shareit

Рилското корито – святост, партизани и шпиони

| от |

winter_rila

Светци, партизани, че и шпиони – рицари на „плаща и кинжала“ бродили из Рилското корито, както наричат дефилето, водещо към Светата Рилска обител – Рилския манастир, предаде кореспондентът на БГНЕС.

Още при отклонението от Е-79 за манастира при град Кочериново, поемащите към обителта биват „посрещани“ от каменната статуя на Свети Иван Рилски – небесният покровител на българския народ. Икони с неговия лик има край пътя при разклона за Кочериново и на входа на град Рила.

След градчето Рила, средище на зевзеците от дружество „Пакост“, организиращи в началото на декември единствения в България 99-дневен „Кратун месец“, започва Рилското корито.

Точно на входа му, пътят за манастира минава между огромни скали. Под дясната, буквално от банкета на пътя, стълба води към скален параклис на Света Неделя. В малката ниша има икони, както и място за палене на свещи. От върха на скалата пък се спуска водопад, наречен „Бохемия“. До него води екопътека.

На върха на лявата се извисява 2-метров метален кръст. Според легендата тук цар Петър идвал да моли Иван Рилски да прекрати отшелничеството си и да се завърне в старопрестолния град.

Светецът отказал. Сцената е увековечена в стенописи в метох „Орлица“ на 3 километра след град Рила. В двора на някогашния метох се намира черквата „Свети Петър и Павел“. В предверието има стенописи с пренасянето мощите на светеца, които на път за Светата Рилска обител пренощували тук. В къщата срещу черквата са снимани сцените с изнасилването от филма „Козия рог“. Според местното население, това светотатство навлича проклятието на артистите, снимали се в зловещите сцени на насилие.

След метоха се преминава през местността Жабокрек. Тук на 24 август 1944 година се е провела култовата акция на Рило-пиринския партизански отряд. Четата на Жельо Демиревски напада шест цели, една от които е Кочеринската почивна станция. В нея имало германски войници. Според комунистическите хроники те са били войници, според опонентите на червените – болни, които тук се възстановявали.

Според книгата „Бюро д-р Делиус“ на Господин Гочев, в Рилското корито било разквартирувано в дълбока секретност елитно подразделение на Абвера, или немското военно разузнаване.

Според партизани, участници в акцията от август 1944 г., при превземането на Кочериновската почивна станция, разрушена едва преди 4-5 години, в нея е открита метална каса, в която имало злато и фалшиви пари, които се печатали именно тук – в Жабокрек.

Руското НКВД също имало своето „дълбоко гърло“ в Рилското корито. Това бил отец Авергий, който служел по време на Втората световна война в Рилския манастир. Пак според партизанин, отец Авергий се срещал тайно с Цар Борис още през 1937 година, който ловувал често в горите край Светата Рилска обител. Скоро след 9 септември Авергий е убит от партизаните погрешка, най-вече заради срещите му с монарха. Без да знаят, че отецът е бил руски шпионин. Според някои това коства главата на командира Жельо Демиревски, убит на фронта, веднага след 9.09.1944 г.

Та стига толкова за Жабокрек.

След него пътят за манастира минава през село Пастра. Тук е едноименната ВЕЦ, селото стана известно преди 10-ина години, когато вляво от пътя дупничанин вдигна резиденция, подобна на Рилския манастир. Приликата със Светата обител е най-вече заради кулата, издигаща се в северната част зад зидовете от бял камък. От 5 години „манастирът“ в Пастра пустее, дворът е обрасъл с храсти и дървета, от години човешки крак не е престъпвал заключените с катинар порти. Бизнесменът, „вдигнал“ манастира, потъна вдън земя.

Над Пастра има един природен феномен – водопадът Дяволските води. Горе – високо, вдясно от пътя се излива каскада от няколко водопада, падът на водата е над 100 метра.

Тук е и началото на Природен парк Рилски манастир.

След Пастра има няколко рибарника, за да се стигне до Рилския манастир. Основан от Небесния покровител на България.

Любопитното е, че Иван Рилски имал последовател. Скоро след 9.09.1944 г. някакъв отшелник заживял по подобие на Иван Рилски. Понеже нямало как да се настани в пещерата на светеца над манастира, заживял в хралупа на дърво. Милиционерите обаче скоро го надушили, извадили го от хралупата, остригали брадата, ударили му един бой и го пратили в лудница. Понеже вече бе време на култове, а не на светци.

 
 
Коментарите са изключени

Чевокоядци на върха на Андите

| от |

Аерофобията е често срещана на борда на всеки самолет. Страхът от моменталната катастрофа обхваща повече от 40% на борда, а понякога процентите могат да се повишат при турболенция и други летателни катаклизми. Като добавим и факта, че пилотите обичат да подремват, докато автопилота върши цялата работа, започваме да съчувстваме много на хората, които летят не само с досадника на другата седалка, но и с паниката, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския отбор по ръгби „Старите християни“, но когато самолетът им се разбива над Андите, малцина имат щастието да оцелеят. „Щастие“ е последното, което предстои в следващите няколко месеца. В ледената пустош няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.

На борда са не само играчите, но и семействата им. От 48 човека ще оцелеят само 28, но след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едва 16 човека. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени само 792 летателни часа. Ориентирани само от контролната кула и радарите, авиаторите не виждат нищо от дебелите облаци. Изчислявайки, че скоро наближават времето за кацане, те искат разрешение от кулата, без да осъзнават, че още летят над върховете. Снишаването е посрещнато от силни ветрове и допълнително влошава контрола над самолета. Всички в самолета се шегуват, че това е турболенция, докато някой не вижда през прозореца, че са опасно близо до планината. Осъзнали грешката си, авиаторите форсират двигателите с надеждата да успеят да се издигнат на безопасно разстояние, но за жалост са много далече от истината. Самолетът претърпява серия удари и окончателно спира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на точно тази локация.

FokkerAnde1972

Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166

След сблъсъка оцеляват 33 човека, повечето са в тежко състояние, със счупени крайници. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо започнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки наранявания, а Нандо Парадо изпада в кома в следствие на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Контролната кула осъзнава, че самолетът е изчезнал от радарите, липсва всякаква връзка и положението е повече от критично. Още в първите часове започват спасителни полети, опитващи се да открият поне останки. Неизвестно за всички е, че само на 21 километра имало изоставен планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да осигури необходимата топлина. На следващия ден започва международно издирване. Аржентина, Чили и Уругвай използват самолети и често прелитат над оцелелите, но за жалост не ги виждат.

Бедстващите се опитват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, използвайки червило, но осъзнават, че няма да могат да направят достатъчно големи и видими букви и бързо се отказват. Нито един самолет не можел да различи белите останки върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени надежди за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, спасителните отряди се отказват с мотив, че няма как да оцелее човек в тези атмосферни условия, при това след катастрофа. Единствената утеха била, че ще могат да открият телата за погребение през лятото. За съжаление и това е до някаква степен грешка. Рой Харли открил малко радио между седалките на самолета и с помощта на дълъг кабел успява да направи антена и да чуе, че никой повече не ги издирва. Най-страшното едва сега започва.
Още през първата вечер умират 5 човека. Останалите започват да вадят самолетните седалки и да правят някаква форма на убежище. 27 човека успяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, така поне могат да се топлят, огромната зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за допълнителна изолация. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оцелелите намаляват драстично.

MOV06640 001

By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756

Температурите често падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оцелели живеели близо до морето, радвали се на горещо време и в този момент ледената хватка била напълно безмилостна. Ужасът идва с факта, че храната е изключително малко. След останките са открити около 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и допълнителни оскъдни количества на малкото храна, която бихте открили във всеки самолет. Количеството било разделено, но въпреки това не била достатъчно. Една седмица по-късно към всички неволи идва и ужасът – глад. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има само едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, но никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо положително в цялата мизерия, това е фактът, че ниската температура не позволява на телата да гният. В следващите дни, всеки един от оцелелите ще трябва да приеме идеята, че ако не иска да умре, трябва да консумира човешкото месо на свой приятел. В телата на мъртвите има достатъчно протеин, но как можеш да консумираш човека, с когото преди десет дена си бил на една маса и си разговарял? И докато конфликтите напират, лавина отнася още 8 оцелели. Накрая няма друго решение освен консумацията на скорошните починали.

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425

Това обаче не влиза в категорията „Канибализъм“. Проявата на канибализъм е убиването и консумация след това, в този случай обаче говорим за човекоядство, защото смъртта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с достатъчно протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на разрези, които не са голяма трудност и взимането на решение. Оцеляването, поне за грубата толкова далече от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един момент най-здравите тръгват да търсят помощ, но се оказва, че са много по-далече, отколкото подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин тръгват да търсят помощ. По думите на умиращия пилот са близо до Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.

След това слага 4 чифта чорапи и след това увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма представа къде отиват и освен това на тази височина има значителна липса на кислород, която допълнително затруднява движението. След три дена изкачване, Визинтин решава да се върне обратно, защото храната няма да им стигне. Оказва се, че по надолнище, използвайки самолетната седалка като шейна, той успява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите продължават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, отколкото да чакат смъртта си при самолета. След още много километри, надеждата започва плахо да гледа през кораната на дърветата, двамата уругвайци виждат все повече следи, оставени от туристи. Най-накрая след девет дена виждат група местни, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, но след като са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо пише бележка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:

„Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от десет дена. Имам ранен приятел тук при мен. В планината има още 14 пострадали. Трябва да се махнем от тук, но не знаем как. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да ходим. Къде се намираме?“

Viven5

Серджо е изправеният мъж. 

Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284

Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски гражданин. Той осъзнал с кого говори и им направил знак, че разбира. Изкрещял колкото се може по-силно „УТРЕ!“ и след това започнал да разказва на останалите двама души за самолетната катастрофа. Никой не вярвал, че може да има оцелели хора. На сутринта чилийците хвърлят големи парчета хляб на другия бряг. Серджо се качва на кон и започва да язди десет часа в търсене на помощ през планината, освен това трябва да измине разстоянието, за да стигне на другия бряг. По пътя среща друг свой приятел, разказва му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, докато той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят вече няма сили, но за голяма радост минава камион, който Калатан спира. След това отива в полицейския участък на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са изминали 38 километра за десет дена в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи само 44 килограма. Чилийската армия изпраща 3 хеликоптера Bell UH-1. След разпит на Парадо, летците чакат да се вдигне купестата облачност и към обяд заедно с него тръгват да търсят локацията на самолета.

Два хеликоптера издирват, докато третия седи в резерв. В следобеда на 22 декември 1972 г. се забелязват останките на нещастния самолет. Няма достатъчно място за всички и членове на екипажа са готови да останат и да чакат следващия курс. Оцелелите прекарват само една последна вечер в самолетната кабина. На следващата сутрин хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и последен курс за телата на жертвите, но понеже са на аржентинска територия, властите трябва да направят разследване и да ги предадат обратно. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да говорим за човекоядство). Два дена по-късно има пресконференция, в която оцелелите обясняват, че през последните 72 дена са имали спогодба с умиращите, че телата могат да се консумират. Историята е добре запечатана в няколко филма, оцелелите разказват и историята си в книги. Самото преживяване поставя за пореден път доказва колко издържлив може да е човек, но за жалост с цената на много грехове, макар и чилийски свещеник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко действие е било в екстремни ситуации.

 
 
Коментарите са изключени

Бумът на макети през Втората световна война и огромното им значение

| от |

След въздушната атака над Пърл Харбър през 1941 , Бюрото по аеронавтика на Военноморския флот на САЩ отправя призив с цел не към набиране на нови доброволци – възрастни или юноши – а към учениците. В цялата страна децата са призовани да сглабят модели на самолети (крайната цел е 500 000 броя), за да може по тях милиони войници и цивилни да се научат да различават приятелски машини (танкове, самолети…) от вражески.

„В тази извънредна ситуация родината ви се нуждае от модели на самолети“, се пише в рекламите на акцията. „Те няма да бъдат излагани в галерия или за запълване на свободното време. Те ще служат на определена цел – ще бъдат използвани за обучение на военни служители за разпознаване на самолети, както и при стрелкови упражнения. Тези модели също така ще се използват при обучението на цивилни лица в разпознаване на вражески самолети, което е съществен елемент от гражданската отбрана.“

Поради недостига на материали заради военното време, повечето модели са изработени от дърво, хартия, картон, пластмаса, гипс. 

Навлизайки в Първата световна война, британските пилоти се очаква да различат приятелските от вражеските самолети по маркировка и цветове. С развитието на въздушните нападения обаче недостатъците на този подход бързо стават очевидни – германските сили се бъркат за приятелски, докато френските съюзници са сваляни по погрешка.

“Double Trouble…or is one ours?” Aircraft Recognition Tests, 1943. (26649802731)

Тест за разпознаване на самолети: горе: Messerschmitt ME 109, долу: P-51 Mustang

Според едно британско ръководство за разпознаване на приятелски/вражески сили от 1917: „Дори един средно обучен наблюдател трябва да може да направи разлика между вражеска и приятелска машина от разстояние не по-малко от 4500 метра“, което е от съществено значение за картечарите – „докато за работа в небето, в ясен ден самолетите трябва да бъдат идентифицирани на разстояния не по-малко от 9200 метра“. Тази способност за акуратно разпознаване на военни машини се прави по тяхната формата, защото за обучението се ползват предимно снимки и рисунки. Триизмерните модели ще се появят чак през Втората световна война.

А текст в списание Flying от 1944 обяснява значението на обучението с модели особено с развитието на въздушния бой: „Във войните досега това не е било толкова важен фактор. Участниците в Гражданската война в САЩ трябваше само да видят цвета на униформата на противника, за да започнат да стрелят. Значението на подобно обучение, особено на самолети, е усетено още през Първата световна война, но то се развива сериозно чак през Втората.“

Tru-Vue Chicagoland

Очила Tru-Vue

През Втората световна война дори Дисни прави обучителни видеоклипове. 3D картинки със самолети за стереоскопите Tru-Vue се продават в милиони. Появяват се и настолни игри със същата идея и цел – от карти до игри като Spot-A-Plane, в която играчите се развиват, отчасти правилно разпознавайки конкретни самолети.

Aмериканският флот официално никога не използва игри за обучение на войски си, но границите между игра и война се замъгляват в сферата на моделирането. Във Великобритания много деца, които правят модели на самолети между двете войни след това стават пилоти на изтребители на Кралските военновъздушни сили.

За целите на обучението моделите са особено важни – според списанието U.S. Army-Navy Journal of Recognition е изключително важно наблюдателите да могат да видят „целият обект“ и да могат „чрез постоянни упражнения да разпознаят този обект (самолет, танк, кораб …) от всеки ъгъл. “

Защото първоначално се използва системата за разпознаване на машини WEFT (съкратено от wings, engine, fuselage and tail – крила, двигател, фюзелаж и опашка), при която се заучават само отделни части. След това обаче процесът на разпознаване отнема много време – наблюдателите трябва да разпознаят отделните части и след това умствено да ги сглобяват, за да разберат какво гледат. Впоследствие, разбира се, този подход се заменя в полза на макетите. Затова и U.S. Army-Navy Journal of Recognition излиза редовно, за да помогне на читателите да бъдат в течение на промените в различните дизайни.

В хода на войната все повече и повече американски сили се срещнат с британските си съюзници, обучението с модели се разпространява и чрез Комитета за разпознаване. По време на подготовката за жизненоважната операция Overlord (кодово име на битката при Нормандия), Кралският наблюдателен корпус обучава специални летателни части, които да се занимават с идентифициране на военни машини и така да помагат на американските и британските флотилии.

Доскоро съществува музей с името „Приятел или враг?“, който се намира в Санта Барбара, Калифорния и в който се излагат експонати, използвани от въоръжените сили по време на Втората световна война за обучение на артилеристи и екипаж при идентификация на самолети, кораби и наземни превозни средства. Ръководството на музея казва, че „Способността на военнослужещите да идентифицират „приятел или враг“ за миг беше от решаващо значение в борбата за оцеляване и отделните модели машини се преподават почти във всяко училище.“ Музеят е затворен през ноември 2014, а пълната колекция експонати е преместена.

 
 
Коментарите са изключени

Никлас от Салм – човекът, който развали закуската на Сюлейман 1-и

Историята не се вълнува от цифрите и многократно доказва, че голямата армия често може да стане за смях. Сюлейман 1-и ще разбере всичко това по трудния начин. След като превзема Белград, фокусът на султана се насочва към Средиземноморието. В следващите години ще постави своя морска база на остров Малта и ще се стреми към пълната морска доминация. Когато Унгария отказва да се преклони, Сюлейман решава да демонстрира пълната си сила, изразена предимно в човешки капитал, взиман най-често под формата на кръвен данък, да неутрализира крал Лайош 2-и. След като кралят е мъртъв, апетитът на всички се изостря. Много скоро става ясно, че султанът не само не демонстрира сила, но има намерение да променя облика на Европа. Самият той много иска да прилича на Александър Македонски и използва военната си мощ, за да заслужи тази титла.

След като австрийският херцог Фердинанд започва скромна военна кампания с претенции за короната, султанът на Османската империя решава да се разходи за втори път в Централна Европа и този път използва повече от 120 000 войника, тежка артилерия, камили (по-издържливи били на дълъг път) и още много други. Впечатляващата армия започва своя дълъг и изморителен поход на 10 май 1529 г. Великият пълководец смята до края на годината да се е разправил с всички врагове, но за жалост природата е срещу него, впрочем както се случва и с Наполеон – дъждовете се оказват твърде скъпо удоволствие. До началото на септември падат Мохач и Буда.

Крайната дестинация на дългото пътуване е Виена. През цялото време вестоносци и разузнавачи предават, че 100 000 армия на Сюлейман минава изключително лесно през градовете. Виена трябва да се подготви за много тежка битка. Младият  султан още не знае, че от другата страна го очаква един 70-годишен старец с достатъчно боен опит, донесъл главата на френския крал. Никлас граф на Салм се оказва страховит немски наемник. Макар и на преклонна възраст, той използва вече наложени немски наемници с името ландскнехти. Въпросните бойци могат да се похвалят с цветните си дрехи, висока лоялност и жертвоготовност.

Landsknechte

Снимка: By Daniel Hopfer – from de.wikipedia uploaded by Benutzer:Dylac, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=465391

Историята на тези войници започва с писмено разрешение за отглеждане. Само лордовете могат да набавят такива наборници и след сериозно военно обучение, ландскнехтите стават не само предпочитана, но и единствена наемна армия в Централна Европа. Въоръжени с пики с дължина от 4.2 метра, както и с мечове с дължина от 170 сантиметра, тези бойни другари можели да водят свирепи битки, особено от разстояние. Същите дори не подозирали, че в обсадата на Виена ще могат да демонстрират колко важна е дистанцията в такива двубои. Да не говорим, че взвод от 300 човека комбинира най-доброто – определен брой носи пики, след това има група с мечове и на финала се подкрепят от стрелци с арбалети.

Повечето тактики се копират от швейцарската армия, но са достатъчно ефективни и успяват да се наложат през следващите сражения Освен тези симпатични бойни единици, Никлас използва и 700 испански мускетари – те разполагали с барут и достатъчно куршуми. Докато Сюлейман наближава града, опитните бойци подобряват многократно обсадата, успяват да изведат жените, децата и старците. Зад стените на Виена се крият едва 17 000 войника със скромни 75 оръдия. Единственият съюзник е лошото време и фактът, че огромната армия е успяла да се стопи значително от умора в следствие на лошите атмосферни условия. Въпреки това, султанът напомня на войниците си, че след две седмици възнамерява да закусва в катедралата Свети Стефан. Наемната войска не можела да развали своето реноме и под командването на Никлас дават свирепа съпротива.

Тежката артилерия на Сюлейман е останала някъде по пътя. Леката артилерия няма никакви шансове срещу стените на Виена, били те и рехави. Прелитащите снаряди често успявали да се движат по каменния път и да създават главоболия, затова за една вечер били извадени всички камъни и Виена осъмнала само с улици от кал. Следващите прелитащи снаряди буквално замръзвали в калта. Сюлейман наредил на неговите най-опитни бойци да започнат да копаят тунели под земята и да детонират стените подземно. Единствен проблем бил, че дългите копия на ландкнехтите били много  ефективни. Наемниците не били безсмъртни и също изгубили част от своя персонал.

SiegeOfViennaByOttomanForces

Снимка: By Неизвестен – HÜNERNÂME II. CİLT MİNYATÜRLERİNDE KOMPOZİSYON DÜZENİ, Ruhi KONAK, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3610635

След като все пак една от стените се отваря, наемниците успяват да я запушат и да отблъснат вече обезсърчените османски войници, повечето от тях без особен опит във водените на обсадна война. На 11 октомври отново проливни дъждове охлаждат желанието за атака на Сюлейман. Войниците му са обезсърчени, болни и сякаш проклетата Виена не иска да пада. Храната приключва, офицерите започват да режат крайници на всеки войник, който започне да мечтае за бягство. Това е и денят, в който Сюлейман обещава да закусва в катедралата. Никлас изпраща вест „Закуската Ви изстива!“. Последното сражение се води само 2 часа, без никакви значителни щети по крепостта. На 14 октомври се избиват пленниците в лагера на Османската Империя. Сюлейман си тръгва посърнал само с амбициите за господство в Централна Европа. Все пак ще има и второ настъпление, но след години, но 70-годишния Никлас няма да е на линия, за да демонстрира сериозния си военен опит.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени