Съвместна декларация на Президента и на Министър-председателя на Република България

| от |

rosen-plevneliev

Гражданската война в Сирия продължава вече трета година. Кръвопролитията отнеха живота на повече от сто хиляди души, а милиони сирийци бяха прокудени от домовете си. Един горд народ с богата история и култура сега е подложен на изпитание и болка. Бежанската вълна от Сирия е провокирана от конфликт, който разрушава милиони човешки съдби. В страната ни идват хора, бягащи от злото на войната.

България е длъжна да се отнесе отговорно към този проблем в името на универсалните ценности, които поставят живота и правата на човека като най-висши блага.

Българският народ е доказал в годините своята толерантност и солидарност към хората, изпаднали в беда. Това е част от нашата национална култура и основателен повод за гордост.

Въпросът с бежанците и хората, търсещи закрила, не бива да се политизира. Всяка държава има своите механизми да се справи с нелегалната имиграция, но бежанците се нуждаят от специален подход и не е случайно, че те са обект и на международноправна закрила.

Насаждането на страх и омраза, противопоставянето на различни групи в обществото, е опасно и по никакъв начин не бива да се толерира. Не бива да се спекулира относно материалното и финансово обезпечаване на бежанците. То няма да засегне социалните плащания към българските граждани, нито ще се отрази на работните места или на пенсиите на нашите родители. Бягащите от войната сирийци не идват в страната ни от добро. Те не искат нашите пари. Те просто търсят помощ и закрила. Затова е важно всички граждани и общественици да подходят с разум и отговорност. Ксенофобията и псевдонационализмът могат да нанесат сериозен удар с дългосрочни последици върху европейския облик и репутацията на страната. Те разрушават обществото отвътре.

През последните дни станахме свидетели на тревожни инциденти, криминални актове на нападения, съчетани с опити за всяване на омраза и призиви за изгонване на бежанците. Налагането на ненавист и нетърпимост към различния и настройването на хората едни срещу други, както и заиграването с етническия мир, са крайно опасни и неприемливи действия, които категорично трябва да бъдат осъдени.

Усилията на всички граждани, политици и институции трябва да се насочат към предотвратяване на подобни случаи в бъдеще, за успокояване на напрежението и за спиране на насаждането на омраза и на разделение в обществото. Важна е и адекватната реакция от правоохранителните органи.

Отправяме апел към всички за солидарност и за съпричастност към страданието на бежанците, потърсили закрила в страната ни. Нека всички ние докажем своята хуманност и цивилизационен избор.

 
 

Човек, който разбира от всичко по фейсбук: Не разбирам въпроса ви

| от Интервюто взе Антония Антонова |

Стамат Хаджитошев не се определя като инфлуенсер и даже се подиграва на това явление във виртуалната реалност, но все пак е човек, който получава по поне 300 реакции под всеки свой пост във фейбсук, без значение за какво става дума в него.

От шега за някой в парламента, през шега за Илон Мъск как пуши трева, до нещо, което не е шега и никой не разбира, но всички си мислят, че явно е шега или пък просто картинка със зайци, които гледат залеза в Люлин планина.

През 2014 година личният профил на Хаджитошев се прочува с критичните, саркастични и веселяшки статуси, засягащи различни наболели въпроси от политическия и обществен живот в страната, но днес той вече е уморен и намразен от всички свои близки човек, тъй като едва ги различава един от друг, защото не е бил офлайн от 4 години и съответно ги е виждал само на селфи.

Въпреки това популярността му расте главоломно. Срещаме се два дни след като достига рекордните три милиарда и осемстотин хиляди реакции под пост със следното съдържание: „Ето пост по-тъп от виц на Къци“, за да научим как се постига подобен безпрецедентен успех в страна с има-нема 7 милиона жители, повечето от които – функционално неграмотни.

Здравейте, вие сте известен политически анализатор, но във фейсбук профила си коментирате също литература, кино, театър, наука, бъдеще, роботика, хранене, всичко това разбира се – с хумор и закачка. В смисъл – нямате нито един сериозен статус, дето да не си умреме от смях на него. Има ли нещо, от което не разбирате?

Не разбирам въпроса ви.

Чувствам се глупав и по-малко остроумен от вас. Кажете един въпрос, който ще разберете. Не искам да ви противореча или нещо…

Обикновено публикувам толкова двусмислени, саркастични, завъртяни, неясни, но винаги хипер смешни и мега забавни статуси, че досега никой за нищо не е дръзвал да ми противоречи.

Стараете ли се да измисляте наистина смешни неща? И има ли смисъл? Когато хората решат, че някой в интернета е много популярен, готин и забавен, все тая е какво публикува той в крайна сметка.

Ако трябва да съм честен – една година пусках истински смешки и се стараех, в момента всичко, дето ми мине през ума, го публикувам и пак имам милиони лайкове и реакции.

Какъв тип съдържание публикувате на стената си?

Обикновено се подигравам на хората и ги хейтя, но толкова завоалириано и привидно дълбокомислено-хумористично, че те ми харесват статусите, защото искат да се причислят към тези, които хейтим тъпите, без да осъзнават, че те самите са тъпите и реално визирам тях.

Понякога пускам клипове на гаражни пуерторикански мелодик метал групи, които пак се радват на завиден успех, повече дори, отколкото в официалните страници на самите групи, защото хората обичат да изглеждат сякаш харесват неща, които другите не разбират. Това ги прави много умни, освободени и готини на вид. Особено ако не са.

Ако някой ме пита какво е това му се подигравам тънко и го карам да се комплексира, че има ниска музикална култура за разлика от мен.

Виждаме, че сте си приятел с други хора, които останалите смятат за умни и известни в социалната мрежа.

Да, имаме негласна договорка да си шерваме неща един на друг, да се подкрепяме, да се тагваме, да коментираме един на друг статуси по всякакви въпроси – от футбол, през Биг Брадър, международно положение, кулинария и най-вече колко тъпи са другите хора, ама пак отдалече и завоалирано, и да не е злобарско.

Не е ли уморително човек денонощно да е оригинален, забавен, креативен, нестандартен, продуктивен?

Понякога ме мързи да следя всяка простотия, която се случва в държавата и да си правя забавен колаж с нея за корица, ма к’во да направя. Някои хора на полето работят, мойта е лесна.

Наистина ли чак толкова живо ви интересува всичко извън вашия личен живот? Кога успявате хем да си уредите битово-семейните въпроси, хем да знаете какво е казал Бойко Борисов на среща с китайци утре?

Случвало се е да отпушвам сифон с едната ръка в гумена ръкавица, а с другата – да пускам статус как отпушвам сифон с препратки към хора от парламента, Валентин Кулагин, движението по пътищата, фиминзма, филе Елена и какво ли не. Просто комбинирам нещата. Всяка ситуация от личния ми живот може да бъде повод за публикация по някаква по-мащабна тема.

Роднините ви как приемат това?

Те вече знаят, че писането на супер остроумни статуси през час и двайсе минути и печеленето на лайкове от хора, които нямат никакво значение, ме кефи повече от тях и са го приели, какво да правят? Какво по-конкретно да правят, не разбирам?

Ок, сега пак се чувствам глупав, все едно съм задал неуместен въпрос.

Ами да, ако това беше коментар под мой статус демонстративно нямаше да ви го лайкна, но щях да отговоря нещо свръх остроумно, с което да ви затапя и то да събере пет милиона лайка от мои фенове, и да изпитвате тревожност цяла седмица, че нещо не сте достатъчно як и повече никога да не коментирате на стената ми тъпи неща. Нещо, свързано с шеги за смърт и политици.

Някои хора ви сравняват с инфлуенсера ИванOFF, но вие му се подигравате и се разграничавате от него по типичния за вас начин – никой нищо не може да ви каже, защото колкото сте забавен, толкова сте пасивно – агресивен и хората ги е страх.

Да, така е. Но, вижте, аз съм си нормален човек. И аз се храня, и аз ходя до тоалетната и аз бях на юбилея „10 дена бар Среда“…. Какво да ви кажа за ИванOFF… Там, където той е тръгнал, аз….

Научете какво казва Хаджитошев за ИванOFF в дебютния му роман “Хаджитошев 2.0“, който излиза на пазара утре и се очаква да бие Венета Райкова по продажби, което е вече прекалено.

 
 

Кен Киси: „По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

| от chronicle.bg |

Днес ще оставим думите на един от най-значимите писатели на миналия век да говорят сами за него. Кенет Елтън Киси, известен просто като Кен Киси, е американски автор, който получава световно признание с романа си „Полет над кукувиче гнездо“, публикуван през 1962 г. и екранизиран през 1975 г. Филмът сам по себе си е класика – той е един от трите филма, спечелили „Големите 5″ – награди „Оскар“ за най-добър филм, режисура, сценарии, актьор (Джак Никълсън) и актриса (Луиз Флечър). „Полет на кукувиче гнездо“ е знаков роман в историята не само на литературата.

Авторът му е герой на контракултурата от 60-те, един от спомогналите за възхода на хипитата.

Романът се ражда, след като Киси се записва на курс по творческо писане при писателя Уолъс Стегнър. Първата му книга е непубликуваният роман „ZOO“ („Зоопарк“) и в нея се разказва за битниците от Сан Франциско. По-късно става платен доброволец в клиника, където трябва да приема наркотици, влияещи на ума, и да докладва ефектите им. Така се появява фонът в „Полет над кукувиче гнездо“. Всичко останало е някъде между реалността, приемането на редица вещества и гения на Киси.

В чест на 83-годишнината от рождението на Киси, споделяме любимите ни негови думи.

ken_kesey_980

От „Полет над кукувиче гнездо“

„Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.“

„Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието – единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката.“

„Разкош голям не искам – мангизи само в джо-о-оба, а кой не ме харесва, да си намери гро-о-оба.“

„Господи, в каква бездна от апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!“

„Щом изгубиш смеха значи си изгубил опорната си точка. Оставили се някой мъж да го мачка жена, дотам че да не се смее, той трябва да знае, че е изгубил едно от най-силните си оръжия. И ще започне да мисли, че тя е по-силна от него.“

„Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето обществото!“

„За да станеш първокласен мошеник, трябва да се научиш да отгатваш какво иска противникът ти, как да го накараш да си помисли, че ще го получи.“

„Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност.“

„Но поне опитах! По дяволите, поне това успях да направя!“

one-flew-over-the-cuckoos-nest
Кадър от филма на Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ (1975)

Кен Киси

„По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

„Този, който търси отмъщение, копае два гроба.“

„Вземи каквото можеш и остави останалото да мине покрай теб.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

„Не можеш да си наистина силен, докато не можеш да гледаш нещата от забавната страна.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

 
 

Хората, които преоткриха колелото!

| от chr.bg |

Днес по света има над един милиард велосипеда, което ги прави най-масово разпространеното транспортно средство. Първите велосипеди виждат бял свят в Европа още през XVIII-XIX век. На външен вид са се различавали от днешните, но като принципно устройство са били същите. Впоследствие се появяват веригата, спирачките, скоростите и най-различни други подобрения.

В много градове по света съществуват велосипедни алеи и велосипедни ленти, предназначени само за велосипедисти, които са специално обозначени и обикновено са разположени в най-дясната част на автомобилното платно (при дясноориентирано движение). Напоследък в някои по-големи градове се създават паркинги и спортни площадки за велосипеди.

Първият български велосипед, наречен „паяк“, е конструиран през 1880 г. от Гено Стоянов – Арабаджията, майстор-каруцар от Нова Загора.

Днес има всякакви адаптации на това велико изобретение. В галерията ни сме събрали само малка част от тях!

 
 

София е дом

| от Антония Антонова |

Когато бях на 20, си мислех, че никога няма да заживея в този голям град, в който можеш да се изгубиш, можеш да изчезнеш или още по-страшното – да бъдеш незабележим.

Всеки 20-годишен човек е забележителен, всеки 20-годишен е огън и блясък, дори да е затворен, умълчан, проклет и тъжен, дори да бъде плах. Особено тогава. Да си на 20 е звезди и вечност само по себе си.

После спрях да пътувам всеки ден за лекции с влака от съседния малък град и се нанесох в празния люлински апартамент с една раница живот на рамо. Баба ми и дядо ми ми подариха пералня, събрах пари за легло.

Гледката от прозореца беше абсурдна, зловеща, постсоциалистическа, кафява, нямаща нищо общо с гледката ми дотогава, с планините ми, с дърветата ми, с живота ми, с любовите ми.

Харесвах я. Исках да викна една приятелка художник да ми я нарисува на стената в хола – всички тези панелни блокове – по-високи и по-ниски. Да гледа през прозореца, да попива цветовете и балконите им, прането, телевизорите, коледните лампички, цветните мушката, семейните скандали, литрите ракия, кучета и котки, всичко и да го налива у дома ми, да го рисува с шарена ръка, за да го прегръщам по-бързо и да го чувствам по-близък този град, в който ще живея.

После забелязах Западен парк – той се вижда като погледнеш надясно от балкона ми – зелен, огромен, страшен, влажен. Днес тичам там и го обичам, както обичам пазара „Димитър Петков” и всички малки улици в центъра на София от март до октомври, както обичам шумните барове в тъмните безистени, в широките подземия на града от ноември до февруари. И всички хора, които срещнах и останаха, и онези, които още не съм срещнала, но ще срещна в градския безкрай.

София е болезнено красива. Красотата – тя невинаги е пищна, нито нагласена, нито винаги зелена, нито винаги чиста или скромна, или някаква конкретна. Тя е красота и без грим, и без филтър, и без ред и с бетон, и с каруци, и с арматура и стъкло, и с лошия злокобен смог, от който искаме да я спасим, да я изтръгнем и да я притиснем към гърдите си, София, с отворени обятия и дробове, с пулсиращи сърца.

Никога не се превърнах в пребиваващ тук човек, който „си се прибира“ всеки уикенд, за да помъкне буркани, макар че само на 35 минути с влака от Централна гара е градчето ми – онова с другите гледки – в което обичам да се завръщам.

Не мисля, че мога да понесе да живея на място, което не обичам и не знам как хората с години прекарват работните си седмици и тревожните си нощи в град, който не ги приютява, който не им е дом.

Домът – той не е даденост. Човек може дълго време да се чувства бездомен у дома си.

Домът не е нито град, нито къща, нито човек, нито семейство. Домът усмихва и приспива като люлка. В него се случват неща, които не се случват другаде. Той пази тайни и сближава сърца. Ухае на храна и винаги нещо му е повредено, винаги нещо трябва да му се ремонтира. Защото домът не е изряден, нито конкретен, но е дом и това ни стига. Даже е много. Достатъчно.

София е дом.