Шедьоври на „Ермитажа“ оживяха за годишнината на музея

| от |

„Оживели“ герои от известни картини на „Ермитажа“ участваха в бала, посветен на 250-ата годишнина на световноизвестния музей, предаде РИА „Новости“. Героите, сякаш слезли от живописните платна, бяха облечени в костюми, създадени от преподаватели и студенти от Академията за театрално изкуство на Санкт Петербург.

На сцената на Ермитажния театър зрителите видяха 12 герои от прочути картини в колекцията на световноизвестния руски музей.  Сред тях бяха великата княгиня Елизавета Алексеевна, Шереметиев  в костюм на Белони, Фридрих Втори и други.

„Днес ние представяме само малка част от огромния проект, който подготвяхме пет години съвместно с Академията за театрално изкуство. Той се зароди именно с цел да бъде направен подарък  за юбилея – 250-ата годишнина на Ермитажа“ – разказа авторът и куратор на програмата, сътрудничката на „Ермитажа“ Елизавета Трубкина.

В програмата на бала са били представени около 25 костюма, като създаването на всеки от тях е отнело по около година. В театрализираната литературно-музикалната композиция са участвали също драматични актьори, балерини, оркестърът на „Ермитажа“.

Колекцията на „Ермитажа“ наброява около три милиона произведения на изкуството и паметници на световната култура. Той е основан през 1764 година, когато Екатерина Втора купува колекцията с произведения на живописта на берлинския търговец Гоцковски. Музеят чества своето основаване на 7 декември – Деня на света Екатерина. Тази година той отбелязва 250-ата си

годишнина. /С БТА

 
 

Жирафите са застрашени от изчезване

| от chronicle.bg |

Най-високият бозайник в света е заплашен от изчезване.

Два подвида жирафи – от общо девете, който съществуват в момента – бяха добавени към списъка със силно застрашени от изчезване за първи път от Международния съюз за защита на природата (International Union for Conservation of Nature – ICUN).

Кордофанския и нубийския подвид жирафи, които се срещат из цяла Африка, бяха определени като „силно застрашени“, а мрежестият жираф, местен за източната част на Африка – като „застрашен.“ 

Доктор Джулиан Фенеси, кодиректор на Комисията за оцеляване на жирафите към ICUN, каза в изявление, че „жирафите са под значителен натиск в основните си населени зони в северна, централна и южна Африка… Ние сигнализираме за това вече от няколко години.“

Ситуацията се дължи до известна степен на незаконния лов и на сложната военна обстановка в тези места. Допринасят за случая и увеличаващата се аграрна дейност и минно дело. 

За кордофанските и нубийските жирафи нещата може и да не изглеждат добре, но два други подвида – източноафриканския и ротшилдовия – се справят по-добре. Артър Муенза, координатор за Източна Африка към Фондацията за опазване на жирафите, казва: „Това е успех за нас и подчертава колко важни са усилията за опазване и следене на популацията на животните из целия континент.“

Той също така умолява усилията в тази посока да се увеличат, особено по отношение на новите силно застрашени видове.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Вижте кратко филмче от „LEGO Movie 2″

| от chronicle.bg |

В „Emmet’s Holiday Party: A LEGO Movie Short“, ново кратко филмче от „LEGO Movie 2″, Емет (Крис Прат) празнува коледните празници.

Първият „The LEGO Movie“ излезе преди 4 години и опроверга очакванията като разби боксофис класацията, давайки начало на франчайза. Втори филм от поредицата беше започнат скоро след успеха на първи, но се отложи няколко пъти заради пренаписвания на сценария и смяна на режисьора. Това обаче вече е в миналото и „The LEGO Movie 2: The Second Part „, както е цялото му име, вече е кажи-речи готов и излиза през февруари. Сценарият е на Фил Лорд и Крис Милър, които написаха и първия, а режисьор е Майк Мичел от „Sky High“ и „Trolls“.

Действието се развива в реално време, тоест 5 години след събитията от първия филм. В Бриксбърг обаче нещата никак не са розови. Малките граждани все още се справят с последствията от Taco Tuesday, които кулминираха с инвазията на извънземните от Дупло. Разбира се, това няма да спре Емет да внесе малко зимна празнична идилия.

Warner Bros. пуска клипчето само в интернет и то няма да се показва по кината. То по чудесен начин налива масло в огънените ни очаквания за „The LEGO Movie 2″.

„Emmet’s Holiday Party“ не изглежда да включва кадри от филма. Филмчето е много невинно и добродушно. Маркетинга на „The LEGO Movie“ не залагаше толкова на историята – което го направи и таква изненада като го гледахме по кината. Да се надяваме, че и „The LEGO Movie 2″ ще ни изненада.