Шотландски маслени бисквити (shortbreads)

| от |

Продължаваме да броим дните до Коледа с рецепти за най-различни сладки, десерти и лакомства. Днес отново отиваме на гости на Дарин Стойков от http://fkusno.com, за да видим с какво ще ни изненада този път.

Късите пръстчета shortbreads са традиционен шотландски сладкиш, който за първи път дойде при мен във формата на подарък от едно пътуване – симпатична кутийка с шотландско каре. Оттам изкочи един от любимите ми десерти, който докато стигне България става неразумно скъп. Безбожно бих казал.

В една от книгите си Джейми Оливър (не крия симпатиите си към стила му на готвене и рецептите му) наред с другите неща, разкрива и тайната на shortbreads, която не е никак сложна.

DSC_0020-copy

Необходимите продукти:

  1. 500 грама масло на стайна температура
  2. 250 грама захар (за предпочитане пудра захар)
  3. 500 грама пресято бяло брашно
  4. 250 грама фино царевично брашно

В голяма купа поставете размекнатото масло и добавете захарта. За предпочитане е да ползвате пудра захар – така ще спестите доста бъркане. Разбийте добре с помощта на дървена лъжица докато се получи гладък и пухкав крем.

Пресейте бялото брашно, смесете го с царевичното и добавете половината от брашняната смес към масления крем. Пак с дървената лъжица разбъркайте добре сместа и добавете и другата половина. По някое време ще се наложи да продължите с ръка до получаването на меко и приятно жълто маслено тесто. Нещо такова.

DSC_0029-copy

Ако не сте достатъчно уверени в бързината си, добре е да завиете тестото във фолио и да го приберете да се стегне за около половин час в хладилника. Извадете го и с точилка го разточете до около 2 сантиметра дебелина. Тук вариантите са или да сложите цялото парче в намаслена и набрашнена тава или да го разрежете на бисквитки. Без значение кой вариант ще изберете, надупчете го добре с вилица. Ако ще го печете като цяло парче, най-добре го разточете върху фолио и така го пренесете в тавата, защото има риск да се счупи. Не се притеснявайте ако размера на разточеното не съвпада с размера на тавата – тестото е много меко и винаги може с пръсти да го дооформите, особено по крайчетата.

DSC_0043-copy

Печете в загрята до 170 градуса (150 на обдухване) фурна за около 50 минути или докато получи хубав златист отенък. Времето за печене силно зависи от дебелината, до която сте разточили, така че по-добре се доверете на очите си :) Още топли, поръсете със захар и разрежете на големи и хубави парчета. От количествата по-горе ще излязат доста маслени бисквити, може да ги намалите и наполовина, ако желаете. Тогава ще станат примерно 10-12 парчета.

DSC_0076-copy

Наздраве! Времето за приготвяне е 30 минути месене, 30 минути в хладилника и 50 минути във фурната = близо 2 часа.

 
 

Сори, ама децата ви са “гадни копилета”

| от Вучето |

Оня ден, докато чаках пред кварталния мини-маркет, наблюдавах две момчета на около десет, които тъкмо си бяха напазарували разни снаксове  и газирани енергийни напитки.

Едното махна опаковаката на шоколадовото си десертче и я остави да падне в краката му, въпреки че импровизираното кошче за боклук, направено от наполовина срязан кашон, беше само на крачка от него.

–     Няма ли да си вдигнеш хартийката? – питам аз с възможно най-незаядливия тон, на който съм способна.

–     Тц.

–     Защо?

–     Ми така.

Явно ситуацията изисква да използвам един от класическите риторични въпроси за самосугестия.

Вкъщи така ли хвърляш боклуците на пода?

–     Да – отвръща семпло хлапето.

Чувствам как кръвта нахлува в главата ми и буквално закипява в хипоталамуса.

–     Вeднага я вдигни!

Дотук беше с педагогическо-възпитателната аргументация.

–     Не мога.

–     А да си направиш модерна прическа можеш!

Момчето отхапва от шоколадчето.

После го удрям на умоляване.

–     Много те моля да вдигнеш опаковката!

Детето ме гледа безизразно изпод дългия си бретон. Едва се сдържам да не се наведа и да я вдигна аз.

–     Моля те!

Ето така звучи самоунижението.

В този почти театрален в своята абсурдна драматичност момент се намесва другото дете, чиято роля, сега разбирам, е  била на чеховата пушка на стената.  То се навежда, взима хартийката и безмълвно я хвърля в кашона.

–     Благодаря – казвам смирено като едва сдържам сълзите си от яд. Момчето обаче не отговаря, не ме поглежда дори. Приятелката ми излиза от магазина, децата подкарват тротинетките си надолу по улицата, и… край на сцената.

Не знам кога стана модерно да си простак. И кога престана да е срамно, ако някой (по-възрастен) ти направи забележка, задето си се държал невъзпитано. Сигурно съм проспала прехода от времето,когато ушите ни пламваха в червено само като трябваше да поздравим класната на улицата, до времето, когато съседското хлапе от горния етаж заявява, че му е през (6-сантиметровия) к*р, че е изплюло дъвката в саксията с риган на перваза ми.

Аз не съм от онези възрастни, които миришат на ликьор, стари дантели и гроб, дето все повтарят като издраскан винил, че, виждате ли, по наше време беше така, пък сега младите иначе. Винаги е имало напрежение между поколенията.  Още Платон се е възмущавал, че “днешните младежи” говорят и се държат непочитително, а “нашата мъдрост за тях е просто глупост.” 2 400 години по-късно нещата не са мръднали. Все същата песен, само че на нов глас – този на Ники Минаж илиДжъстин Бийбър. Шарл Азнавур и Монсерат Кабайе са мъртви. Затова и колкото и да не ми се иска, сравнението просто се налага от само себе си.

Ние срещу тях.

Моралът на старите мърморковци срещу наглостта на малките психaрчета. 

Веднъж станах свидетел как едно петгодишно хлапе заряза катерушките в парка, понеже вниманието му беше привлечено от жена, която возеха в инвалидна количка по алеята. Изтича до нея и започна да се плези насреща й, да размахва ръце и да криви лицето си в отвратителни гримаси. Жената не можеше да се движи, нито да говори, но си личеше по изражението й колко е ужасена.  Друг път видях няколко деца да увисват на клоните на неотдавна засадено дръвче и с яростни движения да се опитват да ги скършат. Личеше, че много се кефят. Явно рампата за скейтборд вече не им беше fun?

А кои всъщност са те – модерните гадни копилета, на които не им се налага да се бият с нацистите като в едноименния филм с Брад Пит? Те тичат като обезумели и злодействат. Малки агресивни маймуни на ролери, скейтове, тротинетки. Въоръжени с таблети и смартфони – техните широко отворени прозорци към необятния свят. Всъщност техните малки затвори.  Невръстни ангелчета с маймунски души, облечени с роклички Zara и тениски с логото на Lauren Sport. Имената им са Стефани, Брайън, Антонио и Даяна. „Като принцеса Даяна“, пояснява гордата майка.

Единственият авторитет, който признават, са празноглавите влогъри, които нагледно им показват как да се вкарат в интензивното като смъркат канела  или ръсят сол и лед по ръцете си, докато изпълняват “мисии”. Гонят кучета, но не за да ги погалят, а за да ги сритат. Размахват средни пръсти и се обръщат едни към други с “п*дераст” и “помийо”. Бият шамари на учителите си по химия и физическо, а после се оплакват вкъщи, че самите те са били жертва на учителските юмруци. После им издават медицинско за епилепсия.

Това, че грухтят, пищят и изтезават родителите си постоянно да им купуват разни неща, никой вече не отдава на липсата на първите седем години. Родителите мълчат и купуват. И не защото не искат да се конфронтират, или защото не искат другите да гледат публичните им скандали. Мълчат, защото са убедени, че децата им не са виновни, че са такива.  Грубиянските им обноски и агресивно поведение са модерно етикетирани със сложни абревиатури на абстрактни патологични състояния: СДВ (Синдром на дефицит на вниманието) и ХАДВ (Хиперактивност с дефицит на внимание). Макар че и двете биха могли да бъдат обобщени с далеч по-простичката диагноза ЗЗ. Заразно зло. И пак нищо общо с филма със същото заглавие.

Така че, сори, скъпи майки, татковци, баби и дядовци, но истината е следната: Вашите деца не са такива, каквито са, защото са “цветни”, “пеперудени” или не знам още какви. Следващият път, когато някое от тях ми се озъби, че нямам право да му казвам да си изхвърли бутилката от фанта в контейнера вместо в градинката с чемшира, не знам дали ще прибягна пак до средствата на миролюбивата педагогика.

Макар че, честно казано, много ме е страх. От ТЯХ!

 
 

Защо не трябва да имаме приятели в офиса

| от chronicle.bg |

Като се има предвид колко време прекарваме в офиса, няма как да не се сприятелим с някого. И това е хубаво – ако сме приятели с колегите, това увеличава удовлетворение ни от работата.

Но все пак не е добре да си ставаме прекалено близки.

Ейми Купър Хаким, индустриално-организационен психолог, казва: „Няма нужда да сте първи приятели. Искате да сте добри, професионални и възпитани. Но не е добре да казвате на човека на бюрото до вас най-дълбоките си тайни и цели в живота“.

Често по инерция наричаме близките си хора на работа „приятели“. С тях можем да обядваме заедно, но не е добре да прибързваме с поканите вкъщи. Споделяне на лична информация като финанси също може да ни навреди, например, когато дойде време за коледни бонуси. При повишение на служител, близките отношения могат да доведат до караници (ако не повишите „когото трябва“) или да са зле за компанията (ако повишите „когото трябва“). Или ако повишат ваш колега само защото е близък с шефа. В такъв случай трябва да преосмислим отношенията си към самата фирма. Споделянето също може да рикошира, ако колегата ни всъщност не ни е толкова верен, колкото си мислим. Например, ако кажем на някого как не сме доволни от сегашната си позиция и търсим нова работа след което получим повишение и решим да останем, това може да го озлоби към нас.

Границите при колегиалните взаимоотношения въжат с особена сила за мениджърите. Те могат да обезкуражат целият екип, ако покажат предпочитания към конкретен човек или си затварят очите при негови грешки. Най-важното за един лидер, за да запази вярата в себе си, е честността.

Често се случва да се сближим с някого от съжаление, защото този човек не се справя добре. Докато емпатията е положително качество, тя може да ни изиграе много лоша шега, когато неговото поведение започне да влияе и на нас.

Освен да внимаваме пред кого се оплакваме, трябва да внимаваме и кой се оплаква на нас. Не искаме да сме заобиколени от негативност и проблеми, защото това лесно може да влоши здравето ни – и психологическото, и физическото. Ако започнем да усещаме, че другите хора ни заливат, съвсем приемливо е да избягваме контакт с тях или да отклоняваме по-лични разговори.

 
 

10 филмови франчайза, които трябва да умрат

| от chronicle.bg |

Помня когато „Breaking bad“ (или както го наричат патриотите: „В обувките на Сатаната“) приключи. Как камерата се издига над падналия Уолтър Уайт без никой да знае жив ли е, умрял ли е. Защото ако е жив, може би ще има продължение!

Няма да има продължение на „Breaking Bad“. Това ме кефи безумно във Винс Гилигън. Взе нещо, направи го много хубаво, завърши го и го остави. И това е. „Better Call Saul“ е отделен проект, предстоящият игрален филм по франчайза, пак ще е отделен проект. Няма продължения, няма цедене на левчета, няма съсипани фенски сърца.

Колко мъдро е това!

И колко много още хора могат да вземат пример. Малко въображение, наистина малко – не ти трябва особено много въображение, за да измислиш екшън – и малко пари и хоп! ето ти нов филмов франчайз за развиване. Изисква се безумно малко старание да се преместиш от старите лаври.

В галерията ни днес подредихме 10 филмови франчайза, с които трябва да се приключи.

 
 

Какво ни причинява скуката

| от chronicle.bg |

Защо въобще имаме такава привидно негативна и негативна емоция като скуката? Тя е втората най-потискана емоция след гнева.

Но скуката всъщност е много интересна.

Тя кара хората да да се занимават с неща, които наистина имат значение за тях, вместо с това, което е пред тях. Ако никога не изпитвахме скука, щяхме да сме постоянно изненадани – от дъжда, от вкуса на закуската ни, от всичко.

Санди Ман, авторка на книгата „The Upside of Downtime: Why Boredom Is Good“, прави експеримент като дава на група хора най-скучната задача, за която може да се сети – да преписват телефонни номера. След това ги кара да измислят възможно повече приложения на две хартиени чаши. Те се справят не особено оригинално – саксии и играчки. След това обаче тя ги кара не да преписват телефоните, а да ги прочитат на глас – задача, която е много по-трудно да вършиш механично. След това отново поставя хартиените чаши пред тях и този път резултатите им са изключително креативни – обеци, телефон, всякакви видове музикални инструменти…

Хората, на които им е скучно, мислят по-креативно.

Когато ни е скучно, търсим по-стимулиращи занимания. Затова умът ни започва да блуждае, което стимулира креативността. Когато оставим умът ни да се лута, излизаме от съзнателното и навлизаме в несъзнателното. Това позволява мозъкът ни да прави различни невронни връзки.

Скуката е великият начин, по който мозъкът кара сам себе си да създава нови връзки, с които да си помага в сложните моменти. 

В момента все повече и повече експерименти и изследвания се водят около скуката и бляновете, които предизвиква. С модерните технологии ще имаме изчерпателна картинка съвсем скоро.

За сега знаем, че когато мислим за нещо конкретно и когато сме в блян, използваме две различни части на мозъка ни и различни невронни мрежи. Когато сме в блян използваме т. нар. „мрежа по подразбиране“ – тогава мозъкът ни е „в почивка“, това съвсем не означава, че не работи.

Остава още много за изучаване, но едно е сигурно – когато ни е скучно, мозъкът ни съвсем не спира да работи.

Default_Mode_Network_Connectivity