Сърбия на два стола

| от |

в. „Политика“, Белград

Владимир Путин тук е мил гост и желан партньор. Неговата украинска авантюра в Сърбия бе схваната като израз на космическа справедливост, като отмъщение на православния праведник на лицемерния Запад. Но руската мощ не трябва да се надценява. Москва е далеч от Белград, а между тях са не само прозападни лидери, но и граждани на уплашените бивши „съветски сателити“, които в лицето на днешна Русия виждат „четвърти райх“.

По време на Студената война много страни се опитваха да бъдат странични наблюдатели, да гледат големия глобален мач, седейки на оградата. Повечето, рано или късно, заеха страна. Някои историци вярват, че окончателният изход е бил решен още в средата на шейсетте години, когато на страната на Запада застанаха Бразилия, Индонезия и Конго, „регионалните великани“.

Имаше чести притичвания в противниковия лагер, но малко страни успяваха за дълъг период да маневрират в тясното пространство на неопределеността. Титова Югославия сръчно лавираше между двете страни, макар комунистическото сърце на ръководството винаги да оставаше на източната страна.

Този голям успех стоеше в основата на самоуправното икономическо чудо и захаросания хибрид, който Радина Вучетич нарече „кока-кола социализъм“. Външната политика бе главният износен югославски продукт и осигуряваше завиден растеж на стандарта.

Имаше и други страни, на които географията и талантливото ръководство даваха възможност обилно да печелят от борбата на великаните – от Австрия до Сингапур. Макар че в умението да превръща външната политика в движещо гориво на икономиката никой не може да се мери с Хафез Асад, покойния президент на Сирия. Работещите в тази страна без големи природни ресурси работеха средно 37 минути дневно и имаха приличен стандарт и безплатно здравеопазване. Такова нещо днес е трудно да се повтори.

Новото съперничество не е глобално, съществува само една суперсила и на актьорите, които са близо до флуидната линия на сблъсъка между САЩ и Русия, няма да им бъде лесно да седят на два стола. Макар такава политика и днес да обещава голяма икономическа полза, тя носи немалко рискове. Затова не са прави нито онези, които твърдят, че поканата на Владимир Путин да дойде в Белград е била грешка, нито онези, които са убедени, че Сърбия тук няма какво да изгуби.

Главният коз в ръцете на властите е готовността на Вашингтон и Берлин, господарите на постдемократична „обединена Европа“, да затворят очи и да толерират външнополитическите залитания с цел достигане на онова, което виждат като устойчиво, трайно решение на балканския въпрос. Главният риск е свързан с последиците от евентуалния неуспех на политиката на необвързаност. Властите след пети октомври оставиха страната без стратегическа алтернатива. Не я предложиха и партиите, които са против влизането в Европейския съюз. Техният провал на изборите през март не е свързан само с контролираните медии и дългите пръсти на европеизираната политическа класа, обучена в Централноевропейския университет в Будапеща и дообучени в „работилници“ в хотел „Сплендид“ в Бечичи.

Във важните институции и големите политически партии преобладават хора, които свързват съдбата на страната с въвеждането на брюкселските закони. Бъдещето се мери в „глави“, а не в години. Когато нещо не върви, политическият елит обмисля как да промени гражданите, техния манталитет или съзнание, а не как да пригоди внесените правила към тукашните обстоятелства. По този въпрос новите власти не се различават от старите. Новите арабски приятели на Сърбия са толкова надеждни, колкото и малко по-старите, западни. Не трябва да се залъгваме. Във всички предишни случаи финансовата подкрепа на близкоизточни монархии за държави от нестабилните периферии на глобализирания свят, към които принадлежат и Балканите, бе свързана или с религията, или с осъществяването на дългосрочните американски интереси в тези региони. /БТА/

 
 
Коментарите са изключени за Сърбия на два стола