Малтийските рицари и Папаството) срещу Османската империя.

Руснаците виждат добър шанс едновременно да се покажат като добри християни, и също така да отмъкнат някоя и друга територия от Полумесеца. Ситуацията се оказва удобен повод за фаворита на царевна София Романова – княз Василий Голицин, да натрупа пиар точки, които да стабилизират позицията му начело на държавата.

Фактически, София и Голицин управляват като регенти на малолетните царе Петър I (който после ще стане Петър Велики) и Иван V. Тяхното положение не е особено розово и много от висшите аристократи с нетърпение чакат първия им по-голям провал, за да ги отстранят. В онази епоха, постигането на бляскав военен успех е равносилно на победа в президентски избори и Голицин възлага надеждите си на предстоящата кампания.

Grand_galitzine
княз Василий Голицин

За цел на похода е избрано Кримското ханство – най-важният османски съюзник. Татарите от Крим предоставят значителни кавалерийски контингенти в служба на Портата. Заради това, Полша и Австрия молят Русия да ги атакува и така да се отслаби османския натиск по поречието на река Дунав, където се водят основните военни действия. Замисълът на Голицин е грандиозен. Мобилизирана е цялата налична армия на царството – както старите феодални отряди на болярите, така и прочутите стрелци, заедно с полковете, изградени по западноевропейски образец, кавалерия от различни категории, артилерия и казашки помощни части – въобще цялото царско войнство. Числеността на армията е наистина значителна – вероятно над 100 000 души, придружени от грамаден обоз и множество поддържащи части, търговци, тиловаци и разбира се, лагерни следовници – перачки, проститутки, подвижни кръчми и цялата пъстрота на тогавашния походен живот. За начало на похода е избрана датата 11 март, 1687г.

Нещата се объркват още в началото. Вместо през март, походът започва в средата на май, което дава предостатъчно време на татарите да се подготвят. На всичкото отгоре, руската армия в Украйна така и не успява да се съсредоточи на едно място, а се движи разпръснато на няколко уязвими колони. Татарите правилно преценяват, че могат да им нанесат доста поражения, нападайки ги по отделно и бързо се задействат, разчитайки на високата мобилност на отрядите си.

tumblr_p21w5f09i31wivak7o1_1280
царевна София Романова

Играта на котка и мишка в Украйна продължава цели три месеца, без руснаците нито да успеят да съсредоточат своите сили, нито дори да достигнат до Кримския полуостров. Поредицата от малки сражения и засади им коства скъпо, а общо в хода на кампанията умират около 20 000 души, много от тях вследствие на лошото снабдяване и разразилите се сред руската войска болести. На 24 август руснаците прекратяват кампанията срещу Крим и разпускат войската си, без да са постигнали нищо съществено.

През следващата 1688 г., Русия не води военни действия срещу Крим или Османската империя. Едва на следващата 1689 г., Голицин съумява да организира нов поход, с който се надява да измие срама от предходната печална кампания. Армията която е събрана отново надхвърля 100 000 души (според някои изчисления около 150 000), придружена от значителна за онова време артилерия и характерния гигантски обоз.  За да избегнат проблемите от предишната кампания, руснаците поемат по друг път, следвайки поречието на река Днепър. Армията успява да се събере и концентрира до края на март и през април започва да се придвижва на юг. Няколко татарски набега са успешно контрирани от руската артилерия и в крайна сметка в средата на месец май, армията на Голицин достига до Перекоп – тесният провлак, който свързва Крим с континента.

Татарите са подготвили тук нова изненада. Цялата растителност около Перекоп е унищожена, а и малкото кладенци за питейна вода, са засипани и заличени. Огромната руска армия трябва да започне обсада, без възможност за снабдяване на своя обоз и на войниците си. Междувременно, османо-татарският гарнизон е подсилил поредицата укрепления по протежение на провлака с огромен седемкилометров ров и стена, както и с допълнително артилерия. Голицин свиква военен съвет и заключва, че дори отбраната да бъде преодоляна, в безплодните степи на северен Крим, руската армия ще стане жертва на кошмарното снабдяване и постоянните вражески набези. Поради тази причина, на 20 май, без да са провели нито едно решително сражение, руснаците се оттеглят за пореден път. Загубите и този път са в порядъка на 20 000 души, отново преди всичко поради лошо снабдяване и болести. Голицин отстъпва от Крим с подвита опашка, а у дома го чака логичният финал на военното му фиаско.

Извършен е дворцов преврат, който отстранява София и Голицин, а на тяхно място аристократичната клика на Наришкините издига Петър I, под регентството на майка му Наталия. София е пратена в манастир, а Голицин е изпратен на заточение в тундрата северно от Архангелск, където живее в изолация и умира през 1714 г.

Двата кримски похода костват на Русия живота на около 50 000 души, както и престижът й на военна сила. Едва след победите на Петър при Азов десетилетие по-късно, част от руското бойно достойнство е съживено. Ще минат още десет години преди при Полтава, царят-реформатор окончателно да измие срама от кримското фиаско и да доведе Русия до мястото на велика сила, която тя запазва и до днес.