shareit

Сблъсъкът на поколенията: на кого му пука за младите

| от chronicle.bg |

Много е говорено за риска от сблъсък между цивилизациите, културите и религиите в XXI век. Какво, ако най-голямата заплаха се окаже сблъсъкът между поколенията?

Още миналия век философът Еманюел Левинас пише за значението на това да се предават знание и ценности от едно поколение към друго. Сега обаче се повдига и друг въпрос – значението на прехвърлянето и на богатства. Какво ще се случи, ако за първи път предходното поколение не успее да предаде нищо към следващото? Ако родените в края на миналия век осъзнаят как техните родители и баби и дядовци са застрашили бъдещето им?

Политиците масово се отнасят доста небрежно към младите: „те не гласуват, те са нямат пари…“. Изглежда са забравили, че свободните граници и лесната мобилност дават на младежите възможност да получат вниманието, което заслужават. Другаде. Ако не усетят, че основните им нужди са посрещнати, те просто могат да си хванат багажа и да сменят държавата.

Затова и е толкова важно правителствата да създават перспектива за своите младежи. За първа година докладът Youthonomics Global Index събира данни за 64 държави, за да намери мястото на младежите в днешния свят и да очертае перспективите пред тях. В някои развити страни условията за младите са значително по-добри в редица отношения. Има държави, които правят много за своите младежи и такива, които не правят достатъчно. Същото се отнася и за развиващите се държави – при едни и същи нива на доходите някои държави се справят значително по-добре от други.

Докладът показва, че в голяма степен скандинавските държави изпреварват другите по отношение на голяма част от показателите, които въздействат върху развитието на младите. Богатството обаче не е единственото условие – за да живеят добре младежите е необходимо и политиката да е насочена към интегрирането им и зачитане на мнението им. Според сбора на всички показатели, най-добре се грижат за младежите си Норвегия, Швейцария, Дания, Швеция и Холандия.

Getty Images

Ето и останалите показатели:

По отношение на училищно образование, Словения е първенец, последвана от Австралия, Швейцария, Япония, Холандия, Австрия и Нова Зеландия. Докато богатството обяснява резултата на някои държави, други – като Словения, се представят по-добре от очакваното.

Що се отнася на висшето образование, то лидери са Швейцария, Австрия и Холандия, следвани от Белгия, Австралия и Дания. Трябва да се отбележи, че първата четворка залага на професионалното обучение, което дава на младежите необходимите умения, за да навлязат на пазара на труда. Резултатът на държави като Австрия и Белгия се дължи на добрите и достъпни университети, които не предполага студентите да затънат в студентски заеми, за да завършат.

Най-лесно младежите си намират работа в Швейцария, Германия, Норвегия и Холандия. Там отвъд ниските нива на безработица, икономическата среда предразполага към добри резултати. В случая тя е водеща, а не богатството на държавите. Най-зле е ситуацията в развитите държави в криза – Португалия, Италия, Гърция и Испания, както и в Индонезия, Египет и Южна Африка.

По отношение на условия на живот и труд, не е изненада, че най-добре е за младежите в Норвегия и Люксембург. Този фрагмент на индекса се определя в най-висока степен от богатството на държавата. За добрите условия на живот и труд е важно също да липсва дискриминация. В САЩ, Австралия, Франция и Великобритания например заплатите са високи, но самите страни са по-предубедени към младежите. Затова и по този показател те са по-назад в класацията.

По отношение на благоденствие, най-високи са резултатите в Холандия, Испания, Дания и Италия, следвани то Германия, Португалия и Швейцария. Най-високи са резултатите за социално благополучие в Норвегия и Дания, по отношение на лично благоденствие – Египет, Бангладеш и Испания. Що се отнася до лични свободи най-негативна е картината в Русия, Руанда, Виетнам и Китай.

Най-здрави са младежите в Израел, Испания, Италия, Швейцария и Гърция.

работа, служители, работещи, млади

Развитите държави са натрупали големи задължения, които ще трябва да бъдат плащани от младежите в бъдеще и ще тежат на държавния бюджет, става ясно още от доклада.

Най-добри възможности за икономически развитие предлагат Китай, Австралия и Швейцария. Най-зле е в Русия, Мали, Пакистан и Аржентина.

Политическата тежест на младежите е най-голяма в няколко африкански държави – Гана, Мали, Руанда, Кения и Уганда. Причината е, че в тези държави младежите представляват основен дял от населението. За съжаление, те имат ограничен достъп до разработването на политики. Въпреки като цяло по-възрастното си население, Дания, Норвегия, Швеция и Холандия, също имат високи показатели.

На дъното на класацията са Франция, Великобритания, Португалия, Испания и Италия. Това показва голяма пропаст между развитие държави по отношение на участие на младите в политиката. Вероятно именно в това се крие и обяснението защо някои държави се представят толкова добре в класирането на Youthonomics, докато други, бидейки икономически силни – не.

На този етап, за съжаление, България не присъства в класацията.

 
 
Коментарите са изключени

Сурогатните внучки на Марк Твен

| от |

Излиза, че Самюъл Клемънс (известен още като Марк Твен) „събирал“ момичета на възраст между 10 и 16 години.

На 12 февруари 1908 г. Клемънс казва: „Предполагам, че всички сме колекционери… Що се отнася до мен, аз събирам домашни любимци: млади момичета – момичета от 10 до 16 години; момичета, които са хубави и сладки, наивни и невинни – млади създания, за които животът е радост и на които все още не е донесъл никакви рани, горчивина и сълзи.“

Mark Twain by GH Jones, 1850 - retouched

Самият Марк Твен на 15

Добре, ситуацията не е толкова плашеща, колкото звучи в първия момент и в някои отношения е дори сладка. Самюъл обичаше да забавлява младите момичета. Към края на живота си той претърпява доста неприятни моменти – дъщеря му, Сузи, почива през 1896 г., съпругата му, Оливия – през 1904 г., а последвана от втора му дъщеря, Жан – през 1909 г. Клемънс изпада в депресия в началото на 20 век и казва, че вече стигнал до стадия на дядо, нямаше внуци, на които всъщност да бъде дядо.

Затова той се сприятелява с млади момичета, към които се отнасяше като към сурогатни внучки.

Въпросните момичета бяха дъщери на двойки от социалния му кръг. Често ги срещаше на лодките, които го караха напред-назад от и към Англия и Бермуда, какъвто беше в случая с Хелън Алън. Алън беше едва на 12 години, когато Клемънс остава със семейството й в Бермуда. Баща й беше американският заместник-консул, а баба й беше приятелка със съпругата на Клемънс като дете. Писателят казва, че Алън има „перфектен и прелестен характер и пленителен поглед“.

Freshwater angelfish biodome

Скалария

Тази групата момичета бяха наречени „Скалариите“ или „Клубът на аквариума“. Името произлиза от рибата, която Клемънс за първи път вижда на Бермудите. Той избира това име, защото скаларията „е най-красивата риба в морето“. Той дори им купува брошки с рибката. От около 10 от тези брошки е запазена поне една, която в момента е в библиотеката на Марк Твен в Рединг, Кънектикът.

И така, какво точно направи един мъж в края на седемдесетте си с куп тийнейджърки? Всякакви невинни, дядовски неща всъщност. Клемънс кани момичетата на концерти, театър и в собствената си къща за игри с карти, билярд и четене. Докато беше в Бермуда, няколко от неговите скаларии се забавляваха като се возят в каручка, теглена от магаре, заедно с него. Иначе той поддържаше връзка с тях с писма, когато не можеха да се видят, но винаги държеше по една свободна стая на разположение и се надяваше в нея да има по една скалария „толкова често, колкото провидението позволи“.

Преди да ситуацията да ни се стори прекалено тип „Майкъл Джексън“, трябва да се отбележи, че момичетата винаги са били придружавани от член на семейството им. В стаята дори има две легла – за някои от родителите или придружителите им.

Освен стаята, къщата на Клемънс имаше и билярдна зала, която беше преустроена по темата с клуба на момичетата. Над вратата имаше надпис „Аквариумът“, а вътре стените бяха окичени с рамкирани снимки на всеки от членовете на „Клубът“.

По онова време (за разлика от днес) подобно нещо не е някакъв скандал, въпреки че единствената останала дъщеря на Клемънс, Клара, не се радваше особено на поведението му, може би от ревност. Когато се връща в дома на баща си от пътешествие из Европа и открива, че той е събрал група млади момичета, за да се забавляват заедно, тя забранява на прислугата да пази писма от рибките. (Днес пълната колекция на всяко оцеляло писмо е публикувана в книгата „Mark Twain’s Aquarium: The Samuel Clemens-Angelfish Correspondence“.)

Фактът, че децата бяха с придружител би трябвало да успокои Клара, но писмата, които Клемънс пише на момичетата, определено биха повдигнали веждите ни днес. Малко след четиринадесетия рожден ден на Дороти Харви той й пише: „Иска ми се да отпътуваме някъде и единственото, което да правя, е да те гледам“. На Дороти Куик (друга Дороти), само на 11 години, той пише след едно от посещенията си: „Легнах веднага, след като си замина, нямаше за какво да живея след това и цялото слънце се скри. Как ще съм спокоен без теб?“ Писмата показваха неговата любов и преданост към момичетата и удоволствието, което изпитваше, когато прекарваше време с тях, но днес родителите вероятно биха използвали тези писма като доказателство в съда.

Клемънс умира на 21 април 1910 г. от сърдечен удар, само няколко години след създаването на „Клубът на аквариума“. Като цяло имаше около 10 членa на този клуб, които посещаваха Клемънс редовно до смъртта му, но ентусиазмът му скалариите намалява в последната година от живота му – той се оплака, че момичетата му растат прекалено бързо, оплакват се от гаджетата им и дори изключва едно от тях, когато навършва 16. В крайна сметка, неговата привързаност към тях главно се криеше в тяхната невинност, като нещо като глътка свеж въздух в циничния свят.

 
 
Коментарите са изключени

Историята и мотивите на обрязването

Антрополозите не са наясно за точния произход на обрязването, но най-ранните солидни доказателства идват от първите древноегипетски мумии около 2300 г. пр. н. е. Египетски рисунки обаче датират процедурата векове по-рано, изобразявайки обредно обрязване като част от ритуал по ръкополагане на свещеници.

Макар да е популярно сред елита в Египет, пленените финикийски и еврейски роби  са били насилственото обрязвани като символ на безчестие, по-практично или по-скоро по-малко смъртоносно от кастрацията.

Какъвто и да е първоначалният му произход, през 1800 г. пр. н. е. евреите вече са правили обрязвания по религиозни причини – подобно на заповед на Бог към Авраам, за която пише в Тората.

Ето Моя завет, който трябва да пазите между Мен и вас и потомците ти след тебе: всеки между вас от мъжки пол да се обрязва.

Битие 17: 10-11

Koceks - Surname-i Vehbi

Традиционен танц при церемония по обрязване

Въпреки че религиозният мотив остава един и същ в продължение на хиляди години, самата процедура се променя доста рязко. Първоначалната практика е само отстраняване на върха на препуциума. Решението да се изрязва по-голяма част идва в следствие на културния сблъсък между гръко-римската и еврейската култура. Докато евреите гледаха на обрязването от теистична гледна точка, гърците го разглеждат от естетическа. Понеже елинската култура става на мода в цялата Римска империя, евреите, които искаха да избегнат дискриминация и да се състезават в римските игри, се стремяха да подражават на своите домакини.

Тъй като обрязването придоби ясно изразена еврейска конотация, това става основание за антисемитска дискриминация. Историята е обсипана с примери, като селевкидския цар Антиох, който прави пълното обрязване наказуемо със смърт. Римският автор Светоний пък описва едно съдебно дело, в което 90-годишен мъж, заподозрян в избягване така нареченият еврейски данък, е бил съблечен гол, което в представите на римляните е строго наказание.

След 50 г. пр. н. е. обрязването остава, поне в голяма степен, еврейска традиция, докато не се разпалва конфликт с ранните християни. По това време все още не е ясно дали Евангелието изисква обрязване сред новоприетите християни, което по този начин би ограничило достъпа до християнската вяра най-вече до евреи или езичници. В крайна сметка е решено, че обрязването не е необходимо условие за покръстване.

Когато Великобритания пораства до империя, изследователите, които жадно развиват британската търговия и колониализъм, се завръщат в родината с безочливи разкази за варварските племена, които живеят в края на империята, и за разновидностите на обрязването, практикувани сред тях. Сър Ричард Бъртън пише за една такава процедура, при която „се откъсва епидермиса след порязвания [около слабините] и се одират тестисите и пениса, завършвайки с ампутация на препуциума.“

ASC Leiden - W.E.A. van Beek Collection - Dogon markets 39 - Eleven boys in white clothing with bonnets at Tireli market, just after circumcision, Mali 1990

Млади момчета след процедурата

Някои ислямски народи, като тези от Могулската империя, показват на британците обрязването по доста безцеремонен начин: като взимат препуциумите на победени британски войници още на бойното поле. Въпреки многото си конфликти с много различни култури, британците в крайна сметка си променят мнението по отношение на обрязването.

Частично вдъхновени от усещането за културен космополитизъм, както и заради страха войските да не избягат от бойното поле заради заплаха от ножа, британците започват до го въвеждат постепенно. Социалните и хигиенни плюсове от процедурата бяха добре посрещнати през викторианската ера като британският кралски особи започват да прилагат практиката върху наследниците си, а след тях и простолюдието. Така постепенно се поражда промяна в нагласите към орязването в цялата империя.

Това не означава, че религиозният елемент на обрязването изчезват. Всъщност и по време на двете световни войни политическият и расовият подтекст на обрязването отново се появява и то с кървави последици. Принудителното обрязване съпровожда клането на арменци от Османската империя, и по-късно, съвсем очаквано, отново служи като потенциално смъртоносен белег на еврейската идентичност в нацистка Германия.

Mangbetu Beschneidungsmesser Museum Rietberg RAC 15

Кама за обрязване 

В по-модерни време обаче расовите и класовите спорове относно обрязването изстиват. Независимо от това, демографските модели и медицинският консенсус относно процедурата все още будят разногласия. Количеството обрязани британци спада рязко от 30% в своя разцвет, до приблизително 4% днес. Съединените щати от своя страна са стабилни с цифрите си като обрязаните са над половината от мъжкото население, а Израел, неизненадващо, е световната столица на обрязването с почти 100%.

Критиците на процедурата обаче посочват, че липсват доказателства по отношение на предполагаемите ползи за здравето от нея и изброяват недостатъци й като болка, инфекция, уринарни усложнения, повишен риск от различни заболявания, а в изключително редки случаи дори смърт от усложнения (1 на 500 000 или около 8 бебета годишно в САЩ конкретно умират в резултат на тази процедура). Защитниците на практиката, включително Американската академия по педиатрия, обаче твърдят, че ползите за здравето силно надвишават рисковете. Те изтъкват по-засилен имунитет към полово предавани болести и рак на гениталиите, както и избягване на определени общи хигиенни проблеми. Тези дебати са засилени от религиозни и антирелигиозни страни сред медицинската общност.

Подобно на мъжкото обрязване, културни, религиозни, митични, медицински и естетически мотиви се изтъкват и за женското обрязване. Някои защитници на обрязването на жените са толкова отдадени, че през 1930 г. бъдещият кенийски премиер казва, че процедурата е неразделна част от оцеляването на етническата институция на Кения. По-късно в средата на 50-те години на миналия век, когато клитордектомията вече е забранена, младите кенийски момичета организират тайни групи със свои приятели, в които извършват процедурата сами помежду си.

Въпреки привържениците на женското обрязване, тази практика се приема широко за варварски и международният протест срещу нея от 60-те години насам все повече набира скорост. Докато дебатът за ползите за здравето от обрязването на мъжете го поддържа в очите на някои медицински институции, Световната здравна организация обяви, че при жените няма полза за здравето, а Организацията на обединените нации приема резолюция, насърчаваща държавите да се откажат от нея. Тя е забранена в няколко африкански и западни страни като Кения (2001), Египет (2007), Швеция (1982), Обединеното кралство (1987) и САЩ (1992).

Въпреки ограничителните и забранителни политики, мъжкото обрязване почти със сигурност ще остане двигател на гордост и традиция предимно по религиозни причини, но и в много по-малък мащаб от естетически причини; гледна точка, трогателно представена от героя на Илейн в „Seinfeld“, когато след като е видяла необрязан пенис казва: „Нямаше лице, нямаше личност. Беше като марсианец“.

Днес обрязването при мъжете все още остава изключително популярно в Израел, както и в страните от Близкия Изток и Северна Африка, откъдето изглежда и, че произхожда, но в западните страни процедурата замира бързо като някои прогнозират увеличаване на разпространението на болестта в резултат на това, макар че мнозина смятат, че тези опасения са прекалено преувеличени. Що се отнася до обрязването на жените, забележително данните сочат, че се увеличава сред имигрантското население в Запада.

 
 
Коментарите са изключени

Гъбички, които се хранят с радиация – едно интересно откритие в Чернобил

| от |

Съществуват две места в света, където радиацията е твърде висока. Едното е Фукушима, а другото е Чернобил. Второто е доста по-известно, имайки предвид добре направеният сериал на HBO. Покриването на фактите и показването на някои основоположни факти успя да покаже мащабът на тази екологична катастрофа.

Въпреки всички причинени злини, учените все пак пропуснаха възможността да споделят и един по-важен факт: природата винаги се опитва да се възстанови от причинените щети. През 1991 г. за първи път става ясно, че в зоната на Чернобил са открити гъбички, които консумират радиация.

Учените използват жаргонната дума „изяжда“ радиацията като най-близко описание на въпросния феномен. Процесът се нарича радиосинтеза и по най-прост начин може да се опише като фотозинтеза, но вместо поглъщането на светлина, горивото за този процес е именно радиация. Тайната на гъбичката е, че използва огромно количество меланин, за да свърши работата и веднъж щом успее да радиосинтезира вредните лъчения отделя енергия. Все още не е ясно дали процесът използва същите стъпки, както фотосинтезата или има съвсем различна технология на усвояване на радиация. Въпреки това, изследването показва, че подобни гъбички могат да получат широко приложение не само за пречистване на заразени зони, но и за лекуване на пациенти, които са били изложени на по-високи дози радиация.

Такъв пример може да бъдат хората, които преминават химиотерапия. Интересното е, че въпросните гъбички – Cladosporium sphaerospermum, Wangiella dermatitidis и Cryptococcus neoformans – засилват изцяло растежа си и могат да виреят спокойно на места, където радиацията е около 500 пъти по-висока от допустимото.

1280px-Cryptococcus_neoformans_using_a_light_India_ink_staining_preparation_PHIL_3771_lores

Снимка: By Photo Credit:Content Providers(s): CDC/Dr. Leanor Haley – This media comes from the Centers for Disease Control and Prevention’s Public Health Image Library (PHIL), with identification number #3771.Note: Not all PHIL images are public domain; be sure to check copyright status and credit authors and content providers., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754066

Нещо още по-интересно е, че както при фотосинтезата се отделя кислород, в този процес полезният елемент е именно енергията. В момента учените се опитват да използват новооткритите гъбички, за да намерят начин за блокирането на радиацията и превръщането ѝ във възобновяема енергия. Ако успеят, шансовете да се съкратят космическите пътешествия или да станат много по-удобни, се повишават значително. Нека не забравяме, че радиацията е известна като „космически прах“.

Друго интересно приложение на този вид е редуцирането на ниски нива на радиация, които обикновено се срещат при рентгените и други устройства. Точно по този начин ще се намали значително облъчването в ниски дози. Кастхури Венкатесуорън е биотеххнолог с 40-годишна практика в NASA. Неговите изследвания върху въпросните гъбички го мотивират да ги изпрати в космоса, за да провери как точно се справят там. Радиацията на космическата станция обикновено е на много ниски нива, но в сравнение със земята е заплашително висока. Ако резултатите се окажат успешни, новото откритие (практически на 29 години), правенето на космически експедиции може да е значително по-лесно и безопасно.

Интересен факт е, че в този случай единствените впечатлени са хората извън тази сфера. Учените са на мнение, че почти всяка гъбичка и всяка бактерия работи на този принцип – ако не може да използва слънчевите лъчи, фокусът ѝ за развитие ще бъде в конвертиране на елемент, който се среща най-често във фона. В този случай въпросните залагат най-сериозно на радиацията, защото в Чернобил има достатъчно.

Друг интересен факт е, че радиационната зона около Фукушима се радва на други форми на живот, които очевидно не се притесняват от вредните лъчения. Подобни наблюдения за пореден път показват, че живите организми винаги намират начин, за да се адаптират към средата.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени