Раздробени държави в Европа на регионите

| от |

Референдумът за бъдещето на Каталуния на 9 ноември в крайна сметка беше само консултативен. Сепаратисткият стремеж, който набира сили в редица богати региони в Европа, парадоксално би могъл да окуражи наднационалната машина на Европейския съюз. Защитавайки идентичности с все по-стеснени контури, някои регионални движения допринасят за разрушаването на установени пространства на солидарност.

ПРЕЗ 1968 г. бретонският националист Ян Фуере публикува Стоте знамена на Европа (L’Europe aux cent drapeaux, Presses d’Europe). По онова време тази пледоария за изграждане на Европа, основана на етносите – „истинските нации“, беше проповядвана единствено пред спечелените за каузата. Времената доста се промениха. На 18 септември т.г. Великобритания усети вятъра на разпадането в Шотландия. Седмица преди това, опирайки се на безпрецедентна мобилизация по улиците на Барселона, каталунското сепаратистко движение за независимост се опита да прескочи Мадрид, като наложи провеждане на референдум за независимост. След като Конституционният съд забрани гласуването, на 9 ноември жителите на Каталуния бяха само „консултирани“ за бъдещето си. Следващи избори обаче могат да доведат до обявяване на независимост, ако партиите, отстоявщи това искане, отново са на власт. Тези събития превръщат немислимото не само във възможно, но и в постижимо. Промяната на ситуацията не се дължи толкова на решимостта на настояващите за независимост активисти, мобилизирани повече отвсякога на континента, колкото на фактори, които са част от едно по-голямо цяло.

Сепаратистките движения дълго време бяха разделени по идеологически и стратегически въпроси, главно относно обединението на Европа. Четирите най-известни партии – всичките на власт в собствения си регион – илюстрират това многообразие. Републиканската левица на Каталуния следва социалдемократическа линия, подобно на Шотландската национална партия, докато членовете на „Конвергенция и съюз“ и на Неофламандския съюз са определено по-надясно. Републиканската левица на Каталуния, Шотландската национална партия и „Конвергенция и съюз“ работят за възраждането на „старите“ нации, чиято принадлежност към кралствата, в които влизат сега, според тях е само етап, който трябва да приключи. Неофламандският съюз би направил същото, ако съвременна Фландрия (общност, родена от една държава, където „фламандците“ заемат от десетилетия господстващо място) притежаваше ореола на естествена нация. Фламандските сепаратисти обаче така и не успяха да се опрат на едно наистина народно движение, нито дори на подкрепата на интелектуалните среди.

Всички тези партии и някои други постепенно стигнаха до съгласието да се възползват от европейското изграждане. Те европеизираха сътрудничеството си, за да създадат активно политическо течение на континента. Най-развитият инструмент е Европейският свободен алианс (ЕСА), подкрепян в Европейския парламент от Зелените. След изборите през май 2014 г. той образува заедно с тях група от петдесет депутати (от общо 588 в ЕП). Европейският свободен алианс, който беше основан в Бастия през 1981 г. и признат от Европейския парламент през 2004 г., се ръководи от Франсоа Алфонси, бивш председател на Партията на корсиканската националност (автономистка, противничка на политическото насилие). ЕСА обединява десет регионалистки, четиринадесет автономистки и единадесет сепаратистки формации от седемнадесет държави членки. На 18 септември, пребивавайки в Единбург начело на голяма делегация на ЕСА, Алфонси обясни, че мобилизацията за Европа „…е в нас. Нашата динамика е настъпателна!“. Той не греши изцяло.

Принципът на прехвърляне на прерогативи

ПОСЛАНИЯТА на ЕСА, както и на повечето сепаратистки или регионалистки организации, са съсредоточени върху настоящето, с което те се опитват да прикрият някои епизоди от историята. През Втората световна война голяма част от бретонското и фламандското движение избра нацистка Европа, докато каталунците и баските са жестоко смазани от войските на Франсиско Франко с подкрепата на фашистките режими. ЕСА успява да изглади разнородността си с помощта на един все по-технократичен, демократичен и прогресивен език, който възприема в общуването. Така алиансът се опитва да вкара в европейския жаргон благозвучни и верни на европейския дух формулировки, като тези, че се бори за „нации без държава“ или че всяка нова независимост представлява „вътрешно разширение“. Целта на тази реторика е да легитимира един национализъм, при който етносът се заменя от историческата общност. Тя дори прави място на едно общество, отворено за всички жители, установили се на съответната територия – една „общност по съдба“. Този „граждански“ национализъм, който до голяма степен се основава на понятия като територия, традиции и език, така и не успява напълно да се позове на думите „република“, „народ“, „демокрация“ и т.н., освен когато частично преобразува ценностите на държавата нация по френски образец. Ако това вече не се беше превърнало в обща характеристика на европейската комуникация, посланието на ЕСА би направило силно впечатление със своя ангелски характер: „Основното ни внимание е върху самоопределението, защото смятаме, че всички народи имат правото да решават собственото си бъдеще. Те имат правото да избират демократично и без принуда вида управление и типа общество, в което смятат да живеят.“

Това желание да се представят като уважавани движения напомня за някои крайнодесни партии. Сепаратистите обаче се отличават от тях по много аспекти и по-специално по стратегията си за участие в европейските институции. Защото Европейският съюз привилегирова все по-категорично регионалното равнище в името на принципа на субсидиарността, т. е. на прехвърляне на властови прерогативи на по-долно ниво. Този принцип, заложен в основата на европейското управление, предоставя на по-нисшата управленска инстанция онова, което по-горната би могла да свърши по „не толкова ефективен“ и „не така близък до гражданина“ начин. Този принцип беше вписан в Договора от Маастрихт от 1992 г. заедно с Икономическия и валутен съюз и Комитета на регионите (КР) – асамблея с консултативен глас по всички въпроси, засягащи регионите. Комитетът трябва също така да бди да се спазват принципите за прехвърляне на прерогативите и в това отношение той може да сезира Съда на Европейския съюз.

Сепаратисткото движение използва във възможно най-голяма степен трибуната, която му предоставя Комитетът на регионите, тъй като той се мъчи да привлече максимални правомощия към регионалните равнища. Комитетът се стреми към „все по-тесен и солидарен съюз на народите в Европа“ – двусмислено понятие, което би могло да има както граждански, така и етнически смисъл. Основното в посланията на Комитета е в диапазона на автономията и сепаратизма: „Ние искаме Европа (…) да може да извлече най-голяма полза от териториалното, културното и езиковото многообразие, в което се състои нейната сила и богатство и което е залог за идентичност на гражданите ѝ. (…) Ние настояваме за автономия на регионалните и местните власти и за правото им да разполагат с подходящите финансови ресурси [и] насърчаваме процеса на децентрализация.“ И макар да не може да се каже, че Комитетът помага на регионалните национализми, той най-малкото утвърждава тяхната легитимност. С Европейската харта за местното самоуправление от 1988 г. Комитетът на регионите им предоставя юридическа рамка, която един ден може да се окаже ценна.

Тази рамка бе потвърдена през април 2014 г. от Хартата за многопланово управление в Европа, съставена от КР под ръководството на фламандския националист християндемократ Люк ван ден Бранде. Неговият подход „отвъд границите, процедурите и традиционните административни пречки“  е насочен, без да ги посочва, преди всичко срещу авторите на пречки – държавите нации. Комисията потвърди този подход чрез своя председател Жозе Мануел Барозу: „Европа (…) представлява многообразието и богатството на всичките си региони, на всичките си градове.“  Според председателя на Европейския парламент Мартин Шулц Комитетът „очевидно ще играе централна роля в европейските политики“. Тази асамблея, която се хвали, че непрекъснато „укрепва демократичната си легитимност“, наистина би могла да играе ролята на Сенат на регионите, идея, която си пробива път в Брюксел.

Позицията на ЕС спрямо сепаратизмите би могла да се обобщи така: съюзът си забранява да се меси по проблеми от сферата на вътрешните работи на държавите членки. Както гласи договорът за Европейския съюз, той „зачита основните функции на държавата, преди всичко онези, чиято цел е да се запази териториалната ѝ цялост“. Така държавата има не само монопола в тази област, но и не би могла да се обръща за подкрепа към Съюза – който обаче все по-активно се намесва на всички „нива на компетентност“, по-специално в бюджетната област. Ако Брюксел признае една отцепила се територия, това би навредило на териториалната цялост на засегнатата държава и следователно би противоречало на договора. През последните месеци председателят на Европейската комисия Барозу впрочем заяви, че ако евентуално Каталуня се обяви за независима, тя ще бъде изключена от Съюза. А в разгара на кампанията за референдума каза, че присъединяването на Шотландия „би било крайно трудно, дори невъзможно“. Тези заплахи обаче бяха колкото закъснели, толкова и спорни от юридическа гледна точка. Защото няма никаква съществена разлика между сегашните държави нации и държавите, към които се стремят сепаратистите – т.е. държави, които най-сетне биха съвпадали с „истински“ нации – с една дума истински държави нации.

Така че позицията на Брюксел изглежда двойствена, освен ако не си припомним, че европейското изграждане се извърши срещу държавите, или поне за да позволи на наднационалната европейска власт да се превърне в структура, способна да им се налага. „Уравновесявайки управлението“ чрез прехвърляне на компетенции към регионите и към европейското равнище, принципът на субсидиарност ускорява процеса на „изпаряване“ (според доста подходящото определение на фламандските сепаратисти) не само на белгийската държава, но и на всички подобни на нея, тъй като с времето това „изпаряване“ се отразява не само на способността на държавите да вземат решения, но и на самата им същност. Така че става ясно защо сепаратистките групи са така загрижени да съдействат на европейските политики. Без да се подценяват собствените им усилия, най-добре внедрените трябваше само да забият по-дълбоко клина на регионално равнище, като материализират силната си позиция на изборите.

Постепенното поставяне на държавите под попечителство съдържа и силно икономическо измерение. Европейското изграждане беше замислено още с Римския договор от 1957 г. с перспективата да се „премахват постепенно ограниченията“ пред „световната търговия“, съпътствана от разпадането на националните структури, които са в основата на икономическите системи. Но след „тридесетте славни години“ (1945 – 1973 г., период на силен икономически растеж в Европа – бел. прев.) започват да се редуват кризи, често цитирани като благоприятна почва за надигане на исканията за автономия. Тясно свързани с неолибералните политики, тези кризи отслабиха допълнително народните слоеве, изоставяни все повече от партиите, призвани да ги защитават. Част от масите се обърнаха към „популистките“ партии – широкообхватна категория, която включва и доста националистически формации. Сепаратистите съумяха да се възползват в различна степен от тази континентална динамика, за да разширят трайно електората си.

Неофламандският съюз е емблематичен пример. Тъй като сепаратистката идея няма подкрепа сред народните маси въпреки добрите изборни резултати на съперничката ѝ – „популистите“ от антиимигрантската формация „Влаамс Беланг“ (Фламандски интерес), тази консервативна партия, основана през 2001 г. върху развалините на националистическата социаллиберална партия „Волксьони“ (Съюз на народа), успя да привлече говорещите нидерландски и настроени автономистки собственици на предприятия. Белгия, „този рай на либерализма“ (Карл Маркс), която беше в челото на световните икономически сили от 1860 до 1914 г., се оказа в авангарда на всички инициативи за ускоряване на експанзията на международната свободна търговия. Ролята ѝ в създаването на световните финансови институции и в изграждането на единна европейска държава няма нищо общо с големината ѝ.

Едно-единствено петно в картината е все по-враждебно настроеното към белгийската държава „фламандско движение“, което защитава езика и културата на народните слоеве в северната част на страната. Държавата се опита да реши проблема, както вече беше ѝ станало навик да прави с големите социални залози – като го прехвърли на други. Но този път не на политическите партии, нито на „стълбовете“ на обществото – мрежи от институции (училища, болници, печат и т.н.), упълномощени да управляват част от живота на всеки гражданин в зависимост от неговата идеологическа принадлежност. Нови институции, наречени „Региони“ и „Общности“, изиграха тази роля през 70-те години и получиха още по-големи правомощия след 80-те години.

Да отвратят валонците от Белгия

ПОДОБНА федерализация беше желана от новите фламандски икономически елити, решени да отредят на региона си място в световната икономика. Целта бе в рамките на белгийската държава (или извън нея, ако е необходимо) да се създаде фламандска администрация, освободена от бремето на „архаизмите“, защитавани във Валония от социалистическата левица, която пък се беше заела да пледира за федерализма по противоположни причини след индустриалния залез след 60-те години. Федерализирането на държавата стана с ускорени темпове за по-малко от двадесет и пет години и съвпадна с въвеждането на политиките за икономии. Съвпадение, което в много случаи се оказа, че представлява инструментализиране на „общностните проблеми“ и на „реформите на държавата“ в името на социално-икономически реформи с неолиберално съдържание. Както обобщи Хуго Шилц, лидерът на този фламандски национализъм, който може да се определи като „етнолиберален“: „Федерализирането означава оздравяване“ (на публичните финанси).

Приемникът му Барт де Вевер, председател на Неофламандския съюз, осъществи сливането с могъщи делови среди, понякога открито сепаратистки и силно раздразнени от устойчивостта на белгийския социален модел, един от най-развитите в света. С двусмислената подкрепа на Християндемократическата и фламандска партия Неофламандският съюз възприе двойна стратегия: от една страна, етнорасистка – с помощта на смътно расистки подхвърляния да отврати възможно най-голям брой френскоговорящи граждани от съжителството им с „фламандците“ и следователно да ги отврати от Белгия, както и да разпространи мита за една Белгия, съставена от две демокрации. От друга страна се провежда етнолибералната стратегия – да се радикализира онова, което Християндемократическата и фламандска партия вече беше въвела в либералната доктрина – аксиомата „Онова, което ние [фламандците] правим, го правим по-добре“. Още през 2010 г. Неофламандският съюз стана първа сила в страната, като привлече преди всичко електората на „Влаамс Беланг“. Той консолидира тази позиция през 2014 г. и се превърна в център на новото федерално правителство в коалиция с Християндемократическата и фламандска партия и либералите. Правителството беше сформирано на 11 октомври. То беше първото от 1988 г. насам без участие на социалисти и беше призвано да затегне социалната и икономическата политика без нови институционни реформи. Неговият архитект Де Вевер описа етнолибералния му дух по следния начин: ако френскоговорящият избирател след края на мандата „реши да ни принуди да направим коалиция с [валонската] Социалистическа партия, смятам, че институционният въпрос ще се върне на масата за преговори“.

Главните сепаратистки формации на Съюза сякаш са се наговорили да свързват въпроса за идентичността с този за неспособността на държавите нации да участват в глобализираната европейска икономика с исканата бюджетна твърдост. Голяма част от каталунския икономически елит защитава идеята, че „независимата“ каталунска държава има по-голяма способност за по-решителни реформи по вече изпитаните неолиберални рецепти на сепаратистката десница на Артур Мас, който е начело на Генералитета (регионалния изпълнителен орган на Каталуния). Той вижда в независимостта средство да скъса със скъпоструващата национална солидарност и да преразгледа корпоративните данъци в полза на предприятията. И там, и във Фландрия, и в Северна Италия, и други региони „Мадрид“, „Валония“ и т.н. са станали синоними на бездънна финансова яма и посегателство върху икономическото и социалното здраве на народа.

В Единбург също отеква призивът „Искам си парите обратно“, което не отговаря на лявата ориентация на Шотландската национална партия на Александър Салмънд. Тази партия изгради популярността си, като отхвърли неолибералната политика на Маргарет Тачър и Тони Блеър. Но откакто през 2011 г. получи абсолютно мнозинство в шотландския парламент, тя се доближи до социалдемокрацията. Салмънд, икономист и добър познавач на финансовите среди, успя да примами част от собствениците на предприятия с надеждата, че ще контролират петролните дивиденти, и с по-гъвкави данъчните правила, които ще бъдат въведени с раждането на новия „келтски тигър“. Той също поляризира дебатите с изказванията си, че Лондон подкопава благосъстоянието на шотландците и че „една черна лондонска звезда“ пречи на „новата светлина на Севера“ да заблести.

И накрая тези региони, обикновено с по-висок брутен вътрешен продукт от средния за страната, се представят до един като сили на промяната и напредъка. И то без никаква етноцентристка мисъл, като обявяват, че служат на Европа. Защото „недостигът от Европа е по причина на държавите нации“, както обобщава председателят на Европейския свободен алианс, който по този начин се представя за съюзник на всички критици на „националните егоизми“ в Брюксел. Не малко сепаратисти и радетели за автономия на регионите отдавна разбраха, че Европа върви към федерализъм във вреда на държавите нации. Те възнамеряват да ѝ помогнат в тази насока и показват, че са спечелени за доктрината ѝ.

„Регионализмът не е и никога не е бил заплаха, нито дори източник на тревога в една унитарна държава, уверена в своя централизъм. (…) Франция никога (…) няма да бъде разтърсена от слаби регионални партии“, обяви един френски политолог в навечерието на шотландския референдум. Това съвсем не е сигурно, тъй като сегашното развитие в мащабите на Съюза принуждава френската република да се трансформира според логиката на прехвърляне на прерогативи. Множество юридически инструменти (Хартата за местното самоуправление, критериите за европейско субсидиране и т.н.) принуждават държавите членки да възприемат една или друга форма на регионализация. От 28 страни членки около двадесет са разделени на региони (с много широки компетенции при пет от тях), а три са федерализирани именно за по-добро икономическо управление. В Гърция прехвърлянето на правомощия към регионите през 2010 г. имаше ясната цел да намали разходите чрез прегрупиране, за да се спазят ангажиментите на правителството за икономии.

„Централизмът струва скъпо“

СЛЕД правителствата, оглавявани от Рафарен (2002-2005), децентрализацията, към която тръгна Франция, се превърна в чиста регионализация. Провъзгласяваната с тъпан нова териториална реформа намалява броя на регионите от двадесет и два на тринадесет.

По този случай правителството приканва всеки гражданин да се размисли задълбочено по въпроса чрез едно телефонно приложение (#Нашата Франция): „Назови“ своята област, за да се запознаеш с очертанията на тринадесетте нови региона и да им предложиш названия. „Маркирай“ територията си, за да очертаеш жизненото ѝ пространство. „Направи тест“ за областта си, за да провериш знанията си и да разбереш предложената от правителството реформа.“ Като се остави настрана тази инфантилна комуникация, главната цел е ясно посочена – Франция да се сдобие с региони с „еднаква територия като останалите европейски региони“. Законодателят не е взел под внимание, че осемнадесет държави членки са с по-малка територия от поне три от тези бъдещи френски региони, а по-скоро е гледал към Испания, Италия и преди всичко Германия.

От двадесет и двата сегашни региона шест ще останат непокътнати, сред тях Корсика и Бретан. Последният е нещо като пилотен регион на реформата – Париж вече подписа с него в края на 2013 г. Пакт за бъдещето (2 милиарда евро помощи и заеми). Министър-председателят Жан-Марк Еро обяви тогава, че този пакт ще бъде допълнен от териториалната реформа, която има и втора цел – да осигури на регионите „инструменти за подпомагане на растежа на предприятията“, главно като им преотстъпи всички компетенции в областта на професионалната подготовка и заетостта. Държавният секретар, който отговаря за реформата на държавата и опростяването на структурите ѝ, Тиери Мандон предупреди французите: „Някои функции на държавата ще трябва да бъдат прехвърлени или изоставени.“  Регионализацията би могла да доведе до една Франция от десетина региона – територии на трудова заетост, където социалният диалог ще бъде приспособен към новите реалности. Тя въвежда във функционирането на френската държава принципа на еквивалентност на „равнищата на компетентност“ и принципа за прехвърляне на прерогативите (субсидиарността).

Следователно ще има специфично третиране на гражданите в зависимост от региона им, което ще доведе до появата на различни категории французи. Това вече показва Пактът за бъдещето, замислен, ако трябва да цитираме Еро, „за Бретан и от бретонците“  – „бретонците“, а не жителите на даден регион. Това крие риск от възстановяване на някои категории, върху които се гради една регионалната идентичност. От своя страна сепаратистите подтикват Париж, както и Брюксел, да не спират насред пътя: „Никой не оспорва необходимостта да се правят икономии. Но пропадането на френската държава е преди всичко пропадане на една крайно централизирана държава. А централизмът струва скъпо“, обяснява френската федерация на Демократичната конвергенция на Каталуния, която иска да се създаде регион Северна Каталуния в Русион (историческа област в Южна Франция – бел. прев.), за да се „възроди“ една „конкурентоспособна“ трансгранична каталунска страна. Опитът показва, че териториална общност, основана на идентичност, рядко се задоволява със статуквото. Белгийската федерализация е продължителен опит за успокояване на едно макар и малцинствено желание за признание. Това не попречи на страната, както и на Испания, да се окаже на ръба на разпадането. Британското правителство, „уверено в своя централизъм“, сметна, че като разреши референдума, националистите ще паднат в собствения си капан. Днес то е принудено да обещае нещо, което силно прилича на федерализация на страната (преди всичко данъчна), предназначена да задоволи, без никаква гаранция за успех, четирите „вътрешни нации“, които съставляват Великобритания (Шотландия, Северна Ирландия, Уелс и Англия)…

И докато европейските федералисти следват своята стратегия на „конкретни постижения, които водят първо до фактическа солидарност“, както казваше Робер Шуман, проевропейските сепаратисти продължават похода си към „фактическа независимост“, в очакване на „независимостта де юре“. Две стратегии на заварено положение, които взаимно се допълват и отпращат до една-единствена етнолиберална перспектива.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Лишиха бившата порно звезда Чичолина от депутатска пенсия

| от chronicle.bg |

Легендата на европейското порно и бивш член на италианския парламент Чичолина се оказа с блокирана пожизнена депутатска пенсия.

Бившата порнозвезда от унгарски произход Илона Сталер, известна като Чичолина, ще търси отговорност от лицата, които я лишиха от депутатска пенсия, като за целта ще се обърне към прокуратурата, пише в. „Кориере дела сера“.

За решението на налоговата служба съобщи адвокатът на бившата порнозвезда Лука ди Карло. По неговите думи сметката на 66-годишната Сталер била блокирана в банковия отдел на италианския парламент. Замразяването станало по искане на данъчните служби. А това противоречало на италианското законодателство.

Чичолина не била платила свои данъчни задължения в размер на 100 хиляди евро. По думите на Ди Карло според местните закони пожизнените пенсии не могат да бъдат запорирани или конфискувани.

Родената през 1951 година в Будапеща Илона Сталер е дъщеря на чиновник от МВР на Унгария. В Италия тя разви кариера в порнобизнеса, а през 1987 година влезе в италианския парламент с листата на Радикалната партия.

 
 

Respect, Арета

| от chronicle.bg, по The New York Times |

Един малък момент, който ще отеква десетилетия напред. На 24 януари 1967 г. Арета Франклин записва песента „I Never Loved a Man (The Way I Love You)“. Това е първият й проект за звукозаписната компания „Atlantic“ след няколко години работа за „Columbia“. Песента се превръща в първия й номер 1 R&B хит. „Просто се случи“. казва тя по-късно. „Просто се появихме и това стана много бързо.“

Това е началото. Краят няма да дойде скоро. Преди повече от пет десетилетия, Арета Франклин става символ на поп музиката, на женската освободеност и движението за граждански права. Провъзгласена за Кралица на соул музиката още през 1967 г., тази жена променя популярната световната култура. Притежава един от най-мощните гласове в музиката. Такъв, който се движи от съблазнителен блус до мощно госпъл звучене. Музикалният й репертоар тръгва от ранни хитове като „I Never Loved a Man“ и „Think“ през бъдещи събития в музиката като „Sisters Are Doin’ it for Themselves“ в колаборация с Eurythmics.

Повече то 100 нейни сингли попадат в класациите на Billboard, 17 от тях влизат в Топ 10, а 20 стават номер 1 в R&B жанра. Печели 18 награди „Грами“ и една награда за цялостно творчество през 1994 г. Тя е първата жена, включена в „Залата на славата на рок едн рола“ (през 1987 г.). Пее на церемонията по встъпването в длъжност на Барак Обама и на погребението на Мартин Лутер Кинг през 1968 г.

Арета Франклин расте сред госпъл музиката в баптистките църкви, където баща й е пастор и известен певец. Започва да пее в хора на църквата на баща си и скоро става водещ солист там. Пеенето в хор оформя гласа й и по това време се научава да свири на пиано.

Но Франклин е повече от един титаничен глас, който без усилие преминава през попа, джаза, R&B, госпъла и диското. Позната на феновете си просто като „Арета“, тя е звезда, която трудно може да бъде сложена в рамки.

Aretha_Franklin

Арета Луиз Франклин е родена в Мемфис на 25 март 1942 г. Майка й е била госпъл певец и пианист. Когато е на 6 години, родителите й се разделят и тя остава при баща си. Четири години по-късно майка й умира от инфаркт.

В дома на семейство Франклин постоянно звучи музика. Господин Франклин обича да посреща там гостуващи певци и музиканти, които пеят в църквата. Работата му като пастор го отвежда от Мемфис в Детройт, където той се присъединява към поредната баптистка църква. Речите му се записват и разпространяват из страната и той става известен като „мъжът със златния глас“.

Малката Арета започва сама да се учи да свири на пиано още преди да навърши 10 години. По същото време се качва на стол в църквата и започва да дава първите си солови изпълнения. „Ухото й беше безупречно“ казва брат й, твърдейки, че за нея е било достатъчно да чуе една песен веднъж и веднага е могла да я изпее. Когато е на 12, придружава баща си на турне с известни госпъл певци. Записите, на които тя пее в църквите са разпространени през 1956 г. – гласът й вече е впечатляващ. Но младата госпожица Франклин забременява, напуска училище и ражда първото си дете два месеца преди 13-ия си рожден ден. Скоро след това забременява отново от друг мъж. Двамата синове са Кларънс и Едуард Франклин, а по-късно се раждат Тед Уайт и Кикалф Франклин.

В края на 50-те Арета решава да започне да гради кариера като солов артист. Оставя децата си при семейството в Детройт и се мести в Ню Йорк. Изпълнителният продуцент на „Columbia“, който стои зад Били Холидей, а по-късно зад Боб Дилън и Брус Спрингстийн, подписва договор с 18-годишната Франклин през 1960 г. Първият й албум, „Арета“ излиза година по-късно и две песни от него попадат в Топ 10 на класациите за R&B. Обявяват я за новата женска музикална звезда на годината. По това време тя среща Тед Уайт и двамата се женят, а той става неин мениджър. Три години по-късно, през 1963 г., се ражда синът им, Тед Уайт Младши, а след редица проблеми в брака, Арета и Тед Старши се развеждат през 1969 г.

Стратегията, която Уайт има, е Арета да пее в няколко стила, за да достигне до максимално повече слушатели. Резултатът обаче е объркана аудитория и договорът й с „Columbia“ изтича през 1966 г. Следва договор със звукозаписната компания „Atlantic“. Ангажират я да пее с хора „Muscle Shoals“, но заради творчески разминавания те записват само една песен. „“I Never Loved a Man (the Way I Love You)“ става абсолютен хит и от него се продават 1 млн. копия. Едноименният албум й спечелва титлата, с която е позната и до днес.

Следващата песен се казва „Respect“ и е пусната през април 1967 г. Песента предава посланията, от които Америка има отчайваща нужда в този момент. Равноправие между половете, възможност за жените да живеят извън дома, нацията иска те да работят. Сингълът й донася първите две награди „Грами“ – за най-добър R&B сингъл и най-добра R&B певица. Следващите години от колаборацията й с „Atlantic“ се раждат песните „Think„, „I Say a Little Prayer„, „Baby I Love You„, „Chain of Fools„.

Именно някои от тези песни загатват за клатещия се личен живот по това време. Конфликтите със съпруга и мениджър Уайт се задълбочават. Преди да се разведат тя го „уволнява“ и в последствие си издейства ограничителна заповед. По това време минава през тежка зависимост от алкохола, от която се възстановява през 70-те. Жени се повторно през 1978 г. за актьора Глин Търман и двамата се развеждат през 1984 г. като запазват приятелски отношения. Известността й е засегната от ярката диско ера, но през 1980 г. се появява за кратко във филма „The Blues Brothers„. Играе сервитьорка и пее песента „Think“ и доказва, че няма намерение да слиза от сцената.

През 1979 г. бащата на Арета е застрелян и изпада в кома. Умира 5 години по-късно без да се събуди. Тъй като бракът на Арета с Глин върви към край, през 1982 г. тя се мести в Детрой за постоянно. Същата година песента „Jump to It“ я връща в класациите за хитове, но на върха я поставя албумът „Who’s Zoomin’ Who?“ По това време тя работи със сестрите си Каролин и Ерма, Елтън Джон, Уитни Хюстън.

След поредния относително слаб период в средата на 90-те, Арета Франклин прави впечатляващо участие на церемонията на наградите „Грами“ през 1998 г. Пее с Лучано Павароти  „Nessun dorma„.

С напредването на възрастта амбициите й не изчезват. Тя продължава да издава албуми – сред тях са „So Damn Happy„, „Aretha: A Woman Falling Out of Love“ и коледния „This Christmas„. Процесът, който е започнал през 60-те вече е към своя финал, а резултатът е една жива легенда.

арета франклин

Арета Франклин почина вчера. В дома си в Детройт. Заобиколена от близките си. Обичана от милиони хора по света. Арета Франклин е творец, който не преследва модата. Тя следва публиката. Публиката пък й отвръща с безрезервна обич. Тя е гласът на САЩ. Тя ще остане гласът на САЩ и един от най-великите певци в историята.

 
 

Готови ли сте за Натали Портман във „Vox Lux“?

| от chronicle.bg |

Тази година очакваме две обещаващи заглавия на широкия екран, в които ще видим историите на две поп певици. Едното е „A Star Is Born“, където в главната роля е Лейди Гага, а другото е рядко споменавания филм (засега) „Vox Lux„, който се надяваме, че ще бъде поредното голямо заглавие за Натали Портман след изключителния „Джаки“, който й донесе номинация за „Оскар“ миналата година.

Vox Lux“ разказва историята на Селест (Натали Портман), световно известна поп звезда, която се изправя пред миналото си часове преди голям концерт. Зрителите се връщат 15 години назад, за да се запознаят с възходите, паденията и пътят до голямата слава на певицата.

В началото на годината стана ясно, че Руни Мара, която трябваше да играе главната роля, ще бъде заменена от Портман. Изпълнителката Sia е автор на саундтрака, а Брадли Корбет е режисьор на музикалната драма. Това е вторият филм на Корбет след дебюта му „The Childhood of a Leader“.  Вчера от екипа показаха първия кадър на Натали Портман в ролята на Селест.

Премиерата на филма е на тазгодишното издание на кинофестивала във Венеция, който ще се състои между 29 август и 8 септември.

Поддържащите роли се поемат от Джъд Лоу, Дженифър Ел и Стейси Мартин.

Въпреки че филмът ще бъде показан във Венеция,  а премиерата по киносалоните се очаква да бъде през септември.

 
 

CRF450L: Машина за всички пътища

| от chronicle.bg |

От януари 2019 започва производството на CRF450L: моделът, създаден да допълни On/Off гамата на Honda. Разработен на базата на CRF450R, този мотоциклет с лекота преодолява тежките офроуд терени, но подлежи на регистрация.

Добре познатите dual-purpose мотоциклети трябва да отговарят на много условия: за безпроблемната offroad експлоатация трябва да бъдат леки, с висококачествено окачване, лесно управление, здрави и надеждни. Двигателят трябва да е мощен, с висок въртящ момент в целия работен диапазон, а сцеплението: перфектно, независимо от терена. За безпроблемното движение в градския трафик мотоциклетът трябва да е компактен и маневрен, с добро ускорение и плавно управление, да пали лесно, и да е с удължени междусервизни интервали.

Разбира се, CRF450L разполага и с фар, с подсвет на регистрационната табела, стоп-светлини и мигачи: LED, гарантиращи с над 30% по-добра осветеност.

Основната идея на проекта е възможността за използване на мотоциклета в изключително широк диапазон: от магистралата през града до калните планински пътеки и каменните сипеи.

Няма да откажем тестдрайв, с който скоро да ви запознаем.