Салвадор Дали: артистът, който нарисува сънищата ни

| от chronicle.bg |

Той е олицетворението на екстравагантността в началото на ХХ век. Една от най-известните фигури в света на изкуството, Салвадор Дали е запомнен както с яркия си образ (култовите мустаци и ококорен поглед), така и с творческия отпечатък, който оставя. Роденият на днешната дата през 1904 г. гении твори в областта на живописта, скулптурата, дизайна, сценографията и дори киното. Преди да умре,  през 1989 г., настоява да бъде погребан в музея, посветен на него, защитавайки идеята, че изкуството и твореца са две неделими звена.

Мегаломан и продукт на самия себе си, Салвадор Дали персонализира творчеството си, създава съноподобни картини, наподобяващи анализите на Фройд. „Може би при Дали за първи път прозорците на ума се отвориха напълно„, казва сюрреалистът Андре Бретон през 1929 г., въпреки че след години именно той изключва художника от това движение в изкуството. Манията на Дали по сексуалното, смъртното и фобията му от скакалци са знакови за сюрреалистичното му творчество, което е основа за всички следващи поколения артисти.

Защо работата му е толкова важна?

Както в живота, така и в изкуството, Дали отрича традициите и започва да развива нови език и методи, целящи да изследват човешката психология. Кариерата му започва в Академията в Мадрид, откъдето е изключен заради иницииране на студентски протест срещу професор, който според младия Дали е посредствен художник. Воден от желанието да разбие оковите на рационализма и да освободи съзнанието, той се мести в Париж през 1929 г., за да се присъедини към сюрреалистите. Същата година започва да работи заедно с режисьора Луис Бунюел по първия сюрреалистичен филм „Un Chien Andalou“ – лента с разтърсващ монтаж, сцени с монахини, каращи колело, разлагащи се магарешки трупове и крава с разрязано око. Въпреки че споделя манифеста на групата си, Дали е против „автоматизма“ – процес на спонтанно писане и рисуване, с цел да се отключи творческото вдъхновение. Предпочита умишлената, целенасочена работа, комбинирайки в нея утвърдените реалистични техники на „Старите майстори“ – да Винчи, Микеланджело, Дюрер, Караваджо, Рембранд и други. Темите му са човешките страхове и фетиши. През 60-те, когато се появява фотореализмът, много творци го смятат за  негов непряк основоположник, заради техниката trompe-l’oeil – стил на рисуване, при който обектът е толкова реалистично изобразен, че окото го възприема като сниман, а не рисуван.

1939.269_1024x1024

През 30-те Дали създава първите си сюрреалистични творби, като култовия телефон-омар, и развива нова практика в изобразяването на обектите, която кръщава „параноично-критичен метод“. Тези картини са пълни с оптически илюзии или двойни образи, предлагащи множество интерпретации. Най-известната такава е „Apparition of Face and Fruit Dish on a Beach“ (от 1938 г.). Двойната трактовка е критикувана от Бретон и той я определя като обикновена „кръстословна загадка“. Тези параноични картини обаче карат публиката да открие противоречията вътре в себе си. В картините си Дали обръща внимание на сексуалността на тялото, което не е прието добре от сюрреалистите. Но причината да бъде отлъчен от техния кръг в средата на 30-те е отказът да заклейми фашизма.

Втората световна война минава безопасно за него, защото се мерси в Америка през 1940 г. В тези години името му става истинска търговска марка. Промотира се повече от успешно, създава си име, прави декор за филма на Хичкок „Spellbound“. Бретон му слага прякора „Avida Dollars“ (в превод, „алчен за долари“). Дали обаче е възхитен и приема името за свой официален прякор. В този период рисува прозорци за известни магазини на Пето авеню и пише две книги – извън активната работа в рисуването и скулптурата. Става любимец на рекламодателите – появява се в телевизионни реклами, прави корици на списания, работи с фотографа Филип Халсман, който по-късно ще проправи пътя на Анди Уорхол. Въпреки че съвременниците му го заклеймяват като „ниска топка“, той е първият художник, който постига световна слава.

Откъде идва вдъхновението?

Причината Дали да се посвети на сюрреализма е теорията на психоанализата на Фройд. Тя е важна  за артиста, чийто семеен живот определено може да бъде подложен  на дисекция на някое канапе. Кръстен е на по-възрастния си брат Салвадор, починал девет месеца преди Дали да се роди. Родителите  вярват, че малкото момче е прероденият по-голям брат. Това оставя трайна следа в съзнанието му и той вярва, че родителите не обичат самия него, а паметта на по-големия брат. Майка му умира от рак, когато той е в тийнейджърските си години, а след 4 години баща му се жени за балдъзата си, Тиета.

the-enigma-of-my-desire-or-my-mother-my-mother-my-mother-1929

Нещата ескалират отново през 1929 г. когато художникът озаглавява своя картина с противоречивото заглавие „Понякога плюя с удоволствие на портрета на майка ми (Святото сърце)“. Картината толкова разгневява баща му,  че той изключва сина от фамилията. Тези събития са отразени в едни от най-мрачните картини на Дали. Личната му история винаги намира отражение в картините и често елементи от миналото са представяни като отворени чекмеджета, развалящи се храни или топящи се часовници. „Единствената разлика между Древна Гръция и настоящето е Зигмунд Фройнд, който открива, че човешкото тяло е претъпкано от тайни чекмеджета, които само психоанализата може да отвори.“ казва Салвадор Дали.

Каталунското възпитание и система от първите години служи за вдъхновение през целия му живот. Пейзажите от детството и католицизма са чести елементи също. Каталунският апетит се смята, че е допринесъл за честото изобразяване на храни. Влюбен в испанското изобразително изкуство, Салвадор Дали пълни личната си библиотека с томове за Диего Веласкес, и се смята, че мустакът му е вдъхновен именно от него.

Защо и до днес продължава да се споменава?

IoHnCOl

Защото десетилетия след смъртта, името Салвадор Дали все още е марка. Извитият мустак, наскоро определен като най-известният мустак на всички времена, е символ на артистичната свобода и можете да го  намерите върху хиляди чаши, чанти и какво ли още не. Не това обаче е най-важното. Удивителното е, че дори в епохата на компютърния графичен дизайн, неговите ръчно рисувани картини продължават  да шокират публиката. Дори днес сме неприятно сръчквани от „Постоянството на паметта“, „Слоновете“ или „Любовна игра“. Защото Салвадор Дали е и ще продължава да бъде артистът, който нарисува сънищата ни, такива каквито са. Нелогични, брутални, страшни, пристрастяващи светове, от които не можем да се спасим.

„Единствената разлика между лудия и мен е, че аз не съм луд. Лудият си мисли, че е добре, а аз знам, че не съм.“

 
 

Пабло Неруда: „Можеш да отрежеш всички цветя, но не можеш да спреш пролетта.“

| от chronicle.bg |

Множество критици казват, че той е най-великият поет, пишещ на испански език, за времето си. Труден за превеждане от преводачите, затова например читателите в Северна Америка имат трудности да го възприемат. Това не пречи обаче един критик да го нарече „Уолт Уитман на юга“.

Рикардо Рейес Басоалто е роден в малък град в централната част на Чили през 1904 г. Започва да пише поезия, когато е едва на 10. Баща му не одобрява литературните му амбиции.

Още в юношеските си години се запознава с поета Габриела Мистрал, който го поощрява да продължи да пише. Не подписва творбите с истинското си име и вместо това използва псевдонима, с който ще стане световно известен – Пабло Неруда.

Първите му произведения се появяват в списанията. Използва псевдонима си, за да избегне конфликт с баща си. Когато е на 19 години, стихосбирката „Twenty Love Poems and a Song of Despair“ го правi знаково име в Латинска Америка. Предвид крехката възраст на автора и темата за еротиката в тях, някои ги посрещат с противоречиви мнения. От тях в бъдеще ще бъдат продадени милиони копия.

През 1971 г. печели Нобелова награда за литература. Габриел Гарсия Маркес го нарича „най-великият поет на ХХ век, на който и да е език„.

Днес се навършват 45 години от смъртта на Пабло Неруда. Затова показваме малка част от огромното му наследство.

Close-Up Of Pablo Neruda
Getty Images

„Ако нищо не може да ни спаси от смъртта, нека поне любовта ни спаси от живота.“

„Всяко произведение, което в наши дни, когато заплахата е надвиснала над целия свят, не служи на делото на свободата, е предателство. Всяка книга днес трябва да се превърне в куршум.“

„Можеш да отрежеш всички цветя, но не можеш да спреш пролетта.“

„Смехът е езикът на душата.“

„Нека с щедрост забравим тези, които не ни обичат.“

Pablo Neruda
Getty Images

„Не си като никоя друга, щом аз те обичам.“

„Да чувстваш любовта на тези, които обичаш, е огън, който захранва живота.“

„Всичко е една церемония в дивата градина на детството.“

„Поезията е акт на мир. Мирът има такова значение за поета, каквото брашното за хляба.“

„Съдбата ми беше да обичам и да се сбогувам.“

Neruda And Publisher
Getty Images

„Душата ми е празна въртележка по залез слънце.“

„Любовта е сблъсък на светкавици.“

„В една целувка ще узнаеш всичко, което не съм казвал.“

„От тъга на тъга любовта преминава през островите си

и посява корени, поливани с плач.“

„Очите ти носят цвета на Луната.“

„Искам да направя с теб това, което пролетта прави със черешите.“

 
 

Ах, този джаз на Катрин Зита-Джоунс!

| от chronicle.bg |

 Катрин Зита-Джоунс е от онези актриси, които доказват, че не е необходимо да имаш десетки добри роли една след друга – достатъчно е да имаш няколко, но да са право в десятката.

Уелската актриса е една от най-характерните в киното. Играе от ранна детска възраст, прави пробива си в киното през 1998 г. Във филма на Мартин Кампбел, „Маската на Зоро“. Получава световна слава след тази роля, която обаче идва със съответните „странични ефекти“. А именно – физическият облик като основна характеристика. Колко грешно предполагане, защото само след 4 години на екрана се появява Велма Кели – жената от „Чикаго“. Наричаме я жена понеже Зита-Джоунс прави от един персонаж жив човек, който и до днес е сред най-запомнящите се не само в жанра на мюзикълите, но и в киното като цяло.

Не, Катрин Зита-Джоунс никога не е била и никога няма да бъде просто красив секссимвол, който пробива с помощта на външен вид. Дали е съблазнителката от „Маската на Зоро“, убийцата от „Чикаго“, бременната съпруга готова на крайности от „Трафик“ или дори Оливия де Хавиланд от „Вражда: Бети и Джоан“ Катрин Зита-Джоунс е неотразима – като жена и като актриса.

Вчера тя навърши 48 години. Само можем да й се възхищаваме (а жените да й подражават). По този случай събрахме любимите ни нейни роли. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Трейлър на „My Dinner With Herve“: следващият филм на Питър Динклидж

| от chronicle.bg |

Да си известен е като, да си пиян. Само че и целият свят е пиян от теб.“ Това ни казва Хърви – най-известното джудже в света, в новия трейлър на „My Dinner With Herve“.

Веднага поредната спечелена награда „Еми“ за Питър Динклидж, го гледаме в трейлъра на новия филм на Питър, а след по-малко от месец ще можем да гледаме премиерата на оригиналния филм на HBO.

Филмът разказва истинската история на Хърви Вийшез – актьор, познат от филмите „Fantasy Island“ и „The Man With the Golden Gun“. Джейми Дорнън влиза в ролята на журналист, който трябва да направи портрет на Хърви, който е „най-известното джудже в света“. В работния процес обаче, двамата стават приятели и това ще промени животите им.

До момента определени хора заклеймиха филма, защото пренебрегва евентуалния филипински произход на Хърви и вместо взима Динклидж да го играе. Актьорът опровергава твърденията, че Вийшез има филипински корени, позовавайки се на думите на брат му.

Филипинец или не, Хърви Вийшез има интересна история, която ще се превърне в приличен филм, съдейки по трейлъра. Нищо умопомрачаващо като качество, но със сигурност забавно. Поне на този етап така изглежда. Гледайте трейлъра, за да се уверите сами.

„My Dinner With Herve“ излиза на 20 октомври по HBO.

 

 
 

Премиерата на новия “Anthony Bourdain: Parts Unknown” мина добре

| от chr.bg |

Премиерата на “Anthony Bourdain: Parts Unknown” беше скоро и не беше възпоменателна. На фона на печалните събитията, които не бяха размити поне малко дори и от награда Еми, първият епизод „Kenya“ беше жизнерадостен.

Бурдейн и ководещият Камау Бел разгледаха столицата Найроби, както и саваната и по-отдалечени места, където опитаха напитка от кравешка кръв и кози очни ябълки. 

След премиерата режисьорът Морган Фалън каза на Бел, че това, че е начинаещ е предимство: „От гледна точка на „лошия продуцент“, знаехме, че ще ядеш каквото сложим пред теб.“

Чуството да снима предаването Бел описа като „все едно съм спечелил конкурс“ и добави „Трябва да продължиш докрай, иначе не си добър гост. Ако Антъни ни е научил на едно нещо, то е да си добър гост.“

Всичко всъщност започна преди 20 години, когато Тенаглия и Колинс, продуценти на Бурдейн и до днес, снимат 10-минутно видео за Les Halles, ресторантът в Ню Йорк, където Антъни е главен готвач. Видеото им носи бърза поръчка за 23 епизода на първото предаване „No Reservations“. В следващите няколко десетилетия готвачът ще стане културен антрополог.

Премиерата на първия епизод от новия сезон на „Parts Unknown“ не завършва с „В памет на…“, както може би се очаква, а с гласа на Бурдейн зад кадър, който говори за разказването на истории.

Тенаглия споделя: „Хората не виждат това, но в някои отношения Тони беше много срамежлив и предаването стана начин да се свърже със света. Въпреки приключенският му характер, моментите на тишина бяха моментите, които той ценеше най-много.