Си Цзинпин и „неизбежният“ залез на капитализма

| от |

„Съветските комунисти бяха недисциплинирана орда, в която всеки правеше каквото си реши“ – оценката е на китайския президент Си Цзинпин, който е твърдо решен да не допусне повторение на онова, което стана в СССР или ГДР. Репортаж на Дойче веле.

„Една демократична диктатура не бива да бъде отслабвана чрез реформи на правовия ред“, убеден е още Си, в чиито речи личи искрена загриженост за бъдещето на комунизма в Китай. Колко голяма е реалната сила на партията, ако някой ден се появи нужда тя да я докаже? Това е трудният въпрос, който китайският партиен и държавен ръководител редовно задава и на висши функционери, в очакване да разбере дали са готови да защитят социалистическата система, ако се стигне до револючия.

Си твърди, че на преобладаващата част от функционерите може да се разчита, но същевременно предупреждава: подкрепата за поетия курс и вярата в комунизма не могат да се проверят с рентген или компютърен томограф. Казано по друг начин, китайският президент не прелива от доверие към кадрите си.

Би могло да се предположи, че източник на неговата нервност са протестите в Хонконг. Но не е така – опазването на най-голямата в света комунистическа партия и нейните ценности бе на дневен ред още преди това. Или – както заяви Си при избирането си за партиен лидер – партията не би трябвало да е колос на глинени краки като някогашната КПСС.

Страховете на президента влизат в рязко противоречие с образа на „скала в бурно море“, използван от него често, за да характеризира китайската политическа система. В наскоро публикуваната книга с негови речи Си многократно предупреждава, че трябва да се извлекат поуки от горчивия опит по разпадането на Съветския съюз и ГДР.

За всичко са виновни ръководителите на Москва…

Си е убеден, че за този разпад е виновно московското ръководство, предало всички принципи на комунизма. От речите се разбира също и това колко уверено държи Си юздите на властта, който отдавна вече управлява по-скоро като самодържец, отколкото като „пръв сред равни“. Както казват в Китай – написаното слово отразява душата на автора си. И тази книга действително е добро огледало на мислите, стила и личността на китайския президент.

Въпреки проявявания от него реализъм, Си не е просветеният прагматик, за какъвто го смятат мнозина на Запад. Основен приоритет за него има укрепването на властта и на социалистическата система. В свое изказване от началото на 2013-та, например, той предупреждава да не се отпускат твърде юздите. Съветската империя пропаднала, тъй като допуснала „напълно да бъдат отречени нейната история и тази на партията, както и значението на Ленин и Сталин“. Посочено е още, че покрай това историческият нихилизъм и мисловната обърканост силно са се разпространили, а подобно нещо в Китай не бивало да се допуска.

Речите на Си Цзинпин показват колко идеологизирано мисли един от най-мощните световни политици, който е начело на втората по сила икономика в света и на най-многочислената армия. Със своята визия за „китайската мечта“ той се бори за утвърждаването на Китай на световната сцена като голяма и силна нация. Но като партиен лидер си има съвсем конкретна задача – иска да стане първият китайски лидер след Мао, който не само използва социализма като средство за легитимация, но и вярва в него. Си постоянно повтаря, че води страната си по пътя към съвършения комунизъм. Но не с „голям скок напред“, както го е мислил някога Мао, по време на чието управление 20 милиона души измират от глад.

Непоколебима вяра в „китайския модел“

Си е твърдо убеден, че социализмът по „китайски модел“ е най-сигурният път за превръщането на Китай в благоденстваща и силна държава. Днешният китайски президент обаче отчита, че темпото на развите, наложено едно време от Мао е било „нереалистично“. Според Си, комунизмът си остава правилната цел, за чието постигане обаче са необходими няколко десетки поколения. Един ден щяло да се стигне и до предсказания от марксистите „неизбежен“ залез на капитализма – макар и в по-далечен план.

Си не допуска критики към системата, и най-вече към комунистическата партия. Неговата теория за провала на Съветския съюз гласи, че московските комунисти са се превърнали в „недисциплинирана орда“, в която всеки говорел и правел каквото си иска. По време на т.нар. гласност и перестройка партията била захвърлила демократическия централизъм и другите си принципи, разрешавайки на своите членове да изразяват мнения, различни от официалните позиции. Тя допуснала дори методи на самоуправление, а това в крайна сметка довело и до очакваната катастрофа.

 
 

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.

 
 

Създателят на „Bandersnatch“ към критиците: „Fuck off“

| от chronicle.bg |

Чарли Брукър, създателят на „Black Mirror: Bandersnatch“, каза на критиците, които не се кефят на интерактивния аспект на филма: „Fuck off“. „Bandersnatch“ излезе на Netflix в края на 2018 година и стана културен феномен. 

Това е първият пълнометражен филм по „Black Mirror“, които е и интерактивен като зрителите сами избират съдбата на главния герой Стефан Бълтър (Фион Уайтхед), а той самият… хайде, няма да издаваме. Лентата има 5 края, плюс един таен след финалните надписи. Въпреки успеха и популярността си, „Bandersnatch“ получи и известно количество критика.

В интервю за HuffPost UK, Брукър отговори с импулсивното „Fuck off“ на въпрос какво мисли за това как творението му беше прието. Първо, той изрази благодарности към позитивните коментари: „Толкова е удовлетворяващо да видиш колко хора се включиха във филма. Беше интересно да видиш различни реакции от различни хора в зависимост от това какво очакват и какво искат.“

За критиците Брукър каза: „Имаше хора, които казаха, че не искат да взимат решения и не искат да правят нищо. Еми тогава – fuck off. Правете нещо друго! Имаше и хора, които казаха ‘о, много е просто като игра’ или ‘игрите вече правиха таквоа нещо’ – филмът не е на платформа за игри, а е на Netflix. Много добре знам какво е компютърна игра, мерси.“

Подобно на „Bird Box“ на Сузане Биер, броят хора, до които стигна „Bandersnatch“, само показва значението на Netflix за кино индустрията. Без интерактивния елемент, филмът едва ли щеше да стигне до висините си.

 
 

Еди Мърфи се завръща за „Coming to America 2″

| от chronicle.bg |

Paramount започва снимките на „Coming to America 2″ с Еди Мърфи.

„Coming to America“ излезе през 1988 година и в него, както добре помним, Един игра африкански принц, който отива в САЩ, за да намери любовта. Режисьор е Джон Ландис, а печалбите от филма в боксофиса са около $275 милиона днешни пари.

Още през 2017 се появяват слухове за планирането на продължение, но Paramount потвържди новината чак през 2018, на CinemaCon. Сега вече имаме потвърждение и от самия Мърфи за завръщането му като принц Аким. Режисьор ще е Крейг Брюър („Hustle and Flow“).

Крейг и Еди ще работят за втори път заедно след като снимаха биографията на Руди Рей Мур „Dolemite is My Name“ за Netflix.

„Coming to America 2″ ще разказва за това как Аким научава, че има син и се завръща в САЩ, за да го намери. Продуцентите искат да върнат актьорите от първия филм – Арсенио Хал (Семи, най-добрият приятел на Аким), Шари Хедли (Лиса Макдауъл, романтичният интерес на Аким), Джон Амос (Клео Макдауъл, предприемач) и Джеймс Ърл Джоунс (Джафи Джофър, бащата на Аким и крал на Замунда).

Освен Аким и Семи, Мърфи и Хал играят още няколко роли (разбира се, след усърден грим). Предстои да видим дали това ще се повтори и във втория филм. Мърфи често играе по няколко роли във филмите си, така че това никак не е изключено.

Освен всичко останало, комедията като жанр доста се промени от края на 80-те години. Политическата ситуация също. Paramount са прави да наемат Кеня Барис („Black-ish“) за сценарист, защото той има съвременен поглед върху това какво е смешно.

 
 

Първи трейлър на „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“

| от chronicle.bg |

 Netflix пусна първия трейлър на новата си документален сериал „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“, който ще включва часове с нечувани досега аудио интервюта с популярния убиец.

Бънди признава за бруталните убийства на 36 жени и млади момичета през 70-те години на миналия век (редица детективи смятат, че количеството може да е много по-високо). Някои от убийствата полицията не успява да свърже директно с Бънди, който не изглежда като типичния убиец, бидейки харизматичен и красива според голяма част от хората.

Режисирани от Джо Берлингер, четирите нови серии ще включват аудио интервюта на Бънди, взети докато той чака изпълнението на смъртната си присъда във Флорида през 1980 година.

Малка част от тези интервюта е включена в трейлъра – когато Бънди казва: „Имам предвид, не съм животно, не съм луд и нямам раздвоение на личността.“