shareit

Русия и САЩ в състезание за създаването на хиперзвуково оръжие

| от |

Русия не отстъпва от САЩ при създаването на хиперзвуково оръжие, заяви руският вицепремиер Дмитрий Рогозин.


„Относно хиперзвуковите технологии, т.е. тези, при които скоростта на звука се надвишава над шест пъти – и американците, и ние провеждаме такива изследвания – това не е тайна. Тайна е всичко останало.“

В началото на лятото в Русия беше разработена програма за създаване на хиперзвуково оръжие. Програмата за разработване на такъв вид ракети не е новост, още по времето на СССР се е работело по тази технология. През 2009 руската държава възобнови работата по ракетите.

Според специалисти хиперзвуковите ракети могат да развиват скорост превишаваща скоростта на звука (1,200 км. в час) 10 и повече пъти. Такова оръжие се създава не за противоракетната отбрана, а за нейното унищожение, отбеляза заместник-директорът на Института за политически и военен анализ на Русия Александър Храмчихин:

„Това е ударно оръжие, а не противовъздушно и противоракетно. Неговото предимство преди всичко е в голямата скорост. За сметка на голямата скорост това оръжие има такава кинетична енергия, че по принцип може без да притежава ядрени и дори обикновени бойни части да унищожава целта именно с енергията на удара“

Известно е, че САЩ разработват хиперзвуково оръжие, което за тях открива перспективата за създаване на многофункционална ракета към 2015-2018 години.

Преди няколко месеца американската армия проведе първия успешен изпитателен полет на нов летателен апарат, чиято скорост надвишава над пет пъти скоростта на звука. За по-малко от половин час апаратът достигна Маршаловите острови, изминавайки около 2300 мили (близо 3700 км). Разработването на „Прогресивното хиперзвуково оръжие“ е част от новата военна програма на САЩ, чиято реализация ще позволи на американската армия да поразява с конвенционални оръжия обекти във всички точки на света за по-малко от 1 час.

Александър Храмчихин,  коментира американската амбиция така:  „не е факт, че към 2015 година САЩ ще разполагат с действащо хиперзвуково оръжие. И не просто с оръжие, а с комплекс от такива въоръжения. Трябва налице да има комплекс от въоръжения – не само носител на това оръжие, но и система за управление, за самонасочване към целта и много други неща, които влизат в понятието боен комплекс. Затова ние ще създаваме свои бойни комплекси на хипероръжие“.

Русия заема второ място в света по размер на изнасяната в чужбина продукция с военно предназначение. На първо място e САЩ.

 
 
Коментарите са изключени

„Библиотека с неща“ е една прекрасна идея

| от |

Какво е „Библиотека с неща“? Веднага даваме пример: „Библиотеката“ в Сакраменто, Калифорния, дава назаем всякакви неща, от които хората биха имали нужда от време на време, но не притежават и няма смисъл да си купуват. Инициатива е на Публичната библиотека в Сакраменто и има за цел да разшири предлаганите от това романтично звено на държавата услуги. Сред въпросните „неща“ има всичко – машина за ламиниране, музикални инструменти, цифрови фотоапарати, шевни машини и всякакви други уреди, технологии, машини и предмети

„Рядко се случва държавно предприятие с много ясна насоченост – книги – да има шанс да експериментира с нещо подобно“, казва Лори Истървуд от Публична библиотека в Сакраменто

Още през 70-те години в Съединените щати започват да се появяват подобни библиотеки, но само за инструменти – на снимката горе можете да видите едно подобно място. Днес има 40 библиотеки в цялата страна. В Колумб, Охайо, библиотеката с инструменти на RTCO разполага с близо 5000 инструмента, които се дават на заем на физически лица и организации с нестопанска цел.

Има и много с инструменти за дърводелство, дървообработване, градинарство, водопровод, електротехнически работи и зидария. Финансирането идва от общините, държавата, организации с нестопанска цел и частни дарители.

Има и библиотеки за семена – те се разпространяват и извън САЩ. И тъй като връщането на семена е невъзможно, библиотеките приемат вместо това семена от растения, които са поникнали от вече взетите семена.

Подобно на така наречените банки или трезори за семена, тези библиотеки служат и за съхранение на различни сортове растения през времето, както и за поддържане на биоразнообразие. Много от библиотеките имат редки семена на местни растения.

Освен инструменти и семена, самите библиотеки също са ценен ресурс за обществото. Те служат не само за складове на прашни стари аналогови книги. Изследователските библиотекари, например, могат да помогнат на посетителите да намерят редки книги, да оценяват достоверността на източници и да осигурят достъп до специализирани бази данни.

В същото време много библиотеки и ръководителите им намират нови полезни услуги, които да вършат, и така да развиват дейността си. Бъдещето на библиотеката като институция е малко неясно, но пък пълно с потенциал.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Военни Изцепки: Десантът В Галопили

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1914 г., светът е хвърлен в най-голямата война в дотогавашната история на човечеството. Това става и името, с което този конфликт остава известен до 1939г. – Голямата война. В първоначалният етап от войната, Германия и Австро-Унгария от Централните сили се изправят срещу Съглашението на Великобритания, Русия и Франция. Първите няколко месеца стават свидетели на поредица от открити сражения, в които новите достижения на индустрията превръщат бойните полета в месомелачки. За да избегнат прекомерните загуби на хора, основните армии се окопават в дълги стотици километри окопни системи. Войната се превръща от мобилна в позиционна. Наличието на ресурси в огромни количества се превръща в ключов момент от способността на всяка една държава да издържи на колосалното напрежение.

Към късната есен на 1914г., всеки от двата съюза търси начин да добави допълнителни участници в своите редици, с цел да разтегли фронтовете и да потърси пробив във вражеските коалиции. Именно по тази линия, в края на октомври, Османската империя е привлечена в лагера на Централните сили. Портата атакува руските позиции в Кавказ, а по море, набег на два германски бойни кораба през Проливите нанася сериозни поражения на едно от ключовите руски пристанища в Черно море – Одеса.

Landing_French-Gallipoli

 

Френски войници на остров Лемнос

Снимка: By Ernest Brooks (1876–1957), official Admiralty photographer – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11331955

Нещо повече, с влизането на Османската империя във войната, Русия остава напълно откъсната от своите съюзници, а жизнено необходимите й ресурси и индустриални стоки вече не могат да достигат ефективно до нейна територия. В тази критична ситуация, и след като е понесла огромни загуби в първите месеци на войната, Русия започва да изисква от своите съюзници действия за пробиване на блокадата. Вариантите са няколко – пробив във фронта в Източна Франция, който да доведе до изтегляне на германските сили; Пробив през Балтийско море; Пробив през османските позиции. Поради силите на германската армия по суша и на имперския флот по море, за Париж и Лондон става ясно, че единствения вариант за постигане на успех и подпомагане на Русия минава през победа над османците.

Първоначалният план, изготвен от Хорейшо Кичънър, предвиждал да бъде превзет град Александрета (дн. Искендерун)  – ключов морски и железопътен възел. Превземането на Александрета означавало да се прекъсне връзката между османските владения в Мала Азия и останалите им територии в Сирия, Ирак, Хиджаз и Палестина. На хартия всичко звучало добре, но оценките за необходимите ресурси се оказали неприемливи за Франция, която вече изразходвала значителна част от възможностите си за да задържа германските войски, нахлули на нейна територия. Освен това, оставал проблемът със снабдяване на Русия.

Единственият пряк път за осъществяване на тази задача оставали Проливите. Именно в тази посока бил приет планът на лордът на Адмиралтейството, Уинстън Чърчил, който предложил изпращане на компактен флот и експедиционен корпус, които да сринат отбраната на Дарданелите, да пробият през Проливите и да отворят достъпа до Черно море. Чърчил базирал плана си на два основни пункта. Първо, прихванати съобщения на германската военна мисия в Истанбул предполагали доста скромни по обем сили на османците в района на Проливите. Второ – Чърчил се надявал че едно решително действие на Антантата на Балканите ще провокира България и Гърция да нарушат неутралитета си и да се присъединят към Антантата. Това, на свой ред, би прекъснало връзките между Австро-Унгария и Германия от една страна и Османската империя от друга.

Türkei, Dardanellen, Schweres Geschütz

Немска артилерия на Дарданелите

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-R36225 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5368395

В средата на февруари, 1915 г., британците придвижили малка флотилия, подпомагана от няколко руски и френски съда към Дарданелите. Корабите на Антантата започнали да бомбардират укрепените османски позиции на входа на Проливите и да разминират околните води. Първият проблем, на който се натъква операцията е лошото време. То не позволява облитането на вражески позиции с аероплани за разузнаване. Османците получават глътка въздух и съумяват да разместят батареите си така, че да не попадат под директния огън на вражеската палубна артилерия.

На 18 март, 1915 г., англо-френски флот от 18 линейни кораба и ескорт крайцери и разрушители атакува основните османски фортове на входа на Дарданелите. Флотът открива убийствен огън по османските позиции, но неуспешните предварително бомбардировки не са ги отслабили достатъчно. Същевременно, миночистачите на Съглашението така и не успяват да разчистят добре водите около Дарданелите, а османците полагат допълнителни взривове непосредствено преди битката. В резултат, 6 от 18 линейни кораба са или потопени или тежко повредени от мини. Планът за форсиране на Проливите само с военноморски сили пропада напълно. Съюзниците се съсредоточават върху план Б – десант и сухопътна офанзива.

В края на месец март в Египет е концентриран експедиционен корпус в размер 78 000 войници. Той се състои от три основни сегмента – британският Средиземноморски експедиционен корпус (СЕК), френският Източен корпус (ИК) и австралийско-новозеландският корпус, популярен като АНЗАК. Начело на операцията е поставен сър Иън Хамилтън. Подготовката по предстоящата кампания закъснява цели 4 седмици заради неуредици в подбора и подреждането на транспортните съдове. Това време е успешно използвано от османците, които очакват вражеският десант и започват да укрепяват Дарданелите, разчитайки и на контингент германски военни инженери и съветници.

Landing_at_Gallipoli_(13901951593)

Акустирането на новозеландски войници

Снимка: By Archives New Zealand from New Zealand – Landing at Gallipoli, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47036764

Междувременно, очакванията за бърза победа доминират стратегията на Антантата. Османските сухопътни сили са смятани за  неадекватни и неспособни на решителни действия. Това се дължи най-вече на провалите в хода на Балканската война. От друга страна, сред Антантата липсва адекватно отчитане на причините за османския провал срещу Балканския съюз. Сред войниците в Египет се разпространяват брошури с обещание за бърз успех и изваждане на Болният човек от войната в рамките на дни. Част от информацията за османските сили е почерпена от туристически брошури, печатани в Египет в навечерието на Голямата война.

Османците, наставлявани от германски висши офицери, начело с генерал Ото фон Сандерс, използват забавянето на Антантата за да укрепят своите позиции и да концентрират свежи сили на Галиполския полуостров. Общо, Портата съсредоточава 6 дивизии, в размер до 62 000 души. По-голямата част от тези войници са извлечени или от резерва (редиф) или са новобранци, свикани за окомплектоване на армията в Тракия. За да подобрят качеството им, германците и османските офицери извършват постоянни учения и нощни маршове.

Същевременно се извършва усилена работа по миниране на плажовете, поставяне на бодлива тел и създаване на картечни гнезда и места за придвижване на мобилна артилерия. Начело на 19-та дивизия, която прикрива на-южната част на Дарданелите е поставен Мустафа Кемал бей, прочул се по време на войната в Либия и заключителните фази на Балканската война. Османците организират и малка разузнавателна ескадрила, която да наблюдава за придвижване на вражеските сили.

Десантът на Антантата е планиран за 23 парил, 1915 г., но е отложен с два дни заради лошото време. Новото забавяне дава възможност на османците да се прегрупират и да разположат по-добре силите си, използвайки прикритието на ноща и новата система от пътища, изградена по настояване на германските инженери. Призори на 25-ти, съюзническите части атакуват в две насоки – нос Хелес – най-южната част на Галиполския полуостров и района, станал в последствие известен като АНЗАК, разположен северно от Габа Тепе. Целта на австралийско-новозеландските сили е да прекъсне пътя за отстъпление на османските сили в южната част на полуострова, докато основните британски части напреднат от юг.

OttomanBatteryAtGallipoli

Османска батарея

Снимка: By Bain News Service – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.20341.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3617123

Непредвидени течения и не добра рекогносцировка на терена водят до грешки в дебаркирането и силите на АНЗАК са стоварени по-на север с ок. 2 км от очакваната зона – достатъчно, за да обезсмисли топографските карти, с които разполагат. Въпреки това, силите на АНЗАКс е бият храбро и успяват да си подсигурят някакво предмостие до края на деня. Въпреки това, техните командири препоръчват частите им да бъдат изтеглени и изпратени за повторен десант. Молбата е отхвърлена. Междувременно, Мустафа Кемал успява да реорганизира частите си и да попречи на австралийско-новозеландските отряди да завземат основните височини в сектора. Османците не успяват да пробият вражеската отбрана, но запазват по-високата позиция, от която имат възможност да наложат ефективен обстрел на противника.

На нос Хелес, разделен на пет сектора –  Y, X, W, V и S, нещата не се развиват по-добре. Османските брегови отделения, макар и в крайна сметка разгромени, нанасят значителни загуби на десантните британски сили – някои полкове губят до 60% от числения си състав. В края на деня, британското настъпление е локализирано, а към 27 април, общия напредък на английските части се измерва на не повече от 4 километра. До края на месец април, двете страни организират поредица от кървави атаки и контра атаки, които не успяват да нарушат постигнатата патова ситуация.

Картината на полесражението се запазва без особени промени и през май. На 5ти и 19ти се водят две кървави операции. Първата е на силите на Антантата, които се опитват да пробият на север. Втората е на османските войски, които опитват да изтласкат опонентите си в морето. И двете страни изпитват остър недостиг на муниции. Загубите в хода на боевете са значителни, а напредък отново не е постигнат. Макар да не успяват да разбият врага, османските войски доказват своите качества и вече никой сред командирите на Антантата не смее да повтори оценките си от края на април.

Periscope_rifle_Gallipoli_1915

Австралийски снайперист на пост

Снимка: By Ernest Brooks – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=541447

През юни следват нови кървави боеве, в които османците губят над 30 000 души, а съюзниците –  около 10 000. Резултатът от касапницата е още няколко стотин метра изнасяне напред на британско-австралийските позиции, но нищо повече. През август, Антантата се опитва да отвори нов пробив при Сулва, където са стоварени допълнителни части, но и тяхното настъпление е задържано, а периметърът им остава скромен и недостатъчен за предизвикване на сериозно османско отстъпление. Новите битки водят до нови катастрофални загуби, а резултатът и за двете страни остава патов.

Влизането на България в Голямата война през октомври, 1915 г. коренно изменя положението в Галиполи. Антантата трябва да изтегли три пълни дивизии и да ги пренасочи към Солун за да закрепи рухването на фронта в Македония. Междувременно, през България към Галиполи започват да пристигат редовни доставки на снаряди и муниции от Германия, а също и голямо калибрена артилерия. Положението на окопалите се по бреговете части става нетърпимо и през месец декември, 1915 г., Антантата евакуира своите позиции. В 4:00 сутринта на 8ми януари, 1916 г., последните британски войници напускат своя сектор на нос Хелес, с което се слага край на един от най-големите военни провали в дотогавашната история.

Недостатъчната подготовка, липсата на стратегическа и тактическа яснота и недостатъчната координация водят до тотален крах на плановете, начертани от Чърчил, който понася позора на основен виновник за провала. Общо, в хода на Галиполската операция, Великобритания, Франция и Русия губят над 350 000 убити и ранени войници, докато османските загуби се оценяват на около 250 000. Значителна част от тези цифри представлява броя на ранените войници, а почти толкова са и онези, станали жертва на болестите, поразили окопалите се армии – най-вече тиф и дизентерия. Всяка година, на 25ти април в Австралия и Нова Зеландия се чества денят на АНЗАК, смятан за най-тържествения и важен празник, свързан с почитане паметта на жертвите на войната.

 
 
Коментарите са изключени

Никому непотребният Sinclair C5

| от |

През 70-те и 80-те, сър Клайв Синклер е гигант в областта на електрониката и компютърните технологии. Той е става рицар през 1983 г. заради своите технологични постижения, включително първия джобен калкулатор и първия компютър за под 100 паунда.

Но изобретението, с което е най-известен – поне в някои кръгове – се оказва едно от най-неуспешните продукти в историята: Sinclair C5.

Sinclair C5 rear view

В началото на 80-те Синклер извръща поглед от компютрите към улиците и задръстванията на Великобритания. Той вижда начин за намаляване на трафика, по-малко замърсяване и по-самостоятелен транспорт. И този начин според него струва 399,00 паунда (около 10% от цената на автомобил). Казва се C5, работи на батерии и представлява триколка, за която Синклер се надява драстично да намали нуждата от автомобили.

Той се надява и велосипедистите да бъдат привлечени от неговата много иновативна и мощна машина. Тя тежи около 100 килограма и е само на сантиметри от земята. Няма задна скорост, побира само един човек и има нищожен багажник.

Въпреки недостатъците си Sinclair разчита хората да бъдат привлечени от ниските разходи за енергия (според рекламата за един американски цент може да минете осем километра).

През януари 1985 г. Sinclair C5 е пуснат на пазара. Но в отговор получава на неимоверен присмех. В стремежа си да създаде нещо, което всеки би могъл да управлява,което всеки може да си позволи, което да привлече велосипедисти, автомобилисти и пешеходци, компанията Sinclair създава устройство, с толкова недостатъци, че никой не го иска.

Според законите по онова време, превозните средства, които се движат с максимум 25 км. ч. са освободени от пътни такси, не изискват застраховка или шофьорска книжка и съответно хора на възраст до 14 години могат да я карат по улицата. Затова C5 е направена така, че да достигне максимална скорост в 25 км. ч. което означава, че когато го карате по нанагорнище, ще стигате половината на тази скорост.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени