Раздробени държави в Европа на регионите

| от |

Референдумът за бъдещето на Каталуния на 9 ноември в крайна сметка беше само консултативен. Сепаратисткият стремеж, който набира сили в редица богати региони в Европа, парадоксално би могъл да окуражи наднационалната машина на Европейския съюз. Защитавайки идентичности с все по-стеснени контури, някои регионални движения допринасят за разрушаването на установени пространства на солидарност.

ПРЕЗ 1968 г. бретонският националист Ян Фуере публикува Стоте знамена на Европа (L’Europe aux cent drapeaux, Presses d’Europe). По онова време тази пледоария за изграждане на Европа, основана на етносите – „истинските нации“, беше проповядвана единствено пред спечелените за каузата. Времената доста се промениха. На 18 септември т.г. Великобритания усети вятъра на разпадането в Шотландия. Седмица преди това, опирайки се на безпрецедентна мобилизация по улиците на Барселона, каталунското сепаратистко движение за независимост се опита да прескочи Мадрид, като наложи провеждане на референдум за независимост. След като Конституционният съд забрани гласуването, на 9 ноември жителите на Каталуния бяха само „консултирани“ за бъдещето си. Следващи избори обаче могат да доведат до обявяване на независимост, ако партиите, отстоявщи това искане, отново са на власт. Тези събития превръщат немислимото не само във възможно, но и в постижимо. Промяната на ситуацията не се дължи толкова на решимостта на настояващите за независимост активисти, мобилизирани повече отвсякога на континента, колкото на фактори, които са част от едно по-голямо цяло.

Сепаратистките движения дълго време бяха разделени по идеологически и стратегически въпроси, главно относно обединението на Европа. Четирите най-известни партии – всичките на власт в собствения си регион – илюстрират това многообразие. Републиканската левица на Каталуния следва социалдемократическа линия, подобно на Шотландската национална партия, докато членовете на „Конвергенция и съюз“ и на Неофламандския съюз са определено по-надясно. Републиканската левица на Каталуния, Шотландската национална партия и „Конвергенция и съюз“ работят за възраждането на „старите“ нации, чиято принадлежност към кралствата, в които влизат сега, според тях е само етап, който трябва да приключи. Неофламандският съюз би направил същото, ако съвременна Фландрия (общност, родена от една държава, където „фламандците“ заемат от десетилетия господстващо място) притежаваше ореола на естествена нация. Фламандските сепаратисти обаче така и не успяха да се опрат на едно наистина народно движение, нито дори на подкрепата на интелектуалните среди.

Всички тези партии и някои други постепенно стигнаха до съгласието да се възползват от европейското изграждане. Те европеизираха сътрудничеството си, за да създадат активно политическо течение на континента. Най-развитият инструмент е Европейският свободен алианс (ЕСА), подкрепян в Европейския парламент от Зелените. След изборите през май 2014 г. той образува заедно с тях група от петдесет депутати (от общо 588 в ЕП). Европейският свободен алианс, който беше основан в Бастия през 1981 г. и признат от Европейския парламент през 2004 г., се ръководи от Франсоа Алфонси, бивш председател на Партията на корсиканската националност (автономистка, противничка на политическото насилие). ЕСА обединява десет регионалистки, четиринадесет автономистки и единадесет сепаратистки формации от седемнадесет държави членки. На 18 септември, пребивавайки в Единбург начело на голяма делегация на ЕСА, Алфонси обясни, че мобилизацията за Европа „…е в нас. Нашата динамика е настъпателна!“. Той не греши изцяло.

Принципът на прехвърляне на прерогативи

ПОСЛАНИЯТА на ЕСА, както и на повечето сепаратистки или регионалистки организации, са съсредоточени върху настоящето, с което те се опитват да прикрият някои епизоди от историята. През Втората световна война голяма част от бретонското и фламандското движение избра нацистка Европа, докато каталунците и баските са жестоко смазани от войските на Франсиско Франко с подкрепата на фашистките режими. ЕСА успява да изглади разнородността си с помощта на един все по-технократичен, демократичен и прогресивен език, който възприема в общуването. Така алиансът се опитва да вкара в европейския жаргон благозвучни и верни на европейския дух формулировки, като тези, че се бори за „нации без държава“ или че всяка нова независимост представлява „вътрешно разширение“. Целта на тази реторика е да легитимира един национализъм, при който етносът се заменя от историческата общност. Тя дори прави място на едно общество, отворено за всички жители, установили се на съответната територия – една „общност по съдба“. Този „граждански“ национализъм, който до голяма степен се основава на понятия като територия, традиции и език, така и не успява напълно да се позове на думите „република“, „народ“, „демокрация“ и т.н., освен когато частично преобразува ценностите на държавата нация по френски образец. Ако това вече не се беше превърнало в обща характеристика на европейската комуникация, посланието на ЕСА би направило силно впечатление със своя ангелски характер: „Основното ни внимание е върху самоопределението, защото смятаме, че всички народи имат правото да решават собственото си бъдеще. Те имат правото да избират демократично и без принуда вида управление и типа общество, в което смятат да живеят.“

Това желание да се представят като уважавани движения напомня за някои крайнодесни партии. Сепаратистите обаче се отличават от тях по много аспекти и по-специално по стратегията си за участие в европейските институции. Защото Европейският съюз привилегирова все по-категорично регионалното равнище в името на принципа на субсидиарността, т. е. на прехвърляне на властови прерогативи на по-долно ниво. Този принцип, заложен в основата на европейското управление, предоставя на по-нисшата управленска инстанция онова, което по-горната би могла да свърши по „не толкова ефективен“ и „не така близък до гражданина“ начин. Този принцип беше вписан в Договора от Маастрихт от 1992 г. заедно с Икономическия и валутен съюз и Комитета на регионите (КР) – асамблея с консултативен глас по всички въпроси, засягащи регионите. Комитетът трябва също така да бди да се спазват принципите за прехвърляне на прерогативите и в това отношение той може да сезира Съда на Европейския съюз.

Сепаратисткото движение използва във възможно най-голяма степен трибуната, която му предоставя Комитетът на регионите, тъй като той се мъчи да привлече максимални правомощия към регионалните равнища. Комитетът се стреми към „все по-тесен и солидарен съюз на народите в Европа“ – двусмислено понятие, което би могло да има както граждански, така и етнически смисъл. Основното в посланията на Комитета е в диапазона на автономията и сепаратизма: „Ние искаме Европа (…) да може да извлече най-голяма полза от териториалното, културното и езиковото многообразие, в което се състои нейната сила и богатство и което е залог за идентичност на гражданите ѝ. (…) Ние настояваме за автономия на регионалните и местните власти и за правото им да разполагат с подходящите финансови ресурси [и] насърчаваме процеса на децентрализация.“ И макар да не може да се каже, че Комитетът помага на регионалните национализми, той най-малкото утвърждава тяхната легитимност. С Европейската харта за местното самоуправление от 1988 г. Комитетът на регионите им предоставя юридическа рамка, която един ден може да се окаже ценна.

Тази рамка бе потвърдена през април 2014 г. от Хартата за многопланово управление в Европа, съставена от КР под ръководството на фламандския националист християндемократ Люк ван ден Бранде. Неговият подход „отвъд границите, процедурите и традиционните административни пречки“  е насочен, без да ги посочва, преди всичко срещу авторите на пречки – държавите нации. Комисията потвърди този подход чрез своя председател Жозе Мануел Барозу: „Европа (…) представлява многообразието и богатството на всичките си региони, на всичките си градове.“  Според председателя на Европейския парламент Мартин Шулц Комитетът „очевидно ще играе централна роля в европейските политики“. Тази асамблея, която се хвали, че непрекъснато „укрепва демократичната си легитимност“, наистина би могла да играе ролята на Сенат на регионите, идея, която си пробива път в Брюксел.

Позицията на ЕС спрямо сепаратизмите би могла да се обобщи така: съюзът си забранява да се меси по проблеми от сферата на вътрешните работи на държавите членки. Както гласи договорът за Европейския съюз, той „зачита основните функции на държавата, преди всичко онези, чиято цел е да се запази териториалната ѝ цялост“. Така държавата има не само монопола в тази област, но и не би могла да се обръща за подкрепа към Съюза – който обаче все по-активно се намесва на всички „нива на компетентност“, по-специално в бюджетната област. Ако Брюксел признае една отцепила се територия, това би навредило на териториалната цялост на засегнатата държава и следователно би противоречало на договора. През последните месеци председателят на Европейската комисия Барозу впрочем заяви, че ако евентуално Каталуня се обяви за независима, тя ще бъде изключена от Съюза. А в разгара на кампанията за референдума каза, че присъединяването на Шотландия „би било крайно трудно, дори невъзможно“. Тези заплахи обаче бяха колкото закъснели, толкова и спорни от юридическа гледна точка. Защото няма никаква съществена разлика между сегашните държави нации и държавите, към които се стремят сепаратистите – т.е. държави, които най-сетне биха съвпадали с „истински“ нации – с една дума истински държави нации.

Така че позицията на Брюксел изглежда двойствена, освен ако не си припомним, че европейското изграждане се извърши срещу държавите, или поне за да позволи на наднационалната европейска власт да се превърне в структура, способна да им се налага. „Уравновесявайки управлението“ чрез прехвърляне на компетенции към регионите и към европейското равнище, принципът на субсидиарност ускорява процеса на „изпаряване“ (според доста подходящото определение на фламандските сепаратисти) не само на белгийската държава, но и на всички подобни на нея, тъй като с времето това „изпаряване“ се отразява не само на способността на държавите да вземат решения, но и на самата им същност. Така че става ясно защо сепаратистките групи са така загрижени да съдействат на европейските политики. Без да се подценяват собствените им усилия, най-добре внедрените трябваше само да забият по-дълбоко клина на регионално равнище, като материализират силната си позиция на изборите.

Постепенното поставяне на държавите под попечителство съдържа и силно икономическо измерение. Европейското изграждане беше замислено още с Римския договор от 1957 г. с перспективата да се „премахват постепенно ограниченията“ пред „световната търговия“, съпътствана от разпадането на националните структури, които са в основата на икономическите системи. Но след „тридесетте славни години“ (1945 – 1973 г., период на силен икономически растеж в Европа – бел. прев.) започват да се редуват кризи, често цитирани като благоприятна почва за надигане на исканията за автономия. Тясно свързани с неолибералните политики, тези кризи отслабиха допълнително народните слоеве, изоставяни все повече от партиите, призвани да ги защитават. Част от масите се обърнаха към „популистките“ партии – широкообхватна категория, която включва и доста националистически формации. Сепаратистите съумяха да се възползват в различна степен от тази континентална динамика, за да разширят трайно електората си.

Неофламандският съюз е емблематичен пример. Тъй като сепаратистката идея няма подкрепа сред народните маси въпреки добрите изборни резултати на съперничката ѝ – „популистите“ от антиимигрантската формация „Влаамс Беланг“ (Фламандски интерес), тази консервативна партия, основана през 2001 г. върху развалините на националистическата социаллиберална партия „Волксьони“ (Съюз на народа), успя да привлече говорещите нидерландски и настроени автономистки собственици на предприятия. Белгия, „този рай на либерализма“ (Карл Маркс), която беше в челото на световните икономически сили от 1860 до 1914 г., се оказа в авангарда на всички инициативи за ускоряване на експанзията на международната свободна търговия. Ролята ѝ в създаването на световните финансови институции и в изграждането на единна европейска държава няма нищо общо с големината ѝ.

Едно-единствено петно в картината е все по-враждебно настроеното към белгийската държава „фламандско движение“, което защитава езика и културата на народните слоеве в северната част на страната. Държавата се опита да реши проблема, както вече беше ѝ станало навик да прави с големите социални залози – като го прехвърли на други. Но този път не на политическите партии, нито на „стълбовете“ на обществото – мрежи от институции (училища, болници, печат и т.н.), упълномощени да управляват част от живота на всеки гражданин в зависимост от неговата идеологическа принадлежност. Нови институции, наречени „Региони“ и „Общности“, изиграха тази роля през 70-те години и получиха още по-големи правомощия след 80-те години.

Да отвратят валонците от Белгия

ПОДОБНА федерализация беше желана от новите фламандски икономически елити, решени да отредят на региона си място в световната икономика. Целта бе в рамките на белгийската държава (или извън нея, ако е необходимо) да се създаде фламандска администрация, освободена от бремето на „архаизмите“, защитавани във Валония от социалистическата левица, която пък се беше заела да пледира за федерализма по противоположни причини след индустриалния залез след 60-те години. Федерализирането на държавата стана с ускорени темпове за по-малко от двадесет и пет години и съвпадна с въвеждането на политиките за икономии. Съвпадение, което в много случаи се оказа, че представлява инструментализиране на „общностните проблеми“ и на „реформите на държавата“ в името на социално-икономически реформи с неолиберално съдържание. Както обобщи Хуго Шилц, лидерът на този фламандски национализъм, който може да се определи като „етнолиберален“: „Федерализирането означава оздравяване“ (на публичните финанси).

Приемникът му Барт де Вевер, председател на Неофламандския съюз, осъществи сливането с могъщи делови среди, понякога открито сепаратистки и силно раздразнени от устойчивостта на белгийския социален модел, един от най-развитите в света. С двусмислената подкрепа на Християндемократическата и фламандска партия Неофламандският съюз възприе двойна стратегия: от една страна, етнорасистка – с помощта на смътно расистки подхвърляния да отврати възможно най-голям брой френскоговорящи граждани от съжителството им с „фламандците“ и следователно да ги отврати от Белгия, както и да разпространи мита за една Белгия, съставена от две демокрации. От друга страна се провежда етнолибералната стратегия – да се радикализира онова, което Християндемократическата и фламандска партия вече беше въвела в либералната доктрина – аксиомата „Онова, което ние [фламандците] правим, го правим по-добре“. Още през 2010 г. Неофламандският съюз стана първа сила в страната, като привлече преди всичко електората на „Влаамс Беланг“. Той консолидира тази позиция през 2014 г. и се превърна в център на новото федерално правителство в коалиция с Християндемократическата и фламандска партия и либералите. Правителството беше сформирано на 11 октомври. То беше първото от 1988 г. насам без участие на социалисти и беше призвано да затегне социалната и икономическата политика без нови институционни реформи. Неговият архитект Де Вевер описа етнолибералния му дух по следния начин: ако френскоговорящият избирател след края на мандата „реши да ни принуди да направим коалиция с [валонската] Социалистическа партия, смятам, че институционният въпрос ще се върне на масата за преговори“.

Главните сепаратистки формации на Съюза сякаш са се наговорили да свързват въпроса за идентичността с този за неспособността на държавите нации да участват в глобализираната европейска икономика с исканата бюджетна твърдост. Голяма част от каталунския икономически елит защитава идеята, че „независимата“ каталунска държава има по-голяма способност за по-решителни реформи по вече изпитаните неолиберални рецепти на сепаратистката десница на Артур Мас, който е начело на Генералитета (регионалния изпълнителен орган на Каталуния). Той вижда в независимостта средство да скъса със скъпоструващата национална солидарност и да преразгледа корпоративните данъци в полза на предприятията. И там, и във Фландрия, и в Северна Италия, и други региони „Мадрид“, „Валония“ и т.н. са станали синоними на бездънна финансова яма и посегателство върху икономическото и социалното здраве на народа.

В Единбург също отеква призивът „Искам си парите обратно“, което не отговаря на лявата ориентация на Шотландската национална партия на Александър Салмънд. Тази партия изгради популярността си, като отхвърли неолибералната политика на Маргарет Тачър и Тони Блеър. Но откакто през 2011 г. получи абсолютно мнозинство в шотландския парламент, тя се доближи до социалдемокрацията. Салмънд, икономист и добър познавач на финансовите среди, успя да примами част от собствениците на предприятия с надеждата, че ще контролират петролните дивиденти, и с по-гъвкави данъчните правила, които ще бъдат въведени с раждането на новия „келтски тигър“. Той също поляризира дебатите с изказванията си, че Лондон подкопава благосъстоянието на шотландците и че „една черна лондонска звезда“ пречи на „новата светлина на Севера“ да заблести.

И накрая тези региони, обикновено с по-висок брутен вътрешен продукт от средния за страната, се представят до един като сили на промяната и напредъка. И то без никаква етноцентристка мисъл, като обявяват, че служат на Европа. Защото „недостигът от Европа е по причина на държавите нации“, както обобщава председателят на Европейския свободен алианс, който по този начин се представя за съюзник на всички критици на „националните егоизми“ в Брюксел. Не малко сепаратисти и радетели за автономия на регионите отдавна разбраха, че Европа върви към федерализъм във вреда на държавите нации. Те възнамеряват да ѝ помогнат в тази насока и показват, че са спечелени за доктрината ѝ.

„Регионализмът не е и никога не е бил заплаха, нито дори източник на тревога в една унитарна държава, уверена в своя централизъм. (…) Франция никога (…) няма да бъде разтърсена от слаби регионални партии“, обяви един френски политолог в навечерието на шотландския референдум. Това съвсем не е сигурно, тъй като сегашното развитие в мащабите на Съюза принуждава френската република да се трансформира според логиката на прехвърляне на прерогативи. Множество юридически инструменти (Хартата за местното самоуправление, критериите за европейско субсидиране и т.н.) принуждават държавите членки да възприемат една или друга форма на регионализация. От 28 страни членки около двадесет са разделени на региони (с много широки компетенции при пет от тях), а три са федерализирани именно за по-добро икономическо управление. В Гърция прехвърлянето на правомощия към регионите през 2010 г. имаше ясната цел да намали разходите чрез прегрупиране, за да се спазят ангажиментите на правителството за икономии.

„Централизмът струва скъпо“

СЛЕД правителствата, оглавявани от Рафарен (2002-2005), децентрализацията, към която тръгна Франция, се превърна в чиста регионализация. Провъзгласяваната с тъпан нова териториална реформа намалява броя на регионите от двадесет и два на тринадесет.

По този случай правителството приканва всеки гражданин да се размисли задълбочено по въпроса чрез едно телефонно приложение (#Нашата Франция): „Назови“ своята област, за да се запознаеш с очертанията на тринадесетте нови региона и да им предложиш названия. „Маркирай“ територията си, за да очертаеш жизненото ѝ пространство. „Направи тест“ за областта си, за да провериш знанията си и да разбереш предложената от правителството реформа.“ Като се остави настрана тази инфантилна комуникация, главната цел е ясно посочена – Франция да се сдобие с региони с „еднаква територия като останалите европейски региони“. Законодателят не е взел под внимание, че осемнадесет държави членки са с по-малка територия от поне три от тези бъдещи френски региони, а по-скоро е гледал към Испания, Италия и преди всичко Германия.

От двадесет и двата сегашни региона шест ще останат непокътнати, сред тях Корсика и Бретан. Последният е нещо като пилотен регион на реформата – Париж вече подписа с него в края на 2013 г. Пакт за бъдещето (2 милиарда евро помощи и заеми). Министър-председателят Жан-Марк Еро обяви тогава, че този пакт ще бъде допълнен от териториалната реформа, която има и втора цел – да осигури на регионите „инструменти за подпомагане на растежа на предприятията“, главно като им преотстъпи всички компетенции в областта на професионалната подготовка и заетостта. Държавният секретар, който отговаря за реформата на държавата и опростяването на структурите ѝ, Тиери Мандон предупреди французите: „Някои функции на държавата ще трябва да бъдат прехвърлени или изоставени.“  Регионализацията би могла да доведе до една Франция от десетина региона – територии на трудова заетост, където социалният диалог ще бъде приспособен към новите реалности. Тя въвежда във функционирането на френската държава принципа на еквивалентност на „равнищата на компетентност“ и принципа за прехвърляне на прерогативите (субсидиарността).

Следователно ще има специфично третиране на гражданите в зависимост от региона им, което ще доведе до появата на различни категории французи. Това вече показва Пактът за бъдещето, замислен, ако трябва да цитираме Еро, „за Бретан и от бретонците“  – „бретонците“, а не жителите на даден регион. Това крие риск от възстановяване на някои категории, върху които се гради една регионалната идентичност. От своя страна сепаратистите подтикват Париж, както и Брюксел, да не спират насред пътя: „Никой не оспорва необходимостта да се правят икономии. Но пропадането на френската държава е преди всичко пропадане на една крайно централизирана държава. А централизмът струва скъпо“, обяснява френската федерация на Демократичната конвергенция на Каталуния, която иска да се създаде регион Северна Каталуния в Русион (историческа област в Южна Франция – бел. прев.), за да се „възроди“ една „конкурентоспособна“ трансгранична каталунска страна. Опитът показва, че териториална общност, основана на идентичност, рядко се задоволява със статуквото. Белгийската федерализация е продължителен опит за успокояване на едно макар и малцинствено желание за признание. Това не попречи на страната, както и на Испания, да се окаже на ръба на разпадането. Британското правителство, „уверено в своя централизъм“, сметна, че като разреши референдума, националистите ще паднат в собствения си капан. Днес то е принудено да обещае нещо, което силно прилича на федерализация на страната (преди всичко данъчна), предназначена да задоволи, без никаква гаранция за успех, четирите „вътрешни нации“, които съставляват Великобритания (Шотландия, Северна Ирландия, Уелс и Англия)…

И докато европейските федералисти следват своята стратегия на „конкретни постижения, които водят първо до фактическа солидарност“, както казваше Робер Шуман, проевропейските сепаратисти продължават похода си към „фактическа независимост“, в очакване на „независимостта де юре“. Две стратегии на заварено положение, които взаимно се допълват и отпращат до една-единствена етнолиберална перспектива.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Лабиринтът на Минотавъра – дешифриране на един мит

| от Георги Марков |

Легендата за Минотавъра си остава една от най-плашещите и в същото време най-познати епизоди на общоевропейското културно наследство.

Забулен в зората на средиземноморската цивилизация, този стар като самата история разказ е роден в първия от блестящите центрове на Европа – Минойски Крит. Възможно ли е обаче историята и археологията да хвърлят нова светлина върху този вечен мит и да го приближат смразяващо близо до реалността?

Нима можем да си представим, че легендата е нещо повече от полет на мисълта, повече от бронзовите и мраморни изображения и фреските, някога украсявали дворците на Крит?

Митът

Богатата древногръцка митология има няколко любими мотива, като сред тях особено силно изпъкват връзките между смъртни жени и олимпийски богове, неограничената самодоволна гордост на някои царе (позната с древногръцкия термин хюбрис) и наказанието, което всеки трябва да понесе за нея.

Легендата за Минотавъра по изкусен начин комбинира и трите теми. Могъщият владетел на Крит цар Минос се възгордява прекомерно, забравя ограниченията на своята човешка природа и се самопровъзгласява за господар на моретата, отказвайки да извършва жертвоприношения на бог Посейдон, повелител на водната шир. Посейдон, подобно на брат си Зевс, не е особено търпелив и благосклонен към подобни предизвикателства и решава да накаже самозабравилия се владетел. За целта той изпраща на бреговете на Крит неземно красив бик, който пленява вниманието на Пасифа, съпругата на Минос. Царицата не успява да устои на божественото животно и скоро се оказва бременна с плода на противоестествената си страст. Смазаният от позора на изневярата Минос успява да привлече на служба най-известния и гениален творец в цяла Гърция – ненадминатия Дедал, който заедно със сина си Икар започва да проектира специален подземен дворец затвор – Лабиринт. В него невярната царица ражда ужасяващо създание с тяло на мъж и глава на бик, притежаващо неутолим апетит за човешка плът.

Ала слуховете за божественото наказание скоро се разпространяват из целия гръцки свят. Още по-лошо – тъй като Крит владее моретата, дори горди градове като Атина са принудени да плащат на Минос тежки данъци. Налогът на атиняните е особено жесток – всяка година седем невръстни младежи и седем девойки, избрани сред най-благородните фамилии на полиса, трябва да отплават за чертозите на Крит. Там ги очаква зловеща съдба – един по един, те стават жертва на Минотавъра сред тънещите в мрак коридори на Лабиринта.

Ала когато Тезей, смелият син на цар Егей, предлага доброволно да се принесе в жертва, гневът на боговете най-сетне се уталожва и те решават да помогнат на младежа да се пребори с чудовището. Макар и съвсем млад, Тезей е обречен да се превърне в един от най-известните, могъщи и обичани герои в цялата древногръцка митология. С помощта на богинята Атина Палада той спечелва сърцето на критската принцеса Ариадна, дъщеря на Минос. Тя му дава кълбо прежда, с което да намери пътя си из Лабиринта. В епичен сблъсък Тезей съумява да победи Минотавъра и да спаси останалите атински младежи и девойки – в знак на благоволение Посейдон вдига проклятието си върху Крит, а едно от най-ужасните чудовища е изпратено в подземния свят.

Разкопаният Лабиринт в Кносос
Разкопаният Лабиринт в Кносос

Разкриването на Лабиринта

В продължение на хилядолетия тази история пленява въображението на десетки поколения из цялото Средиземноморие, а в последствие се разпространява из Европа. Художници, скулптори, поети и писатели ѝ отдават голямо внимание – тя се оказва великолепен нравоучителен материал за опасността от неконтролираната човешка гордост. Ала до самия край на XIX в. никой дори не може да си представи, че в нея може да се съдържа дори зрънце истина.

Крит затъва в провинциална, селска изостаналост и няма човек със здрав разум, който да свърже неугледния, беден остров с легендата за имперски блясък, недостижимо могъщество и слава. През втората половина на XIX в. обаче, поредица от археологически открития ще започне да подкопава това, което интелигентните и образовани европейци считат за здрав разум. Историята на свой ред скоро е принудена да направи първите си сериозни крачки в разгадаването на древните митове. Сензационните открития на Хайнрих Шлиман при Троя и Микена хвърлят мост между хилядолетията и с един скок преодоляват бездната между легендите и историческия факт. Неизбежно е Крит рано или късно също  да привлече вниманието на професионалните археолози.

Местоположението на най-значимия от всички древни градове на острова, Кносос, е открито съвсем случайно през 1878 г. от местен жител, който носи името на царя от легендата – Минос Калокайринос.

Повече от две десетилетия по-късно, през 1900 г., сър Артър Еванс пристига в Крит с твърдото намерение да разкрие една от най-великите мистерии на всички времена. Ала Еванс, за разлика от аматьора Шлиман, е изключително добре образован археолог, завършил Оксфорд, ходеща енциклопедия по антична история и митологията на егейския регион. Но дори и той не може да си представи важността и мащаба на чакащите го открития. Пред смаяните погледи на англичанина и неговите сътрудници местните работници неуморимо започват да разкриват една от най-великите археологически находки на всички времена – дворецът на Минос в Кносос.

Кносос - реконструкция
Кносос – реконструкция

„Дворец“ обаче се оказва неточно определение – всъщност става дума за огромен град, чието население в дните на пълния му разцвет вероятно достига 100 000 души. В началото академичните авторитети опитват да нагодят сензационните открития в шаблона, предложен от Шлиман – универсална егейска цивилизация с общ произход. За Артър Еванс обаче е очевидно, че Кносос не само е значително по-стар, но и съвсем различен от културна гледна точка от археологическите обекти в континентална Гърция.

Оксфордският учен осъзнава, че се е натъкнал на нещо, което ще преобърне учебниците по антична история с главата надолу.

Ала най-шокиращото откритие тепърва ще излезе на бял свят. Eкипите скоро се натъкват на структура, чиято функция трудно подлежи на адекватно обяснение. Архитектурният план на находката не оставя съмнение – става дума за лабиринт, силно напомнящ историята за Минотавъра. На смаяните археолози и историци за пръв път ще се наложи да разгледат легендата от напълно сериозна научна позиция.

Минойската култура и важността на образа на бика

Разкопките на сър Артър Еванс са едва първата стъпка в разкриването на една от най-впечатляващите древни цивилизации, далеч по-стара от Троя и Микена. Много скоро историците трябва да признаят, че в зенита на своето могъщество (18-15 в. пр. Хр.) Крит може да си съперничи с Хетското царство и Египет на фараоните. Пулсиращото сърце на тази култура е морската търговия с империите на древния Изток, която концентрира несметни богатства за господарите на Крит.

Повечето Велики Сили на този период – Египет, Вавилон, Асирия, Хетското царство – базират мощта си на сухопътни армии, докато Крит разчита на непобедимата си флота. Една от първите особености, която силно изненадва археолозите по време на разкопките в Кносос, е очевидната липса на укрепления и градски стени. Ала когато характеристиките на минойската цивилизация започват да се разкриват по-ясно, обяснението идва от само себе си – никой враг не би могъл да се добере до острова, защитаван от многобройната му флота.

Фреска с минойски бик - разкопки в Крит
Фреска с минойски бик – разкопки в Крит

Най-важният религиозен символ на минойската цивилизация е бикът – синоним на божествена сила и на мъжкото начало на вселената. Царят, чиято власт е абсолютна и неоспорима, вероятно едновременно с това изпълнява ролята и на върховен жрец на култа към свещеното животно. Глави на бикове се появяват повсеместно и в различни форми в минойската материална култура – във фрески, статуи, дори в ежедневни вещи и домашни мебели. Следователно не бива да се изненадваме, че древните цивилизации в източното Средиземноморие, а вероятно и самите критяни, асоциират културата на острова с бика. Историците са почти единодушни, че древните гърци заемат бика като символ на Зевс – а следователно и на върховната божествена сила – именно от Крит.

Разкодиране на мита – смръзяващи кръвта открития

Всичко казано дотук обаче не ни приближава до обяснение на конкретните елементи от мита за Минотавъра. Артър Евънс е първият изследовател, който следва очевидната връзка между критската иконография на бика и легендата, но археологията и историята се нуждаят от по-богат набор от доказателства, за да разгадаят мистерията.

Разкопките в Кносос продължават дълго след като основният комплекс на двореца е обстойно проучен. През 70-те години, германски екип археолози, работещ в Кносос, се натъква на поредното откритие – цели купчини човешки кости са намерени в една от ямите на дворцовия храм. Анализът не оставя съмнение, че те принадлежат на деца, вероятно на възраст между 12 и 14 години. Работата на германските археолози потвърждава една от старите хипотези за религиозните практики на минойската култура – те вероятно са включвали човешки жертвоприношения и дори форми на канибализъм.

Едновременно с това историците на периода (първата половина на II хил.пр.Хр.) се обединяват около тезата, че Крит упражнява строга политическа доминация над по-голямата част от континентална Гърция, която почти сигурно включва и Атина. Едно по едно малките, разпръснати парчета на пъзела започват да се нареждат в обща картина.

Канибалистичните ритуали на минойския култ към бика изискват човешки жертвоприношения – вероятно на деца между 10 и 15 годишна възраст. При положение, че това е държавна религия, изискването на човешки данък от подчинените градове допълнително подсилва усещането за могъщество и неоспорима власт сред минойския елит. Историците изказват добре аргументираната теза, че главата на бик почти със сигурност е присъствала като част от тези ритуали – може би като символична вещ, иконографски шлем или подобие на корона, носена от царя-жрец. Ако тези ужасяващи ритуали са се случвали в храмов комплекс, който притежава плана на лабиринт, нима би било трудно за древните хора да превърнат смразяващата кръвта церемония в метафизичен акт, наложен от самите олимпийски богове?

Дворецът в Кносос
Дворецът в Кносос

Истинският Минотавър?

Ако следваме логиката на тази хипотеза, то Минотавърът наистина е съществувал – той се припокрива с ужасяващия образ на царя-жрец, свещенодействащ в храмовия комплекс на Кносос. Откритието на детските кости притеснително близо съвпада с един от централните елементи на легендата – че чудовището се храни с плътта на невръстни младежи и девойки.

Твърде интересно е и участието на Тезей в цялата история – защото изследователите изказват интересна хипотеза и за неговата роля. Около 1500-1400 г.пр.Хр. Крит бързо започва да залязва в резултат на поредица от негативни събития – природни бедствия, политически проблеми и ранните нашествия на т.нар. „морски народи“. От това в най-голяма степен се възползват градовете в Егейска Гърция, които в следващите столетия ще доминират региона. Символичният начин, по който принцът на Атина слага край на критското проклятие, може би е алегория за реалното изместване на центъра на властта в Източното Средиземноморие.

Така историята и археологията успяват увлекателно да дешифрират един от най-пленяващите древногръцки митове и да ни убедят, че легендата за Минотавъра може да се окаже далеч по-близка до реалността, отколкото някога сме си представяли.

 
 

Защо Дейвид Боуи има различен цвят очи

| от chronicle.bg |

Дейвид Боуи е преоткривал себе си безброй пъти по време на горе-долу 50-годишната си кариера. Но има едно нещо, което винаги си остава същото – очите му. Ако някой не е забелязал, музикантът е известен с това, че има различен цвят очи – едното е кафяво, а другото синьо. Или поне така изглежда на снимки…

Видите ли, и двете очи на Боуи са един и същ цвят – светло сини. Нещо, което той самият сам казва често по интервюта. Защо тогава изглеждат различни?

Защото Дейвид има анизокория – това е медицински термин, който описва състояние, при което двете зеници на човек са различен размер. Около 20% от хората по света имат анизокория. В повечето случаи обаче е до голяма степен безобидна и едвам доловима. В случая на Боуи обаче тя е изключително силно проявена и той има проблеми с виждането с лявото си око.

Анизокорията може да се причини от много неща – от синдрома на Хорнер до много интензивна мигрена, но хората предимно се раждат с нея. Всъщност, статистически много от вас, които четат това, ще имат лека форма на анизокория, която е едвам доловима, ако човек не се вгледа отблизо.

Това състояние може да се причини и благодарение на травма, какъвто е и случая на Дейвид.

Singer David Bowie

През 1962, когато е на 15 години, Боуи се сбива леко с неговия приятел Джордж Ъндърууд, който в един момент ще участва в групата му, но след това ще стане художник. Боят е заради момиче, което и двамата харесвали. Без да знае за чувствата на приятеля си, Боуи се хвали, че „бях Казанова с нея“ и когато Ъндъруд чува това, по негови думи: „толкова бях огорчен, че отидох до него, обърнах го и ‘бам’ го ударих без да мисля“.

Без да знае, Джордж е наранил мускул в лявото око на Боуи, който отговаря за свиването на ириса му и така го оставя перманентно разширен.

Хората, разбира се, биват удряни в лицата постоянно без никакви перманентни последствия. Тогава как случая на Боуи е различен? Както той сам поставя нещата: „не беше много силен удар, но явно ме е хванал под особен ъгъл“ като нокатът на Ъндърууд явно е закачил окото на Боуи и така е наранил вече споменатия мускул.

Въпреки усилията на докторите да спасят напълно зрението в окото му, то остава перманентно увредено като самият музикант го описва като „много мъгляво“, а ирисът остава отворен до края на живота му.

Дейвид по-късно ще изтъкне именно това като причина едното му око да изглежда различен цвят от другото. 

На снимки с по-силен контраст или такива, снети със светкавица, разликата в зениците на музиканта си личи най-много като функционалната ще се свива и разширява, докато другата ще е с един и същ размер. Именно това създава илюзията, че двете му очи са с различен цвят. Също така, лявото му око е доста по-податливо онзи ефект, в който очите изглеждат червени по снимки, както ни се е случвало и на нас. Това също допринася за разликата.

Фактът, че естественият цвят на очите на Боуи е светлосин също помага за по-изявена разлика в цвета им. В хода на кариерата му, разбира се, се появяват слухове за хетерохромия – състояние, при което двете очи по рождение са с различен цвят.

June_odd-eyed-cat_cropped

Коте с хетерохромия 

С оглед на рок кариерата на Дейвид, зрителните му проблеми не са от такова значение, но пък готиният ефект става емблематичен за него. Някои от най-иконичните му снимки го подчертават и това се харесва и на самия него, защото допълва „мистиката“ около персоната му.

Боуи осъзнава колко допринасят очите за неговия имидж и дори в крайна сметка благодари на Ъндърууд за това, че го удря. Също така му прощава за инцидента и двамата остават приятели като Ъндърууд рисува за някои от по-ранните албуми на музиканта.

 
 

Един разказ за „Най-щастливото място на света“

| от chronicle.bg |

На 15 ноември 1965, около 2:00 часа следобед, в голямата бална зала на хотел Чери Плаза в Орландо, Флорида, губернаторът Хайдън Бърнс седи между Уолт и Рой – братята Дисни – на пресконференция. Част от встъпителните му думи са: „Уолт Дисни ще донесе цял нов свят на забавление, удоволствие и икономическо развитие на Флорида“.

Строежът на Магическото кралство ще отнеме 6 години, а креативният разум зад него, Уолт, ще бъде победен от рак на белите дробове преди портите да отворят. Но Световният курорт Уолт Дисни от 109 265 декара скоро ще стане световно известен като „Най-щастливото място на света“ и ще промени ваканциите на мнозина.

Vanessa Hudgens Celebrates Opening Of Black Tap Craft Burgers & Shakes At Disneyland Resort

За да разберем по-добре създаването на Света на Дисни, трябва да се преместим 10 години назад и 4000 километра в посока град Анахайм, Калифорния.

На 17 юли 1955 Уолт Дисни за първи път отваря вратите на лунапарка Дисниленд с думите: „На всички, които идват на това весело място: Добре дошли! Дисниленд е ваша земя. Тук възрастните създават приятни спомени, а младежта се наслаждава на предизвикателствата и мечтае за бъдещето. Дисниленд е посветен на идеалите, на мечтите и обстоятелствата, които създадоха Америка, с надеждата да бъде източник на удоволствие и вдъхновение за всички по света.“

Идеята за увеселителен парк за деца и възрастни хрумва на Уолтър, докато гледа дъщеря си на въртележка в парка Грифит в Лос Анджелис. През 1948 след семейно пътуване до Грийнфийлд Вилидж в Диърборн, Мичиган, което също включва увеселителен елемент, аниматорът пише писмо до продуктовия си дизайнер Дик Кесли, в което говори за парк с влакове, голяма зала, ресторанти, опера, кино, магазини и карнавална част. Това е първообразът на Дисниленд. 

От това писмо до официалното откриване минават само 7 години. Първоначално паркът трябва да е в Бърбанк, Калифорния, където и до днес е Disney Studios. Земята е била около 32 декара, но след като плановете за целия парк се развиват, става ясно, че това място ще е тясно за Мики Маус. Освен това градската управа на Бърбанк не иска „карнавална атмосфера“ в града си и през 1952 отказва да позволи строеж, ако плановете не се преработят изоснови. Затова и Уолт обръща поглед към Ориндж Каунти.

Дисни наема Харисън Прайс от Института за изследвания към Станфорд, който трябва да най-подходящото място за строеж в умерения климат на южна Калифорния. Прайс предлага Анахайм. Дисни купува 647 декара земя – предимно земеделска, с цитрусови и орехови насаждения. Строителните работи започват на 16 юли 1954.

Прайс ще стане легенда – той помага да се изберат над 150 от местата, на които Дисни ще строи, и е наеман по същите въпроси от SeaWorld, Six Flags и World’s Fairs. През 1999 списание Variety го нарича „Декан по икономика на развлеченията“. 

Строежът на първия Дисниленд струва $17 милиона ($151 милиона) и отнема точно година и 1 ден. Не много след отварянето на вратите обаче Дисни осъзнава, че е направил няколко грешки.

Маркетингово проучване показва, че много малък процент от посетителите идват от изток. Това не би било проблем, ако Уолт иска местен парк, но амбициите му са национални. По това време 75% от населението на държавата живее на изток. Също така, Дисни не купува земята около парка си, което отваря бизнес за собствениците на тази земя, някои от които нямат същите високи стандарти като него. Той вярва, че те свалят стойността на чудесния парк и че грешката за това е негова.

Така че през 1959 Уолт Дисни, окуражен от безспорния успех на Дисниленд, решава да открие още един парк, този път обаче с някои промени. Той ще бъде на изток, Дисни ще притежава земята около него, а паркът ще бъде най-големият в целия свят. 

Преди да се спре на Орландо, има няколко други кандидата. Сред тях са Сейнт Луис, Ню Джърси и канадската страна на Ниагарския водопад. По различни причини той отхвърля всички тях – климат, недостатъчно земя, силна конкуренция. „Не харесвам океанските курорти заради плажуващите, а и океанът ограничава достъпа на хора. Както забелязвате, Дисниленд в Анахайм е заобиколен от магистрали. Предпочитам парковете ми да са по-навътре.“ Причинта да избере Орландо е, че местната управа е склонна да пази в тайна плановете му. От части заради практичност, от части заради параноя и от части заради пестене на пари.

disney-2692578_1920

Дисни и колегите му започват оглед на земята и откриват, че тя е пълна с борови гори, ранчота, цитрусови горички и блата. Той обаче много я харесва заради комуникативността й – заобиколена е от магистрали и е близо до Военновъздушната база Маккой , която по-късно ще стане международно летище.

Наемат се агенти за недвижими имоти, които нямат идея кой е клиента им, да говорят с различните собственици на земята и да я купят. Оказва се, че земята не е много скъпа и някои искат по едва $25 на декар. В тона на цялата тайнственост и анонимност се основават и подставени фирми като Latin-American Development and Management Corporation и Reedy Creek Ranch Corporation, през които минава покупката на земята – общо 109 265 декара, два пъти площта на Манхатан – за $5 милиона или средно по $45 на декар. 

Скоро хората започват да забелязват, че нещо се случва, но никой не знае какво точно и кой го прави. Дори местният вестник Orlando Sentinel пише материал със заглавие „Знаем, че ще получим нещо, но не знаем какво“. Плъзват слухове, че проектът е на НАСА, семейство Рокфелер и дори на Хауърд Хюджис (пионер в авиацията). В крайна сметка обаче Orlando Sentinel успява да научи истина, което дава повод за други слухове – че самият Уолтър се е свързал с вестника и ги е молил, убеждавал и дори подкупил, за да не го разкрият. Той изтъква, че ако се разчуе, това ще попречи на проекта и ще лиши централна Флорида от потенциален туристически бум.

Все пак истината започва да излиза наяве. На 20 май 1965 Sentinel пише, че „земята е купена, за да се направи втори Дисниленд“, но моментално подчертава, че Дисни отрича всичко. Години по-късно, през 1993, същият весник, в материал за историята на региона, ще напише „Дисни хладнокръвно лъже медиите като казва, че ще инвестира $50 милиона за разширяването на единствения тогава парк и няма интерес за нов такъв.“

На финала вече си личи прекалено много какво става на строителната площадка. Sentinel пише „Твърдим, че зад мистерията е Дисни“ и с одобрението на аниматора губернаторът Бърнс потвърждава това на 25 октомври 1965. Три седмици по-късно Бърнс ще седне между Уолтър и Рой на пресконференцията, с която започна разказа ни.

Roy_E._Disney

Рой Дисни в Швейцария, за да представи „Малката русалка“

На 2 ноември 1966, Уолтър Дисни е диагностициран с рак на белите дробове заради години страстно пушене. Болестта е в толкова напреднал стадии, че той почива само след 45 дни. И никога не вижда Светът на Дисни завършен. Рой, брат му и изпълнителен директор на Disney Studios, отлага пенсионирането си, за да наблюдава строителството. Паркът официално е посветен на Уолтър на 25 октомври 1971 и се казва Световния курорт Уолт Дисни.

На церемонията по посвещаването (а както пише и на специалния плакет на входа на Магическото кралство), Рой казва: „Светът на Уолт Дисни е възпоменание за философията и живота на Уолтър Елиас Дисни… и на талантите, всеотдайността и лоялността на цялата организация Дисни, която сбъдна мечтата на Уолтър. Нека Светът на Уолт Дисни донесе радост и вдъхновение, и нови знания на всички, които идват на това щастливо място… Магическо кралство, младите по сърце на всякаква възраст могат да се смеят и да играят, и да учат – заедно.“

 
 

Историята на Бакен – “бащата и майката” на всички увеселителни паркове по света

| от Вучето |

“Бъдещето не е това, което беше.”

Цитатът принадлежи на американския драматург и комик Милтън Берле и много точно обобщава една от характерните особености на датската народопсихология: убеждението, че животът в добрите стари времена е бил по-хубав от сегашния.

А какви са били те, “добрите стари времена”? Ще се убедите, че са били безкрайно вълнуващи и приказноподобни, ако вие, дами и господа, склоните да предприемете едно пътешествие назад през вековете. Пътешествие, което започва през 1583-ма – рождената година на първия в света увеселителен парк.

Дюрехавсбаккен или накратко Бакен (Хълмът) се намира в Клампенборг, на 10 км северно от Копенхаген и се посещава ежегодно от 2,7 милиона туристи. Това го прави вторият по популярност атракционен парк в Дания след прочутите „Градини Тиволи“ в датската столица.

Началото на историята на този забележителен парк се свързва с легендата за Кирстен Пийл – младо и невинно девойче, което една нощ през 1583 г. се загубва в гората Бувесков. Какво е търсила там сама по това време, легендата не казва. Дълго време се лутала Кирстен в тъмната и страшна гора. Вече твърдо убедена, че тук ще намери смъртта си, разкъсана от някой див звяр, от една цепнатина в скалата неочаквано бликнал извор, който й показал пътя към Копенхаген. Историята за това чудо тръгнала от уста на уста и скоро хората започнали да прииждат в Бувесков в търсене на чудния извор. Годините минавали, а Изворът на Кирстен Пийл, както вече бил известен, набирал все по-голяма популярност. На една умна женица й хрумнало да се обяви за “пазителка” на атракциона и започнала да събира такса от посетелите, които идвали с надеждата, че пиейки от водата, ще се излекуват от мъчителните си болести.

Dyrehavsbakken_i_1800-tallet

Въпреки че благодарение на крал Фредерик III, гората постепенно променя облика си и се превръща в парк, обитаван от различни животински видове (някои от които кралят с удоволствие отстрелва по време на лов), за около сто години славата на извора замръква. Най-вече защото междувременно столичаните откриват други “чудодейни” извори, от които да се лекуват. Обаче един ден през 1732 г., докато се мотае из парка, яхнал коня си, кралският балетмайстор Хайнрих Бринкман се натъква на занемарената изворна чешма и моментално решил да го изтупа от прахта на хорското забвение. С подкрепата на приятеля си и кралски парукиер Греве той реновира чешмата и отбелязва събитието с паметна плоча. До 1756 г. достъпът на простолюдието до кралския парк е забранен. Забраната вдига демократично настроеният Фредерик V и даже нарежда да поставят до чешмата каса за дарения, които да отиват за нуждите на една от градските болници.

С повторното обнародване на Извора на Кирстен, той се превръща във всенародна сензация, към която започват да се стичат улични артисти и всякакви търговци. През 60-те години на 18-и век славата на кралския парк с извора надхвърля границите на Дания и се превръща в притегателна сила за творци от цяла Европа, сред които е и популярният мим Пиеро, който и до ден днешен е символ на парка и любима детска атракция.

Бакен става място, където представители на различни социални прослойки, селяни и граждани, си “мешат капите”. По онова време забавленията в Копенхаген са малко, а народът масово не се интересува от политика. Затова вместо да се занимават с безсмислено политикастване, хората предпочитат да прекарват времето си в приятна компания насред зелените горски поляни. Бакен продължава да бъде все така популярен дори по време на Наполеоновите войни. А когато първият датски парен локомотив “Каледония” е пуснат на вода, копенхагенци вече могат да се придвижват до Бакен по по-приятен и бърз начин, избягвайки неравните сухоземни пътища, водещи дотам. Гостите, предпочели да използват крайбрежния пешеходен маршрут пък са посрещани пред червени порти на парка от т.нар. “четкачи” – местни момчета, чието задължение било честта да изчеткват връхните им дрехи от прахта.

Освен че все повече занаятчии и артисти отварят павилиони, се появяват и първите сладкари, които започват да предлагат лакомства по италиански и швейцарски рецепти най-вече за радост на хлапетата.

Dyrehavsbakken_1849

През 1843 г. обаче се появява първият голям конкурент на Бакен. В сърцето на столицата врати отваря друг увеселителен парк, при това много по-голяма по площ и с повече атракции – Тиволи. За жадните гости на новия парк цели талиги, теглени от коне, превозват вода от извора в Клампенборг.

19-и век идва с пушеци на заводски комини и тракащи железопътни релси. Ура, индустриалната революция е тук! През 1863 г. е открита железницата в Клампенборг. На 27 юли вестник “Дагбладе” отбелязва забележителния факт, че само в един неделен ден железницата е извозила 20 хиляди посетители на Бакен. Освен икономическия възход обаче индустриализмът носи и класово разделение. Представителите на бюргерското общество вече избягват местата, където ходи простолюдието. В очите на префинените граждани Бакен вече е средище на селяндури и когато самите те посещават парка, то е, за да “изучават селския бит”.

През 1861 г. в Бакен нов павилион за тютюн и бира отваря 36-годишният “Йоде” Андерсен, или Евреина Андерсен. Прякорът му лепват още по времето, когато работи като келнер в ресторант “Еврейската изба”. Мечтата на Йоде обаче е да отвори кабаре. В столицата вече има над 120 такива, които се ползват с особена популярност и посещаемост, особено сред господата. И го прави. Кръщава павилиона си “Сан Суси” и той моментално се превръща в атракция номер едно в Бакен. През следващите 15 години Йоде отваря още две кабарета като таксата за вход е 10 йоре – значителна сума за тогава, като се има предвид, че обичайната надница за час е 43 йоре. През 1875 г. полицейският наместник за района издава заповед, според която певиците в павилионите на Евреина Андерсен трябва да са навършили 18 години, текстовете на песните да са с “благоприлично съдържание”, а контактът между момичетата и зрителите – забранен.

На празника по случай лятното слънцестоене през 1883 г. Бакен отбелязва 300-та годишнина от легендата за Кристен Пийл с пищно тържество. Освен хиляди столичани, на него присъства престолонаследникът Фредерик (вече осми поред с това име) и други членове на кралското семейство.

Dyrehavsbakken,_c._1825

Новото столетие настъпва с гръм и трясък и носи със себе си забележителни иновации и в увеселителния парк: първите автоматизирани въртележки и цирковото представление Circus Revue. Особено знакови фигури за този период са братята Стефансен. Tе започват кариерата си като пътуващи жонгльори, а когато се озовават в Бакен през 1913 г., решават да започнат нов бизнес с модерните за онова време радиоколи. През 1936 г. братята купуват и модернизират най-известния павилион “Бакенс Хвиле”, който и до днес е семейно притежание.

Бакен тотално променя физиономията си след края на Втората световна война. Все повече известни пърформъри се изявяват по сцените му, а строителството на нови и все по-атрактивни и вдигащи адреналина съоръжения не спира.

Днес посетителите на Бакен могат да избират между шест вида влакчета като най-популярното и най-старото от тях е Рутшебанен. То достига скорост от 75 км/ч по трасе с дължина от 987 м и височина 22 метра. Другите атракциони са над 20 на брой за големите и още 10 за най-малките посетители. Разбира се, на територията на Бакен човек може да се забавлява и по много други начини, които не включват блъскащи се колички, стремглаво спускане от 30-метрова кула, стрелби с водни пистолети от клатушкащи се лодки, каране на джет ски и битки с лазерни мечове. Паркът разполага със седем игрални зали, а талисманът на парка, клоунът Пиеро всеки ден изнася представления за децата. Кабарета продължават да функционират и привличат зяпачи наред с музикалните изпълнения на живо ккакто на открито, така и в многото барове на територията на целия парк.

8528b6ab2e09dbcbcbaeaaae6579d95d

За да може човек да издържи на всички тези предизвикателства за тялото и сетивата, му е необходимо, разбира се, да се зареди с енергия. А нея може да си я достави като похапне обилно и разнообразно. В гастрономически план изборът също е голям – от най-обикновена стрийт фууд на народни цени до традиционните датски “отворени сандвичи” с морски деликатеси и хрян, които са на цени като за японски туристи. Датската бира се лее от почти всеки ъгъл, така че дори и най-отегчените бащи и майки да има с какво да запълнят времето, докато децата им пищят, скачат, тичат и се тъпчат със захарен памук и хот-дог.

Ако пък сте от тези туристи, които ще решат да посетят най-стария увеселителен парк в света с идеята да си излекуват жлъчката или хемороидите, да знаете, че Изворът на Кристен Пийл още си е там. Така че наздраве!