shareit

Родителите не са изгубили таланта да смущават децата си

| от |

Макар в наши дни да не надничат зад ушите на децата си в търсене на издайническа мръсотия, родителите ни най-малко не са изгубили таланта си да причиняват „остри“ смущения на потомците си, пише в. „Дейли експрес“, позовавайки се на резултатите от проучване, направено във Великобритания сред 2000 души по поръчка на телевизионния канал „Голд“.

От разговорите за секс и използването на текстови сленг – съвременните родители знаят как да накарат отрочетата си да се червят от срам.
Авторите на проучването са установили, че най-голям смут в душите на синовете и дъщерите всява гледането на секс сцени в родителско присъствие. Разговорите на сексуална тематика също
карат подрастващите да потръпват в ужас.
Децата изпадат в неудобно положение и когато родителите им използват характерния за младото поколение текстови сленг с абревиутари от типа „LOL“, „OMG“ и „YOLO“. Подрастващите се
червят от срам и когато майките и бащите им публично демонстрират привързаността си.

50-nyuansa-sivo

За не малка част от децата е смутително да бъдат свидетели на кризата на средната възраст на татковците им, характеризираща се с прояви като закупуване на спортни автомобили и боядисване
на косата. Залавянето на майките да четат еротични романи като „Петдесет нюанса сиво“ също предизвиква смут в детските души.
Вместо обаче да се конфронтират със смущаващите ги родители, две трети от децата предпочитат да страдат мълчаливо.
„Настоящото проучване разкрива, че родителите изобщо не са изгубили таланта да притесняват сериозно децата си“, казва говорителят на телевизионния канал „Голд“ Стив Норт.
Топ 10 на смутителното родителско поведение включва:
1. Гледане на филми със секс сцени в компанията на родителите.
2. Разговорите с родителите за секс.
3. Използването от възрастните на характерния за младите
текстови сленг.
4. Публичните демонстрации на привързаност между родителите.
5. Кризата на средната възраст при бащите с прояви като
закупуване на спортни автомобили, боядисване на косата и избор
на неподходящи за възрастта дрехи.
6. Съмнителни четива – залавянето на майките да четат еротични
романи като „Петдесет нюанса сиво“.
7. Предизвикващо смут плажно и спортно облекло.
8. Пиянски изцепки на родителите.
9. Откриването в компютърната история на неудобни търсения от
страна на родителите.
10. Родители, които копират стила на обличане на децата си

 
 
Коментарите са изключени

Най-младата родилка в света е феномен в медицината

| от |

На каква възраст е нормално една жена да роди? Според законодателството на някои страни е разрешено да се случи някъде след 18-годишна възраст, макар и в днешно време да ставаме свидетели на сериозно изключение на правилото в последните години. И все пак, какъв е рекордът? Запознаваме ви с Лина Марчела Медина де Хурадо. Девойката е родена на 23 септмеври 1933 година в Перу. Следващите редове може да започнат малко шокиращо за част от аудиторията, но преди да продължим е редно да помислите на колко години една жена може да роди и трябва да ражда – вашата преценка.
Каквото и да сте си мислили, рекордът е точно 5 години, 7 месеца и 21 дена.

А това автоматично означава, че девойката е била под 5-годишна възраст, когато забременява. И до днес медицината е категорична, че това е най-ранният документиран случай. Как разбира майката? Един ден води Лина на лекар, след като тя се оплаква от силни болки в корема. След прегледа става ясно, че детето е бременно в 8-я месец. Длъжни сме да отбележем, че малкото момиченце не е израснало в страна като Йемен, където брак между 50-годишен мъж и 8-годишно дете е възможен. Лина е родена в напълно нормално семейство с любящи родители и много добри връзки. Проблемът на детето е, че за разлика от всички останали е с преждевременно достигане на пубертет.


View this post on Instagram

Dünyanın en genç annesi Lina Medina: _ 1933 yılında Peru’da dünyaya gelen Lina, 5 yaşındayken karın ağrısı şikayeti ile bir gün ailesi ile birlikte hastaneye gitti ve ilk başta doktorlar ve ailesi Lina’nın karnında büyük bir tümör olduğunu düşündüler fakat sonradan inanılması güç gerçekle karşılaştılar. Lina 7 aylık hamileydi. _ Lina daha donanımlı bir hastaneye sevk edildi ve doktorları böyle bir durumun nasıl yaşanabileciğini araştırdıktan sonra Lina’da erken ergenlik olduğunu öğrendiler. _ Böyle bir durumun nasıl gerçekleştiğini araştıran polis ise ilk olarak Lina’nın babasını gözaltına aldı fakat bir süre sonra suçsuz olduğu gerekçesiyle serbest bırakıldı. Ve bu olayın sorumlusu bulunamadı. Lina oğluna Gerardo ismini verdi… _ Daha Fazlası İçin:@siyahbeyaztarih ________________________________________________________ #baby #india #linamedina #old #medical #siyahbeyaztarih

A post shared by Siyah Beyaz Tarih (@siyahbeyaztarih_) on

Лина имала месечен цикъл на 2-3 години, гърдите ѝ започнали да растат след 3-тата година. Зачеването на рожбата обаче не е медицински феномен и се случва по традиционния начин. Само месец и половина след прегледа, момичето ражда своето дете с цезарово сечение. Процедурата е необходима, защото 5-годишното дете няма достатъчно добре развит таз. Новореденият син тежи 2.7 килограма и е кръстен Герардо на нейния доктор. До своята 10-годишна възраст Герардо ще вярва, че е по-малък брат на майка си, защото фамилията не може да сподели нещо по-различно от това.

Интересен факт е, че младата родилка никога не споделя името на бащата, нито дава информация относно процедурата по зачеването. Бащата на Лина е арестуван по подозрения за сексуален тормоз, но е освободен поради липса на доказателства и биологичният баща остава завинаги неизвестен. Новороденото израства здраво и без никакви проблеми. Герардо умира през 1979 г. на 40-годишна възраст след дълго боледуване. Лина се омъжва и има втори син, за който няма толкова много сензации през 1972 г. Лекарите няколко пъти смятат, че всичко е измама, но след провеждането на няколко медицински теста става ясно, че фактите не могат да бъдат променени. Няма друг такъв документиран случай.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

| от |

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Първият председател на БОК – Ефтим Китанчев

| от |

България участва на първата модерна олимпиада през 1896 (формат, който барон Пиер де Кубертен съживява) с делегация в състав: гимнастиците Панайот Белев, Илия Пенчев, Димитър Илиев и Шарл Шампо и техния ръководител Тодор Йончев. Само Шарл Шампо обаче успява да се състезава на олимпиадата – в 3 дисциплини от гимнастиката.

Чак 27 години по-късно, на 30 март 1923 г. по инициатива на Министерството на войната се създава Българският олимпийски комитет. Целта на този БОК е да организира състезателите за участието им на олимпиадата в Париж следващата година. Този път да се състезават отиват 4 лекоатлети, 7 колоездачи и 2 състезатели по конен спорт, както и националният ни отбор по футбол. Един от ездачите е генерал Владимир Стойчев, който се класира на 11 място в от общо 99 участници.

За първи председател на БОК е избран Ефтим Китанчев. Той служи в комисията от 1923 до 1925. 

Ефтим Цветков Китанчев е роден през 1868 година в село Подмочани, Ресенско. Брат му е видният български политик Трайко Китанчев.

TraikoKitantchewBGteacher

Трайко Китанчев

Преди да получи длъжността си в БОК, Ефтим е и военен като от 1892 година е кавалерийски офицер в Българската армия, с чин подпоручик. Става поручик през 1895 година, а през 1901 година вече е капитан.  Завършва Кавалерийската школа в Пинероло, Италия, през 1906 година, а нов чин – майор – получава на 31 декември 1908 година. Но армейското му издигане не спира до тук. На 14 юни 1913 година, точно преди Междусъюзническата война да започне, е произведен в чин подполковник, а от 5 октомври 1916 година – и в полковник.

Служи в Първи кавалерийски ескадрон, в Първи конен полк, като началник на Кавалерийската школа, командир на пети и седми конен полк. По време на Първата световна война е назначен в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Служи и като комендант на София.

През 1919 се уволнява от войската и заниманията му вече са съсредоточени в спортна дейност – занимава се с конната езда и фехтовката. Именно тогава управата на Българския народен спортен съюз го делегира начело на Българския олимпийски комитет. На следваща година той приема за своя цел да изпрати възможно най-много спортисти на олимпиадата в Париж.

След тази богата военна кариера Ефтим Китанчев отдава последните години от живота си на олимпийското движение в България.

Какво обаче успява да свърши Китанчев за скромния срок на своята службата? Всъщност не прави нищо особено и революционно. Но действията му днес могат да послужат за ярък пример за поведение на себеотдаденост и скромност.

Олимпийските игри в Париж наближават и Българският олимпийски комитет получава покана да пусне свои състезатели не от кой да е, а лично от човека, който възражда един от най-големите спортни форуми в света – барон Пиер дьо Кубертен.

Charles Champaud

Шарл Шампо

Това на практика ще бъде първата олимпиада, на която реално ще се състезават българи. Вече сме пращали свои представители – на гореспоменатите първи Олимпийски игри във формата, в който ги знаем днес, през 1896 г., на които под флага на България успява да се състезава само Шарл Шампо. Но въпреки че участва за България, както може би отгатвате по името му, Шампо не е българин, той е швейцарец. Затова сега на предстоящото огромно за българския спорт събитие, новосъздаденият олимпийски комитет и неговият председател имат силното желание да пратят колкото се може повече наши състезатели. Именно това желание ще произведе постъпката на Ефтим Китанчев.

Най-стандартното и очаквано нещо е именно той като председател на БОК да води българската делегация във Франция на церемонията по откриването на Игрите. Така да се запознае с барон Дьо Кубертен и да се покаже пред света. Китанчев обаче отказва да замине за Париж, а мотивът за решението му е чудесен – вместо него, с парите за неговото пътуване да бъде изпратен още един български спортист. В резултат на това България участва на Игрите с 24 спортисти – 4-ма лекоатлети, 7 колоездачи, 2-ма състезатели по конен спорт и футболния ни отбор (като, разбира се, само 11-те играли се считат официално за участници).

За съжаление, те не успяват да спечелят медал. Сред тях са поручик Крум Лекарски и ротмистър Владимир Стойчев, който участва в турнира по конен спорт.

След игрите Ефтим Китанчев става генерален консул на България в Атина. Там е и кончината му през 1925 година, когато е на 57-годишна възраст.

Страната започва да печели редовно медали от летни олимпийски игри чак при олимпиадата в Хелзинки през 1952 година. Спортните ни успехи се увеличават с всяка следваща и да достигнат своя пик на известната олимпиада в Москва през 1980 година, на която страната ни печели общо 41 медала (сред които 8 златни) и така се нарежда на трето място в общото класиране по този показател.

След смяната на политическия режим в страната, представянето ни на олимпийските игри постепенно спада, като на всяка следваща олимпиада медалите намаляват драстично, докато накрая се стига до олимпиадата в Лондон през 2012 година. Там страната печели едва 2 медала, което е най-слабия резултат за България от 1956 година насам

 
 
Коментарите са изключени

Вера Петрунова – най-добрата и най-добре забравена родна тенисистка

| от |

През 2010 г. Северна Корея успява да се класира за световното първенство. Играчите от комунистическата република са добре запомнени, след като и предишни пъти са демонстрирали много вълнуващи качества. През 2010 г. обаче става ясно, че отборът няма да запази същата слава. Попадайки в група с Бразилия и Португалия, Северна Корея няма какво да представи и предложи от света на футбола. Нещо още по-притеснително е, че срещата с Португалия завършва с унизителното 7-0.

В следствие на позорното представяне, голяма част от футболистите са изпратени да работят в Гулаг, а на треньорът се пада най-тежката задача да служи една година по всички строежи на партията като общ работник. Човек би помислил, че това е твърде сурово наказание, особено от позицията на футболен турнир. За Северна Корея нищо не е просто спорт и нищо не е просто шега. Такива случаи липсват в нашата спортна история, нали? Грешите!

Грешите и ако мислите, че сестрите Малееви и Григор Димитров са единствените имена на родния тенис. Ако вярвате на това твърдение, най-вероятно архивите още цъкат критично с език. През 1910 г. в семейството на майор Асен Петрунов и неговата съпруга Елизабете (от немски произход) се ражда Вера Асенова Петрунова. Нейният брат Кирил Петрунов също оставя в историята и на олимпийските игри в Париж носи българския флаг. В дисциплинирано и интелигетно семейство, обградена от любовта на всички, малката Вера започва да се ориентира към спорта. Природният талант и физиката ѝ позволяват да бъде титуляр във всеки един спорт, до който се докосне. Първата по-силна страст в спорта е свързана с баскетбол и с фланелката на Левски става шампион през 1924 година. На толкова крехка възраст, младата Вера решава да се отдаде изцяло на спорта и според много нейни близки е демонстрирала невероятна отдаденост и строга дисциплина, когато тренира.

Нещо много интересно е, че Вера не може да бъде наречена волейболистка. Практически не може да бъде наречена и лекоатлетка, нито плувкиня, баскетболистка, хандбалистка и евентуално скиорка. Дамата се състезава в редица дисциплини и навсякъде оставя своя следа. Едва ли науката ще може да обясни какъв е този ген, който е позволил изграждането на завършен атлет, чийто участие винаги завършват с успех. Изреждането на титли в леката атлетика, плуването и ските не е достатъчно, Вера поставя рекорди. Жената-чудо демонстрира невероятна класа и сякаш за нея няма ограничения. В нейното спортно господство е имало предложение дори да бъде изпратена като състезател в огромна част от спортните дисциплини. Имайки предвид качествата на дамата е напълно нормално да се гласува такова доверие. Вера не заминава с отбора и според различни източници просто не стигат финансите за изпращането на пълната българска орда от таланати. За нея това не е толкова съкрушително, а и някъде по тази линия се появява една нова страст – тенисът.

Някои хора печелят една-две титли и бързо се отказват или пенсионират, но Вера има съвсем различни планове. В следващите години от 1934-1950 г. е владетел на корта като самостоятелен играч успява да вземе 11 титли. Този спортен феномен не се е повтарял никога повече. Нито една от сестрите Малееви няма такива успехи в родните шампионати. Дамата е толкова безкомпромисна на корта, че дори и на 40 години не може да бъде надмината от младите. Информационните източници обаче мълчат за този феномен. Ще откриете само няколко реда от историята на Вера. Отчасти това е решение на новата власт, която старателно се опитва да заличава поставените на този етап спортни рекорди. Версията за невероятната икономическа революция не би могла да съществува с присъствието на първата дама на родния тенис.

Bodrov

Снимка: Автор: Moshe Pridan – This is available from National Photo Collection of Israel, Photography dept. Goverment Press Office (link), under the digital ID D761-079.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12258360

Другата причина за заличаването на това име от историята е г-н Михаил Фьодорович Бодров. Той е назначен за посланик на СССР. Освен изключително злобен човек с огромна власт в ръцете, Миша иска да бъде и тенисист. И така един прекрасен ден се среща с Вера, която трябва да го учи на този елитен спорт, чиято английска аристокрация обожава. Бодров обаче е некадърен и с две леви ръце, които трудно биха могли да се справят с местене на шахматни фигури, а да не говорим за тенис ракетата.

Може да е некадърен, но упоритостта на посланика не спира до тук. След редица измъчени уроци, в които само той виждал някакъв смисъл, Вера заявява най-спокойно, че тази личност трябва да намери друго хоби, защото тенисът очевидно се намира на друга вселена от неговите възможности. И така с майка от немски произход, редица гладни и овълчали колеги са толкова щастливи, че тяхната най-голяма съперница ще се озове в Белене и цели две години ще бъде унижавана и унищожавана, за да може останалите да израстнат в своята красива илюзия, макар и никога да не достигат постиженията, изковани с много труд и талант.

Две години ще бъдат напълно достатъчни, за да може Вера Петрунова да бъде заличена и освен това да остане далече от любимия спорт. Трагедията тук е, че тази жена не приключва спортната си кариера с контузия, не се пенсионира с почести и не успява да приложи онези тънкости в спорта, които са били толкова необходими. Впрочем трябва да добавим и още 7 допълнителни титли от алпийски дисциплини и няколко от тенис турнири по двойки и смесени двойки, за да може картината да има завършен вид.

 
 
Коментарите са изключени