shareit

Раят тук, долу

| от |

Един разказ на Ралица Ковачева, който аз лично много харесвам и да си призная докара ме до сълзи. Повече от нея на : http://ralitsakovacheva.wordpress.com/

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Всяко малко градче си има своя „Рай”, задължително срещу автобусната или железопътната спирка, нерядко залепен до траурна агенция с красноречивото название „Последен дом”. Защото в малките градчета хората само умират, там вече никой не се ражда. Историята на всеки „Рай” привидно е една и съща – отворил врати в началото на демократичния преход, една от белите лястовици на частната инициатива, заедно с гаражните магазинчета за турски дъвки и близалки. Винаги пълен с редовна клиентела, която започва деня си не с кафе, а с коняк. И ученици, за които винаги се намираха цигари на бройка и някоя водка с кола. В началото на 90-те години на миналия век на спирките в малките градчета все още спираха много рейсове и влакове, пълни с пътници. По няолко пъти на ден хора с куфари пристигаха от големите градове, къде по работа, къде на почивка. Селяните се познаваха по пълните торби, с които си тръгваха следобед, след петъчния пазар „у град”. Всеки от тях се отбиваше в „Рая”, както го наричаха местните. Къде за топло кафе или студена лимонада, къде, за да пита за най-близкото място за преспиване или да почака следващия автобус.

В градчето, за което ми е думата, нямаше нито една равна улица. Нямаше други географски посоки освен нагоре и надолу. Болницата, училището и черквата бяха нагоре. „Центърът”, който беше първото нещо, на което се натъкваше новопристигналият, беше надолу. Там беше и кметството, и единственият супермаркет, и автобусната спирка, и гарата, и естествено, „Рая”. Някогашната му популярност отдавна беше залязла. Редовните клиенти пиеха на вересия, а случайни рядко се отбиваха, защото влаковете бяха нарядко, а автобуси почти нямаше – билетите бяха твърде скъпи. Вече никой не идваше по работа в града, защото работа нямаше. А селяните нямаха нито как да стигнат до града, нито с какво да пазаруват.

-Това е, защото сте безбожници. Не неверници, безбожници сте вие! Тоя край е проклет, от мен да знаете! – провиква се възпълен мъж с прошарена брада и рошава коса, после пак кротко поляга на масата.

– Дедо попе, пий си бирата и си мълчи, че ми гониш клиентелата,- сумти собственикът и отегчено бърше бара.

– Каква клиентела, с трън да завъртиш – няма кого да закачиш! Казвам ти, божият гняв е това!

– Как пък не се гневеше твоя бог, кога бехме ем безбожници, ем комунисти!- обажда се дребен мъж с черно лице и чисто бяла коса. Навремето е бил миньор, затова кашля лошо, но е заръчал на жена си да му сложи кутия цигари и бутилка ракия в гроба. Щото, вика, у оня рай нема да е като у нашия, да дават цигари и пиене на вересия.

– Гневеше се, как да не- вика попът- ама вие не сте разбрали, щото сте безбожници. Дай ви пиене без пари на вас!

– Щото ти, дедо попе, гледам, на светена водица караш- подсмихва се миньорът, но се закашля лошо.

-Така става, когато говориш лоши работи за божия служител! – назидателно казва попът. И млъква, защото в кръчмата е влязъл някой, но в сумрака още не са го разпознали.

– Дай ми една водка и една цигара, казва женски глас. Гласът е приятен, нисък и леко дрезгав, но тонът е груб и сприхав.

– Кате, ела душичко, ела седни да те видя как си!- провиква се попът и се оживява. Момичето слага на масата пластмасова чашка с водка, тръшва се на стола и провърморва, с цигара в устата:

– Запалка имаш`и?

Една ръка се протяга от съседната маса и в сумрака светва огънче. За миг се вижда лицето й, неочаквано красиво, но преждевременно похабено. Очите й са тъмни, без блясък и сякаш гледат навътре. Изглежда като 20 годишно момиче с лице на старица, която някога е била красавица.

– Катенце, как си душко, задушевно пита попът и слага ръка на бедрото й.

– Добре съм, ако ми платиш водката и цигарата.

– Пиши ми ги на сметката- провиква се попът към бара, а в отговор се чува лухо сумтене.

– Само да мине Великден, всичко ще си платя. Сега е златно време за божиите служители. Венчавки, кръщенета дал Господ, нищо че уж има запрещение, то може ли да запретиш щастието на хората?! А погребения винаги има доволно, гладни няма да останем с попадията. Катенце, кога ще дойдеш да те кръстя, чедо. Ще те топна в колемия купел, да те изкъпя в светена водица.

– Ще топнеш, дедо попе, ама друг път.

-Ти кажи- чува се глас от мрака- верно ли си е дошъл твоят човек?

Катето смуква от цигарата, очите й като че още повече се вдлъбват, после дълго издиша и когато димът се разнася, обърсва очи с опакото на лявата си ръка и се закашля.

-Казват, довел чужденка, хубавица била. Уж бразилка, пък бяла като мляко, а косата й златна. А краката й, разправят, дълги, дълги – до небето. Ти виждала си я?

– Нищо не знам, тросва се момичето и отива до бара за нова водка и още една цигара.

– Не е бразилка, а аржентинка- обажда се миньорът.- Казва се Мария. Киро, комшията, нали терасата му гледа у техния двор, разправя: Излезнал съм да пушим, а тая лежи на една черга на тревата, гола голеничка. Бела, та свети. И уж слаба, ама гърдите й ти казвам, свет ми се изви. Ама бързо си влезох, че оня мойта ако ме беше видела, лошо ми се пише. Слънчеви бани си правела, вика жената, ама свекърва й никак не одобрявала, викала на мъжа й кажи и на тая твойта да си скрие срамотиите, че грехота от бога!

– Какъв бог за вас бе, безбожници, пак се провиква попът. Такава красота, ако е верно, не трябва да се крие, красотата храни и окото, и душата. Затова сте такива зли в тоя край, щото сте слепи за красивото. Ето Катето, момиче като сълзичка, а тоя нейния да я остави и да забегне. Но пък, може така да е било писано, щом такава красавица е дошла с него на края на света. Чудя се, дали ще дойде на Великден в черквата да се прекръсти. Те там са много набожни, ама пък са католици, знам ли.

Катето допива водката на екс и натиска недопушената цигара в препълнения пепелник. После се втурва навън, като да бяга от нещо, а през отворената врата нахлува студен вятър с капки дъжд.

– И тая година ще вали на Великден, хората не могат да си запалят свещите, мърмори попът, докато се надига от масата. После с клатушкане поема по баира към черквата, да се приготви за службата.

Безбожници или не, откакто дойде демокрацията хората винаги отиваха в черквата на Великден. По-рано не беше така, ама сега дали от гузна съвест или понеже стана модно, всеки отиваше на службата в полунощ. По случай празника, в единствения нощен бар в града масите бяха резервирани от седмица напред. Преди полунощ в бара се пиеше скромно, с подобаващо смирение преди големия празник. После заведението се опразваше и всички поемаха нагоре към черквата. Тя беше твърде малка, за да поеме множеството, та повечето чакаха отвън попът да приключи службата и да излезе с кръста, за да започне обикалянето на черквата. Защо точно три пъти трябваше да се обиколи и дали бяха точно три пъти никой не знаеше. Хората се бутаха по тясната пътека, внимаваха да не стъпват в най-голямата кал и същевременно да не настъпят някой гроб, който беше толкова стар, че плочата отдавна беше паднала и по нищо не личеше, че отдолу почива някогашен виден гражданин. Защото там, до църквата, само хора с големи заслуги са били погребвани, отдавна, преди да забранят религята. Обикновените хора и скорошните покойници бяха нагоре, в края на гробището, което бързо се разрастваще към боровата гора. Налагаше се да секат все повече дървета, защото мястото не стигаше.

И тая година, нищо че вятърът беше леден, а дъждът не спираше да вали, черковният двор беше пълен с хора. Едно възбудено жужене се носеше над множеството, което обсъждаше дрехите, децата, козунаците и разсадите си. Вътре попът монотонно пееше неразбираеми псалми само за най-ентусиазираните богомолци, които бяха дошли часове по-рано, за да намерят място в храма. Когато пеенето спря, тълпата се раздвижи – сега ще излезе попът и обикалянето ще започне. Черковните врати се разтвориха и на прага, точно под лампата, застана една жена. В настаналата тишина сякаш се чуваше как дъждовните капки падаха по порцелановото й лице, оградено от златисти кичури. Косата й беше покрита с черен дантелен шал, а бистро сините й очи гледаха нагоре, към беззвездното небе. Богородица, Богородица, зашепнаха хората и дори най-невярващите искрено се прекръстиха.

Жената слезе по стълбите, след нея излязоха и другите миряни, а накрая  свещеникът, понесъл голям кръст. Той тръгна напред с кръста, а множеството го последва. След три обиколки на черквата, макар никой да не би се заклел, че са точно три, попът с облекчение и чувство на изпълнен дълг обяви: Христос Воскресе. Воистина воскресе, отвърна множеството. После заслиза надолу, по стръмната улица, а отдалеч изглеждаше като рояк светулки, които присветваха колебливо под напора на мокрия вятър. Свещите трябваше да се опазят да не загаснат, докато миряните се приберат по домовете си. Но тук никой не си отиваше у дома. Светлинките слязоха в центъра и пак така вкупом се отправиха към бара, където свещите се слагаха в чаши по масите и продължаваха да горят, докато наоколо празникът се вихреше. Христос Воскресе, викаха хората вместо наздраве, чукаха чашите си и ги пресушаваха, ожаднели от дългото бдение. И така още много пъти, докато от свещите останат само восъчни петна на дъното на чашите, които после собственикът с въздишка трябваше да изхвърли. Но така беше всяка година на Великден, а оборотът си струваше да пожертва няколко евтини чаши.

– Ще си платя, де, кога не съм си плащал, имам едно кръщене утре, после две сватби, ще си платя, жално нареждаше попът, седнал на своята си маса в Рая на другата сутрин.

– Край, каза след Великден – днес е след Великден, непреклонен беше собственикът.

– Ей, безбожници сте вие, казах ви. Що на божи служител нямате вяра…

– Ако ти си божи служител, аз съм братовчед на Свети Петър. Все едно не знам кой продава на учениците цигари, кой изнесе в чужбина най-старите икони от черквата, кой открадна парите от продажбата на църковните гори! Ама се скръндзиш да си платиш пиенето!

В тоя момент вратата се отвори и на прага застана миньорът, устата му се отваряше и затваряше безмълвно, като на риба, изхвърлена на брега, а косата му като че беше станала още по-бяла.

– Какво има?- рече собственикът и му подаде една чаша, пълна с безцветна течност, която влезлият изпи на екс, избърса уста с ръкава си и каза:

– Катето. Убила се е.

– Боже опази! – извика попът и се прекръсти.

– Намерили я у тях, събрала всички хапчета на баща си и ги изпила. А той страдаше от сърце, от бъбреци, от подагра… Всичко изпила, и една бутилка водка.

– Боже милостиви! – простена попът и пак се прекръсти.

– Стига с тоя бог! – изкрещя миньорът. – Ако имаше бог, щеше ли да позволява такива работи?! Щеше ли оня непрокопсаник да си остави момичето и да скита по света като прошляк, а то да обикаля кръчмите и да спи с пияниците за чаша водка и цигара? Щеше ли да забременее и да направи аборт при оная вещица от циганската махала, та едва не умря и остана бездетна на 18 години? Щеше ли? А, питам те, тебе и твоя бог, как стават тия работи?

– Прости му, Боже, той не знае какво приказва – изломоти попът и посегна да се прекръсти, но не успя, защото миньорът замахна и го удари през лицето. Той имаше тежка ръка, цял живот беше въртял кирката, а попът беше снощен, падна като талпа и не мръдна

– Стига и ти бе, какво ти стана!- викна собственикът и се наведе да вдигне отеца. Отстрани на главата му зееше голяма рана. По ръба на масата имаше прясна следа от кръв.

– Тоя да не умря, бе?! – прошепна миньорът.

– Викай линейка -рече кръчмарят, но гласът му издаваше, че вече е късно.

Полицията в града отдавна не беше имала толкова работа- двама умрели, не от болест и не по естествен начин, за 24 часа. За момичето беше ясно- докторът беше категоричен, че е починало от свръхдоза лекарства, смесени с алкохол. Виж, за попа беше по-сложно, трябваше да се разпитват и свидетели. Собственикът на Рая заяви, че попът дошъл пиян, залитнал, паднал и се ударил в ръба на масата, без изобщо никой да го е пипнал. Миньорът потвърди думите на собственика, а докторът установи, че в кръвта на свещеника имало доволно количество алкохол. Това напълно устройваше разследващите, които набързо приключиха случаите и дадоха разрешение на близките да приберат телата и да ги погребат.

Само че новият свещеник, който пристигна по спешност от съседния, по-голям град, категорично отказа да опее Катето. За колегата вика, формално няма проблем. Верно, пиян е бил, но Господ ще прости. Но самоубийци църквата не приема, те нямат място в рая. Катиният баща му предложи всички пари, които беше скътал за собственото си погребение, само и само да опее детето му. Но отецът го заплаши, че ще го докладва на властите за опит за подкуп и ще го анатемоса за обида на божи служител.

Насрочиха двете погребения в един и същи ден. И тъй като в града имаше само една катафалка, взе я попадията. Катето сложиха в каросерията на един зил, с който баща й караше зимно време пясък и го ръсеше с лопата по заледените улици. Съседки постлаха червени вълнени черги в каросерията, за по-топло и да не друса. После сложиха ковчега, затворен, а около него седнаха оплаквачките. Във всяко малко градче има такива жени – без имена, без възраст, без никого на света. Имат само своите умрели мъже и деца, за които плачат по чуждите погребения. Оплаквачките завиха и зилът потегли нагоре по баира, към гробището, под ситния ръмеж. Новият поп забрани да погребат момичето в гробището, не било по канона. Но бащата процеди: Че няма да я опееш, добре. Но ще я сложа да легне до майка си, ако ще във всичките ти адове да горя!

Вървеше бащата след зила, а след него съседките и една стара циганка. Хората викат, вещица била, бъркала разни билки, дето помагали на момичетата да си намерят любим, да развалят любов или да пометнат. Никой друг от града не дойде- мъжете ги беше срам, а жените им още ги беше яд. Но горе, до пресния гроб, стоеше висока тъмна фигура. Забулена руса жена гледаше в дупката, нагазила с кожените си обувки в червената кал. Държеше букет бели лалета. Като чу ръмженето на двигателя, докато гумите на зила буксуваха в калта, а шофьорът грозно ругаеше дъжда, живота си и смъртта, жената се обърна. Черният шал падна от главата й, а русата й коса се разпиля по тъмната й дреха. Гробарите помогнаха на бащата да свали ковчега от зила и го спуснаха с две въжета в гроба, като не преставаха да ругаят въжетата, които се късаха от старост, земята, която се свличаше от влагата, дъждът, който им влизаше в очите.

После дойде моментът, когато обикновено попът чете молитва, а някой близък казва добра дума за покойника. Дори оплаквачките млъкнаха. Бащата понечи да каже нещо, после само махна с ръка и направи знак на гробарите да зариват гроба. В този миг русата жена пристъпи напред и заговори на непознат език. Първо никой не разбра какво става, но после чуха, че говори за Мария, за Исус, чуха я да казва амин и я видяха да се кръсти. И тогава разбраха – това беше молитва. И разбраха – това беше Мария. Онази, чужденката, аржентинката, която някогашният любим на Катето беше довел. Заради която Катето беше събрала всички хапчета на баща си и ги беше изпила с бутилка водка.

Жената млъкна и остави лалетата върху ковчега. После хвърли шепа пръст отгоре и направи крачка назад, сякаш искаше да каже, сега вече можете да я погребете. Никой не смееше да помръдне, всички гледаха бащата, който стоеше до гроба, там, където беше главата на детето му. Той се наведе, хвърли шепа пръст върху ковчега, после обиколи гроба и застана пред Мария. Тя вдигна очи и той погледна в тях, после хвана ръката й и я целуна. А тя на свой ред целуна неговата. Той избърса сълзите с опакото на ръката си и тръгна нагоре, към гората. Изчезна между боровете, а вятърът донесе далечен вой. Оплаквачките, които слизаха към града и вече не плачеха, а обсъждаха времето и новия сорт пипер, който щяха да разсадят, спряха за миг. После продължиха надолу.

Миньорът изчезна от града. Никой не беше забелязал, дори в “Рая” сякаш бяха забравили за него, все едно никога не беше прекрачвал прага. Чу се, че се върнал в родното си село, някъде на изток. Побъркан бил, разправяха хората, говорел си сам, ама викал, че говори с Господ – търсел някакво момиче на небето.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Александър Георгиев-Коджакафалията – Бащата на Бургас

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Почитан от траки и римляни, заради лечебните свойства на горещите си извори, четвъртият по големина град в България е бил и все още е важен икономически и културен център. Той е разположен на площ от над 200 хил. км² и е сгушен в прегръдката на три езера. През Античността са го наричали Акве Калиде, през Новото време е носил името Пюргос, а днес всички го познават като Бургас, чиято етимология идва от думата „крепост“. Когато през 1836 г. градът е посетен от немския командир на османска служба – Хелмут фон Молтке, той съставя най-старият план на града, който ни е познат до днес. Под османска власт градът се радва на известно благоденствие, в средата на ХIХ в. става център на кааза (околийски център), а след Освобождението влиза в границите на Източна Румелия като един от 6-те административни центрове на автономната провинция.

Още от началото на ХVIII в. селището започва да се разраства и забогатява благодарение на усилената търговия, предимно със зърно. Бургас привлича като магнит всеки, който има желание да работи, да развива бизнес и да търгува по море. Известни фамилии като Иконописови, Кошаревски и Воденичарови успяват да се утвърдят като умели търговци и да допринесат за разцвета на града. Редом с тях е и един от големите български предприемачи от ХIX в., който дарява цялото си имущество на безимотните граждани на Бургас. Понякога името му се губи сред по-добре познатите търговски фамилии от онази епоха като братя Георгиеви и семейство Тъпчилещови. Въпреки солидното си състояние той се е разхождал по улиците на Бургас със стария си калпак и ямурлука, наследен от баща му. Живял е в една малка стая и се е хранел скромно. Някои, като Антон Страшимиров, го описват като скъперник. Дори след кончината му известният български публицист казва с известна ирония: „Милият стар скъперник, той дари всичко на бедното работничество в Бургас”. За други той е отшелник, лишил се от всякакъв лукс, който подкрепя всеки в нужда, без значение от неговото вероизповедание. Името му е Александър Георгиев, познат още като Коджакафалията или „голямата глава“, прякор, заслужен не само, заради размера на главата му, но и поради феноменалната си памет. Съвременниците му твърдят, че е помнел наизуст всички осъществени сделки, техните параметри, обороти, печалби, както и имената на всеки един свой служител.

beggar asks the offer in a characteristic place of Burgas, a holiday resort on the Black Sea

Снимка: iStock

Истинското име на Коджакафалията е Александър Георгакиев Домусчиев и по бащина линия има гръцки корени. Майка му се казва Куда, а баща му – Георгаки. Няма точни сведения за годината на неговото раждане, но се смята, че се е появил на бял свят около 1830 г. в с. Дюлгерли (дн. с. Зидарово) община Созопол. Макар и да липсват напълно достоверни данни, детството му не е леко и той остава сирак от рано. Според някои сведения баща му умира, когато е 10-годишен, а майка му се жени повторно и заживява в Карнобат, според други – той остава едва 5-годишен кръгъл сирак и е приютен от чичо си, който има още 6 гърла за хранене. По-вероятен е вторият развой на събитията и Александър израства в крайна бедност. Поради липсата на средства, той не ходи на училище и остава неграмотен до края на живота си. Въпреки това, поради будния си ум и невероятната памет, през годините той успява да овладее 5 езика (турски, гръцки, румънски, сръбски и руски).

Оскъдните сведения за ранния му живот и издигането от крайна бедност към несметно богатство през годините вълнуват въображението на хората. Ражда се и легендата за златното съкровище, което Александър открива на младини и благодарение на което става толкова богат. Според преданието той е бил овчар в с. Карагюзляр (дн. с. Маринка) община Бургас и един ден, не без помощта на вярното си куче, той открива заровено имане в местността “Еврейската гора”. Типично за легендите, това съкровище се намира под огромен камък, във формата на костенурка и се състои от златни монети. Парите са принадлежали на един български майстор Даньо, загубил живота си от ръката на жесток еничарин.

Колкото и колоритно да е това поверие, то не отговаря на исторически факти. В действителност още от ранна възраст, в търсене на препитание, Александър заминава за Бургас заедно с братовчед си Янко. Двамата се установяват в града и започват работа като чираци в абаджийска работилница. Работят неуморно от сутрин до вечер като пестят всеки възможен лев. На края на своето чиракуване със спестените пари те успяват да отворят дюкян, в който предлагат всякакви стоки. Постепенно към него те отварят гостилница и започват да предлагат стаи на придошлите от други населени места моряци, търговци и селяни. Макар и в различни параметри и цифри от съвременните може да се каже, че така те поставят началото на бъдещата си бизнес империя.

С времето броят на дюкяните се увеличава и когато те вече разполагат с 5 на брой в града, Александър и Янко насочват вниманието си към други потенциални отрасли. Те отварят керемидарница в Каменово, купуват недвижими имоти, строят ханове и магазини. Основният им дюкян в Бургас е предпочитано място за пазар, както на по-заможни граждани, така и на селяни. Селяните обаче не разполагат с достатъчно налични парични средства. Те се договарят с Коджакафалията да му плащат в натура – основно в зърно. Поради големите количества, които натрупва той купува складове, а след време влиза и в търговията с житни култури. Не след дълго той става притежател на 1000 декара ниви, което го прави един от едрите земевладелци в този край на България. Друга негова търговска тактика е да има близък контакт със своите служители. Той помни имената на всичките си над 150 калфи и чираци, а най-трудолюбивите и предприемчивите от тях прави свои съдружници.

Aerial view of salt pans near Burgas, Bulgaria

Снимка: iStock

Освен със зърно, двамата братовчеди търгуват със сол, други хранителни продукти и провизии, които са търсени от акостиралите в пристанището военни и чуждестранни кораби. Александър е предпазлив при сключването на сделки и прави премерени инвестиции. Той създава следния цикъл: със спечеленото от търговия той купува недвижимо имущество, ниви и гори, които препродава за по-голяма печалба. Част от нея той влага в закупуването на нови имоти, а друга – връща като оборот в бизнес начинанията си.

Като други богати хора, Коджакафалията страни от публичното пространство и сведенията за личния му живот са оскъдни. Страхува се от показността и отказва да го снимат. Тогавашните папараци успяват да заобиколят неговото желание и единствената му фотография е направена случайно от неизвестен фотограф, докато Александър обядва хляб и маслини, храна, която е обичайна за неговото всекидневие.

Дали от скромност или от пестеливост, той живее над 30 години в една складова стая, широка 1,5 м. и дълга – 2 м., която се намира под стълбите на 2 етаж на една от сградите, които притежава на ъгъла на ул. “Фердинандова” и ул. “Ивайло”. Той не се жени до края на живота си. И около този факт кръжат спекулации. Много е вероятно още на младини той да се влюбва силно в една красива дама от Бургас, но чувствата му остават несподелени и отхвърлени. Дори след като натрупва състоянието си той не се решава на тази стъпка повторно.

През годините той натрупва солидно богатство, което се състои от милиони златни левове. Трудно може да бъде обвинен в скъперничество, защото още приживе дарява голяма част от припечеленото. Освен, че подкрепя хора в неравностойно положение, той подпомага училища, болници, сиропиталища и храмове, включително и църквата „Преображение Господне“  (дн. „Св. Богородица“) в Бургас. През 1911 г. Коджакафалията изготвя завещанието си. В него се предвижда, че цялото му имущество, което е на стойност над 25 000 000 златни лева (дн. над 1 млрд. лв.) ще бъде дарено на община Бургас. Според някои изследователи това е най-голямото дарение в съвременната българска история. Средствата трябва да бъдат изразходвани за развиване на града и за подпомагане на бедните. Предвижда се нивите му да бъдат дадени на безимотните граждани и впоследствие те оформят дн. ж. к. „Братя Миладинови“, който в миналото се е наричал Коджакафалийска махала. С това той осигурява дом на около 600 души. Приходите от магазините му и другите търговски предприятия се предвижда да отиват за погасяване на всякакви негови дългове, за строеж на храмове от различни вероизповедания и за изграждане на надгробен паметник.

Две години по-късно Коджакафалията е намерен мъртъв в дома му. Макар и да няма солидни доказателства, най-вероятно става дума за насилствена смърт. Липсват медицински доклади, както и някои описи от завещанието му. Според някои градски легенди има злоупотреби с последното му желание, особено в частта, отнасяща се до приходите от неговите магазини.  Скоро след погребението му пламва архива, който съхранява част от нотариалните му актове и те завинаги са унищожени.

Първоначално е погребан на бул. „Сан Стефано“ в Бургас. Както е желанието му, на гроба е издигнат негов паметник от черен мрамор, който е дело на италианския архитект Тоскани, който проектира и храма „Св. св. Кирил и Методий“. По време на комунизма Коджакафалията е причислен от партийната пропаганда към експлоататорите капиталисти, затова през 50-те години при разширение на  бул. „Сан Стефано“ паметникът му е разрушен, а народната власт решава, че тленните му останки нямат място в града и забранява неговото препогребване. Те са прибрани от местни свещеници и повече от 5 години се съхраняват в сандък под олтара на една от бургаските църкви. В началото на 60-те или 70-те години след продължителни молби от духовенството, партията разрешава тленните му останки да бъдат погребани отново и така те почиват и до днес на Бургаските гробища.

Saints Cyril and Methodius Orthodox Church Burgas Bulgaria

Днес върху имотите, дарени от Коджакафалията, са разположени две трети от централната градска част на града, включително почти цялата територия на любимия Приморски парк и жилищните комплекси „Братя Миладинови“, „Лазур” и „Зорница“. Макар и след вероятни злоупотреби, стотици български семейства са били облагодетелствани от последното желание на този български предприемач. На негово име е кръстен един от големите булеварди в Бургас и едно основно училище, разположено на бул. „Стефан Стамболов“. Александър Георгиев посмъртно е обявен и за почетен гражданин. През 2015 г. общинският съвет в Бургас решава да бъде наново построен паметник на Александър Георгиев, но до днес все още никой не е одобрен за изпълнител на поръчката. В спомените на жителите на града Коджакафалията остава един от най-големите благодетели на Бургас, който е живял мирно и скромно и е дал всичко, което притежава за своя град и за тези, които имат най-голяма нужда.

 
 
Коментарите са изключени

Мултифункционалните клетки от ВСВ

Преди няколко години, когато пенсиониран китайски изобретател показа своето устойчиво на земетресения легло, реакциите разбираемо бяха смесени. То изглежда като нещо средно между малък бункер и камери за изтезания. В представените анимации леглата се спускат в метални кутии и метални капаци се плъзгат отгоре над тях, за да ги покрият, което леко ни кара да се притесняваме за крайниците си. Вътре в металния ковчег има вода, храна, пожарогасители, противогази и медицински принадлежности.

Тази идея да превърнем пространствата, в които прекарваме близо една трета от живота си, в контейнери, устойчиви на бедствия, съществува от десетилетия. Вероятно новите модели биха могли да научат нещо от старите.

Morrison Shelter on Trial- Testing the New Indoor Shelter, 1941 D2294

„Клетката на Морисън“ („Morrison Shelter“)

Проектиран от Джон Бейкър и кръстен на министъра на сигурността на Великобритания, така наречената „Клетка на Морисън“ е създадена да бъде алтернатива на стандартните бомбоубежища в мазета и други бункери. Тези клетки се закупуват и човек сам си ги сглабя като в комплекта има стоманени плочи, метални мрежи и необходимите инструменти. Освен това, комплектите са предоставяни безплатно на домакинства с ниски доходи. През деня клетките могат да служат като маси, а през нощта те се превръщат в място за спане за британците. Над половин милион бройки се появяват по време на Втората световна война. Проучване сред домакинствата, в които хората използват тези клетки, стигна до заключението, че ако са сглобени и поставени правилно, те положително спасяват живота на човек.

Бейкър взима пример от живота, за да направи своите клетки. Той изследва истински срутени и повредените след бомбардировки сгради и решава, че нараняванията или смъртите от падащите стени и тавани често биха могли да бъдат избегнати. В същото време подсилването на цели здания или изработването на изцяло бомбозащитни убежища е скъпо и нерентабилно. По-късно Джон казва, че „беше непрактично да се създаде нещо за масово производство, което да издържа на пряк удар. Ние решихме да се съсредоточим върху създаването на нещо, което да спаси възможно повече животи във възможно повече случаи на щети – от взривове на гранати до бомбардировка на къщи.“

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени

Тази книга е убила повече хора, отколкото „Спасителят в ръжта“

| от |

Писателите са странни птици, но най-често обичат да пишат това, което ги вълнува най-много и това, което са преживели от първа ръка. Така се появяват доста творения със сериозно влияние върху читателската аудитория. Нека не забравяме, че „Спасителят в ръжта“ успя да подейства сериозно за убийството на Джон Ленън. В литературата присъства още едно произведение от 1774 г. с гръмкото име „Die Leiden des jungen Werther“ или „Страданията на младия Вертер“. Автор е 25-годишния Йохан Волфганг фон Гьоте и практически е историята за една несподелена любов. Авторът малко или много използва своя опит. Книгата е подредена под формата на писма, написани от мъжа Вертер до неговия приятел Вилхелм.

Докато Вертер е изгубен в далечно немско село, успява да се влюби в млада жена на име Шарлот, която е сгодена за друг мъж на име Албърт. Макар и Албърт да е само с 11 години по-голям от своята годеница, очевидно също бил влюбен. В историята младия Вертер се сприятелява, опитва се да устои на чувствата си, но на финала напуска селцето, след като точно те го разяждат емоционално. След като се завръща обратно, Шарлот и Албърт вече са сключили брак. В навечерието на Коледа, Вертер закупува два пистолета от Албърт и се самоубива. Дори и в това начинание не открива бърза утеха – живее още 12 часа в мъка.

Оригиналната идея на фон Гьоте била представена като трагедия в две части. Вместо театрите да получат една готова пиеса, авторът решил да подготви историята като книга. Това решение го превърнало в звезда през 18-и век. Младото германско перо пише своята история, преживявана преди няколко години, когато се влюбва в жена на име Шарлот Бъф. Както се случва в книгата, Бъф не откликва на чувствата на героя и се насочва към колекционер на изкуства и дипломат. През 1722 г. някои немски издания пишат за смъртта на Карл Йерусалим – друг философ и последовател на Гьоте. Той взел пистолети на заем от годеникът на жена, която никога не откликнала на чувствата му и повторил изцяло историята. И така младият писател комбинирал двете истории и създал младия Вертер. И така много влюбени души започват да се припознават в страниците и да търсят решението на проблемите с помощта на малко повече барут и помощ от Джон Колт.

Faksimile__Die_Leiden_des_jungen_Werthers__von_Johann_Wolfgang_von_Goethe,_an_der_Malkastenstraße,_April_2018

Снимка: Von Jula2812 – Eigenes Werk, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68361638

 

Освен това точно това заглавие се появява и в други книги. Франкенщайн се учи да чете, сричайки над историите на Вертер. Наполеон взима книгата със себе си по време на похода за завладяване на Египет. През 1808-а година ще каже на автора, че я е чел цели 8 пъти. И така, използвайки популярността на името, търговците започнали да печелят от всичко. Първо предлагали всички останали останали заглавия на автора, след това се засилил интереса към сините палта, жълтите колани и панталони – облеклото на младия Вертер. И докато авторът се опитвал да обуздае желанието си за самоубийство, неговите почитатели засилили своето. В името на публичната безопасност се заговаря за спирането на изданието. И както най-често се случва, забранените плодове подпомагат напускането на райската градина.

Италия и Дания отказали да имат нещо общо с фон Гьоте, един католически свещеник от Милано полудял толкова много от тази книга, че решил да събере всички копия в града при себе си, наричайки творението „дяволска книга“. Впрочем и модерната социология смята, че желанието за самоубийство в обществото може да се смята за заразно, феноменът носи името „Вертеровият ефект“. И макар, че книгата носи невероятни успехи и изпраща Йохан на върха, той самият също се осъжда за тази популярност и многократно споделя, че любовта винаги намери начин и няма нищо толкова страшно в отхвърлянето. Това обаче не означава, че хората са спрели да се самоубиват и по тази причина били предупреждавани, че между двете твърди корици се крият писма, способни да убиват.

 
 
Коментарите са изключени