shareit

Разпродажба на гръцките острови: Оазис в морето за милион и половина долара

| от |

prod-na-ostr-01

Притиснати от големите данъци, гърците са принудени да продават частните си острови. Офертите за „средиземноморски Рай“ са все повече, а една компания е обявила продажбата на цели 17 острова на цена от милион и половина до 63 милиона долара.

Само преди десетина години никой не е и подозирал, че толкова много острови ще бъдат предложени за продажба на световния пазар, но трудната икономическа ситуация е довела много гърци до безнадеждна ситуация.

prod-na-ostr-02

Продажбите на недвижими имоти са едни от най-честите решения за излизане от кризата, нещо, през което вече е преминал емирът Хамад бин Халифа ал Тани, който през март е похарчил по-малко от 12 милиона долара за шест острова на архипелага Ехинадес.

Семейството, което е продало тези острови, е имало финансови проблеми.

„Островите бяха на моето семейство повече от 150 години, но не сме достатъчно богати, за да можем да поддържаме толкова ценни имоти с тези високи данъци“, казал след продажбата Денис Гривас, чието гръцко-австралийско семейство ги притежавало.

prod-na-ostr-03

Той смята, че цените все още са сравнително ниски, а имотите, които са семейна собственост и се предават през поколенията, сега за първи път през последните няколко десетилетия са на пазара, готови за продажба. Много агенции и агенти на недвижими имоти, които работят в световен мащаб, в момента търсят луксозни имоти за продажба. Има безброй шансове, защото Гърция има около 15 000 км бряг, 190 000 плажове и 6 000 острови.

Разрешенията за строителство на недвижими имоти на частни острови обаче не се получават толкова лесно, поради тяхното историческо значение. За всяка строителна дейност е необходимо разрешение от компетентните археологически институции. Въпреки това, периодът е изключителен за купуване на острови, твърдят експерти.

 
 
Коментарите са изключени

Бялата смърт на Финландия – един дребен фермер и жесток снайперист

| от |

В зората на Втората Световна война, когато Хитлер започва да прави редица военни маневри, покорявайки бойно поле след бойно поле, използвайки армия на амфетамини, Йосиф Сталин решава да разшири сериозно своите владения около Ленинград. За целта се опитва да предложи на Финландия подмяна на територии, но след като получава отказ, решава да поведе мащабна военна операция срещу страната. За жалост точно този конфликт ще доведе до хиляди жертви и свалянето на морала сред съветската аудиторията. Ясно е, че предимството на руската армия е употребата на много по-модерна техника и достатъчна издържливост, която се закалява допълнително във финландската зима.

Единственият пропуснат сценарий от Сталин, Мерецков, Ворошилов и Тимошенко (главнокомандващите на червената армия) е воденето на партизанска война. Статистиката разкрива една невероятна подробност в проведените военни маневри. Червената армия разполага със страховит човешки капитал и близо 6000 танка и още 3880 самолета.

Финландската армия може да се похвали с едва 32 танка и около 114 самолета. На хартия всичко това изглежда повече от трагично и във всеки друг сезон е ясно, че финландците нямат никакъв шанс. Съдбата обаче е на тяхна страна и щом зимата започва да разгръща своята пелерина, домакините имат значително предимство. Директният конфликт вече не е за предпочитане. Партизанската война, която финландците водят е демонстрация на невероятен дух.

Aamiainen Kannaksella.

Полева кухня на финландски войници

Снимка: By Unknown – https://finna.fi/Record/sa-kuva.sa-kuva-111734, Finnish Wartime Photograph Archive (SA-Kuva), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=65509885

Господарите на севера просто не можели да се предадат толкова лесно и използвали всички възможни стратегии за свалянето на морала на противника. Може би това е единствената война, в която  труповете на жертвите стоят изправени и се използват за щит срещу вражеските куршуми.

Някои от телата били минирани, други често замръзвали с ужасяващите си лица и бавно и сигурно в рамките на следващите три месеца, зимният ад на войната успял да накара всеки войник на Червената армия да се съмнява сериозно в командите на своя велик лидер. И ако това не е достатъчно, всеки финландец бил готов да вземе сериозно количество жертви, преди да изгуби живота си. Можете да чуете много героични истории, но наградата за най-отличен финландски войник и герой се пада на г-н Симо Хаюха.

Simo_hayha_honorary_rifle

Симо Хаюха

Снимка: By Simo_hayha_honorary_rifle.png: Finnish Military Archivesderivative work: Materialscientist – This file was derived from: Simo hayha honorary rifle.png:, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18849139

Симо е местен финландски фермер с много невинна усмивка, нисичък на ръст и доста скромен човек, който рядко говори и предпочита действията. Когато войната избухва, Симо е в разцвета на силите си – 33 години. За разлика от тренираните професионални войници, финландската армия разполага само с доброволци и предимно фермери, които по един или друг начин трябвало да защитават своите животни. Основно хоби на местните жители много често било именно ловуването през зимата, а отстрелването на вълк е била особена чест за всеки ловец.

Това е доста обещаваща статистка за хората, които са свикнали с лютия климат и през по-голямата част от времето се предвижват на ски и ловуват. Нападението през зимата е практически самоубийство, както всички гости ще разберат след 3 месеца. Според последната направена статистика във Финландия има около 300 000 регистрирани ловни оръжия, а както се досещате, всеки ловец може спокойно да промени целта си от хищници към хора. Точно така направил и Симо. За много кратко време успял да отстреля прилично количество от врага и да спечели своя прякор „Бялата смърт“.

Iivanan jälkiä' Kiantajärvellä takaa-ajonaikana. Kuvassa Timo Murama

Финландски войник маркира стъпките на противника
Снимка: By Unknown – https://www.finna.fi/Record/sa-kuva.sa-kuva-108548?lng=en-gb, Finnish Wartime Photograph Archive (SA-Kuva), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64835142

Използвайки добрата ловна стратегия, г-н Смърт предпочитал да заема своята стрелкова позиция през нощта. В повечето случаи успява да поразява мишената си на разстояние от 250 метра. Боецът очевидно успял да внесе достатъчно смут в редиците, след като неговият куршум винаги бил придружаван с мощни артилерийски обстрели в периметъра. В повечето случаи руснаците се надявали, че ще го поразят, докато се опитва да се евакуира, но и това не помагало, никой не можел да забележи къде се крие вражеския мерник.

Mosin-Nagant_karbin_m1938_Ryssland_-_AM.032891

Мосин – Наган от Втората Световна война

Снимка: By Armémuseum (The Swedish Army Museum) – Armémuseum (The Swedish Army Museum) through the Digital Museum (http://www.digitaltmuseum.se), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18374042

По някаква причина точно този човек не се страхувал особено и запазвал хладнокръвие, което отговаря на външните температури –  от минус 20 градуса по Целзий. Когато не бил в стрелкови заслон, Хаюха се занимавал с щателно почистване на пушката си. По ирония на съдбата, предпочитаното оръжие е Мосин-Наган именно от Русия. Снайперът демонстрирал още много бойни качества, с които ще пренапише историята на снайперистите. Любима практика била да покрива устата си със сняг, за да не може никой да забележи топлия му дъх.

Друга практика била да замрази снега около позицията си, за да не може при стрелба да се повдигне и да го издаде. Освен пушка, дребният финландец с поразяващ мерник използвал и малка лопатка, с която да изкопае своето укритие, да се заледи и да чака поредния офицер, който ще се изпречи на пътя му. За една вечер успявал да потъне в снежната покривка и дори дулото на пушката не можело да бъде забелязано.

Друг интересен факт е, че боецът никога не пожелал да използва оптика и всяка премерена стрелба ставала единствено с мерника на пушката и бистрия поглед. Дори и без оптически мерник, за когото казвал, че най-вероятно ще отрази светлина и ще го издаде, Симо успял да повали повече от 500 човека. Освен леден страх за противника, г-н Бяла Смърт е използван стабилно в пропагандата на своя народ.

Военни и цивилни знаели, че някъде там един дребен фермер не прощава със своя Наган. Когато правителството разбрало за неговия героичен подвиг, побързало да го награди с чисто нова специално разработена снайперска пушка. Педантът отказал, неговото оръжие служило вярно и нямало смисъл да се променя. Все пак никой не е безсмъртен в тези сражения и веднъж Симо е забелязан от противника.

При обстрел на неговата позиция е ударен в челюстта и лежи в кома около 11 дена. Събужда се едва, когато е подписан мир между двете страни. Героят на Зимната война успява да се възстанови и до края на живота си се занимава с лов и развъждане на ловни кучета. Често разказва за войната, че просто е свършил това, което е било поискано от него, както са направили и много други сънародници. Умира през 2002 г. на 96-годишна възраст в дом за ветерани.

 
 
Коментарите са изключени

С какво сме притъпявали болката при операции преди да има упойки

Освен страстното поглъщане на алкохол и наркотици в дози, достатъчни да предизвика безчувственост, през по-голямата част от историята си хората от западните цивилизации са успявали да изтърпят операция с помощта на не много повече от безобразен стоицизъм и воля.

Веществата, които днес бихме нарекли „наркотици“, както и алкохолът са били добре познати в древния свят. В Левантите са открити артефакти, изобразяващи опийни макове, датиращи от 4000 г. пр. н. е., а най-ранните доказателства за производството на шумерска бира са от близо 3000 г. пр. н. е. Освен това, черна попадийка (hyoscyamus niger), член на семейството на нощниците, е била ползвана за облекчаване на болката, още откакто вавилонците започват да я прилагат при зъбобол – около 2250 г. пр. н. е.

Henbane1

Черна попадийка

До класическата епоха (гръко-римската цивилизация) много нощници, включително гореспоменатата черна попадийка, са били използвани, освен за спиране на болката, и като приспивателни. Всъщност Омир дори описва приложението им в „Одисея“, където вещицата Цирцея използвала вълшебни билки, за да покорява мъжете и дори да върне Одисей към живота. Тези вълшебни билки се предполага, че включват мандрагора и датура (тръничка), защото и двете притъпяват сетивата, намаляват или дори спират болката, а също и причиняват халюцинации.

По това време в Асирия и Египет „каротидната компресия“, вероятно притискането на каротидната артерия, което спира кръвоснабдяването за малко, докато клетия пациент не припадне, се прилага по време на обрязване и операция на очите.

Gray513

Каротидната артерия

През Средновековието са постигнати известни подобрения в анестезията, въпреки че до края на 13 век някои лекари накисват гъби в разтвор от опиум и екстракт от някои видове нощници, както и други билки, включително бучиниш, който до известна степен може да предизвика парализа. След това изпаренията от тези гъби се дават на пациента да ги вдиша, а понякога се прилагат и капковото директно върху ноздрите), за да се постигне желаното упойване.

Много историци твърдят, че Парацелз (1493-1541), известния лекар, ботаник и алхимик, успява да открие наркотичния ефект на етера през 1525 г., докато експериментира с ефектите му върху пилета. Смята се също, че Валерий Корд (1515-1544), ботаник и лекар, пръв го е синтезирал чрез дестилация на сярна киселина и етанол кото го нарича „сладкото масло на язвителността“.

Газовите упойки стават все по-популярни и до зората на 19 век са открити ползите на азотния оксид, след което и след откриването на морфина от Фридрих Вилхелм през 1805, се знае за съществуването на ефективна анестезия за операция, въпреки че все още такава не се прилага широко.

През 1811 г. писателката Фани Бърни разказа за изпитанието си да се подложи на двойна мастектомия без удобствата на анестезия:

М. ме постави на матрака и разтвори батистена кърпичка върху лицето ми… Мигновено бях заобиколена от 7 мъже и моята медицинска сестра… когато ужасната стомана беше потопена в гърдата ми – прерязване на вени – артерии – плът – нерви… Започнах да издавам писък, който продължи без да спира през целия период на разреза…. [Още повече], докато плътта се съпротивляваше по начин толкова насилствен, че противопоставяйки се да умори ръката на хирурга [така че той] да бъде принуден да се промени посоката на рязане отдясно на ляво… Мислех, че може да съм умряла… Аз дори почувствах как ножът се придържа към гръдната кост – остъргва я!

Според Фани цялата операция по рязане и остъргване е продължава 20 минути.

Други пациенти от 19 век обаче не демонстрират така издръжливост. Докато е опериран от известния д-р Робърт Листън (познат още с прозвището си „Най-бързият нож в Уест Енд“), за да бъде премахнат камък в пикочния му мехур, пациентът не издържа, успява да се освободи от ограничителната хватка на помощниците на Листън и бяга от стаята. Твърди се, че Листън все пак го хваща отново и довършва операцията под писъците на мъжа.

До 1847 г. вече е открит хлороформът, който е бил използван по време на раждане, за операции и за стоматологични процедури, въпреки че страничните му ефекти (включително внезапна смърт и увреждане на черния дроб) карат докторите да избягват ползването му. През следващите 40 години са изпробвани и други газове, но повечето в крайна сметка са отхвърлени.

Chloroform by Danny S. - 002

Шишенце с хлороформ

След откриването на кокаина през 1877 г. той е прилаган като анестетик и дори нервен блок до 1884 г. През 1901 г. е открита и каудалната епидурална аналгезия (въпреки че всъщност е открита случайно, когато на пациент е била поставена инжекция невнимателно).

Проблемът с контрола над дишането, когато човек е под упойка, започва успешно да се решава до началото на 30-те години на миналия век, а интравенозните лекарства, като барбитуратът и тиопенталът, се използват от 40-те години, както и мускулните релаксанти, като се започва с кураре – една от най-силните южноамерикански отрови.

Днес анестезията е широко разпространена и като цяло е много безопасна, с пряк риск от смърт по-малък от 1 на 250 000.

 
 
Коментарите са изключени

Котешки стълби – един прекрасен орнамент за (почти) всяка сграда

| от |

Котешки стълби, рафтове и други игрушки, катерушки и дизайни, ориентирани към котките, са често срещани в домашни условия, но на места като Берн, Швейцария, те достигат и до обществената среда, като се сливат с архитектурата, за да създадат инфраструктура за тези любимци.

Естествено, разпространението и инсталирането на тези малко сложни творения отразява благоговение към котките, но също така изисква ниво на съгласие и участие от общността. За да се изгради един мост до прозорец на четвърти етаж, човек трябва да има съгласията на поне трима съседи.

Снимка: Brigitte Schuster

Строго погледнато, думата „стълби“ всъщност е прекалено опростяване на това, което са направили в Берн – има рампи, стъпала, дори най-различни спираловидни стълбища. Някои са самостоятелно, а други са свързани помежду си. Някои са прикрепени, друго окачени за сградите. Като се вгледаме специално в тази много специфична типология, можем да видим разнообразие от материали и дизайн. Някои от тези структури са изградени по предназначение, докато други са просто преправени первази и ръбове, и подобни елементи. Много от тях имат и други функции освен котешките – като пощенски кутии и носещи греди.

Авторът на „Atlas Obscura“ Кийрън Дал казва „няма стълби за котки в Съединените щати, където обаче много щати имат така наречените закони за каишка, които забраняват животните да не са на каишка на открито“. Някои собственици на жилища създават „катиони“ (вътрешни дворове специално пригодени за котки ) като компромис, докато други просто оставят котките си да се скитат свободно, което до голяма степен се толерира от обществото. На други места, като Австралия, милиони диви котки са маркирани като инвазивни видове, доведени от колониалистите, които преследват други застрашени същества и нарушаващи опитите за възстановяване на популациите от животни.

Като оставим естетиката, креативността и споровете настрана, специалистът по котешко поведение Денис Търнър твърди, че котешките стълби са полезни, дори и да не са от съществено значение за някои любимци. „Котките“, отбелязва той, „не винаги падат на крака. Затова всъщност високите скокове могат да доведат до сериозни наранявания.“

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Уолт Дисни – Душата зад Империята

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Той има големи черни кръгли уши, топчесто носле, къси червени гащи с две бели копчета, почти винаги е усмихнат и знае как да се измъкне от всяка ситуация. Първоначално са мислели да го кръстят Мортимър, но благодарение на намесата на любимата на създателят му, която счела името за твърде помпозно, той се сдобил с весело и закачливо обръщение „Мики Маус“.

Днес той е глава на франчайз, който се разпростира из целия свят, а ликът му е отпечатван върху хиляди стоки –  от тиксо, моливи и химикалки, през торти и дрехи до коли и атракционни съоръжения. Освен, че има своя звезда на Алеята на славата, Мики е и символ на една от най-големите компании за забавление: „Уолт Дисни Къмпани“ (The Walt Disney Company). През годините тя поглъща: „Пиксар“ (Pixar), „Тъчстоун Пикчърс“ (Touchstone Pictures), „Лукас Филмс“ (Lucasfilm), „Марвел“ (Marvel), „ABC“, а отскоро и „21 Сенчъри Фокс“ (21st Century Fox). Днес компанията заема челните места според списание „Форбс“ и е оценявана на 130 млрд. долара. А началото й е поставено от мечтата на един мъж.

Walt_Disney_envelope_ca._1921

Снимка: By Walt Disney – Photographed from the original ad, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39137153

Забавно е да направиш невъзможното“ и верен на думите си Уолт Дисни прави именно това. В началото той е само едно момче, което обича да рисува, а впоследствие застава начело на империя, която забавлява малки и големи по целия свят. Пред екрана той е винаги позитивен, усмихнат и устремен да носи щастие на всички. Филмовата гилдия няма единно мнение за неговата персона като оценките й се разпростират от възхвали като „магьосникът“ и „триумфът на американската анимация“ до критики, че е олицетворение на американския империализъм, който умело е успял да манипулира световната култура.

В личен план картината е по-различна, като през годините пред изследователите му се разкриват нови факти. Самият Уолт признава, че носи маска и не е г-н Дисни. За разлика от обществената си фасада той е затворен човек, чиято страст са пушенето и влаковите композиции. Уолт не обича фамилиарниченето и затова всичките му служители са задължени да се обръщат на малките си имена на работното място. Той е педантичен, на моменти мнителен, перфекционист с усет за детайлите и изключително взискателен работодател. За служителите му е било трудно да го впечатлят с някоя идея, кратките думи „Това ще проработи“ били израз на висша похвала и одобрение от страна на Уолт, затова и не малко хора, работили с него го описват като човек с мания за контрол.

Години по-късно върху образът му е хвърлена допълнителна сянка и г-н Дисни е обвиняван в расистки и антисемитски уклони. И двете обвинения нито са напълно отхвърлени, нито приети. Има слухове, че е посещавал нацистки сбирки през 30-те години и че е развеждал техни пропагандни кинодейци из студиото, също така някои отбелязват отсъствието на афроамериканци в неговите филми. По-сигурен е факта, че Дисни има анти-комунистически разбирания и лесно се разгорещява на тази тематика. Но тези страни на възгледите му нямат съществено значение, защото за милиони, милиарди хора по света той е и ще си остане олицетворение на детството, забавлението и фантазията.

Trolley_Troubles_poster

Снимка: By Universal Pictures – https://web.archive.org/web/20160507131136/http://i1.wp.com/babesindisneylandblog.com/wp-content/uploads/2012/06/Oswald1.jpg (and http://www.chroniquedisney.fr/cartoon-03-oswald/1927-trolley.htm), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48374679

Приказката за Уолтър започва през 1901 г. в един ветровит декемврийски ден в северозападната част на Чикаго, когато той се ражда в семейството на Елиъс и Флора Дисни. Той е четвъртото от пет деца. Баща му има ирландско-канадски корени, а майка му – германски. Детството на Уолт е белязано от бедност и от тежкия характер на баща му. Когато се ражда най-малкият му син, Елиъс работи като строител, но през годините семейството се мести и живее на различни места, водено от разнообразните бизнес начинания на баща им, които винаги се оказват провал.

Когато се появява интереса на Уолт към рисуването, семейството живее във ферма в Мисури, а когато той се запалва по влаковете, фамилията вече живее в Канзас и баща му има бизнес за разпространение на вестници. Уолтър и брат му Рой трябва да помагат в семейното начинание и затова разнасят издания всяка сутрин и вечер, което става и причина за понижаване на успеха им в училище.

През 1917 г. семейството се завръща в Чикаго, където Уолт е приет в гимназия „Маккинли“. Там той е илюстратор към ученическия вестник, взима часове по фотография и изкуство и дори се записва на курсове по рисуване към Института по изкуства в града със спестените от работа средства. Той така и не завършва образованието си. Времената са динамични, избухва Първата световна война и Уолтър иска да се запише доброволец. Молбата му е отхвърлена, тъй като е твърде млад, но той не се отказва и става част от организацията на Червения кръст.

Steamboat-willie

Снимка: By Walt Disney, Les Clark, Ub Iwerks, and Wilfred Jackson, distributed by Walt Disney Co. – Source., PD-US, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2657246

Изпратен е във Франция като шофьор на линейка и дори има разкази, че е разкрасил с рисунки колата, чийто водач е бил. Когато се завръща от Европа Уолт заживява в Канзас и с помощта на брат си Рой си намира работа като илюстратор в „Студио за изкуства Песмен-Рубин“ (Pesmen-Rubin Commercial Art Studio). Тук се запознава с Уб Айуъркс, който става негов близък приятел и с когото създават едни от най-известните анимационни образи. Още през януари 1920 г. двамата илюстратори правят първия си опит за собствена компания – „Айуъркс и Дисни Комършъл Артистс“ (Iwerks-Disney Commercial Artists), но тя се оказва провал. След това работят за „Канзас Сити Филм Ад Компани“ (Kansas City Film Ad Company), където създават реклами.

До този момент мечтата на Уолт е да стане илюстратор на комикси, но покрай новата си работа започва все по-осезаемо да се интересува от анимация. Той си купува камера и учебници и започва да експериментира вкъщи. До този момент водещият метод в анимациите е т.нар. кътуат или с други думи – мултипликация на рисуваните картини. При него рисунките се заснемат кадър по кадър и след това се сглобяват в едно цяло. Това, което Уолт постига със своите експерименти е революция в света на анимацията, а именно – послойната техника на рисуване. При нея има даден фон, върху който чрез прозрачни филми се наслагват един върху друг изображения на предмети и образи.

Окрилен от новото си откритие, Уолт отново се опитва да започне самостоятелен бизнес. Този път негов партньор е колегата му Фред Харман, а скоро към екипът им се присъединява и Айуъркс. През май 1921 г. те учредяват студиото „Лаф-О-Грам“ (Laugh-O-Gram) и започват работа върху големия си проект „Алиса в страната на рисунките“, който е наполовина анимация, наполовина игрален. Разходите обаче са повече от приходите и много скоро и тази компания банкрутира. След два неуспешни опита не малко хора биха се отказали да опитват, но Уолтър не е от тях. Както сам казва: „Първо – мисли. Второ – вярвай. Трето – мечтай. И накрая – действай!“. Той самият така и прави, но не и без намесата на съдбата.

Walt_Disney_Snow_white_1937_trailer_screenshot_(13)

Снимка: By Unknown – Screenshot from a public domain movie’s trailer., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=459815

През 1923 г. Уолт, заедно с брат си Рой се местят в Холивуд, където създават „Дисни Брадърс Картуун Студио“ (Disney Brothers Cartoon Studio), което много скоро е прекръстено на „Уолт Дисни Студиос“ (Walt Disney Studios). Тогава Уолтър е едва на 22 години и дори не предполага, че поставя началото на фирма, която ще завладее сърцата на милиони зрители по света. През годините злите езици се опитват да вкарат противоречия във взаимоотношенията между двамата братя, но каквито и конфликти да е имало помежду им, факт е, че те през цялото време остават верни един на друг и са страхотен екип. Уолтър е душата, визията, мечтата, докато Рой е по-земен, обран в емоциите си и отдаден на точните науки. Първият е визионер, а вторият – бизнесмен, с което уравнението става идеално.

Първата поръчка е от Маргарет Уинклър, първата жена продуцент и дистрибутор на анимационни филми в историята на киното. Тя е фен на „Алиса в страната на рисунките“ и купува правата й. Скоро след това към екипа се присъединява и Уб Айуъркс. Компанията наема повече аниматори и е готова за следващият си проект предшественикът на Мики Маус – Осуалд, Заекът късметлия, чийто късометражни серии са продадени по 1500 долара всяка на Юнивърсъл Студиос (Universal Studios). Впоследствие това се оказва лоша сделка, възниква конфликт между голямото студио и братята, Осуалд остава в Юнивърсъл, както и не малък брой от аниматорите.

В тези тежки творчески времена по време на едно пътуване с влак, Уолт прави първата скица на един страхотен мишок, който се оказва голямата му звезда – Мики Маус. Първите филми с него са късометражните „Лудия самолет“ и „Галопиращият Гаучо“. През 1928 г. в третия филм с негово участие – „Парахода Уили“, Мики получава и своя глас, който е всъщност този на Уолтър и така остава през следващите близо 20 години. Скоро Дисни и главният му аниматор – Айуъркс създават цялата банда на мишока и още на следващата година се появяват неговите приятели – Мини Маус, Доналд Дък, Плуто и личният любимец на Уолтър – Гуфи.

Мики поставя началото на златните години на компанията. По идея на Уолтър се създава поредицата „Глупави Симфонии“, която съчетава анимация и известни класически произведения. Два от филмите в нея стават особено известния. „Цветя и дървета“ (1932), който за първи път съчетава и цветове и носи първият „Оскар“ на Уолт. На следващата година излизат „Трите прасенца“, който се превръща във фурор за американската нация, белязана от депресията, а песента към детското – „Кой се страхува от Големия лош вълк?“ става своеобразен химн на тези тежки времена.

Disney_drawing_goofy

Снимка: By Unknown – Archivo General de la Nación Argentina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47425570

Набрал сили и популярност, Уолтър рискува всичко със следващият си проект – първият пълнометражен анимационен филм в историята – „Снежанка и седемте джуджета“ (1937), който струва милион и половина долара, но му носи печалби от над 8 млн. долара, въпреки Голямата депресия. Следват любими заглавия като „Пинокио“ (1940), „Дъмбо“ (1941), „Бамби“ (1942), „Пепеляшка“ (1950), „Питър Пан“ (1953) и др. Един от най-любимите проекти на Уолт е „Фантазия“, който излиза през 1940 г. Никой от тях обаче не достига успехът на Снежанка.

Причини за това са военните години, когато студиото оцелява главно благодарение на пропагандни филми и стачката във фирмата през 1941 г., когато напускат голяма част от сценаристите и аниматорите, включително създателят на Гуфи – Арт Бабит, лично уволнен от Уолтър. В създалата се кризисна ситуация Дисни решава да се дистанцира и пътува извън страната като оставя брат си Рой да се оправи с проблемите. Реално Уолт достига отново висините на големия успех в киното едва през 1964 г., когато излиза „Мери Попинз“.

През 50-те години Уолтър осъзнава, че киното не е достатъчно и отправя своя поглед към телевизията. През следващите години се създават над 400 късометражни анимации, повече от 45 игрални филма и се заснемат 300 часа предавания на „Клубът на Мики Маус“. Така Дисни покорява телевизията и буквално влиза във всеки американски дом. По това време той започва усилено да работи и върху друг свой доходоносен проект – Дисниленд (Disneyland). За целта разпраща из страната хора, които да съберат информация кои са най-интересните атракционни съоръжения. През 1955 г. в слънчева Калифорния Дисниленд отваря врати. Паркът, който струва 17 млн. долара, е презентиран от актьора Роналд Рейгън (бъдещият 40-ти президент на САЩ) и за 10 години носи печалби от близо 7 млн. долара.

Бизнесът на Уолтър е белязан от успехи, ситуацията в личен план не е така бляскава. Още през 1925 г. той се жени за Лилиан Баундс, която е художник в неговата фирма. Техният 40-годишен предимно щастлив брак е, е белязан от доста неуспешни опити да имат деца. Едва през 1933 г. се ражда единственото им биологично дете – Даян, която впоследствие ги дарява със седем внуци. Три години по-късно те осиновяват и момиченцето Шарън. Особено покрай трагедията на Линдберг, Дисни много стриктно пази личния си живот и децата си. По техни спомени той е бил прекрасен баща и дядо.

Walt_disney_portrait_right

Снимка: By NASA – NASA GRIN: GPN-2000-000060, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9424583

Заклет пушач и работохолик, здравето на Уолтър му изневерява и през 1966 г. той е приет в болница, където му поставят диагнозата рак на белите дробове. Последният си филм, който гледа е „Книга за джунглата“. Така и не успява да доведе до край своят проект за увеселителен парк – Дисни Уърлд (Disney World) във Флорида, чиято конструкция е завършена през 1971 г. от брат му Рой.

За своите 65 години жизнен път Уолтър опознава както големите провали, така и върховете в професията си. Трудът му носи 59 номинации за Оскар, от които получава 22 статуетки. Това го превръща в единствения човек едноличен носител на толкова много награди на Американската филмова академия. Изворът на неговото вдъхновение е детето в самия него: „Нашият най-голям ресурс са умовете на нашите деца. Затова общувай с децата. Говори с тях. Но най-вече: слушай ги.“ Едно от любимите му места приживе е Дисниленд, където той строи таен малък апартамент, в който работи на спокойствие или почива. И днес някои по-наблюдателни посетители могат да видят малка светлинка на прозореца, която никога не се гаси в чест на мъжа, който е превърнал въображението в реалност.

 

 

 
 
Коментарите са изключени