shareit

Самоуби се приятелката на Джим Кери

| от chronicle.bg |

Приятелката на актьора Джим Кери беше открита мъртва, дни след като двамата се разделиха.

Полицията в Лос Анджелис се е отзовала на сигнал в понеделник вечер и е открила мъртвото тяло на Катриона Уайт, след като притеснени приятели потърсили помощ.

28-годишната ирландска гримьорка имаше сложна връзка с 53-годишния актьор от 2012 година насам, като двамата непрекъснато се събираха и разделяха. Уайт е оставила предсмъртно писмо, в което споменава Кери, който явно отново е скъсал с нея преди няколко дни.

За момента като причина за смъртта й се изтъква свръхдоза.

Двамата за първи път бяха забелязани заедно за първи път през 2012 година, но оттогава са се разделяли няколко пъти.

Последният туит на Уайт намеква за намеренията й да сложи край на живота си:

„Отписвам се от Twitter, надявам се, че съм била светлина за най-близките и най-скъпите ми.“

 

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Toм Ханкс и Рита Уилсън- теория и практика на любовта

| от Мая Вуковска |

Том Ханкс не е просто много успешен актьор. Той е институция. Не се съмняваме, че може да изиграе всичко – от борче до бог. Харесваме го във всичките му превъплъщения – и като умиращ от СПИН адвокат, който се бори за човешките си права, и като самотен баща в Сиатъл, когото сън не го лови, и като странен философ-маратонец, и като заседнал на летището в Ню Йорк източноевропеец… Но може би една от най-главните и важни роли, които Ханкс играе вече 32 години, е тази на обичащ и предан съпруг на Рита Уилсън. А това е брачно дълголетие, което не се среща всеки ден в Холивуд!

В интервю от 2016 г. пред списание People Уилсън открехва завесата на семейния им живот: “Понякога просто си седим на дивана и си говорим. Дори без да го моля, той ми разтрива гърба или стъпалата. Такъв си е Том – просто е страхотен.”

И й вярваме, че е точно така!

gettyimages-1200631782-594x594

Първи срещи, далечни спомени и Менделсон

Случвало ли ви се е да се сетите, че всъщност сте виждали своята половинка много преди да се запознаете с нея? По време на премиерата на “Моята голяма луда гръцка сватба – 2” през 2016 г. Ханкс прави неочаквано изказване.: “През 1972 г. бях на гости у един приятел, а по телевизията вървеше сериалът The Brady Bunch. Имаше една дългокоса клакьорка, Пат Конуей се казваше, която веднага ми хвана окото. Спомням си, че си помислих, че е много сладка. Разбира се, тогава нямаше как да знам, че гледам на малкия екран бъдещата си съпруга Рита.”

Истинската им първа среща се случва девет години по-късно, на снимачната площадка на сериала Bosom Buddies, в един от епизодите на който Уилсън е поканена като гост-звезда. По онова време Ханкс е женен за Саманта Люис, с която са гаджета още от деца, и дори е баща на две деца.  Ханкс си спомня: “Бях много млад, когато се родиха хлапетата. Тогава обаче си мислех, че животът ми се развива по нормалния начин. И понеже на двайсет и малко вече бях баща, се стараех да бъда отговорен – не пушех трева, не вземах наркотици, пийвах умерено, лягах си в 10… Правилата бяха много, а аз обичам да следвам правилата. И когато станах на  27-28, вече се бях научил да разпознавам истинските неща. Това е възраст, на която срещаш някой друг и си казваш: Ето, това е то!”

Когато през 1984 г. Ханкс и Уилсън отново се срещат по време на снимките за филма Volunteers, се получава точно ситуацията “Това е то!” Двамата актьори започват да си хвърлят “белтъци” и скоро привличането помежду им вече не е може да остане скрито от никого. Първата им официална поява като двойка е през 1986-а. На следващата година Ханкс финализира развода си със Саманта и на 30 август 1988 г. се жени за Уилсън. Както  си е нормалният начин…

gettyimages-1205166916-594x594

Дългогодишният успех на връзката им самият Ханкс отдава най-вече на точното време – когато се срещат и влюбват, и двамата вече са достатъчно зрели и знаят какво искат от живота. “И не, любовта ни не е някаква магия, както я представят по филмите. Бракът понякога е  малък ад. Но и двамата знаем, че независимо какво се случва, винаги ще можем да разчитаме един на друг и така ще преодоляваме трудностите.”

И да, ще има такъв момент в живота на семейството, когато съпрузите ще трябва да мобилизират всичките си сили, за да се справят с връхлетялата ги беда, но докато това се случи, ще минат много години.

Последното десетилетие на 20-и века идва с първото дете

Първото дете на двойката, Честър, се ражда на 4 август 1990 г. в Лос Анджелис. Днес 29-годишният Чет върви уверено по стъпките на успешните си родители. Освен че се изявява като актьор, русокосият и синеок Чет обича да… рапира. Рап псевдонимът му е Чет Хейз. На много от снимките си в Инстаграм той позира гол до кръста, гордо демонстрирайки татуировките, покриващи торса и ръцете му. В юношеските си години Чет има сериозни проблеми с дрогата, но от 2016-а е “чист като сълза”.

gettyimages-1200669697-594x594

Труман… но не Капоти

Вторият син на Ханкс и Уилсън, Труман Тиодор Ханкс, се появява на бял свят на 29 декември 1995 г. За разлика от батко си, той не проявява и грам интерес към актьорската или музикална професия. Силата му е в математиката и техническите науки. Изявява се като фотограф и Adobe илюстратор. Пада си по хокей и баскетбол. Запитан какви са отношенията му с членовете на семейството, той отговаря, че е най-близък с брат си Чет, макар че като деца често са се карали и дори са стигали до бой. За разлика от Чет обаче, Труман е много затворен човек и държи хората настрана от личния си живот. Страницата му в Инстаграм не е обществено достояние, а самият той рядко качва снимки, на които е с Том Ханкс, защото не иска да бъде асоцииран само като негов син.

Оскари-Москари и Алеята на славата

Но да се върнем на известните мама и татко. 1994-а е знаменателна за Том Ханкс, защото това е годината, в която печели първия си “Оскар“ за “Филаделфия”. В благодарствената си реч не пропуска да се обясни в любов на Рита: “Нямаше да бъда днес тук, ако не беше несломимата любов, която не Брус Спрингстийн, а Нийл Янг възпя. А аз имам такава любов в лицето на любимата, която ми даде да разбера какво е рай на земята.”

Ханкс е влязъл в печеливша серия, защото на следващата година пак му се пада “Оскар” от холивудската томбола – този път за “Форст Гъмп”. И отново възвеличава Рита. “Имам жена, която всеки ден ме учи какво е любовта. Това, което ме прави различен, е, че аз обличам в думи това, което чувствам. Други на мое място биха се опитали да избегнат сладникавите изказвания, но не и аз. Обичам да се шегувам, че речите ми са лични моменти, които споделям с милиони хора по света.”

През същата година Том, Рита и режисьорът на “Аполо 13” са поканени да се срещнат лично с принцеса Даяна, която е удостоила с присъствието си премиерата на филма в Лондон. През юли 1998 г. Ханкс е овековечен със звезда на “Алеята на славата” е Ел Ей.

gettyimages-1188321507-594x594

Златни години

През 2002 г. звездната двойка отново работи заедно, но този път обединява усилия в продуцирането на “Моята голяма луда гръцка сватба – 2”. През същата година Ханкс получава наградата за цялостни заслуги на Американския филмов институт. Журналистите използват случая за стотен път да го попитат каква е тайната на успешния им брак. “Иска ми се да имаше такава, само че няма. Ние просто много се харесваме. И един съвет от мен: Не се женете преди да навършите 30!”

Явно двойката са любимци на английското кралско семейство, защото през 2011-а са поканени на вечеря в Бъкингамския дворец по случай визитата на президента Обама в страната, на която лично са приветствани от кралица Елизабет.

През следващата година имат много поводи за празнуване. Том отнася шест награди “Грами” като продуцент на сериала на HBO “Промяна в играта”, а Рита записва солов албум, озаглавен AM/FM. Двойката изглежда е навлязла в благодатен период на семеен и професионален просперитет.

Рита: “Спомням си един момент, когато с Том стояхме на ъгъла на 57-а улица и 5-о авеню в Ню Йорк, държахме се за ръце и чакахме да светне зелено. Тогава той ме погледна и каза, ‘Искам да знаеш, че никога няма да ти се наложи да променяш каквото и да е у себе си, за да бъдеш с мен.’ И тогава почувствах как любовта преминава през цялото ми тяло буквално като ток.”

gettyimages-1197782965-594x594

Стряскащата диагноза

През пролетта на 2015-а Рита играе в новата постановка на Бродуей “Риба в тъмното”. През април обаче неочаквано обявява, че е излязла в болничен. Причината: трябва да се подложи на двустранна масектомия като част от лечението на рак на гърдата.  За щастие лекарите “хващат” заболяването рано и Уилсън успява да пребори рака, но въпреки това семейството преминава през много тежки моменти. “Направо бях изумена от грижите, които Том полагаше ежечасно за мен, “ спомня си Рита. “Мога да кажа, че това изпитание ни сближи още повече.” Още на следващата година актрисата-певица тръгва на турне, за да промотира новия си албум. Придружава я цялото семейство. От щат на щат и от град на град. Никога не са били по-щастливи!

Днес е по-хубаво от вчера

Ето накратко какво се случва в живота на холивудската двойка, откакто Рита е официално в ремисия. Тя издава общо три албума  и продуцира няколко филма, включително продължението на мюзикъла “Мама мия!”. Том играе във филми, на които е и продуцент: “Съли: Чудото на Хъдсън”, “Вестник на властта” и най-скорошния “Хубав ден в квартала”.

През 2019 г. Рита Уилсън се сдобива със собствена звезда на славата. В речта си по повод събитието съпругът й казва: “Тя е постигнала толкова неща в живота си, с които да се гордее, че ние можем само й завиждаме.”

Ние пък завиждаме на Том и Рита, че са се намерили, влюбили са се и продължават да се обичат вече 32 години.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени

Арменският геноцид остава непризнат и до днес от Турция

| от |

В една ранна сутрин на 24 април 1914 г. улиците на Константинопол са пропити с гневни викове и демонстрации. В следващите дни жителите на Османската империя ще опознаят много добре решението на властта – арменски интелектуалци, политици и религиозни лидери са преследвани и затваряни в затвори. Гонението е впечатляващо дори за страна, която е в навечерието на глобален военен конфликт. Повечето затворници ще изчезнат без следа, а това е само началото на един много тежък процес.

Думата „геноцид“ още не е измислена и не присъства в речника, за да може това престъпление да получи такава тежест. Арменският народ ще бъде гонен, преследван и мразен много дълго време. Според историческите данни, арменците преживяват много труден период – от 1914 до 1923 година са обект на преследване и след това идва Хитлер, който поема щафетата и продължава гонението.

Според различни данни, около 1.5 милиона души са вървели към сирийската пустиня – тя ще се превърне в окончателния им дом. Първо са изведени мъжете. Те имат шансовете да бъдат екзекутирани много по-рано и да спестят унижението и мъката в трудовите лагери. След тях тръгват жените, децата, старците. Дългият маратон има своя чар – лишения, липса на храна и вода, но за сметка на това се среща гаврата, изнасилванията, мъченията.

Едва през 1943 г. Рафаел Лемкин ще използва термина „геноцид“ и ще припомни за първия такъв в началото на XX век. Макар и до днес Турция да отказва да възприеме действията си като геноцид, но около 32 страни са признали зверствата. След като  Западна Армения пада под османска власт, обществото се дели на арменски католици, протестанти и християни (апостоли). Под шапката на Османската империя, арменците продължават да живеят в свое собствено затворено общество без особена намеса.

Marcharmenians

Отвеждане на арменски жители към затвора в Мезирех.

Снимка: By anonymous German traveler – Published by the American red cross, it was first published in the United States prior to January 1, 1923. [Aus: Politisches Archiv des deutschen Auswärtigen Amtes. Bestand: Konstantinopel 169.], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2902685

Около 70% от тях живеят в бедност в селските райони, но пък голяма част от социалния елит е установен именно в Константинопол. Според неофициални данни през 1878 г. около 3 милиона арменци са живеели в границите на империята. Дежурните преживявания като високи данъци, отвличания и насилствена смяна на вярата са нещо често срещано и за тях.

След подписването на Берлинския договор (1878 г), Османската империя трябва все пак да смекчи тона и да намери правилен подход към своите жители, без значение какво изповядват. Проблемът е, че една империя, която е повярвала толкова много в правотата си, никога не може да бъде контролирана от договори и спогодби.

Ето защо султан Абдул Хамид II решава да приключи казуса, сформирайки бойна организация с името Хамидие. Командата към тях е „да се разправят с арменците както намерят за добре“. Малката армия имала зелена светлина да зверства във всяка гореща точка, което не било особено трудно, след като данъците постоянно се вдигали, а с това и арменците скачали на бунт. С добре изфабрикуван повод, кървавите сблъсъци следват.

1895erzurum-victims

Жертви на клане в Ерзурум, Турция 1895 г.

Снимка: By W. L. Sachtleben. (d. 1953) – „The Graphic“ December 7th 1895. Page 37 Online Archive, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2225204

Кланетата били невиждани, което за пореден път накарало „Великите“ сили да се намесят и да накарат Абдул Хамид II да подпише нов договор. Въпросният документ също няма да бъде спазен. Около 2000 арменци се събират в Константинопол, за да поискат изпълнение на новите реформи, но вместо това са първата вълна, която ще посрещне полицейската бруталност. И в опити през 1895 г. да извоюват най-елементарно право на живот, арменците посрещат острата страна на меча и според различни източници между 100 до 300 хиляди души стават жертва на хамиданите. Очевидно е, че промени няма да последват.

Ottoman_Armenians_1908

Арменски жители празнуват издигането на новата организация и се надяват на по-добър живот.

Снимка: By Berc Fenerci – Edited from the CD „From East to West: Exhibition of Armenian Historical Postcards (1897-1920)“ by Berc Fenerci., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10503258

През 1908 г. ще се случи първия военен преврат, който има за цел да свали султана. Организацията „Младите турци“ успява да вземе властта и на конгреса в Париж, представители на тази организация обещават, че малцинствата ще имат права и съответно ще могат да живеят в много по-човешки условия. Едва ли някой тогава е подозирал, че от тази организация ще произлезе легендарното трио „Тримата паши“. Никой не е подозирал, че в тази организация съществуват кисти с размера на „Комитет за обединение и прогрес“. На следващата година се случва контрапреврат от ислямски теологически студенти. Целта е връщането на властта в ръцете на султана и въвеждането на ислямски закон. 4-години по-късно избухва и Балканската война, която коства допълнителни европейски територии на империята.

Освен всичко това, военният конфликт носи специално послание:

„Великото наказание на Аллах, защото обществото не намери начин да продължи напред.“.

Около 85 000 мюсюлмани се завръщат обратно в Константинопол. Освен всичко, те трябва да живеят в арменските гета, където животът и без друго не е песен. До днес се смята от някои историци, че новодомците са изиграли най-голяма роля в избиването на арменци.

През Първата Световна война нещата продължават да се влошават. На 25 февруари 1915 г. военният министър Енвер Паша нарежда повишаването на сигурността и бдителността в редиците, както и отстраняването на всички арменци от военни постове. Демобилизацията е в следствие на редица слухове, че именно арменците издават военни тайни на руснаците.

Van_Defenders

Въоръжени цивилни арменци се опитват да предпазят квартала си от османската армия.

Снимка: By Original spurce: Scanned from the Soviet Armenian Encyclopedia Article on the Defense of Van (vol. 11, p. 273), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3654720

Новото им назначение е в трудови лагери и за изпълнение на бойни задачи свързани с логистиката. Според различни източници, разоръжаването на арменците е и първата стъпка към извършването на геноцида. На 19 април 1915 г. град Ван получава заповед да изпрати на фронта незабавно 4000 войника. За арменското население всичко е ясно – мъжете напускат града и остават беззащитните жители.

Арменското общество предлага 500 войника и пари, с които да спечели време, но въпреки това не успяват. Заканите за изтребване на целия град започват да се прокрадват по улиците. На следващия ден, докато градът е под обсада, една арменка става жертва на насилие. Познати се притичат на помощ и са застреляни от войници.

Разраства се доста сериозен конфликт и около 30 000 арменци се вдигат на бунт, предпазвайки един квадратен километър от османските войници. Конфликтът продължава, докато руските сили не достигат границите на града. Искрата вече е паднала в бурето с барут.

Вечерта между 23-24 април 1915 г. правителството гласува арестуването на 250 арменски лидера и видни интелектуалци. Нещо подобно се случва и в Анкара. Онези, които не успяват да избягат, получават куршум. На 29 май се гласува законът за депортиране, който позволява на властите да отстранят всеки жител – потенциална заплаха за империята.

AmbassadorMorgenthautelegram

Телеграма на американския посланик, изпратена още през 1915 г. 

Снимка: By Henry Morgenthau Sr – US National Archives, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37227677

Съюзниците на Османската империя просто отказват да признаят съществуването на подобен акт, но противниците не спират да говорят за него. Единствено консулите в страната изпращат телеграми за случващото се, но без успех. Голямата депортация завършва в сирийския град Дейр ез-Зор. Там пристигналите жители са свободни, но в сградите няма храна, няма вода и никакви продукти от първа необходимост.

Властите дори не се опитват да прикриват следите си. На фона на разрастващата се война, те предпочитат да решат проблема си веднъж завинаги. Командата е „Правете каквото искате“. Следователно жените се изнасилват, мъжете са гаврени и изтезавани, убийствата са нещо всекидневно. Някои жени са изпратени в Дамаск, където са продадени като робини. Онези, които оцеляват и стигат до границата със Сирия и Ирак, трябва да се подготвят за следващото голямо изпитание.

Morgen23

Снимка: By National Archives of United States – RG59, 867.4016/83, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48226862

Около 25 концентрационни лагера са подготвени за новодомците. Някои лагери са просто транзитни точки, други са използвани като масови гробове. Повечето живеят по няколко дни. Войниците избирали най-красивите жени за свои съпруги, но не водили записки на тези актове на „милосърдие“. Никой не знае и колко съпрузи са изгубили живота си, опитвайки се да спасят своите жени.

Morgenthau336

Снимка: By Henry Morgenthau – Ambassador Morgenthau’s Story Doubleday, Page p314, (http://net.lib.byu.edu/estu/wwi/comment/morgenthau/images/Morgen50.jpg), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3822803

Бернау (американски жител с немски паспорт) става свидетел на доста зловещи гледки. Той разказва за масовите гробове с по 60 000 души в Макханах. Около 450 деца получават дневна дажба от едва 150 грама хляб на ден и живеят в палатки. Дизентерията е обхванала лагера. В съседния лагер „Абу Херера“, пазачите записали как 240 гладуващи арменци започнали да ровят в конските изпражнения, за да открият зърна, които да консумират.

Talat_Pasha

Мехмет Талат паша дава разрешение за депортирането на арменци.

Снимка: By Neue Photographische Gesellschaft Berlin and Bain News Service, publisher – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.31323.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1275814

Кой оркестрира цялото това зверство? Комитетът за обединени и прогрес формира „Специалната организация“ за изтребване на арменците. В края на 1914 г. около 124 престъпника напускат затворите с най-високо ниво за сигурност, за да покажат на какво са способни. В началото на следващата година хиляди други ще ги последват за изпълнение на „важната мисия“. Наричат ги „касапите на хора“. Убийствата и гаврите не спират до тук. Освободените затворници измисляли нови и нови начини за изтребване. Освен това имали на помощ и официалната османска армия.

Armenian_woman_kneeling_beside_dead_child_in_field

Арменка в полето близо до Алепо, опитвайки се да помогне на паднало дете. По-късно става ясно, че детето е починало.

Снимка: By en:American Committee for Relief in the Near East – from usa gov site.Rights Information: No known restrictions on publication.Reproduction Number: LC-USZ62-48100 (b&w film copy neg.)Call Number: LOT 10898 [item] [P&P]Medium: 1 photographic print., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27444775

Започнали да горят живи хора, други са издавени в дълбините на Черно море. Италианският консул в Трабзонд разказва как стотици жени и деца са товарени на лодките, за да бъдат хвърлени и издавени. Повече от 50 000 души са избити именно по този начин. Експериментите с хора също били разрешени, следователно започнали да се предлагат високи дози морфин, токсичен газ, както и атаки с тиф.

Според приетия закон на 13 септември 1915 г. с депортирането трябва да се конфискува и арменското имущество. По-късно по време на мирните преговори в Париж, арменски делегати представят документи за имущество на обща стойност от 354 милиарда долара (според днешната инфлация – стойността комбинира културно църковно наследство, както и имоти на жители). Някои критици смятат, че икономиката на страната не може да постигне такива висоти без разграбването на арменците.

İkdam,_4_Kasım_1918

Новината във в-к, че тримата паши са успели да избягат.

Снимка: By İkdam – NTV Tarih, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26934620

В нощта на 2-3 ноември 1918 г., тримата паши (Мехмед Талат Паша, Ишмаил Енвер Паша и Ахмед Джамал Паша) успяват да избягат. Зверствата са признати на 11 юли 1919 г. от Дамат Ферид Паша. Около 130 човека – всички членове на „Специалната организация“ – са обвинение в извършването на геноцид. Главните виновници са заловени и осъдени на смърт, но след това са изпратени в Малта за допълнителни разпити.

Стоят там известно време и през 1920 г. са разменени за британски военнопленници. Двама от завърналите се паши са убити от арменски нелегални бунтовници, които все пак искат да получат възмездие за всички зверства. Мнозина от изпратените в Малта не могат да бъдат осъдени поради простата причина, че по правилата на войната все още липсват клаузи, които да преследват зверства с такъв мащаб срещу цивилно население.

Джон Кифнър от Ню Йорк Таймс пише следното по темата:

„В навечерието на Първата Световна война в Османската империя има около 2 милиона арменци. През 1922 г. са преброени едва 400 000 души. Останалите 1.5 милиона са жертва на това, което историците наричат „геноцид“.“

 
 
Коментарите са изключени

ОРЪЖИЯТА, КОИТО ПРОМЕНИХА ИСТОРИЯТА – МЕЧЪТ

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

 За разлика от копието и лъка, мечовете са късна добавка към човешкия арсенал. Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало така въображението. Мечовете са не просто средство за водене на бой, те са сакрален предмет, натоварен с огромна културна значимост. У много народи, мечът е свещено оръжие, което се предава от поколение на поколение, получавайки свое собствено име и почетно място сред домашните и родовите светини. На мечовете се приписват магически сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни явления водят до създаването на поредица от митове и легенди, които разказват историята на вълшебните, божествени оръжия.

gettyimages-534293472-594x594

Без съмнение, най-прочутият меч в историята е „Ескалибур“ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той съвсем не е единственото оръжие, превърнало се в легенда. „Дурендал“, мечът на легендарният рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските легенди. На широка популярност през средните векове се радвал и т.нар. Меч на Атила, описан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – древният бог на войната, наричан от гърците Арес.

Комбинацията от собствената магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, свързан с ковашкия занаят, създават своеобразна културна амалгама. Всеки етап от „битието“ на меча е специален и натоварен със символика. Изковаването на оръжието е фактически сакрален процес, в който освен чисто техническото майсторство на ковача, се вплитат наричания, заклинания и прорицания за бъдещето на войните, които ще боравят с него. В последствие този процес се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така например, според древна традиция, запазена и у нас, хладното оръжие се откупува с пари, за да не бъде откупено в последствие от кръвта на своя стопанин.

gettyimages-50699053-594x594

Сакрален е и самият процес на употреба на меча. Дуелите между двама души са натоварени с огромно количество символика. Тези битки се превръщат в своеобразни ритуали, които се откриват по определена формула, протичат в определен ред и завършват отново по силата на традицията. През вековете са се запазили различни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до пускане на първа кръв, а трети – до смърт на единия опонент. Всички тези видове противоборства са залегнали в основата на различни културни явления и традиции. Пак от тях водят своите корени и съвременните спортове, които са разновидност на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за отнемане на живота, мечът често пъти символизира доблестта и спазената клетва. Именно поради тази причина, през средните векове владетелите използвали мечове за да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достойнство, така и мощта на самата вещ като атрибут, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 г. пр. Хр., в разгара на Бронзовата епоха. Оръжието бързо се разпространява върху цялата територия на Евразия и бързо се налага като водещо нападателно средство както за пехотата, така и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо започва да се развива в различни форми и видове, отговарящи на конкретната цел, с която се изработва оръжието – за дуели, за открити сражения или за употреба от конски гръб.

gettyimages-122320427-594x594

Първите популярни бронзови мечове се появяват в Европа около 1300 г. пр. Хр. – т.нар Науе II. Най-ранните известни примери за този тип оръжие са намерени в Северна Италия, а в последствие техниката и дизайна се разпространяват из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия около век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се превръща в модел, по който се изработват и по-късни образци, включително и такива, направени от желязо. Успоредно с развитието на изработката на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят местни школи, които боравят с по-различни техники за изработване на оръжието. Китайците например използват доста повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека сърцевина и по-твърди ръбове.

 

С настъпването на Желязната епоха, в развитието на мечовете се появява една важна разлика спрямо по-ранния период. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете вече могат да се изработват с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това увеличава техния обсег, както и възможностите за оформяне на острието. Първоначално, железните мечове не се отличават твърде много от бронзовите като здравина поради използването на сходен метод за обработка. В последствие, някъде около 1100-та година пр. Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „закаляване“ на стоманата чрез потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава допълнителна твърдост и якост. С навлизане на стоманата като подобрена форма на желязото, качеството на мечовете се повишава значително спрямо предходните периоди. Пак около началото на първото хилядолетие преди Христа се забелязва и появата на особен ритуал – полагането на „убити“ мечове – изкривени на 180 градуса, с цел да символизират краят на силата на погребания боец.

Saber_with_Scabbard_and_Belt_Hook_(清_腰刀)_MET_DP-834-001

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата епоха, през Желязната ера в различните части на Евразия се появяват множество типове мечове. В Китай например се налагат три основни вида – дао (извит меч с едно острие), дзиан (двуостър, прав меч) и т.нар „противокавалерийски“ мечове жанмадао (извити, големи оръжия, с широко острие).  В Европа, най-популярни били гръцките ксифос (къс, двуостър меч) и подобният на него римски гладиус. Тези оръжия с дължина до 70 см се използвали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се обяснява и тяхната малка дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето древно название – акинак.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога почти до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се отбележи за наличието на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били изработени от стомана, познатата в България като „дамаскинска“. Тя станала изключително популярна сред близкоизточните майстори заради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана всъщност е от Индия, където местните майстори създали рецептата за специфичната комбинация от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Spadalongobarda_270

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните векове били силно повлияни от късноримската спата – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като влияние от източните народи. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В последствие с обогатяването и подобряването на технологиите за изработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват легендарни качества. Мечовете, изработвани от франките били толкова ценни, че крал Шарл Плешивия забранил техния износ през IX век, за да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в употреба предпазителите, които станали много популярни заради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток продължило да навлиза използването на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефективен кавалерийски бой. Тези извити оръжия се използвали от всички големи армии в Източна Европа. По подобен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – скимитар-и и по-късните шамшири, които се появили под влиянието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

gettyimages-148187026-594x594

В Япония, мечовете еволюирали най-вече под китайско влияние. Едва около X век сл. Хр., започнало изковаването на т.нар. „древни мечове“, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било характерно със своето извито острие и кръгъл предпазител. Именно на негова основа и под влияние на сътресенията, свързани с периода на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните типове мечове – катана-та. Нейната окончателна еволюция завършва чак през XVI век, в края на периода Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които днес се радват на световна слава.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат вреда на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази тенденция е XV-XVI век с появата на цвайхендер-ите -огромни оръжия за две ръце, използвани от германските наемници – прочутите ландскехти.

gettyimages-109327734-594x594

С появата на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската конница, мечовете също променят своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата,  със значително по-тънко острие и сложен гард пред ръкохватката, разработен за обезоръжаване на противника, особено по време на дуел. В следствие от различните фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите започва да варира, като през XVII век се наблюдава най-широкият спектър от версии на оръжието. За разлика от средните векове, през Ренесанса и Ранномодерната епоха, мечовете вече не са масово пехотно оръжие и стават достояние само на по-заможните прослойки. Това се допълва и  от появата на щиковете в края на XVII век, които се превръщат в основно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възстановяването на кавалерията като ефективно звено на бойното поле, кавалерийските саби преживяват своеобразен ренесанс  в Европа. В последствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този тип саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в употреба чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматични пистолети. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро церемониален атрибут, отколкото реално оръжие за бой. Изключение правят японските офицери, които и през ВСВ продължават да използват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на обикновен пехотинец или с тях борави някой персонаж от древна легенда, мечовете и до днес пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „едно елегантно оръжие от една по-цивилизована епоха“.

 
 
Коментарите са изключени