„Репортери без граници“: Журналистическата професия става все по-опасна

| от |

Смъртта на американския фотожурналист Люк Сомърс, пленен от „Ал-Кайда“ в Йемен и убит от похитителите си днес при операция на американските сили за освобождаването му, отразява „нарастващата опасност на журналистическата професия“, съобщава „Репортери без граници“.

Организацията, защитаваща свободата на медиите, изрази „дълбоката си тъга“ от съобщението за смъртта на американския репортер и изрази „искрените си съболезнования на близките на семейството“, с което поддържа контакт. „Смъртта на Люк Сомърс отразява нарастващата опасност на журналистическата професия. Вземането на заложници сред представителите на медиите се увеличи в последните две години и все по-често изходът е трагичен“, каза Кристоф Дьолоар, генерален секретар на „Репортери без граници“, в комюнике.

Според организацията Люк Сомърс е третият американски журналист заложник на радикална ислямистка групировка, който намира смъртта си през 2014 г., след екзекуциите на Джеймс Фоули и Стивън Сотлоф от групировката „Ислямска държава“ в Сирия.

„Ние отново искаме от американските власти, които обявиха намерението си да преразгледат политиката си към заложниците, да използват всички алтернативни писти на военната опция и да положат всички усилия, за да гарантират защитата на пострадалите цивилни“, допълни Кристоф Дьолоар. „Ревизията трябва задължително да се направи въз основа на консултация с бивши заложници, американски и чуждестранни, и със семейства, които пожелаят това, както и с работодатели и неправителствени организации“, счита „Репортери без граници“.

Йемен се намира на 167-о място от 180 страни в световната класация за 2014 г. за свобода на медиите на „Репортери без граници“. /АФП, БГНЕС

 
 

Авиокатастрофата, която отне на света най-добрите американски фигуристи

| от Цветомир Лазаров |

Изтичаше осмият час на полет SN548 по маршрут Ню Йорк – Брюксел. Пилотите вече подготвяха машината Boeing 707 (най-модерният модел през 1961 г.) за кацане, а в далечината се показваше сивата ивица на летище „Завентен“, осветено от лъчите на сутрешното февруарско слънце.

На борда на самолета на белгийската авиокомпания „Sabena“ имаше 61 пътници, а 34 от тях пътуваха за Световното първенство по фигурно пързаляне. 18 фигуристи, шестима треньори, мениджър, трима съдии и шестима роднини на спортистите от американския отбор трябваше да направят връзка за Прага, която домакинстваше на шампионата на планетата.

Но на височина от 300 метра от земята, боингът внезапно премина в режим на излитане, дръпна шасито и започна да набира височина. Защо? Какво се случваше?

Според една от версиите, белгийският екипаж е видял друг самолет на пистата и е решил да направи още един кръг. Никой обаче не я потвърждава категорично.

4
Заминаването

Истината се знае от командира на полета Луи Ламбрехтс и втория пилот Жан Руа, но те я отнасят със себе си в друг свят, за който обикновено се твърди, че е по-добър. А най-загадъчната подробност от историята е, че връзката с пилотите изчезва около четвърт час преди да достигнат „Завентен“.
Според очевидци, самолетът известно време обикалял над летището, след което се наклонил наляво. Постепенно губел скорост и започнал да се снишава, а накрая катастрофира в поле на няколко километра от пистата.

Ударът е жесток и загиват всичките 72-ма души на борда (61 пътници и 11 члена екипаж). За нещастие, загива и още един човек – земеделец, който работи на нивата си и е ударен от отломка от фюзелажа.

Новината за трагедията се разпростира бързо из цялата планета, но никой не посочва конкретната причина за катастрофата. Белгийските следователи, съвместно с американското ФБР, в продължение на месеци работят върху версията „терористичен акт“, но така и не откриват никакви доказателства.

И досега, близо шест десетилетия по-късно, основната версия остава технически проблем, а най-често експертите споменават „неизправност в стабилизационната система“.

***

След Втората световна война американското фигурно пързаляне преживява златния си период. С 20 първи места и още почти 40 сребърни и бронзови отличия, спечелени на 14 следвоенни световни първенства, американците са най-добрите фигуристи в световен мащаб в онези години.

3
Карол Хайс

За Прага тръгва съвсем млад отбор, който трябва да трупа опит с поглед насочен към олимпиадата през 1964-та. На утвърдените звезди от предишните игри – триумфалната за янките олимпиада в Суко Вали (на която печелят два златни и два бронзови медала) – им е дадена заслужена почивка. Естествено, има и спортни функционери в страната, които се възпротивяват на това, но специалистите са убедени, че новото поколение е най-талантливото в цялата история и успехът му ще бъде незабавен.

„Щяха да бъдат огромни звезди. Това трябваше да бъде тяхното време. Бяха невероятно талантлив отбор“, спомня си петкратната световна шампионка Карол Хайс, която завършва кариерата си само половин година преди трагедията.

16-годишната Лоурънс Оуен е най-ярката звезда на янките. Току-що спечелила шампионата на САЩ и Северна Америка, тя се превръща в национална любимка и се появява на корицата на февруарския брой на списание „Sports Illustrated“. Любопитното е, че спасителите откриват списание с нейния лик, почти недокоснато от огъня, сред останките на самолета. Заедно с Лоурънс пътуват още нейната 20-годишна сестра Марибел, която също е фигуристка, и майка им – треньор и легенда на американското фигурно пързаляне.

5
Лоуренс Оуенс със сестра си Марибел и майка им

Това обаче съвсем не е единствената семейна трагедия на борда на полет SN548.

В машината са 18-годишната Айла и 17-годишният Рей Хадли, брат и сестра, които са толкова талантливи, че дълго не може да се прецени къде са по-добри – в танцовите или спортните двойки. Те печелят сребро на националното първенство, но са на път да се откажат да пътуват до Прага заради финансови проблеми. Хората от родния им Сиатъл обаче организират кампания и събират средствата необходими да стигнат до чешката столица. Жест на уважение и обич, но Айла и Хадли така и не виждат Златна Прага.

С тях е и Линда Харт, която не само е тяхна треньорка, но и втора съпруга на баща им след развода му с биологичната им майка.

Сестрите Вестерфелд също летят за Прага заедно – 17-годишната Стефани и кака й Шарън. Пътуването на майка им Майра Вестерфелд пропада в последния момент. Семейството събира пари само за два билета и тя е категорична, че ще изпрати към Европа само момичетата си и ще си остане у дома.

1

Спортната двойка Лори и Уилям Хикокс (брат и сестра), съпрузите Патриша и Робърт Дайнин (танцова двойка), танцьорът Роджър Кембъл и майка му Ан, съдиите Харълд Хартшорн със съпругата си и Едуард Ламер с 14-годишния си син, 16-годишният Грегъри Кали и неговата сестра… Още зловещи подробности от списъка на мъртвите.

Не можем да пропуснем и трагедията на 16-годишния Дъглас Рамзи. Огромният талант завършва първия си американски шампионат при възрастните на четвърто място и не се класира за световното, но в последния момент влиза на мястото на заболелия Тим Браун.

***

След зловещата катастрофа, в международната федерация (ISU) започват да дискутират въпроса дали първенството не трябва да бъде отменено. Някои отбори вече са в Чехословакия – като канадската делегация, която пристига в Прага с директен полет в същата сутрин на трагедията. Няколко дни преди пътуването съществува вариант „кленовите листа“ също да пътуват с прекачване в Брюксел заедно с американците. На тях поне щастието им се усмихва…

След консултация с всички участници, президентът на ISU Джеймс Кох обявява, че в памет на загиналите турнирът няма да се състои. А това остава в историята като първият и последен случай от 1896 г. насам, в който в мирно време не се провежда Световно първенство.

В Щатите трагедията се отразява пагубно на спорта и фигурното пързаляне се превръща в символ на болка и тъга. А мнозина в страната са убедени, че красивата дисциплина е умряла заедно с талантливия отбор.

2

Цялата страна тягостно чака идентифициране на мъртвите, а 10 дни след катастрофата към Америка са изпратени дъбови ковчези с печата на краля на Белгия. Мрачните прощални церемонии се провеждат в Бостън, Оукланд, Колорадо и Лос Анджелис.

Сълзите давят спорта, а шокираните треньори и състезатели нямат мотивация да продължат.

Веднага след трагедията обаче американската федерация по фигурно пързаляне създава мемориален фонд за подпомагането на най-обещаващите фигуристи. Фондът, между другото, е активен и в наши дни и в над половинвековното си съществуване е набрал повече от 10 милиона долара за обучението и подготовката на перспективни спортисти. Кристи Ямагучи, Евън Лисачек, Мерил Дейвис, Чарли Уайт, Адам Рипън и десетки други имена станаха известни благодарение на неговата подкрепа. 

Следващия си медал от Световно първенство американците печелят четири години след катастрофата (1965-а), но възраждането на спорта в страната започва едва в началото на 70-те години.

Какво ли щяха да постигнат тези таланти? Колко ли още истории щяха да се разкажат за тях, а не само тази – най-тъжната. Няма как да знаем. Съдбата реши да ни кара да гадаем.

И направи така, че и до днес в американското фигурно пързаляне да е в сила резолюция, издадена от националната федерация през 1961-ва, която гласи: делегацията на отбор, който пътува за международно състезание, никога да не лети заедно в един самолет.

 
 

Великите военни изцепки: как руснаците не успяха да достигнат Крим

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1686-та. Русия, тогава все още периферна сила по отношение на Европа, решава да се намеси във войната на Свещената лига (Хабсбургска Австрия, Полско-Литовската държава, Венеция, Испания, Малтийските рицари и Папаството) срещу Османската империя.

Руснаците виждат добър шанс едновременно да се покажат като добри християни, и също така да отмъкнат някоя и друга територия от Полумесеца. Ситуацията се оказва удобен повод за фаворита на царевна София Романова – княз Василий Голицин, да натрупа пиар точки, които да стабилизират позицията му начело на държавата.

Фактически, София и Голицин управляват като регенти на малолетните царе Петър I (който после ще стане Петър Велики) и Иван V. Тяхното положение не е особено розово и много от висшите аристократи с нетърпение чакат първия им по-голям провал, за да ги отстранят. В онази епоха, постигането на бляскав военен успех е равносилно на победа в президентски избори и Голицин възлага надеждите си на предстоящата кампания.

Grand_galitzine
княз Василий Голицин

За цел на похода е избрано Кримското ханство – най-важният османски съюзник. Татарите от Крим предоставят значителни кавалерийски контингенти в служба на Портата. Заради това, Полша и Австрия молят Русия да ги атакува и така да се отслаби османския натиск по поречието на река Дунав, където се водят основните военни действия. Замисълът на Голицин е грандиозен. Мобилизирана е цялата налична армия на царството – както старите феодални отряди на болярите, така и прочутите стрелци, заедно с полковете, изградени по западноевропейски образец, кавалерия от различни категории, артилерия и казашки помощни части – въобще цялото царско войнство. Числеността на армията е наистина значителна – вероятно над 100 000 души, придружени от грамаден обоз и множество поддържащи части, търговци, тиловаци и разбира се, лагерни следовници – перачки, проститутки, подвижни кръчми и цялата пъстрота на тогавашния походен живот. За начало на похода е избрана датата 11 март, 1687г.

Нещата се объркват още в началото. Вместо през март, походът започва в средата на май, което дава предостатъчно време на татарите да се подготвят. На всичкото отгоре, руската армия в Украйна така и не успява да се съсредоточи на едно място, а се движи разпръснато на няколко уязвими колони. Татарите правилно преценяват, че могат да им нанесат доста поражения, нападайки ги по отделно и бързо се задействат, разчитайки на високата мобилност на отрядите си.

tumblr_p21w5f09i31wivak7o1_1280
царевна София Романова

Играта на котка и мишка в Украйна продължава цели три месеца, без руснаците нито да успеят да съсредоточат своите сили, нито дори да достигнат до Кримския полуостров. Поредицата от малки сражения и засади им коства скъпо, а общо в хода на кампанията умират около 20 000 души, много от тях вследствие на лошото снабдяване и разразилите се сред руската войска болести. На 24 август руснаците прекратяват кампанията срещу Крим и разпускат войската си, без да са постигнали нищо съществено.

През следващата 1688 г., Русия не води военни действия срещу Крим или Османската империя. Едва на следващата 1689 г., Голицин съумява да организира нов поход, с който се надява да измие срама от предходната печална кампания. Армията която е събрана отново надхвърля 100 000 души (според някои изчисления около 150 000), придружена от значителна за онова време артилерия и характерния гигантски обоз.  За да избегнат проблемите от предишната кампания, руснаците поемат по друг път, следвайки поречието на река Днепър. Армията успява да се събере и концентрира до края на март и през април започва да се придвижва на юг. Няколко татарски набега са успешно контрирани от руската артилерия и в крайна сметка в средата на месец май, армията на Голицин достига до Перекоп – тесният провлак, който свързва Крим с континента.

Татарите са подготвили тук нова изненада. Цялата растителност около Перекоп е унищожена, а и малкото кладенци за питейна вода, са засипани и заличени. Огромната руска армия трябва да започне обсада, без възможност за снабдяване на своя обоз и на войниците си. Междувременно, османо-татарският гарнизон е подсилил поредицата укрепления по протежение на провлака с огромен седемкилометров ров и стена, както и с допълнително артилерия. Голицин свиква военен съвет и заключва, че дори отбраната да бъде преодоляна, в безплодните степи на северен Крим, руската армия ще стане жертва на кошмарното снабдяване и постоянните вражески набези. Поради тази причина, на 20 май, без да са провели нито едно решително сражение, руснаците се оттеглят за пореден път. Загубите и този път са в порядъка на 20 000 души, отново преди всичко поради лошо снабдяване и болести. Голицин отстъпва от Крим с подвита опашка, а у дома го чака логичният финал на военното му фиаско.

Извършен е дворцов преврат, който отстранява София и Голицин, а на тяхно място аристократичната клика на Наришкините издига Петър I, под регентството на майка му Наталия. София е пратена в манастир, а Голицин е изпратен на заточение в тундрата северно от Архангелск, където живее в изолация и умира през 1714 г.

Двата кримски похода костват на Русия живота на около 50 000 души, както и престижът й на военна сила. Едва след победите на Петър при Азов десетилетие по-късно, част от руското бойно достойнство е съживено. Ще минат още десет години преди при Полтава, царят-реформатор окончателно да измие срама от кримското фиаско и да доведе Русия до мястото на велика сила, която тя запазва и до днес.

 
 

Честър Кларксън, който създаде ксерокса, за да не преписваме на ръка

| от chronicle.bg |

„Извънкласните занимания ми бяха много по-интересни (от училището) в ранна детска възраст. Тогава можех да правя каквото си искам – да проектирам, да създавам, да експериментирам и да планирам бъдещето. Прочетох за Томас Алва Едисън и други успели изобретатели и така идеята да създам изобретение ми стана близка – едно от нещата, които искам да постигна като начин за промяна на икономическата си ситуация, докато в същото време реализирам интереса си в техническата сфера и давам нещо на обществото.“ Това пише Честър Карлсън, създателят на ксерокса, в писмо до А. Димсдейл.

Предприемачеството на Карлсън идва от дома. Баща му Олаф мести цялотo семейство в Мексико за 7 месеца през 1910 година, за да се опита да забогатее от, по думите на самия Честър, „ненормална схема за колонизиране на земя“. В този период майка му Елън заболява от малария. Баща му също има здравословни проблеми и заради това „ненормалната схема“ се проваля и семейството трябва да се бори за оцеляване. Карлсън започва работа, за да помага вкъщи, а в гимназията вече е основният източник на доходи. Майка му умира от туберколоза, когато е той на 17, а баща му си отива, когато е на 27.

10-годишен, Честър създава вестник, който копира на ръка и дава на приятелите си. Един от любимите му предмети е детска пишеща машина, която получава от леля си за Коледа през 1916.

Докато работи в местна печатница като ученик, Карлсън пробва да отпечата свое списание с научна тематика за негови съученици с подобни интереси. Той обаче бързо се разочарова от хамалогията в процеса на копиране на изданията и „това ме накара да мисля за по-лесен начин“.

След като завършва Училището в Сан Бернардино той посещава Колежа Ривърсайд като редува 6 седмици учене с 6 седмици работа. По това време работи на три места като живее в малък едностаен апартамент с баща си. Първоначално учи химия, но по-късно сменя с физика заради професор, когото харесва. Карлсън прекарва 3 години в Ривърсайд преди да отиде в Технологичния институт в Калифорния, което е мечтата му още от училище. Таксата обаче е $260 на година, което значително надхвърля приходите му и в крайна сметка, когато се дипломира като бакалавър по физика през 1930, има $1500 дългове. Тогава е и началото на Голямата депресия. Той пише до 82 компании в търсене на работа, но нито една не отговаря.

В крайна сметка си намира „рутинна и скучна“ по негови думи длъжност в Bell Telephone Laboratories в Ню Йорк като инженер, а след година сменя позицията и става асистент на един от патентните адвокати.

Докато работи за Bell, Карлсън описва над 400 идеи за изобретения в личния си тефтер. Той постоянно се връща към мисълта за по-лесно безпроблемно прекопиране, особено след като новата му длъжност е обвързана с много документация. „Докато работих с патентите, често имах нужда от бърз и лесен начин за правене на дубликати на текстове и диаграми, но такъв нямаше.“ По това време копията се правят ръчно на пишеща машина. Другият вариант е копирна машина, но за нея човек първо трябва да направи специално матрица, което струва много пари и отнема много време. Честър иска да направи апарат, който взима лист хартия и копира съдържанието му на друг лист хартия.

През 1933 година, по време на Депресията, Карлсън е уволнен от Bell заради участието си в (провалила се) „бизнес схема“ извън работа с още няколко колеги. След 6 седмици си намира работа в Austin & Dix, но година по-късно напуска, защото фирмата върви надолу. Следва по-добра работа за компанията P. R. Mallory (днес известна като Duracell на Procter & Gamble), където е повишен до началник на патентния отдел.

Честър прави най-различни експерименти в кухнята си – много от които завършват с подозрителна миризма, много дим или експлозии. През есента на 1938 година съпругата му заявява, че експериментите вече трябва да се осъществяват другаде и Честър наема стая на втория етаж на къща, собственост на тъща му, и се сдобива с асистент – безработния австрийски физик Ото Корней.

Първоначалният план на Карлсън е да пусне електричество по хартия като я осветява, но попада на статия от Пал Селени. В нея Пал описва метод, в които въртящ се барабан се облъчва с йони, след това се посипва с фин прах, който залепва за йонизираните места (като балон за статично електричество) и след това се нанася върху хартия. Това силно впечатлява Карлсън и той използва светлината за да „премахне“ статичното електричество от хартията, вместо да я наелектризира. Тъй като местата с финия черен прах не отразяват като останалата част от хартията, те ще останат на новия лист и така ще се получи хартиено копие на оригинала.

На 22 октомври 1938 година Честър и Ото правят пробив. Корней изписва „10.-22.-38 ASTORIA“ (датата и името на квартала им) с индийско мастило върху парче стъкло, след това подготвя цинкова плоча със серно покритие, затъмнява стаята, натрива цинковата плоча с памучна кърпа, за да я наелектризира, след това я излага на ярката светлина от крушка с нажежаема жичка. Когато плочата е осветена добре, Ото я поръсва с прах от ликоподиум, издухва каквото не е залепнало и слага върху плочата восъчна хартия. Финалната стъпка е хартията да се нагрее и готово – първото ксерокопие в историята е готово! След като повтарят експеримента, за да са сигурни, че работи, Карлсън завежда Корней на скромен обяд. 

Корней обаче никак не е впечатлен то откритието им и година по-късно напуска Карлсън на приятелски начала. Песимизмът му всъщност е толкова силен, че решава да развали договора им, според който му се полагат 10% от всички бъдещи постъпления от технологията, както и част от правата върху нея. Години по-късно, когато акциите на Xerox скачат, Карлсън изпраща на Корней 100 000 акции като подарък. Ако той ги беше задържал, стойността им през 1972 година щеше да е над $1 милион.

Пътят към успеха обаче е осеян с поражения. Между 1939 и 1944 над 20 компании отказва да финансират изобретението на Честър. Той се свързва с IBM – гигантът в бизнеса с офис машини – но те също отказват, като не е ясно дали въобще някой от IBM разбира как работи новата технология. Предпоследният му опит е с военноморския флот на САЩ, но отново разочарование.

 

На 6 октомври Патентното ведомство издава сертификат на Карлсън за технологията електрофотография. 

Възходът й започва, когато Честър среща Ръсел Дайтън, млад инженер от Института Бател Мемориал. Той силно се интересува от иноваторство и успява да види бъдеще в проекта. Заради него Института, който по принцип не се занимава с идеи на трети лица, приема да развие, усъвършенства и опита да лицензира изобретението.

Пазарният успех обаче идва от компанията за фотографска хартия Haloid. Джон Десор, главен изследовател, прочита за копирната машина във вестника и решава, че именно чрез нея ще излезе от сянката на конкурента Kodak. През декември 1946 Карлсън, Haloid и Института Бател подписват първия си договор – той е на стойност $10 000, което е около 10% от приходите на Haloid за миналата година. 

През 1948 технологията получава и новото си (познато днес) име. От Haloid се притесняват, че терминът „електрофотография“ съдържа „фотография“, което предизвиква нежелана асоциация с традиционните методи за копиране по това време. След като обмислят няколко опции, се спират на предложение от един от пиарите в Бател. Пиарът се допитва до професор от Университета в Охайо, който предлага „ксерография“ – от гръцките думи xeros (сух) и graphein (пиша). Карлсън не харесва името, но борда на директорите в Haloid решават да е то. Те искат да запишат „ксерография“ като търговска марка, но началника на отдел продажби, Джон Хартнет, казва: „Недейте, искаме хората да могат да използват думата.“

На 22 октомври 1948 година, точно 10 години след  първото електрофотографско/ксерографско копие, Haloid прави първото публично представяне на ксерографията. На следващата година продава и първия си продукт – XeroX Model A. Той все още изисква 39 стъпки за направата на копие, а следващите няколко модела също няма да са особено лесни за ползване. През това време конкуренцията разработва свои машини – Verifax на Kodak може да се побере на бюрото до вас и се продава за $100, което е и по-практично, и по-евтино от продукта на Haloid.

През 1955 година британската филмова организация Rank търси продукт, който да постави заедно с лещите за камери, които са основното й производство. Haloid и Rank установяват партньорство за Европа и това силно подпомага развитието на ксерокопирането в световен мащаб. През 1958 година бизнесът върви толкова добре, че компанията сменя името си на Haloid Xerox. На следващата година излиза и Xerox 914 – първият ксерокс със съвременен вид. 

През 1968 година Fortune поставя Карлсън сред най-богатите хора в Америка. Тогава той изпраща писмо до списанието, в което пише: „Преценката ви за богатството ми ($150 милиона) е силно преувеличена. Аз съм по-скоро в категория между 0 и $50 милиона“. Това е така, защото през годините Карлсън дарява тайно по-голямата част от парите си. Веднъж той казва на съпругата си, че единствената му цел в живота в момента е да умре беден.

През пролетта на 1968, докато е на почивка на Бахамите, Карлсън получава първия си инфаркт. Той е тежко болен, до го крие от съпругата си. На 19 септември същата година той получава инфаркт в киносалон в Ню Йорк, докато гледа филма „He Who Rides a Tiger“.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.