shareit

Сайтът на Малмьо крашна заради Златан

| от chronicle.bg |

Официалният сайт на Малмьо е крашнал снощи след жребия за Шампионската лига.

Шампионът на Швеция се падна в една група с Реал (Мадрид), Шахтьор (Донецк) и Пари Сен Жермен. Това означава, че Златан Ибрахимович ще се завърне на стадиона, откъдето започна футболната си кариера.

Малмьо се класира за груповата фаза на турнира, след като отстрани шотланския шампион Селтик.

Феновете на Малмьо са били толкова развълнувани от завръщането на Ибра, че посещенията в официалния сайт на клуба са претоварили сървърите.

„Имаше изключителен интерес, след като стана ясен жребият за Шампионската лига“, каза пресаташето на Малмьо Питър Алъндър.

Ибрахимович дебютира за Малмьо през 1999 година, а през 2001-ва премина в Аякс. Великият швед игра още за отборите на Ювентус, Интер, Милан и Барселона, но вече на 33 години, все още не може да достигне до Купата с ушите.

 
 
Коментарите са изключени

ОРЪЖИЯТА, КОИТО ПРОМЕНИХА ИСТОРИЯТА – МЕЧЪТ

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

 За разлика от копието и лъка, мечовете са късна добавка към човешкия арсенал. Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало така въображението. Мечовете са не просто средство за водене на бой, те са сакрален предмет, натоварен с огромна културна значимост. У много народи, мечът е свещено оръжие, което се предава от поколение на поколение, получавайки свое собствено име и почетно място сред домашните и родовите светини. На мечовете се приписват магически сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни явления водят до създаването на поредица от митове и легенди, които разказват историята на вълшебните, божествени оръжия.

gettyimages-534293472-594x594

Без съмнение, най-прочутият меч в историята е „Ескалибур“ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той съвсем не е единственото оръжие, превърнало се в легенда. „Дурендал“, мечът на легендарният рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските легенди. На широка популярност през средните векове се радвал и т.нар. Меч на Атила, описан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – древният бог на войната, наричан от гърците Арес.

Комбинацията от собствената магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, свързан с ковашкия занаят, създават своеобразна културна амалгама. Всеки етап от „битието“ на меча е специален и натоварен със символика. Изковаването на оръжието е фактически сакрален процес, в който освен чисто техническото майсторство на ковача, се вплитат наричания, заклинания и прорицания за бъдещето на войните, които ще боравят с него. В последствие този процес се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така например, според древна традиция, запазена и у нас, хладното оръжие се откупува с пари, за да не бъде откупено в последствие от кръвта на своя стопанин.

gettyimages-50699053-594x594

Сакрален е и самият процес на употреба на меча. Дуелите между двама души са натоварени с огромно количество символика. Тези битки се превръщат в своеобразни ритуали, които се откриват по определена формула, протичат в определен ред и завършват отново по силата на традицията. През вековете са се запазили различни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до пускане на първа кръв, а трети – до смърт на единия опонент. Всички тези видове противоборства са залегнали в основата на различни културни явления и традиции. Пак от тях водят своите корени и съвременните спортове, които са разновидност на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за отнемане на живота, мечът често пъти символизира доблестта и спазената клетва. Именно поради тази причина, през средните векове владетелите използвали мечове за да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достойнство, така и мощта на самата вещ като атрибут, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 г. пр. Хр., в разгара на Бронзовата епоха. Оръжието бързо се разпространява върху цялата територия на Евразия и бързо се налага като водещо нападателно средство както за пехотата, така и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо започва да се развива в различни форми и видове, отговарящи на конкретната цел, с която се изработва оръжието – за дуели, за открити сражения или за употреба от конски гръб.

gettyimages-122320427-594x594

Първите популярни бронзови мечове се появяват в Европа около 1300 г. пр. Хр. – т.нар Науе II. Най-ранните известни примери за този тип оръжие са намерени в Северна Италия, а в последствие техниката и дизайна се разпространяват из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия около век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се превръща в модел, по който се изработват и по-късни образци, включително и такива, направени от желязо. Успоредно с развитието на изработката на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят местни школи, които боравят с по-различни техники за изработване на оръжието. Китайците например използват доста повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека сърцевина и по-твърди ръбове.

 

С настъпването на Желязната епоха, в развитието на мечовете се появява една важна разлика спрямо по-ранния период. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете вече могат да се изработват с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това увеличава техния обсег, както и възможностите за оформяне на острието. Първоначално, железните мечове не се отличават твърде много от бронзовите като здравина поради използването на сходен метод за обработка. В последствие, някъде около 1100-та година пр. Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „закаляване“ на стоманата чрез потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава допълнителна твърдост и якост. С навлизане на стоманата като подобрена форма на желязото, качеството на мечовете се повишава значително спрямо предходните периоди. Пак около началото на първото хилядолетие преди Христа се забелязва и появата на особен ритуал – полагането на „убити“ мечове – изкривени на 180 градуса, с цел да символизират краят на силата на погребания боец.

Saber_with_Scabbard_and_Belt_Hook_(清_腰刀)_MET_DP-834-001

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата епоха, през Желязната ера в различните части на Евразия се появяват множество типове мечове. В Китай например се налагат три основни вида – дао (извит меч с едно острие), дзиан (двуостър, прав меч) и т.нар „противокавалерийски“ мечове жанмадао (извити, големи оръжия, с широко острие).  В Европа, най-популярни били гръцките ксифос (къс, двуостър меч) и подобният на него римски гладиус. Тези оръжия с дължина до 70 см се използвали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се обяснява и тяхната малка дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето древно название – акинак.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога почти до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се отбележи за наличието на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били изработени от стомана, познатата в България като „дамаскинска“. Тя станала изключително популярна сред близкоизточните майстори заради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана всъщност е от Индия, където местните майстори създали рецептата за специфичната комбинация от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Spadalongobarda_270

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните векове били силно повлияни от късноримската спата – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като влияние от източните народи. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В последствие с обогатяването и подобряването на технологиите за изработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват легендарни качества. Мечовете, изработвани от франките били толкова ценни, че крал Шарл Плешивия забранил техния износ през IX век, за да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в употреба предпазителите, които станали много популярни заради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток продължило да навлиза използването на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефективен кавалерийски бой. Тези извити оръжия се използвали от всички големи армии в Източна Европа. По подобен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – скимитар-и и по-късните шамшири, които се появили под влиянието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

gettyimages-148187026-594x594

В Япония, мечовете еволюирали най-вече под китайско влияние. Едва около X век сл. Хр., започнало изковаването на т.нар. „древни мечове“, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било характерно със своето извито острие и кръгъл предпазител. Именно на негова основа и под влияние на сътресенията, свързани с периода на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните типове мечове – катана-та. Нейната окончателна еволюция завършва чак през XVI век, в края на периода Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които днес се радват на световна слава.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат вреда на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази тенденция е XV-XVI век с появата на цвайхендер-ите -огромни оръжия за две ръце, използвани от германските наемници – прочутите ландскехти.

gettyimages-109327734-594x594

С появата на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската конница, мечовете също променят своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата,  със значително по-тънко острие и сложен гард пред ръкохватката, разработен за обезоръжаване на противника, особено по време на дуел. В следствие от различните фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите започва да варира, като през XVII век се наблюдава най-широкият спектър от версии на оръжието. За разлика от средните векове, през Ренесанса и Ранномодерната епоха, мечовете вече не са масово пехотно оръжие и стават достояние само на по-заможните прослойки. Това се допълва и  от появата на щиковете в края на XVII век, които се превръщат в основно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възстановяването на кавалерията като ефективно звено на бойното поле, кавалерийските саби преживяват своеобразен ренесанс  в Европа. В последствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този тип саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в употреба чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматични пистолети. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро церемониален атрибут, отколкото реално оръжие за бой. Изключение правят японските офицери, които и през ВСВ продължават да използват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на обикновен пехотинец или с тях борави някой персонаж от древна легенда, мечовете и до днес пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „едно елегантно оръжие от една по-цивилизована епоха“.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Фреди Меркюри и Майкъл Джексън – бурно приятелство, три общи песни и раздяла заради лама

| от Тодор Ковачев |

Те са двама от най-обичаните певци на всички времена. Фронтменът на една от най-великите рок групи и Краля на попа.

Легенди от златната ера на музиката, които се оказали притеглени един към друг във важен етап от своите кариери и между тях възникнала голяма дружба.

Как се е развило приятелството между Фреди Меркюри и Майкъл Джексън, как е довело до три записани дуета и защо двамата така и не ги издадоха?

Животът трябва да е повече от това

Животът трябва да е повече от това

Как да се справим със свят без любов?

Като лекуваме разбитите сърца и плачещите лица“

Това пеят Фреди и Джако в един от дуетите си в началото на 80-те. Тогава Меркюри вече е звезда с Queen, а Майкъл точно завършва шестия си албум, който впоследствие ще се издигне в челото на най-прочутите и продавани албуми в историята – Thriller.

През 1983 г. те се срещнали няколко пъти в дома на Джако и направили демо записи на три съвместни песни – State of Shock, Victory и цитираната There Must Be More to Life Than This.

За жалост, и двамата се оказали твърде заети с останалите си дейности и не успели да завършат песните. Освен това отношенията им се влошили и дуетите им потънали в прах за десетилетия напред.

През 2011 г. обаче се заговори за довършване на песните - тогава китаристът на Queen Брайън Мей и барабанистът Роджър Тейлър получиха разрешение да работят по дуетите на Фреди и Майкъл от управителите на имуществото на Джексън, които държат правата върху всички негови записи.

В крайна сметка само There Must Be More to Life Than This беше издадена по този начин и попадна в албума с компилации Queen Forever, но маниаците на теми Фреди и Queen вече я познаваха под други форми – защото Меркюри я беше записал самостоятелно и включил в първия си солов албум Mr. Bad Guy. А и нейна ранна демо версия с вокалите на двамата отдавна беше налична онлайн.

Друга от песните, State of Shock, беше издадена от Майкъл Джексън в дует с Мик Джагър от Rolling Stones и всъщност се беше превърнала в най-големия хит от албума Victory на The Jacksons, фамилната формация на Майкъл и братята му.

Но какво, освен музиката, е свързвало Фреди и Джако?

gettyimages-75509449-594x594

Очевидни са общите страни в характерите им – на сцената и двамата бяха ненадминати шоумени, но извън нея често се оказвали неразбрани самотници.

„Мисля, че съм сред най-самотните хора на земята“, казва Майкъл в един от най-известните си цитати, а Фреди сякаш му отговаря: „Можеш да имаш всичко на този свят и пак да си най-самотният човек, това е жестока, горчива самота“.

Не е трудно да открием и други прилики между тях – от бурния им личен живот, през болезнения им перфекционизъм, та чак до ранната им смърт (Фреди почина на 45 г., Майкъл на 50).

По-добра представа за взаимоотношенията им създава една случка от 80-те, описана от журналистката Джери Хърши за Rolling Stone:
„Майкъл вежливо се опитва да заобиколи настъпателна млада жена, оборудвана с най-модерна телевизионна техника. Тя запречва коридора, който води до лабиринта от съблекални под залата L. A. Forum.
„Мога ли да кажа на зрителите си, че Майкъл Джексън е фен на Queen?“,
пита дамата. „Фен съм на Фреди Меркюри“, отговаря Джако, докато се изнизва покрай нея в огромното помещение, пренаселено от музикантите на Queen и хора от техния щаб.
Набит човек с вид на ръгбист подлага Фреди Меркюри на старателна загрявка, която трябва да прекара уморените мускули на вокалиста през последния концерт от американското му турне.
Цялата група е в настроение.
Майкъл тихо и срамежливо стои до вратата, докато Фреди не го съзира.


Фреди
скача отгоре му като див ротвайлер и без малко да смаже слабичкия Майк в прегръдката си. Двамата падат върху някакъв огромен куфар, който се отваря и изсипва отгоре им купчина бандажи. Майкъл възкликва с виснало чене: „Оооо, Фреди! Какво е това?“
Златен шлем за американски футбол изпада и се призем
ява върху планината от бельо. „Рокендрола е мъжка работа, малки братко“, гръмва гласът на Фреди. Майкъл се усмихва и се интересува дали домакинът му наистина е прекарал последния си рожден ден, висейки гол от полилей. Меркюри се изчервява…“

Всъщност двамата се запознали именно когато Майкъл посетил няколко концерта на Queen от американското им турне през 1980 г.

Фреди разказва, че постепенно двамата започнали да излизат заедно и се виждали често. Но точно в този период известността на Майкъл добила чудовищни размери покрай албума Thriller, а това многократно увеличило и ангажиментите му.

gettyimages-88688373-594x594

Бившият мениджър на Queen Джим „Маями“ Бийч разкрива пред Times и друга причина двамата да не довършат общите си песни.

Отношенията им започнали да се влошават и Джексън внесъл напрежение, защото имал лама за домашен любимец и я водел в звукозаписното студио. „Меркюри ми се обади и каза: „Маями, скъпи, можеш ли да наминеш? Трябва да ме измъкнеш оттук, записвам с лама“, разказва продуцентът.

Но въпреки относителната краткост на приятелството им, по всичко личи, че двамата са оказали доста позитивно влияние един на друг. Майкъл Джексън даже изиграл водеща роля за едно съществено решение в историята на Queen.

Джако бил запознат с материала за подготвяния нов албум на групата The Game и особено голямо впечатление му направила една от песните – Another One Bites the Dust, композиция не на Фреди, а на басиста на Queen Джон Дийкън.

Нея трябва да издадете като отделен сингъл“, постоянно казвал Джако на Фреди и прогнозирал, че ще оглави класациите.

В началото групата имала други идеи, но Меркюри решил да го послуша. Резултатът: Another One Bites the Dust остава сред най-популярните и успешни сингли на Queen с над 7 милиона продажби, а бързо след издаването му музикалните класации били напълно покорени, особено в родината на Майкъл Джексън Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Изящният живот и грозната смърт на една забележителна красавица

| от |

Сега ще ви разкажем за окаяния край на един ярък живот. Ема Лион е родена през 1765 г. в района на Уиръл южно от Биркенхед. Баща й, който е ковач, почива, когато тя е още бебе, и затова е отгледана от майка си в Хавардън,  графство Флинт (в Северен Уелс).

Колко и какво образование е успяла да получи, не е ясно – знаем, че правописът й никога не достига някакво кой знае какво. Но тя има един друг плюс – невероятната си красота.

George Romney - Lady Hamilton as Circe

Именно невероятно добрият й външен вид в съчетание с нейната жизнена личност и безгрижно отношение към секса я запращат като с ракета високо над работническата класа и в обществото на богатите и известните. В тийнейджърските си години Ема работи като прислужница за различни семейства в Хавардън, а по-късно и в Лондон.

Няма сигурни доказателства, че тя някога е била точно проститутка, но нейната „шавливост“, както тя я нарича, привлича вниманието на богатите млади аристократи. Твърди се, че тя ги е примамвала като е танцувала гола по масите в домовете им. Така през 1782 г., когато е само на 17, ражда дъщеря на един от тези младежи. След това тя се мести с негов приятел, Чарлз Франсис Гревил, който я подслонил в неговия дом в Лондон и й предоставил уроци по музика и рисуване. Чрез него тя се срещна с художника Джордж Ромни, който по-късно ще нарисува много нейни омайни портрети (както и Джошуа Рейнолдс и Томас Лорънс).

Sir William Hamilton by David Allan

Сър Уилям Хамилтън

Гревил стоварва Ема на своя възрастен чичо вдовец, сър Уилям Хамилтън, в замяна на това Хамилтън да направи Гревил негов наследник. Хамилтън е посланик в Кралството на двете Сицилии и през 1786 г. Ема пристига в Неапол като според нея е там на почивка с него. Когато открива истината, тя съвсем разбираемо побеснява. Хамилтън обаче я обожавал и ухажвал като в крайна сметка успява да я и спечели. Някои англичани от обкръжението им се подиграваха на плебейския й акцент, но тя и Хамилтън се преместват в най-висшето неаполитанско общество и тя става много близка с кралица Мария Каролина. Хамилтън беше церемониалмайстор на представянията на кралицата – „Нагласи“, когато тя позира в понякога нелепи костюми като герои от гръко-римската митология.

Когато се оженил за Ема през 1791 г., той бил на 60, а тя на 26.

HoratioNelson1

Хорацио Нелсън

Именно в Неапол две години по-късно Ема се запознава за първи път с Хорацио Нелсън, който тогава бил капитан на HMS Агамемнон. Той и семейство Хамилтън стават близки приятели и Нелсън се влюбва крайно в момичето. Когато тримата се връщат в Англия заедно, техен приближен отбеляза, че Ема води Нелсън „като дресьор мечка“. Капитанът оставя жена си и заживява заедно със семейство Хамилтън в къща в Пикадили, описвайки цялата компания като „трима обединени в едно“. Тя ражда на Нелсън дъщеря, Хоратия, през януари 1801 г. и след това тримата-в-едно се местят в Мертън Плейс, къща близо до Уондсуърт. Те я възстановяват и Ема я превръща в храм на поклонението на Нелсън. Неговата слава и възхищение, на което се радваше във флота и въобще в държавата като цяло, се издигнаха до размерите на Еверест.

Ема се забавляваше с него и смъртта му в битка при Трафалгар през 1805 г. й идва като катастрофа. Когато новината за кончината му пристига в Мертън Плейс, тя няколко дни по-късно пише, че „изкрещях и паднах назад“ и не може да говори около десет часа. Не знаеше как можеше да продължи да живее по-нататък. В края на ноември тя написва: „Животът за мен не си струва да се живее повече. Живях за него. Неговата слава прославях… Но не мога да продължа. Сърцето и главата ми вече ги няма.“

Правителството, което даваше пари и отличия на семейството на Нелсън, игнорира Ема. Хамилтън й беше оставил пари, когато умира през 1803 г., както и Нелсън, който също й оставя Мертън Плейс, но брат му, Уилям, сега граф, не й даде всички пари и Ема, която беше свикнала с живота в шампанско и лукс, сега беше пристрастен към алкохола.

Emma, Lady Hamilton by George Romney

Тя трябваше да продаде Мертън Плейс и през 1813 г. беше арестувана заради дългове и изпратена в затвора в Саутуарк, въпреки че й беше позволено да обитава няколко стаи близо до затвора с младата си дъщеря Хоратия. Нейни приятели в крайна сметка събират пари за нея, което й позволява да отиде през Канала до Кале с Хоратия през юли 1814 г. Те живееха в тесни, мрачни квартири и според Хоратия Ема прекарваше дните си в леглото, пиейки. Вероятно цироза на черния дроб е причината за смъртта й в началото на следващата година на 49-годишна възраст. Погребана е в гробището на църквата „Сейнт Пиер“ и се твърди, че на погребението й са присъствали, от уважение към Нелсън, капитаните на всеки английски кораб в пристанището в Кале.

През 1994 г. е открит неин мемориал в сегашния Парк Ришельо в Кале.

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Иван Ведър и началото на масонството в държавата ни

| от |

Истинското му име Данаил Николов, но е известен и с няколко псевдонима като Яни Ингилиз, Ованес Eфенди, Денкооглу (от Деню, Данаил).

Когато е още млад, неговият баща, уста Карастоян (през турското „уста“ от арабското „устаз“ – майстор, учител, професор), построява цяла къща на местния турски големец. Той обаче не му плаща, което довежда до бой с ножове и за да предпази баща си, Данаил убива турчина. В резултат на убийството, той променя името си и заживява под прикритие.

Научава доста езици в колежа в Малта и следва в медицинското училище в Букурещ, където също така професорите д-р Петър Протич и д-р Георги Атанасович му дават прякора Ведрий, заради открития му характер. Работи дълго време с езици, докато е моряк, преводач и преподавател, а по време на Кримската война обикаля из черноморските пристанища, вероятно като руски разузнавач. По време на Руско-турската война пък заради неговата решителна намеса в град Русе се отменя решението на Делавер паша да изколи голяма част от населението на града.

За Русе работи и по първата железопътна линия Русе-Варна. Жени се за дъщерята на уважаван русенски архитект, преподава в Робърт колеж в Цариград, търговски представител е в Манчестър и кореспондент на европейски вестници.

Данаил Николов / Иван Ведър

За масонството в България се знае малко – първите масонски братства на територията й са от първата половина на 19 век. Те са били съставени от хора от всякакъв произход – българи, гърци, евреи, турци, руснаци, италианци, испанци, французи, като ложи имало в Русе, Видин, Свищов, Варна.

На 12 декември 1863 г. в цариградския клон на Oriental Lodge No 687 Иван Ведър е посветен в масонството и става първият български масон като поставя началото на семейната масонска традиция, която продължава и до днес повече от 140 години.

Той в последствие успява да достигне до 33-ата степен – последна според Стария и Приет шотландски ритуал. Този висок ранг ще му послужи в една ситуация на живот и смърт (всъщност много животи и много смърти). В края на август 1877 г. руските войски сриват със земята турската махала в Русе. Това, разбира се, вбесява турското началство на града и то решава да изколи цялото българско население. Всички българи са заведени при Владиковата бахча (днес Парк на младежта), където прекарват няколко дни. Междувременно къщата на Ведър е обградена, но той все пак успява да излезе след като дава подкуп от една торба злато. Отива при италианския консул Енрике де Губернатис и заедно с него и с влиятелния турчин хаджи Мехмед Алия се качват до хълма Левента, за да лобират при командващия египетските войски, разположени около града, Делавер паша. Когато влизат при пашата, и тримата правят масонски знак с ръка. Разбирайки, че говори с по-висш по степен масонски брат, той обещава на Иван братско съдействие. Когато се връща от Левента, делегацията заварва населението на града обградено от египетски аскери, които го пазят от черкезите и башибозуците. В резултат са спасени от сигурна смърт около 4000 русенци, а сградите в града не са опожарени.

Трябва да се отбележи, че по време на Първата и Втората Български Държави (681 – 1396) не са правени проучвания за съществуването на организирано масонство по нашите земи, но като се има предвид, че пътят към Йерусалим минава от тук и че сме сравнително близо, може да се предположи, че едни такива проучвания биха дали любопитни резултати.

Масонство у нас започва да се разпространява с началото на Третата Българска Държава (1878). Иван Ведър инсталира първата българска ложа „Балканска Звезда“ (Etoile des Balkans) в Русе на 20 март 1880 г. Тя  получава светлина от Великия Изток на Португалия с номер 134. През 1883 г. под номер 162 на Великия Изток на Португалия се създава ложа „Братство“ в столицата София.

Измежду членовете на „Балканска Звезда“ са Никола Обретенов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов, Тома Кърджиев, а инкогнито я посещава и бъдещият княз Александър Батенберг.

20140625 Rousse 100

Пантеона на възрожденците

Иван Ведър завещава всичките си притежания на държавата като казва, че образованието и възпитанието, което е дал на децата си, е достатъчно. Костите му са пренесени в Пантеона на Възрожденците при изграждането му през 1978 г., а в близост е издигнат паметник в негова чест. Съвременните масонски организации в България имат орден с неговото име.

Масонството среща обаче и доста проблеми. „Балканска звезда“ съществува само 3 години след което се разпада заради преминаването на голяма част от членовете й към партизанското движение. Понеже масонството в държавата е до голяма степен като самата държава – младоти неопитно – то не успява да се разграничи от избухналите политически противоречия и междуличностни конфронтации. Това налага Иван Ведър да приспи ложа „Балканска звезда“ окончателно през 1887 г. През 1883 г. в София е основана друга ложа „Братство“, която обаче аналогично има кратък живот – до 1887, когато е приспана поради бурната политическа обстановка.

В края на 19 и началото на 20 век масонските идеи виждат популярност, но организационно все още няма български ложи. Така 1917 г. се превръща в най-важната година в съществуването на масонството в България, защото тогава е създадена Великата Символична ложа на България с две съставни ложи – реактивираната малко след края на балканските ложа „Заря“ през 1914 г. в София и ложа „Светлина“ с общо 100 члена. Извършват се всички необходими формалности по учредяването на една ложа –  приема се устав, установява се управителен съвет, започват и действия, свързани с признаването й. През 1919г. на 22-23 юни е свикан и първият Велик Събор на Великата Символична ложа на България, където се утвърждава документацията за самостоятелното й съществуване и така към голямото семейство на световното масонство се присъединява още един член.

Великата Символична ложа на България бързо разширила своето влияние. В нея работят видни личности: политически дейци, университетски преподаватели, банкери, висши военни… Както може би всички бихме очаквали за една масонска ложа.

Първата световна война затруднила изключително много развитието на масонството, защото довежда до диференциране на братята по света, като националните ложи застават зад своите правителства. Това затруднило международните контакти между Великите ложи и довело до нарушаване на наднационалния принцип в масонството.

След Първата световна война масонството се изправя пред няколко проблема, един от които е войнишкото въстание през септември 1918. То е било потушено от генерал Протогеров – пръв велик майстор на Великата ложа. Следва набиращите сила комунисти – в началото на 1920 г. на зидарско събрание дори е обсъдена опасността от комунистическа революция. В края на 20-те и началото на 30-те години на 20 век, се появяват и крайните националисти – особено активни срещу масонството са „Родна защита“, Съюзът на българските национални легиони, „Ратник“, Съюзът на запасните офицери.

На 23 януари 1941г., когато влиза в сила приетия от Народното Събрание Закон за Защита на Нацията, с който се забранява съществуването на масонските ложи в България и съответно Великата ложа е забранена, класифицирайки я като тайна организация, която пропагандира интересите на западните демокрации, които според закона са вредни за българските държавни интереси. Някои от братята масони попадат под ударите на народния съд и са осъдени на смърт само на основанието на това че са били членове на ложи. Самото масонство е публично обявено от комунистическият режим за агентура на чужди шпионски централи.

След демократичните промени, масонството отново се възражда, но заедно с него и неговите проблеми, които вече са значително по-различни…

 
 
Коментарите са изключени