shareit

Серийни изнасилвачи на умове

| от Лизелота Франклин |

Седя с поглед взрян в нищото. Ушите ми бучат сякаш водопадът Виктория се излива в тях. Слепоочията ми започват да стягат черепа като в средновековен уред за мъчение. Очните ми ябълки напъват да изскочат извън орбитите си и да отидат някъде в космоса. Сигурна съм – случвало се е на вас. Ако сте се чувствали по този начин, а срещу вас стои човек със зинала уста, която не спира да продуцира болезнени звукови сигнали, сте попаднали в капана на серийните изнасилвачи на умове.

Ще ги познаете по неуморността, с която ви заливат с ненужна информация, по неконтролируемите изблици на слово и  фиксиращия поглед, който уж гледа вас, но не ви вижда. Очите ви са само огледало, в което той/тя гледа себе си.

Тези хора са навсякъде около нас: чакат по спирките на Сточна гара, карат си колите по Дондуков, работят, спят и се хранят като другите. Понякога се срещат и в собствените ни домове. На пръв поглед обикновено дори са симпатични.

Но с времето разбираме, че става дума за зловредни псевдосъбеседници, които очакват от нас да отразим собствените им драматични преживявания и да ги запратим обратно към тях като рикошет. Те изпитват дълбока наслада да слушат гласа си и да повличат другите във водовъртежа на своите оплаквания, драми и интимни душевни преживявания. Те са обсебени от себе си, нарцистични, слепи и глухи за Другия, проядени от дефицити, които ги карат да конструират личността си чрез безкрайното предъвкване на собствените им мними и немними проблеми и случки. Можем да съдействаме на тази словесна вакханалия като просто седим и се чудим как да се докопаме до прахче аулин. Обикновено точно това и правим. Но има и друг вариант и Боб Марли го е изпял – Get up, stand up. Stand up for your rights. Което ще значи да станете, да прекъснете приятелката си, докато за двайсет и седми път ви обяснява как мъжът, когото харесва, не й се обажда, защото е при майка си в Хасково, а там няма обхват и смело да заявите: „Не! Не искам повече да се самозадоволяваш с мозъка ми. Давам ти диктофон, на който да запишеш това, което искаш да им кажеш и когато имам време – ще го изслушам. Дотогава – отивам да лекувам насилените си тъпанчета с обилни дози тишина“. Бъдете сигурни, че младежът в Хасково ще бъде временно забравен и вие ще бъдете поводът някоя друга приятелка да отнесе нова порция словесно оповръщване.

Наскоро се возих при един таксиметров шофьор, който държеше да ми разкаже как е живял в Испания и ние тук, българите, за нищо не ставаме. Сподели ми, че обожава да пътува, иска да види целия свят, всичко извън България му е интересно и се радва, че е започнал работа точно в тази таксиметрова компания, защото шофьорите са свестни, нали, не са някакви темерути. В това време вече бях чула за испанските градини, улици, автомобили, граждани, техните привички и радости и мечтаех да попадна на шофьор-темерут, който да смуче цигара и да издухва дима в лицето ми, но да държи устата си затворена. Чувствах се все едно буквално изнасилват мозъка ми. Докато вербалната разкрепостеност на шофьора все повече затормозяваше всяка фибра на ума ми, реших да се хвана за сламка и да се възползвам от неговия интерес към света и пътуванията. Поех въздух и смело споделих, че преди седмица съм се върнала от едномесечно пътуване до Бразилия и Перу. За няколко кратки мига повярвах, че той ще млъкне и ще прояви интерес, аз ще кажа две изречения за перуанските лами и всичко ще приключи. Той ме погледна с кафевите си очи, взря се в мен за секунда все едно аха-аха ще види, че до него седи човек и каза: „В Испания много рядко вали дъжд, а и да завали, там всички са подготвени и си носят чадъри. Ама не се бутат с чадърите по улицата като тия тука, ще ти извадят очите…“.

Седмица по-късно попаднах на същия шофьор. Този път бях решена да се направя на глухоняма, но знаете ли? Това изобщо не го трогна. На втората пряка ме попита: „Вие ходили ли сте в Испания?“. Отворих уста, за да си поема голяма глътна въздух, което той разчете като потенциален отговор и ме запечата преди да съм я затворила: „Аз съм бил там толкова пъти…Ако знаете колко рядко вали…“.

Така де. Общуването е сложна работа. Но има една негова характеристика, която не може да се пренебрегне – то е двупосочно. Та ако усетите, че сте попаднали в задънена комуникационна улица, има само един начин да се спасите. Бягайте, колкото ви държат краката.

 
 
Коментарите са изключени

Как норвежците правят чертежи в реални размери

| от |

Чертежи, модели и рендери – те сичките са полезни начини архитектите да илюстрират плановете си, но разбира се, нищо не може да замести реалното изживяване. Можем обаче да се доближим максимално до него.

Архитекти от Вардехауген в Осло, Норвегия, за да помогнат на колегите си и клиентите да визуализират плановете си под-добре, ползват и споделят свободното място зад офиса им за очертания на планове в размер 1:1.

На мърдащата картинка тук виждаме как екип от Вардехауген, с помощта на бяла лепенка, очертават планове на цял етаж в реален мащаб на сивия фон на паркинга си. Те често означават не само стените и врати, и прозорците, но и мебели, и обзавеждане като се добавят също така знаци за илюстриране как се използват части от празното пространство. Всичко това позволяват на други интериорни дизайнери, архитекти и клиенти да придобият по-истинско усещане за мащабите и пропорцията на постройката им, защото могат се движат по целия размер на макета.

„Способността за визуализиране на един все още неосъществен проект е важна част от архитектурната професия“, казват хората от Вардехауген, „за да може да се оценят и комуникират различни проблеми, решения и мнения. Реалния досег с мащаба и усещането какво е да се разходиш из макар и само двуизмерно поставените граници на една стая, не може да бъде изпитано чрез стандартните 3D макети на компютър или модели от хартия.“

Хакон Матре Аасарод, един от партньорите във фирмата, взаимства този подход на илюстриране на мащаба от обучението си в Училището по архитектура в Берген. Той използва тези макети както като още един начин за проектиране, така и за да може да обсъди проекта си по-добре с клиента.

Аасарод е правил по този метод всякакви видове пространства, включително части от къщи, бунгала, офиси и павилиони. Неговата фирма често споделя резултатите и в Instagram.

Първо основните ъгли и точки на чертежа се отбелязват с тебешир. След това всички елементи и детайли се попълват с бяла лента. И готово. Доста оригинална идея.

 
 
Коментарите са изключени

Журналистът, който се самоуби с два куршума в главата

| от |

Да си разследващ журналист е твърде рисково занимание. Търсещите истината подписват официалната си смъртна присъда. Някои журналисти имат дарбата да се внедрят точно там, където не трябва. Дълбаенето за истината понякога показва много повече, отколкото човек може да понесе. Гари Уеб е точно такъв журналист. Неговото разкритие излиза твърде скъпо, но нека започнем от самото начало.
80-те години на миналия век са известни като голямата наркотична вълна. САЩ вижда сериозно разрастваща се епидемия от наркозависими, а най-страдащи са гетата, където са съсредоточени афроамериканци.

Когато Гари започва да работи за The Mercury News, неговият първи голям хит ще бъде отразяването на земетресението в планината Санта Круз. Земетресението Лома Приета е и причината за първата сериозна награда Пулицър за Гари. Това е единият интересен материал на журналиста, а другият е история на ужасите, в която се преплитат твърде много интереси.
През 1979 година се забелязват сериозни политически трусове в Никарагуа. След като сандинистите успяват да свалят диктатора Анастасио Дебайле, правителството на САЩ започва да се намесва драстично под предтекст, че страната може да бъде ухажвана от Съветския съюз и Куба. Никой не можел да допусне подобно влияние и лично президентът Рейган одобрява финансирането на различни бунтовници в страната, които да се опълчват срещу новия режим. Политическата картина е достатъчно объркана от предварителните водени битки, но с вдигането на дима става ясно, че голямата битка за власт се води от Националния фронт за освобождение на Санданиста или сандинистите (кратка версия) срещу контрареволюционерите или просто контрите.

Gary_Webb_In_His_Own_Words_623

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=27298284

Контрите трябвало да получат оръжие и обучение, с което да свалят налагащия се режим, в началото на годината са едва 1000-2000 човека, които да помогнат в сраженията. До края на 1983 година стават значително повече. Уеб доказва, че в Никарагуа са извършени редица престъпления, както и многократното нарушаване на правата на човека. Когато журналистът започва работа, ситуацията вече затихва. Въпреки това чува от няколко различни места, че от Никарагуа се изнася стабилно количество кокаин за САЩ.

Журналистът решава да направи това, което никой друг не е направил все още – да проследи линията на снабдяването. Неговият път тръгва от улиците на Лос Анджелис, преминава доста дълъг път и накрая свършва някъде в бараките на контрите. В толкова популярната си поредица „Тъмен съюз“, той разказва как САЩ официално подкрепя армия от бунтовници, рекрутирана специално за промяната на политическия режим в Никарагуа, а в замяна получава нещо друго. Статистиката показвала, че кокаин не се продавал в нито едно от гетата на Лос Анджелис, докато не дошли 80-те години.

Пазарът трябвало да се задвижи, следователно кокаинът се продавал в промишлени количества, а някои от дилърите споделят, че не могат да смогнат да продават. И така разследването става все по-интересно. Не е ясно дали ЦРУ наистина е знаело какво се случва или изпратените агенти са решили да се възползват от промоцията в страната, която се борила за независимост. Уеб е във вихъра си и бавно и сигурно разплита сложната мрежа от конспирации. В хода на разследването се запознава с един от бившите лидери на Контра. Оскар Данило Бландо Рейес признава, че агент от ЦРУ е успял да продаде около тон кокаин само през 1981 година.

Парите от наркотици се вливали директно в армията и подхранвали революцията. Революция от кокаинови продажби не би оправдала особено действията на ЦРУ. Когато историята излиза в уебсайта на редакцията, никой не успява да обърне толкова внимание. Добрата новина е, че програмистите успяват да го превърнат в сензация и малко след това всички искат парче от Гари. За кратко време разкритията започват да обикалят цялото интернет простраство. Разследващият журналист говори по радиото, появява се в различни телевизионни предавания. За първи път в историята на ЦРУ се оказва, че директорът на агенцията Джон Дойч ще лети до Лос Анджелис, за да отвори вратите на физкултурен стадион. При опити да успокои населението и да обясни, че никой не се опитва да създаде нови наркозависими, публукита го освирква.

До края на октомври, авторът на историята забелязва как и големите медии започват сериозна работа по отразяването на събитието, но по негово мнение всичко се прави така, че Гари да се превърне в некадърника, който търси евтина сензация. Докато това се случва, той успява да стигне до име като Рики Рос – трафикатн, който купува по 10-15 килограма на седмица от дилъри, използващи протекцията на ЦРУ. Версията на журналиста е, че именно ЦРУ не позволявали на полицията да продължи разследването. Финансовият интерес на революцията очевидно идва с цената на наркотична зависимост. И така достигаме до 1989 година, когато Сената подготвя изслушване и сериозно разглеждане на „хуманитарните помощи, които се изпращат на контрите“.

Самото изслушване присъства в YouTube и може да бъде добре разгледано. Уеб разкрива една много интересна тенденция. Всеки разследващ полицай, който достигне до разкритието, получава заповед за уволнение. Всеки път, когато някой успее да намери следата, ЦРУ започва да разчиства по един или друг начин. Документите за воденето разследване също изчезват. Проблемът е, че липсват по-сериозни доказателства. И точно по тази линия ще бъдат вдигнати писалките на останалите медии, готови да направят всичко достатъчно съмнително за читателя. Всеки възможен коментар е превърнал г-н Уеб в абсолютна дупка на журналистиката. Всеки следващ текст трябвало да дискридитира работата му колкото се може по-сериозно.


View this post on Instagram

***Never forget that Gary Webb committed suicide by shooting himself twice in the back of his skull after he published proof of the CIA’s involvement in distributing metric tons of crack cocaine to south-central LA. Never forget your government will poison you and murder you if you do something about it. Never forget that.*** _There will be no end to the troubles of states, or of humanity itself, till philosophers become kings in this world, or till those, we now call kings and rulers really and truly become philosophers, and political power and philosophy thus come into the same hands._ **Plato** #goverment #garywebb #awekening #sheeple #truth #fuckthesystem #slaves #deletetheelite #beprepared #stormiscoming #quotestoliveby #fteedominacell #freedomthinkers #freedom #freerangeslaves #memes #meme #memestagram #quotestagram #memesdaily #dailyquotes #quotesdaily #freethinker #quotesoftheday #aslavenomore #dankmemes #mkultra #brainwashed #killyourTV

A post shared by martiny (@imati23) on

С времето всички започват да се оттеглят от Гари Уеб. Дори собственият вестник, където историята е първоначално публикувана, официално се отдръпва от материала и спира да го коментира. От герой, журналистът бързо започва да се превръща във враг и въпросите във всяко следващо интервю стават от безумни към по-безумни. Към края на 1997 година, Гари е принуден да напусне работното си място и никой няма да поиска да вземе разследващия журналист на работа. Неговите разкрития са твърде опасни или не толкова удобни за някого. Официалното твърдение на ЦРУ е, че въпросната организация е използвала наркотици, които да заменя за оръжие и пари. Съответно в определено време са прелитали самолети, които разтоварват оръжие и товарят наркотици. Официален документ на разузнавателното управление доказва, че самолетите са летяли в северна посока към САЩ.

Официалният документ също доказва, че американското правителство е подпомагало организация на бунтовници, чийто основен интерес може да е именно разпространяването на наркотици.
Свободоното време на Уеб му позволява да започне книга, с която да запуши устите на критиците. След като изслушването не дава вълнуващи резултати, а всички негови колеги тръгват директно в битка срещу него, доказвайки, че цялото разследване е пълна измишльотина. Уеб събира информацията от последните си посещения в Никарагуа и решава да напише книга. Издадена е през 1998 година и след това става бестселър. След това нещата не тръгват по-добре. Това разследване сякаш изгаря всички мостове, Гари се развежда със съпругата си, започва да живее сам, изпада в депресия и лека полека върви към пропастта на своя край. На 10 декември 2004 г. ще бъде открит дома си с две огнестрелни рани в главата. Полицията ще заяви, че това е самоубийство. Според патолога има подобни случаи, в които човек може да потърси втори куршум.

 
 
Коментарите са изключени

Далматинецът като най-добър приятел на пожарникаря

| от |

Едва ли има човек, който да не е гледал „101 далматинци“ на Дисни. Класическото детско филмче през годините се сдоби с няколко игрални филма и освен това накара децата през 90-те години да искат куче за домашен любимец. Историята на петнистите четириноги не започва и не свършва с участието им в киното. Родословието на този добър приятел е свързано с Хърватска, но освен като домашни любимци, тези животни са получавали сериозни задачи още от XVII-и век.

Може да сте чували, че далматинците често правили компания на пожарникарите и освен това носят титлата „Кучето на пожарникаря“. Отговорната позиция идва със сериозно количество задължения, но преди да бъдат първи приятели на огнеборците, тази порода е използвана за най-добрия приятел на керваните.

Отговорната позиция трябвало да бъде заемана от енергично и добро куче, което да се движи заедно с каруците и да предпазва конете от евентуални опасности. Преди няколко века са били много важна част от антуража на търговците. Покриването на сериозни разстояния изисквало и защита от дивата природа. Ако един кон се подплаши и бъде изпуснат от контрол, пътуващите могат да се подготвят за сериозни жертви. И така някои пътешественици започват да използват услугите на керванското куче. Никога не е съществувала адекватна порода, която гордо да заеме тази позиция. Чували сме, че керванът си върви, а кучетата лаят, но употребата на тази поговорка е малко изгубена от контекст. Керванското куче лае, за да плаши околните животни, следователно то не само създава благоприятна среда, но и успокоява конете.

New York Commemorates Eighth Anniversary Of September 11 Terror Attacks

Изискванията към четириногите приятели са били следните:
1. Да имат дълги крака и здраво тяло.
2. Да имат енергия за дългите пътища.
3. Да имат силите да тичат в едно темпо с впрегнатите животни.
4. Да бъдат достатъчно добри с конете.

И така идва историята на петнистите приятели на човека. Точно тази порода винаги е била достатъчно приятна за конете. Следователно потенциалните опасности от пътя винаги били редуцирани драстично, за да може всички да стигнат навреме в определено място.
Самите кервански придружители не се оплаквали, особено след като можели да тичат свободно, да се радват на добрата компания на хората.

През 17-и век са били изключителна атракция и са получавали много добро отношение. А най-важното е, че никога не са гладували. Разумният търговец избирал далматинците, а те изобщо не били евтини. В замяна на закрилата, той предлага добра храна. Легендата разказва, че с колкото повече кучета пътува един търговец или благородник, толкова по-богат е.

Тайният трик за обвързване с конете бил доста лесен. Малките кученца били пускани в конюшната от много малки, понякога дори женската била изпраща да ражда там, за да може животните да свикнат. Стопаните ги възпитават да бъдат агресивни спрямо други коне и ездачи. Отговорността за евентуална защита била на хората, които трябвало да предупреждават напред останалите участници от движението, че минава керван и ездачите трябва да го пропуснат, ако не искат да бъдат нападнати от кучетата.

С появата на първите железници започнало да става ясно, че верните помощници трябва да си търсят нова работа. За щастие имало една отворена позиция при пожарникарите. И те много скоро останали очаровани от тези черно-бели приятели. За пореден път човекът избрал това куче  за една от най-тежките битки с огъня. В края 17-и век водата за гасене се пренасяла именно с коне. Проблемът обаче е, че всяко животно се плаши изключително от пламъци – истинктът не може да се контролира толкова лесно.

New York City Fire Fighters Commemorate 10th Anniversary Of Sept. 11th Attacks

Далматинците обаче нямали този проблем. Затова придружавали своите приятели до бедствието, а след това били винаги близо до конете, позволявайки на  да си вършат работата. След потушаването на огъня, кучетата се връщат обратно на работното място или почиват в конюшната при своите приятели.

В зората на първите двигатели с вътрешно горене, кучетата и конете били изместени. Огнеборците може и да са били склонни в даването на конете, но категорично отказвали да се разделят с кучетата си. Обществото също ги харесвало. Животните се забелязвали много добре до големите ярки червени резервоари с вода.

От ХХ век нататък ще променят своята квалификация, но отново ще бъдат част от пожарната команда, особено в САЩ и Англия. Новите занимания на животните били да пазят всичко в склада, да правят компания на своите смели стопани, да се возят в камиона с всички останали и също така да бъдат талисмана на огнеборците. Новото им аплоа се харесвало на обществото. Учениците, които трябвало да видят от първа ръка правилата за безопасност ги изпълнявали именно с кучета. С времето станало ясно, че далматинците започнали да губят позиции. Колегите им решили да се доверяват и на други породи. Без значение каква порода животно е избрано на финала, тези кучета винаги ще бъдат първия и най-специален избор. Днес се използват и като кучета-душачи. Не очаквайте да душат хора, а да душат въздуха за наличието на вредни газове, които са способни да се възпламеняват. Силното обоняние продължава да е от полза в неравната битка с огъня.

 
 
Коментарите са изключени

Защо японските ученици отиват на училище със снимка от детството

| от |

Япония е страна, в която стилът винаги трябва да бъде на висота и да пленява погледи. Проблемът е, че модните тенденции не се допускат в училищата, където изискванията са драконови.

Обикновено учениците носят униформа, спазват определен стил на прическа и винаги трябва да бъдат чисти и изрядни. Учениците нямат право да се боядисват, нямат право да правят адаптации на своята униформа и като цяло трябва да спазват училищните правила. Допълнителни аксесоари като бижута и дори грим са също в линията на забранените използвани елементи. Нарушаването на правилата обикновено води до предупреждение, а след това следва изключване на ученика. И така достигаме до следващата забавна история от японския съд. Оказва се, че има много ученици, които завеждат дела срещу своите училища поради една проста причина: принуждавани са да боядисват косата си.

Обикновено училищата изискват от своите ученици снимка от детството, с която да докажат, че това е естественият цвят на косата им. Японският ген рядко позволява на някого да бъде рус или кестеняв, но изключения се случват. Учениците започват да се боядисват черни, за да осмирят училищните настоятелства, но след прекомерното излагане на химикали, някои възпитаници завеждат дела. Причината е, че след н-тото боядисване, скалпът им се разранява, а колкото и да искат, не могат да сменят естествения си цвят на косата толкова лесно.

Японското министерство на образованието намира соломоново решение – предлага на всеки да докаже своя естествен цвят на косата. Руси японци не се срещат много често, колкото кестенявите, а някои училища подозират, че много често точно този цвят се използва във фризьорския салон за разнообразяване на стила на ученика, което е забранено, след като визията няма нищо общо с училищните занимания. Все пак трябва да знаете, че практиката продължава до 18-годишна възраст, след това има някаква лека свобода относно цвета на косата и прическата, униформата продължава да присъства в живота на студентите.

 
 
Коментарите са изключени