Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш

| от |

От близо половин година тече кампания за концерта на „Кръстникът“ – най-известното филмово творение за един от майсторите на филмовото изкуство – Франсис Форд Копола и неизменния Марио Пузо.

Така нареченият концерт се рекламира от януари и този уикенд се състояха цели две негови случвания. Просто едно не можа да победере желаещите. Може би, защото филм и концерт в едно наистина са неустоима оферта.

Само искам да вметна, че ако си мислите, че това по някакъв начин е концерт, то ще останете разочаровани, точно като мен. Не, това си е прожекция на „Кръстникът“ – безпорно шедьор в киното и най-вече в своя жанр – при това тройно по-скъпа, придружена от симфонично изпълнение, точно като това във филма междудругото, от симфоничния оркестър на БНР.

На всички, които не са гледали „Кръстникът“, и на които очевидно бях случила в зала 1 на НДК, бих попитала „Защо?“ и какво е станало, че са го пропуснали, а на другите ще кажа, че времето, когато смешките във филма бяха реални смешки отдавна е отминало. В наши дни „Кръстникът“ се гледа просто като великолепно кино, а ако е придружено с музика, още по-хубаво.

Най-разочароващ обаче е фактът, че зала 1 на НДК отдавна не минава за сносно кино. Ще ме извинявате. Тя е тясна, с объркани входове, лоша акустика, лошо разположени места към сцената, особено за филм и ужасна светлина. Тя може да мине за зала, в която да излъжете някой да си направи концерта или хората да се примирят да гледат един филм в годината, но „Кръстникът“ не заслужава това.

Нямам представа каква е била прожекцията, която се е състояла в събота. Не бях там. Присъствах на тази в неделя и истината е, че не останах доволна. Първо, филмът на Копола е правен в началото на 70-те и излъчен през 1972 година. Киното тогава се е правило по различен начин. Ритъмът, музиката, сцените, всичко е било различно… За да издържите „Кръстникът“ в този му вид трябва да имате наистина здрави нерви. Трите часа прекарани на тесните столове, приклещени неудобно не минават неусетно. Особено, когато някой до вас кашля, киха или хърка. Музиката в „Кръстникът“, извинете ме, но не е на толкова много места, че да може да изкарате три часа, само за да я чуете, пък било то и изсвирена от симфоничен оркестър.

Когато предлагаш нещо подобно и искаш пари, за да излъчиш на голям екран филм от 1972-а, пък бил той и този, то трябва да си готов да предложиш нещо наистина специално. Какво е то? Не знам. Измисли го и тогава прибери парите.

Част от хората си тръгнаха по време на антракта. Това учудили ме? Не.

„Кръстникът“ (нещо като) концерт не може да бъде така впечатляващ като „Властелинът на пръстените“. Не искайте това от него. „Властелинът“ е много по-епичен и с много повече звуци и мелодии, които може и заслужават да се чуят на живо. И дори тогава той успя да събере само наистина най-отдадените фенове на поредицата. При „Кръстникът“ това бяха хората, които може и да не са го гледали, но са чували, че става. Или любимото ми – че е шедьовър, който не може да се пропусне.

Ние много обичаме да захапваме този тип рекламни кампании, а когато са придружени от скъпа цена и някакъв вид оферта, сме първи там.

Но нека да ви кажа, шедьоврите задължителни за гледане са много, но това не ги прави годни за правене на концерти със симфоничен оркестър. Сори.

Усещането за „Кръстникът“, което зала 1 на НДК създава е грешно. На екрана, който е с три тона по-тъмен от реалния филм, се разхождат едни зачервени хора, а на половината им диалог, особено на този, който провеждат на италиански, субтитри липсват. Хората се кискат неумесно на първичните смешки и ръкопляскат като чуят най-популярната мелодия. Всичко е тъмно, включително и светлите сцени, а оркестърът изглежда така все едно не свири. С изключение на няколко момента.

Но това не е „Кръстникът“, който аз помня. За мен „Кръстникът“ е шедьовър на гангстерското кино. Брандо, Пачино, Копола, Кийтън, Дювал, Каан, те са майстори в него и продължават да бъдат. Но този концерт не трябва да е просто прожекция, на която да изгледаш филма още веднъж. Той трябва да е нещо друго. Ако снощи трябваше да изгледам „Кръстникът“ за първи път, истината е, че щях да бъда разочарована. Магията отсъстваше, приклещена между неудобните столове и кашлицата на публиката.

Да, „Кръстникът“ е предложение, на което не можеш да откажеш и все пак. Обезценяването на нещо, за да направиш събитие от него не е cool и толкова.  

 
 
2 коментара
  • VariousArtist

    Ха-ха-ха!
    Доста хейтърска статия… дори в самият оригинал Франсис Форд Копола нарочно оставя част от диалозите на италиански непреведени. Филм от 1970, сниман на кинолента и пр. да очаква някой да е с разни контрасти и т.н. – :D. Столовете в НДК може да са всичко друго, дори дрехите да ти скъсат, но не и тесни и неудобни… а това за симфоничния оркестър :))))

  • ZDR

    Когато съм гледала филма за първи път преди почти 45 год. и тогава съм била очарована, и когато го гледах сега, поне аз, бях просто изумена отново от таланта на Копола, Брандо, Ал Пачино и пр. Вярно, бях си взела билети в средата на втори балкон. Който ходи често в НДК просто трябва да знае за какво къде е подходящо да седне. За мен бе изживяване, въпреки че пр.не раздаваха пуканки преди филма, нямаше чаша вино след това, нито среща с автори или участници.
    Ако някой може да направи сравнение с наскоро промотирания български филм с Клаудия Кардинале, ще отркрие само едно – скука, безличие на режисурата, на изпълнителите и пет великолепни минути с Клаудия. Та – пет минути за 10 лв.
    А в НДК парите си струваха. Заради филма, заради оркестъра на БНР, заради удобноте столове…

Хореографът Чарлс Слендър-Уайт ще гостува в България със спектакъла си „(дез)интеграция“

| от chronicle.bg |

Един от признаците на съвременния човек, потънал в информационното общество е, че колкото повече за някакви проблеми, толкова повече се отдалечава от потенциалните им решения. Такъв е проблемът за интеграцията. Или по-скоро за „(дез)интеграция“, каквото е име на танцовият спектакъл, който театър „Азарян“ и Ðerida Dance Center отново ще представят на българската публиката.

Представлението „(дез)интеграция” на Чарлс Слендър-Уайт не е само спектакъл, а преживяване, целящо обмен на информация, контекст, лична история и изграждане на междукултурно разбиране чрез танца. Това е модулярен съвременен танц, свързан с ромската диаспора, расовата неопределеност, промяната на кодовете и асимилацията. Представлението е насочено към устойчивите стереотипи на ромите и разкрива опитa на създателя му – Слендър-Уайт като четвърто поколение ром-американец.

Неговият проект „(дез)интеграция” включва четири различни секции: демонстрация на стереотипен „джипси” танц от XIX в., включен в балета Дон Кихот; бързо пътешествие през пасажите на Counter Pulse theater (пространство за съвременно провокативно изкуство); лекция за ромската история, както и съвременен танц.

Хореограф на спектакъла е Чарлс Слендър-Уайт в колаборация с изпълнителите Киану Брейди, Лиан Бърнс, Михаела Бърнс, Евън Харт Марш, Катрин Нюман, Лиз-Ан Роман Робъртс, Чарлс Слендър-Уайт, Аманд Уайтхед. Музиката е дело на Дан Кантрел, светлинният дизайн се осъществява от Дарл Андрю Пакард и Чарлс Слендър-Уайт. Костюмите са творение на Мелиса Кастанеда, а драматургията е на Сет Айзън.

Представлението ще се играе на 27.10 в театър „Азарян“

 
 

Кои са по-опасни: кулагиновците или ричардовците?

| от Вучето |

Най-скандалният български гримьор стигна до края на пътя от “Осанна” до “Разпни го”. След като потроши малко продуцентска покъщнина, беше набит от “мецана” Костова с пластмасова бутилка и разби с неподозирана за крехката си физика сила вратата, водеща към външния свят, зрителите най-после се възмутиха и обърнаха палеца надолу. 70 и няколко процента дислайк изпратиха Кулагин да си лакира ноктите у дома, при баба и мама.

В Къщата ликуват, пият и пеят възрожденски песни, за да ознаменуват освобождението от тиранина. Сдружение “Майки срещу насилниците на жени” се обърнаха с искане към премиера да обяви 15 октомври, датата, на която Кулагин напусна шоуто, за национален празник. В няколко града на страната се канят да организират през уикенда всенародни тържества, на които да се раздава курбан за здравето на пострадалите от ръката на гримьора на ВИП-ове, Папи Ханс и Ваня Костова.

Главата на змията беше стъпкана и Доброто възтържествува. Както винаги.

А дали наистина?

Заради разиграващите се вече повече от месец циркове около Валентин Кулагин и несекващите коментари за безобразното му поведение, някак на заден план останаха други панаирджийски мечки. Именно те използваха интереса към главния дразнител в реалитъ предаването като параван, зад който да скрият собственото си безобразие. Думата ми е за Ричард Величков – “Ричи”.  И не конкретно за него, а за  всички немуподобни, които бродят из фитнес-клубовете на републиката и помпат мускули в очакване да станат известни. Ако не може утре, то поне вдругиден, че много им е спешно да почнат да ги спират хората по улиците и да ги молят да си направят селфи с тях  Междувременно се явяват на разни конкурси за Мистър Едикаквоси по слипчета Andrew Christian (дизайнерският надпис на ластика моментално прибавя поне десет точки отгоре). Освен това четат литература за самопознание и самопомощ: “Преди да се гръмнеш прочети тази книга” (подвеждащо заглавие – НЕ е книга за лов и риболов!), “Силата на духовната интелигентност” (висока топка!) и “ Лидерите винаги обядват последни”( още по-висока топка! Допълнително затруднение: от нея се огладнява…)

Ричардовците са непреклонни в амбицията си да станат милионери като правят…нещо. Представят си как след време някой ще напише книга за самопомощ, вдъхновена от техния светъл пример, със заглавие: “От Смолян до милиона”.

Друго нещо, с което ричардовците си запълват времето в очакване да се случи националната известност и първият милион, е като спят с жени, които не непременно харесват. Наричат тези жени не кифли, а “вафли”. Причината е, че като им се прияде нещо сладко и няма кифли, и вафлите стават. Жени – вафли, все тая. За тях сексът с манекенка в национален ефир или на страниците на жълт вестник с каракачанска овца е еднакво ефективен начин за постигане на заветната цел.

С ричардовците разговорът невинаги върви гладко, защото особеностите на диалектния им изказ често затрудняват събеседниците им.  Обаче ричардовците компенсират липсата на богат речник и бляскав интелект със солиден запас от 48 тениски с маркови етикети отзад на врата. Така де, нали по броя и бранда на тениските посрещат… По какво изпращат още не са го измислили.

Ричардовците са пример за подръжание за малките, които искат да станат като тях като пораснат. И как не! Казват “Добър ден” на влизане в аптека, кръстят се в черква и отстъпват място на бременни и баби в трамвая. Това последното е приятно допълнение към PR образа им, въпреки че е пълно фентъзи. Ричардовците не ползват трамвай, не защото не могат да се научат да го карат, а защото предпочитат да карат други… коли.

Ричардовците могат и да харесват кулагиновците, но могат и да не ги харесват. Те всъщност нямат нищо против да са приятели с “джендъри”, понеже на техен фон по презумпция изглеждат по… развити. А и джендърите не са им конкуреция за женското внимание. Виж, проблем са разните там интелектуалци, които хем не могат да вдигат 100 от лежанка, хем дрехите им не са италиански, но въпреки това ги водят ВИП. Нещо не излиза сметката. Изобщо, разсъждават ричардовците, ако продължават някакви сакати физици, дето говорят през лаптопа си, и други смешници без добре оформени трицепси да печелят възхищение, награди и риалити шоа, накъде изобщо  се е запътил този свят?

Накъдето и да се е запътила този свят обаче, ричардовците винаги ще се нагаждат към новата среда. Защото са нов биологичен  неунищожими вид хлебарки. Само че хлебарки с ЕГН. И се размножават. Но всички останали се правят, че не ги забелязват, понеже някак е срамно да кажеш, че домът ти е нападнат от гадините. Тогава не ти остава нищо друго освен  да се гръмнеш ПРЕДИ да прочетеш бестселъра “От Смолян до милиона”.

 
 

Новините CHR: какво се случи днес, 18 октомври 2018?

| от chronicle.bg |

В рубриката „Новините CHR“ представяме накратко основни новинарски акценти от страната и чужбина за отминаващия ден. Ето какво се случи днес, 18 октомври 2018 г.

Румен Радев покани кралица Елизабет II в България

Анна Цолова е напуснала Нова ТВ

Нуждаещите се от белодробна трансплантация у нас остават без достъп до Евротрансплант

Официално повдигнаха обвинения на Северин за изнасилването и убийството на Виктория

От „Атака“ оцениха искането за оставка на Сидеров като несериозно

Още акционери във Facebook се разбунтуваха срещу Зукърбърг

Путин повози президента на Египет на писта за Формула 1

Продадоха „златната глава” на Кейт Мос за над 400 хиляди долара

Извънредно завишени бонуси в Левски при победа над Лудогорец

Предстои промяна на времето

 
 

Купете си шато във Франция за 60 долара

| от chronicle.bg |

Някога мечтали ли сте си да имате замък във френската провинция? А имате ли 58 долара?
Краудфъндинг кампания за реставриране на френското шато Ebaupinay в региона Дьо Севър в западна Франция предлага дялово притежание върху него срещу средства за възстановяването му. Инвеститорите ще имат думата в ремонтната дейност. Организатори са стартъпът Dartagnans.fr и асоциацията за реставриране Adopte un chateau.

Инвестицията ще ви превърне и в неофициален френски „лорд“.

„Хората също така ще могат да дойдат и да ни помогнат с работна ръка за работата по шатото, както се е правело едно време преди 500 години“, казва основателят на Dartagnans Ромен Делом

Последният проект на Dartagnans и Adopte un Chateau замъка Mothe-Chandeniers. „Mothe-Chandeniers е от 19 век, а Ebaupinay е от 14 и по това двата проекта се различават. Искаме да направим реставрацията изцяло по средновековни методи и с автентични материали“, пояснява Делом.

Mothe_chandeniers1

Относно замъка Mothe-Chandeniers: през декември 2017 година 27,910 човека от 115 страни участват в спасяването му. Официално документите се подписват през март 2018 година и мнозина от дарителите идват да помагат. По думи на Делом: „Хубавото беше с Mothe-Chandeniers, че успяхме да направим всичко, което обещахме на хората“

Ebaupinay – името означава „бял трън“ – е построен през 14-15 век в готически стил с разрешение на френския крал Чарлз VII. Официално става исторически паметник през 1898 година. Той има 4 кули, които са в голямата си част здрави, въпреки пожара през 18 век при Френската революция.

Общия напън е да се сменят дървениите и да се оправят камъните, където може, да се направят ковачници, конюшни, средновековни кръчми и хостел. Ако останат средства, може и зона за битки.

Когато проектът бъде завършен, очакват се около 50-60 000 посетители на година.

Във Франция има около 600 замъка в непосредствена опасност. Това означава, че ако не им се помогне в следващите месеци или години, ще изчезнат завинаги.

Концепцията за обществено финансиране на подобни реставрации срещу дял от собствеността може да се прилага навсякъде по света. Страни като Италия, Испания и Великобритания имат същия проблем.