shareit

Роуз Траян – от Балчик до Кан и нагоре

| от |

Eдно морско момиче от Балчик мина през Париж и Кан и стигна чак до Гана. Едва на 22 години, асистент режисьор Росица Траянова успява да привлече международните погледи с късометражния филм „Обичам те, татко“, а лентата е селектирана за платформата на фестивала в Кан – Short Film Corner. С този филм Роуз Траян, какъвто е псевдонимът й, получава още две награди – за най-добър трейлър за март в Берлин и за най-добър филм за май в Лос Анджелис.

През декември ще се състезава на годишните им издания с останалите победители. Добър завършек на 2016, особено ако спечели, нали?

„Надявам се тази година да стане още по-силна, все пак предстоят почти 6 месеца до края й“, споделя Росица Траянова. За себе си казва, че е дете, мечтател, понякога песимист и в определени случаи наивен оптимист (най-вече по празниците). Детството й не се различава от това на всички, родени в зората на 90-те – игра на ластик, скачане на въже, тъй като Барбитата все още не бяха толкова популярни. Обещава си да учи френски език още от детската градина – заради една песничка, на която искала да разбере текста. Влюбва се в балета, когато е на 4, а на 6 започва да пише детска поезия. Впоследствие се налага да се откаже от танците, заради травма на крака, но пък концентрира цялата си енергия в писането и четене. Сякаш по план я приемат във Френската гимназия в Добрич и след това в Арт Колежа в София, който прави връзката й с Университета в Париж. „Стремя се да подреждам живота си така, че да правя нещата, без които не мога. Иначе няма да съм щастлива“, споделя своята рецепта за живеене Роуз Траян.

В Париж е от 2014 година, като в началото музата я преследва навсякъде.
роуз Траян 5

„Когато мина туристическата треска да опознаеш всички монументи, малките улички и светлинките, в този момент започва носталгията по близките ти, по корените… Париж е град, който никога не спи, винаги се движи, винаги се случва нещо, не можеш да стоиш на едно място“.

Началото е трудно заради мъката по дома и писането е тъжно. Следва адаптация и нова компания и Росица тръгва по пътя, за който е мечтала. Малко преди да замине за Париж е издадена първата й книга – романът й „Химера за живот“. Следват две поетични книги и кандидатстване за магистратура, за което очаква резултатите със свито сърце. От две години във френската столица, Росица е видяла и научила достатъчно, за да промени светогледа си. Така например е преживяла от първо лице атентатите на 13 ноември миналата година. „Докато след атентата в редакцията на Charlie Hebdo, Франция бе разделена по отношение доколко трябва да има лимит свободата на словото, в нощта на 13 ноември всичко бе много тежко. Никой не го очакваше такъв терор и загинаха много хора, които нямат никаква вина. Аз бях на парти на завършването на филма „Попси“ – адаптация по новела на Стивън Кинг. Празнувахме целият екип и бяхме в центъра на събитието. Първата ми работа бе да се обадя на родителите си и да кажа, че ги обичам и че съм жива. Страхът остана в гражданите и то още по-голям след атаките в Ница“.

Роуз Траян няма проблем да говори за нещата от живота, които остават горчив вкус в устата. Може би и затова любимият й режисьор е скандалният Ларс фон Триер („Нимфоманката“, „Меланхолия“, Анархист“), на когото посвещава дипломната си работа. „До преди две години забелязах една тенденция, в която хората просто започнаха да затворят очите си и да смятат, че нищо лошо няма да им се случи. Казват си: далеч съм от тоя живот, имам си работата, вечерята, децата и всичко ми е наред. В един момент нещо им се случва и тези хора не могат да преодолеят тези проблеми, не могат да ги осъзнаят и да преминат през тях. Това започна да ме дразни. Започнах да мисля за проблемите, за които не се говори“.

Това е повратен момент за Росица, която посвещава филма си „Обичам те, татко“, на Едиповия комплекс. „Става дума за един баща, който спи с дъщеря си. Този проблем го има от много време, той съществува и е често срещан, според статистиките, които изчетох. Не е рядкост, но реално не се говори много за това. Същото е с тероризма, същото е с изнасилванията. Знаем, че ги има, а някак не се говори достатъчно“.
Роуз Траян 2

Роуз Траян не очаква първоначално да привлече до такава степен международните погледи с късометражния си филм. Признава, че е очаквала да се класира на няколко фестивала – най-вече във Франция и България. Но не и че ще стигне толкова далеч – чак до Гана, Африка. „На 25 август е премиерата там. Това за мен бе голяма изненада, не очаквах чак такова разпространение на филма и е повод за радост“, вълнува се младият асистент-режисьор. Същото било и за Кан. Когато дистрибуторът се обадил, да я пита харесва ли й международния фестивал и как ще реагира, ако й каже, че е част от фестивалната платформа за късометражно кино Short Film Conrner, тя загубила ума и дума. „Бях много щастлива. Оказа се после, че е имало още три български филма,с чиито режисьори не можах да се срещна ,за съжаление. Но да,бях изненадана“, казва тя.

На конференциите в Кан Роуз Траян получава въпрос „Къде е България“ и каква продукция и кино правим у нас. Представянето й в Кан е последвано от покана да бъде част от младежкото жури на Фестивала за независимо кино в Тунис следващата година, тъй като президентът на събитието е очарован от филма й.

Освен множеството пътувания до далечни дестинации, Роуз Траян работи над нов проект, който все още се пише. „Сценарият е мой и работя над него вече 7 месеца. Този път не е толкова голяма драма – става дума за една голяма любов, която не успява да се осъществи. Говори се за Франция, за времето на война, за времето на силен католизъм. Много по-сложен и амбициозен проект“, разкрива тя.

Момент… Несподелената любов не е голяма драма? Не и за Росица Траянова.

„Да, несподелената любов не е най-голямата лична драма. Живеех с мисълта, че е такава до миналата година, когато ми предложиха проект за Буркина Фасо. Започнах да правя проучвания за самата държава, за хората. Разбрах, че там основният им проблем е просто липсата на вода. Което е доста по-сериозно от нашата несподелена любов. Смятам, че европейците сме доста големи щастливци за това което имаме, не винаги го оценяваме обаче“.

Така едва на 22 Росица Траянова се научава, че и малките неща могат да носят големи съобщения. Смята и че на българите им липсва радост. Да се отпуснат след работа с чаша вино и музика или да посетят безплатна изложба. Също така вярва, че за голямата любов човек трябва да се научи да се влюбва отново и отново в партньора си, както и че и най-споделената любов може да се окаже несподелена. Напълно в поетичния стил на Роуз Траян – едно морско момиче от България, което има още какво да ни каже.

Още за Роуз Траян може да научите в галерията ни горе.

 
 
Коментарите са изключени