Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш

| от |

От близо половин година тече кампания за концерта на „Кръстникът“ – най-известното филмово творение за един от майсторите на филмовото изкуство – Франсис Форд Копола и неизменния Марио Пузо.

Така нареченият концерт се рекламира от януари и този уикенд се състояха цели две негови случвания. Просто едно не можа да победере желаещите. Може би, защото филм и концерт в едно наистина са неустоима оферта.

Само искам да вметна, че ако си мислите, че това по някакъв начин е концерт, то ще останете разочаровани, точно като мен. Не, това си е прожекция на „Кръстникът“ – безпорно шедьор в киното и най-вече в своя жанр – при това тройно по-скъпа, придружена от симфонично изпълнение, точно като това във филма междудругото, от симфоничния оркестър на БНР.

На всички, които не са гледали „Кръстникът“, и на които очевидно бях случила в зала 1 на НДК, бих попитала „Защо?“ и какво е станало, че са го пропуснали, а на другите ще кажа, че времето, когато смешките във филма бяха реални смешки отдавна е отминало. В наши дни „Кръстникът“ се гледа просто като великолепно кино, а ако е придружено с музика, още по-хубаво.

Най-разочароващ обаче е фактът, че зала 1 на НДК отдавна не минава за сносно кино. Ще ме извинявате. Тя е тясна, с объркани входове, лоша акустика, лошо разположени места към сцената, особено за филм и ужасна светлина. Тя може да мине за зала, в която да излъжете някой да си направи концерта или хората да се примирят да гледат един филм в годината, но „Кръстникът“ не заслужава това.

Нямам представа каква е била прожекцията, която се е състояла в събота. Не бях там. Присъствах на тази в неделя и истината е, че не останах доволна. Първо, филмът на Копола е правен в началото на 70-те и излъчен през 1972 година. Киното тогава се е правило по различен начин. Ритъмът, музиката, сцените, всичко е било различно… За да издържите „Кръстникът“ в този му вид трябва да имате наистина здрави нерви. Трите часа прекарани на тесните столове, приклещени неудобно не минават неусетно. Особено, когато някой до вас кашля, киха или хърка. Музиката в „Кръстникът“, извинете ме, но не е на толкова много места, че да може да изкарате три часа, само за да я чуете, пък било то и изсвирена от симфоничен оркестър.

Когато предлагаш нещо подобно и искаш пари, за да излъчиш на голям екран филм от 1972-а, пък бил той и този, то трябва да си готов да предложиш нещо наистина специално. Какво е то? Не знам. Измисли го и тогава прибери парите.

Част от хората си тръгнаха по време на антракта. Това учудили ме? Не.

„Кръстникът“ (нещо като) концерт не може да бъде така впечатляващ като „Властелинът на пръстените“. Не искайте това от него. „Властелинът“ е много по-епичен и с много повече звуци и мелодии, които може и заслужават да се чуят на живо. И дори тогава той успя да събере само наистина най-отдадените фенове на поредицата. При „Кръстникът“ това бяха хората, които може и да не са го гледали, но са чували, че става. Или любимото ми – че е шедьовър, който не може да се пропусне.

Ние много обичаме да захапваме този тип рекламни кампании, а когато са придружени от скъпа цена и някакъв вид оферта, сме първи там.

Но нека да ви кажа, шедьоврите задължителни за гледане са много, но това не ги прави годни за правене на концерти със симфоничен оркестър. Сори.

Усещането за „Кръстникът“, което зала 1 на НДК създава е грешно. На екрана, който е с три тона по-тъмен от реалния филм, се разхождат едни зачервени хора, а на половината им диалог, особено на този, който провеждат на италиански, субтитри липсват. Хората се кискат неумесно на първичните смешки и ръкопляскат като чуят най-популярната мелодия. Всичко е тъмно, включително и светлите сцени, а оркестърът изглежда така все едно не свири. С изключение на няколко момента.

Но това не е „Кръстникът“, който аз помня. За мен „Кръстникът“ е шедьовър на гангстерското кино. Брандо, Пачино, Копола, Кийтън, Дювал, Каан, те са майстори в него и продължават да бъдат. Но този концерт не трябва да е просто прожекция, на която да изгледаш филма още веднъж. Той трябва да е нещо друго. Ако снощи трябваше да изгледам „Кръстникът“ за първи път, истината е, че щях да бъда разочарована. Магията отсъстваше, приклещена между неудобните столове и кашлицата на публиката.

Да, „Кръстникът“ е предложение, на което не можеш да откажеш и все пак. Обезценяването на нещо, за да направиш събитие от него не е cool и толкова.  

 
 
2 коментара
  • VariousArtist

    Ха-ха-ха!
    Доста хейтърска статия… дори в самият оригинал Франсис Форд Копола нарочно оставя част от диалозите на италиански непреведени. Филм от 1970, сниман на кинолента и пр. да очаква някой да е с разни контрасти и т.н. – :D. Столовете в НДК може да са всичко друго, дори дрехите да ти скъсат, но не и тесни и неудобни… а това за симфоничния оркестър :))))

  • ZDR

    Когато съм гледала филма за първи път преди почти 45 год. и тогава съм била очарована, и когато го гледах сега, поне аз, бях просто изумена отново от таланта на Копола, Брандо, Ал Пачино и пр. Вярно, бях си взела билети в средата на втори балкон. Който ходи често в НДК просто трябва да знае за какво къде е подходящо да седне. За мен бе изживяване, въпреки че пр.не раздаваха пуканки преди филма, нямаше чаша вино след това, нито среща с автори или участници.
    Ако някой може да направи сравнение с наскоро промотирания български филм с Клаудия Кардинале, ще отркрие само едно – скука, безличие на режисурата, на изпълнителите и пет великолепни минути с Клаудия. Та – пет минути за 10 лв.
    А в НДК парите си струваха. Заради филма, заради оркестъра на БНР, заради удобноте столове…

Най-инстаграмското пътешествие, на което можете да отидете

| от chronicle.bg |

Ако планирате следващото си пътешествие с мисъл за последователите си в Instagram и другите социални мрежи, забравете за плажове, планини и гори. Всеки може да отиде на пясък, вода, хълмове и дървета.

Това, в което трябва да инвестирате, е класически американски трип по известния Route 66.


Вижте тази публикация в Instagram.

#route66 #grandcanyon #america #usa

Публикация, споделена от Dom (@goldbron) на

Пътят спечели гласуване за най-инстаграмска дестинация в анкета на компанията за автомобили под наем Hertz. Той започва от ветровития град Чикаго и приключва от другата страна на САЩ, в Лос Анджелис, като минава през най-живописни и нестандартни пейзажи. Известни забележителности са Гранд Каньонът и Калифорнийският щатски път, както и няколко творения на човека, например, вторият най-голям люлеещ се стол в света, в Мисури, и Ранчото за кадилаци в Тексас. Второто е любопитна арт инсталация на стърчащи от земята коли, покрити с графити. Вие също можете да нарисувате нещо, ако носите спрей със себе си.

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

#EveryoneLoveEveryone ☮

Публикация, споделена от Ola Duçkallari King (@ola_duckallari) на

 

 

 

 

 

 

 
 

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.

 
 

Първи трейлър на „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“

| от chronicle.bg |

 Netflix пусна първия трейлър на новата си документален сериал „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“, който ще включва часове с нечувани досега аудио интервюта с популярния убиец.

Бънди признава за бруталните убийства на 36 жени и млади момичета през 70-те години на миналия век (редица детективи смятат, че количеството може да е много по-високо). Някои от убийствата полицията не успява да свърже директно с Бънди, който не изглежда като типичния убиец, бидейки харизматичен и красива според голяма част от хората.

Режисирани от Джо Берлингер, четирите нови серии ще включват аудио интервюта на Бънди, взети докато той чака изпълнението на смъртната си присъда във Флорида през 1980 година.

Малка част от тези интервюта е включена в трейлъра – когато Бънди казва: „Имам предвид, не съм животно, не съм луд и нямам раздвоение на личността.“

 
 

Джеръми Кларксън: Станах невероятно дебел, откакто спрях цигарите

| от |

Преди да спре цигарите, британският водещ пуши по 40 на ден. Високата бройка е и причината да прекрати навика.

Сега обаче Кларксън е „ужасен“ от теглото си. След повече от 2 години без цигари, 58-годишният мъж каза, че е станал „доста по-дебел“ и обвини за това именно спирането на никотина.

В последният епизод на „The Grand Tour“ на въпроса какво се е променило откакто сезон 2 на предаването приключи, Джеръми отговори: „Доста по-дебел съм. Спрях да пуша.“ След това се обърна към публиката: „Някой друг да е спирал цигарите? Някой друг да е надебелял адски много в резултат на това? Ужасяващо е.“ Накрая колегата му Джеймс Мей каза, че беше дебел и докато пушеше, с което разговорът приключи.

Кларксън следва строги докторски съвети, да спре с вредния навик незабавно, от август 2017, когато постъпи в болница в Майорка с пневмония и отравяне на кръвта. През август 2018 той написа в Twitter: „Преди точно година изпуших последната си цигара. Бях изпушил около половин милион през годините, но сега въобще не ми липсват. Странно.“

През уикенда Джеръми Кларксън, Джеймс Мей и Ричард Хамънд се завърнаха на Amazon Prime с нов сезон на предаването си „The Grand Tour“.

03c671b903208ae1ff2fd15128f6315d