Рома получи разрешение да строи новия си стадион

| от |

Ръководството на Рома получи разрешение за строеж от римските власти на новия си клубен стадион.

„Ориентировъчно обектът трябва да бъде пуснат в експлоатацията през 2017 г.“, каза кметът на Рим Иняцио Марино пред местните медии.

„Вълците“ имат споразумение с общината да ползват под наем стадиона за 30 години, след което клубът ще има опция да закупи съоръжението

Подробности за капацитета и цената на новата арена не се съобщават, но те трябва да бъдат оповестени съвсем скоро.

Медиите твърдят, че стадионът ще се намира в югозападната част на Рим и ще е с около 60 хил. места. Очаква се съображението да е за около 300 млн. евро. / News7

 
 

Политическите лидери и техните уроци гледаме на Киномания 2017

| от |

Освен „Смъртта на Сталин” (който разглежда основно събитията и задкулисните интриги след кончината на диктатора), организаторите на Киномания са подготвили още три филма, свързани с живота и решенията на влиятелни политически лидери.

Чърчил” вече имаше прожекции в „Люмиер Лидл” и „Евросинема”, но пропусналите го имат още три възможности да го видят – в кината G8, Одеон и Дом на киното. Филмът е на режисьора Джонатан Теплицки и се съсредоточава върху 96-те часа преди десанта в Нормандия, когато британският премиер Уинстън Чърчил се бори с опасенията си за възможните жертви в положение на силна изолация от страна на сюъзниците. Зад иконичната фигура и въодушевляващите речи се крие човек, преживял присмеха на политическите си противници и военни провали – импулсивна, често деспотична личност. Само подкрепата на брилянтната, макар и нервна съпруга Клементайн може да удържи физическия и психически колапс на Чърчил.

Филмът е с участието на Брайън Кокс и Миранда Ричардсън.

Друг политически лидер – президентът на Аржентина, може да видят зрителите на Киномания в „Среща на върха”, копродукция на Аржентина, Испания и Франция. Филмът на режисьора Сантяго Митре е с участието на Крисчън Слейтър, Елена Аная, Рикардо Дарин (в ролята на президента Ернан Бланко), Долорес Фонси, Паулина Гарсия, Ерика Риваси др.

По време на среща на латиноамериканските президенти, на аржентинския лидер му се налага да се справи с личен проблем, който може да окаже въздействие върху кариерата му на политик. Напрегнат, но и забавен, филмът предлага интригуваща дисекция на политиката като бизнес, в който никога не си сигурен с кого или за какво се договаряш.

Къщата на вицекраля” пък ни пренася в Индия през 1947 г., където последният вицекрал на държавата, лорд Маунтбатън, е натоварен да надзирава прехода на Британска Индия към независимост, но се сблъсква с куп конфликти преди радикалната промяна.

Режисьор на историческата драма е Гуриндер Чада, чието семейство също е жертва на трагичните събития след края на Британската империя. Чрез филма си тя изследва задкулисните политически маневри, каква роля са имали Маунтбатън и съпругата му, както и как са протекли преговорите между политическия елит, когато те се срещат в къщата на вицекраля по повод предстоящата независимост.

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Култовите персонажи от началото на телевизията до днес

| от chronicle.bg |

Когато телевизията се появява в средата на миналия век, всички медии изпадат в паника, най-вече киното. Телевизията ще ги убие. Пресата, печата като цяло, киното. Всичко вече е достъпно за обикновения човек, той може да върши няколко неща едновременно, докато гледа филм, слуша новини или музика. Може би само рекламният бизнес се радва, че ще достига до много по-голяма аудитория и ще разполага с много повече средства, предимно визуални.

То не било толкова страшно. И вестници имаме още, и книги имаме, и радио що-годе още имаме, а пък киното – то пак си е добре.

За наше щастие телевизията ни е дала едни от най-добрите художествени продукти под формата на сериали. А добрият сериал, в повечето случаи, неминуемо води до ярки герои, които оживяват отвъд екрана и частица от тях започва да живее в нас самите.

Феновете разбират какво е да мислиш за доктор Хаус, часове, дни, месеци след като сезонът е приключил. Или какво е да откриваш прилики между The X-Files и реалния живот. Или когато си бил дете, и си гледал за първи път „Спасители на плажа“, а след това си мечтал да срещнеш я Дейвид Хаселхоф, я Памела Андерсън на плажа в Несебър. Или пък баба ти, която се възмущава от Стефани Форестър и въздиша по Рич… Хубави времена бяха.

Днес е световният ден на телевизията. Тя е всеобхватно поле. Благодарни сме й за хиляди неща. За детството, за информацията. Дразним й се, че ни манипулира и все говорим как „не гледаме телевизия“. Е не е точно така! Сериали гледате все пак.

На световния ден на телевизията си припомняме малка част от любимите ни телевизионни персонажи. С тях отраснахме, с тях се смяхме и дори днес се усмихваме, когато се сещаме как бързахме да се приберем, за да ги гледаме. Чувствайте се свободни да добавите и вашите предложения като коментари. Ще ги включим след това в нашата галерията.

 
 

Интервю с госпожица Юлия

| от Цветелина Вътева |

Отдавна следим с интерес и отразяваме какво се случва на сцената на единствения у нас лабораторен театър „Сфумато“. И съвсем закономерно в една от любимите ни актриси се превръща талантливата Албена Георгиева.

Но не просто и не само, защото е една от ученичките от експерименталния клас на основателите на „Сфумато“ професрорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, а заради таланта си, заради завлядяващото си присъствие на сцената, заради външната лаконичност и вътрешната огненост, с които извайва героините си.

Вече сме писали за играта й в „Жули, Жан и Кристин“ от А. Стриндберг и в „Стъклената менажерия“ от Т. Уилмяс, предстои ни да я гледаме в „Идиот“ по едноименния роман на Ф.М. Достоевски.

Поводът за днешния ни разговор е малко по- различен. На 29.11. 2017 г от сцената тя и колегите й Христо Петков и Мирослава Гоговска ще кажат сбогом на публиката на един изящен спектакъл, играл се на български и европейски сцени едно цяло десетилетие, и чествал наскоро юбилейното си стотно представление – „Жули, Жан и Кристин“. Спектакъл, който не спира да вълнува, и за който ще се говори дълго време.

албена георгиева

В последните десет години госпожица Юлия е била част от живота Ви поне веднъж месечно, няма да е пресилено, ако кажа, че не си представям друга актриса да я играе. С какви чувства се разделяте с тази мечтана от всяка актриса, и вероятно знакова за вас, роля?

Толкова дълго сме били заедно със Жюли, че имам чувствтото, че тя е пуснала корени в мене. Така че аз се разделям не с Жюли, а с възможността да съм нея в релаността на спектакъла и на сцената, иначе тя си остава с мене. Странното е, че толкова много пъти, над сто, пък и повече, абсолютно хладнкокръвно на финала вдигам ръката си с бръснача към шията ми/й, толкова пъти съм изричала тази фраза „Аз съм последната“ и сега, колкото повече наближава 29.11 се улавям, че изпитвам някакъв странен смут, вълнение, което трудно овладявам, и естествено- тъга. Но Жюли е момиче, а актрисата вече не е, уви. Закономерно.

Поразява силата на общото изпъление, ансамбловата работа в представлението. Нито един от тримата герои не изпъква над останалите. Как постигнахте тази почти музкална хармония в играта си с колегите Ви Мирослава Гоговска и Христо Петков?

Когато започнахме репетиции ние с Мира и с Христо се познавахме като партньори от два предишни спектакъла, в които бяхме работили заедно, но този път имахме действително редкия шанс да сме част от един наистина творечески процес, който ни даде време без да бързаме да се открием по друг начин един друг, да открием език, на който да говорим на сцената. Работейки по цял ден ние тримата на сцената, Грети (Маргарита Младенова) и Дани (Даниела Олег Ляхова) в залата, беше трудно, естествено, но смислено – да се караме, да се обичаме, да си вярваме, да не си вярваме, да си имаме доверие. А по – нататък във времето, в годините, в които сме били заедно, ние минахме оттатък представата за актьорско партньорство. Аз мисля, че ние сме повече от това. И сега позлвам случая да кажа, че много ги обичам и съм им безкрайно благодарна.

23376256_531143450557696_1241563254635714243_n

Визията на спектакъла също е един от компонентите, за които си заслужава да се спомене. Хиперреалната среда и костюмите са дело на наистина талантливата, многократно награждавана, и за съжаление, рано напуснала ни художничка Даниела Олег Ляхова. Разкажете малко за работата си с нея.

Дани имаше уникалната човешка способност да присъства едновременно тихо и твърдо. Това, което се нарича твърда ръка с нежни пръсти. Спомням си как ден преди премиерата на „Жюли, Жан и Кристин“ в цялата лудница тя беше намерила време да ми направи, да ми подари тениска със снимка от спектакъла. Помня как ме убеждаваше, че именно това е роклята на Жюли и никоя друга. Помня как с малките си пръстчета правеше мехурчето с кръвта на птичката, която Жан убива. Помня турнетата, в които сме били заедно с нея в една стая, и как в едно от тях ме извади от тотален човешки и актьорски срив, само с няколкото думи, които ми каза. Рядко талантлив и скромен човек…А, спомям си как отидох в болницата и й занесох домашно приготвен шоколад, и тя ми се обади да ми каже колко е вкусен. Много тънък човек, винаги съм й се доверявала на усещането за театър, питала съм я какво мисли и тя ми е казвала. И винаги е била страшно точна. Дани…Дани липсва.

DSCF0119

Трудно ли се репетира с Маргарита Младенова? Това, че сте нейна ученичка и асистентка в актьорските й класове в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ дава ли Ви специални привилегии, или обратното, още по- взискателна е към Вас?

Когато репетирам с Грети аз се чувствам като човек, на когото някой дрържи ръката, в най – високия и в най- пълния смисъл на думата, като ученичка, и съм й завинаги благодарна за това усещане. Грети е първият режисьор, който ми се довери и продължава да ми се доверява повече, отколкото аз се доверявам сама на себе си. Това, че съм й асистентка и ученичка не ми дава никакви специални привилегии, обратно – повишава нивото на трудност и на отговорност, естествено. Но ние работим толкова отдавна, че аз вече я разбирам от половин дума. От това не ми е по- лесно в репетициите, но изпитвам някакво особено удоволствие. Не спирам да се въхищавам на търпението, на максимализма, и на любовта към актьора, с която работи. Винаги ще се уча от нея. Грети е незаменима.

И за финал: Усещахте ли Вие и колегите Ви през всичките тези години разлика в начина, по който българската и чуждестранна театрална публика възприема, реагира, оценява спектакъла?

У нас трудно се снема предубеждението на т.нар театрална и „изкушена“ публика, което никак не пречи да се случват онези най- скъпоценни за актьора мигове. Мигове, в които аз съм тя, и тя е аз. Когато публиката ти вярва и върви заедно с теб, тя ти се отблагодарява не с аплодисменти, а с едни тишини, в които се случва невъобразимо нещо, заради които всички ние продължаваме да искаме да сме актьори.

След представлението е предвидена среща на творческия екип с публиката. Побързайте да се сдобиете с билети от касата на театъра на ул. „Димитър Греков“ 2, на тел. 02/944 01 27 и 02 /943 38 90 всеки ден без неделя от 14.00 до 19.00 часа, както и онлайн тук.

ЖУЛИ, ЖАН И КРИСТИН
от Аугуст Стриндберг
Адаптация и постановка: Маргарита Младенова
Сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова
Участват: Албена Георгиева, Христо Петков, Мирослава Гоговска
Снимки: Симон Варсано