Раят тук, долу

| от |

Един разказ на Ралица Ковачева, който аз лично много харесвам и да си призная докара ме до сълзи. Повече от нея на : http://ralitsakovacheva.wordpress.com/

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Всяко малко градче си има своя „Рай”, задължително срещу автобусната или железопътната спирка, нерядко залепен до траурна агенция с красноречивото название „Последен дом”. Защото в малките градчета хората само умират, там вече никой не се ражда. Историята на всеки „Рай” привидно е една и съща – отворил врати в началото на демократичния преход, една от белите лястовици на частната инициатива, заедно с гаражните магазинчета за турски дъвки и близалки. Винаги пълен с редовна клиентела, която започва деня си не с кафе, а с коняк. И ученици, за които винаги се намираха цигари на бройка и някоя водка с кола. В началото на 90-те години на миналия век на спирките в малките градчета все още спираха много рейсове и влакове, пълни с пътници. По няолко пъти на ден хора с куфари пристигаха от големите градове, къде по работа, къде на почивка. Селяните се познаваха по пълните торби, с които си тръгваха следобед, след петъчния пазар „у град”. Всеки от тях се отбиваше в „Рая”, както го наричаха местните. Къде за топло кафе или студена лимонада, къде, за да пита за най-близкото място за преспиване или да почака следващия автобус.

В градчето, за което ми е думата, нямаше нито една равна улица. Нямаше други географски посоки освен нагоре и надолу. Болницата, училището и черквата бяха нагоре. „Центърът”, който беше първото нещо, на което се натъкваше новопристигналият, беше надолу. Там беше и кметството, и единственият супермаркет, и автобусната спирка, и гарата, и естествено, „Рая”. Някогашната му популярност отдавна беше залязла. Редовните клиенти пиеха на вересия, а случайни рядко се отбиваха, защото влаковете бяха нарядко, а автобуси почти нямаше – билетите бяха твърде скъпи. Вече никой не идваше по работа в града, защото работа нямаше. А селяните нямаха нито как да стигнат до града, нито с какво да пазаруват.

-Това е, защото сте безбожници. Не неверници, безбожници сте вие! Тоя край е проклет, от мен да знаете! – провиква се възпълен мъж с прошарена брада и рошава коса, после пак кротко поляга на масата.

– Дедо попе, пий си бирата и си мълчи, че ми гониш клиентелата,- сумти собственикът и отегчено бърше бара.

– Каква клиентела, с трън да завъртиш – няма кого да закачиш! Казвам ти, божият гняв е това!

– Как пък не се гневеше твоя бог, кога бехме ем безбожници, ем комунисти!- обажда се дребен мъж с черно лице и чисто бяла коса. Навремето е бил миньор, затова кашля лошо, но е заръчал на жена си да му сложи кутия цигари и бутилка ракия в гроба. Щото, вика, у оня рай нема да е като у нашия, да дават цигари и пиене на вересия.

– Гневеше се, как да не- вика попът- ама вие не сте разбрали, щото сте безбожници. Дай ви пиене без пари на вас!

– Щото ти, дедо попе, гледам, на светена водица караш- подсмихва се миньорът, но се закашля лошо.

-Така става, когато говориш лоши работи за божия служител! – назидателно казва попът. И млъква, защото в кръчмата е влязъл някой, но в сумрака още не са го разпознали.

– Дай ми една водка и една цигара, казва женски глас. Гласът е приятен, нисък и леко дрезгав, но тонът е груб и сприхав.

– Кате, ела душичко, ела седни да те видя как си!- провиква се попът и се оживява. Момичето слага на масата пластмасова чашка с водка, тръшва се на стола и провърморва, с цигара в устата:

– Запалка имаш`и?

Една ръка се протяга от съседната маса и в сумрака светва огънче. За миг се вижда лицето й, неочаквано красиво, но преждевременно похабено. Очите й са тъмни, без блясък и сякаш гледат навътре. Изглежда като 20 годишно момиче с лице на старица, която някога е била красавица.

– Катенце, как си душко, задушевно пита попът и слага ръка на бедрото й.

– Добре съм, ако ми платиш водката и цигарата.

– Пиши ми ги на сметката- провиква се попът към бара, а в отговор се чува лухо сумтене.

– Само да мине Великден, всичко ще си платя. Сега е златно време за божиите служители. Венчавки, кръщенета дал Господ, нищо че уж има запрещение, то може ли да запретиш щастието на хората?! А погребения винаги има доволно, гладни няма да останем с попадията. Катенце, кога ще дойдеш да те кръстя, чедо. Ще те топна в колемия купел, да те изкъпя в светена водица.

– Ще топнеш, дедо попе, ама друг път.

-Ти кажи- чува се глас от мрака- верно ли си е дошъл твоят човек?

Катето смуква от цигарата, очите й като че още повече се вдлъбват, после дълго издиша и когато димът се разнася, обърсва очи с опакото на лявата си ръка и се закашля.

-Казват, довел чужденка, хубавица била. Уж бразилка, пък бяла като мляко, а косата й златна. А краката й, разправят, дълги, дълги – до небето. Ти виждала си я?

– Нищо не знам, тросва се момичето и отива до бара за нова водка и още една цигара.

– Не е бразилка, а аржентинка- обажда се миньорът.- Казва се Мария. Киро, комшията, нали терасата му гледа у техния двор, разправя: Излезнал съм да пушим, а тая лежи на една черга на тревата, гола голеничка. Бела, та свети. И уж слаба, ама гърдите й ти казвам, свет ми се изви. Ама бързо си влезох, че оня мойта ако ме беше видела, лошо ми се пише. Слънчеви бани си правела, вика жената, ама свекърва й никак не одобрявала, викала на мъжа й кажи и на тая твойта да си скрие срамотиите, че грехота от бога!

– Какъв бог за вас бе, безбожници, пак се провиква попът. Такава красота, ако е верно, не трябва да се крие, красотата храни и окото, и душата. Затова сте такива зли в тоя край, щото сте слепи за красивото. Ето Катето, момиче като сълзичка, а тоя нейния да я остави и да забегне. Но пък, може така да е било писано, щом такава красавица е дошла с него на края на света. Чудя се, дали ще дойде на Великден в черквата да се прекръсти. Те там са много набожни, ама пък са католици, знам ли.

Катето допива водката на екс и натиска недопушената цигара в препълнения пепелник. После се втурва навън, като да бяга от нещо, а през отворената врата нахлува студен вятър с капки дъжд.

– И тая година ще вали на Великден, хората не могат да си запалят свещите, мърмори попът, докато се надига от масата. После с клатушкане поема по баира към черквата, да се приготви за службата.

Безбожници или не, откакто дойде демокрацията хората винаги отиваха в черквата на Великден. По-рано не беше така, ама сега дали от гузна съвест или понеже стана модно, всеки отиваше на службата в полунощ. По случай празника, в единствения нощен бар в града масите бяха резервирани от седмица напред. Преди полунощ в бара се пиеше скромно, с подобаващо смирение преди големия празник. После заведението се опразваше и всички поемаха нагоре към черквата. Тя беше твърде малка, за да поеме множеството, та повечето чакаха отвън попът да приключи службата и да излезе с кръста, за да започне обикалянето на черквата. Защо точно три пъти трябваше да се обиколи и дали бяха точно три пъти никой не знаеше. Хората се бутаха по тясната пътека, внимаваха да не стъпват в най-голямата кал и същевременно да не настъпят някой гроб, който беше толкова стар, че плочата отдавна беше паднала и по нищо не личеше, че отдолу почива някогашен виден гражданин. Защото там, до църквата, само хора с големи заслуги са били погребвани, отдавна, преди да забранят религята. Обикновените хора и скорошните покойници бяха нагоре, в края на гробището, което бързо се разрастваще към боровата гора. Налагаше се да секат все повече дървета, защото мястото не стигаше.

И тая година, нищо че вятърът беше леден, а дъждът не спираше да вали, черковният двор беше пълен с хора. Едно възбудено жужене се носеше над множеството, което обсъждаше дрехите, децата, козунаците и разсадите си. Вътре попът монотонно пееше неразбираеми псалми само за най-ентусиазираните богомолци, които бяха дошли часове по-рано, за да намерят място в храма. Когато пеенето спря, тълпата се раздвижи – сега ще излезе попът и обикалянето ще започне. Черковните врати се разтвориха и на прага, точно под лампата, застана една жена. В настаналата тишина сякаш се чуваше как дъждовните капки падаха по порцелановото й лице, оградено от златисти кичури. Косата й беше покрита с черен дантелен шал, а бистро сините й очи гледаха нагоре, към беззвездното небе. Богородица, Богородица, зашепнаха хората и дори най-невярващите искрено се прекръстиха.

Жената слезе по стълбите, след нея излязоха и другите миряни, а накрая  свещеникът, понесъл голям кръст. Той тръгна напред с кръста, а множеството го последва. След три обиколки на черквата, макар никой да не би се заклел, че са точно три, попът с облекчение и чувство на изпълнен дълг обяви: Христос Воскресе. Воистина воскресе, отвърна множеството. После заслиза надолу, по стръмната улица, а отдалеч изглеждаше като рояк светулки, които присветваха колебливо под напора на мокрия вятър. Свещите трябваше да се опазят да не загаснат, докато миряните се приберат по домовете си. Но тук никой не си отиваше у дома. Светлинките слязоха в центъра и пак така вкупом се отправиха към бара, където свещите се слагаха в чаши по масите и продължаваха да горят, докато наоколо празникът се вихреше. Христос Воскресе, викаха хората вместо наздраве, чукаха чашите си и ги пресушаваха, ожаднели от дългото бдение. И така още много пъти, докато от свещите останат само восъчни петна на дъното на чашите, които после собственикът с въздишка трябваше да изхвърли. Но така беше всяка година на Великден, а оборотът си струваше да пожертва няколко евтини чаши.

– Ще си платя, де, кога не съм си плащал, имам едно кръщене утре, после две сватби, ще си платя, жално нареждаше попът, седнал на своята си маса в Рая на другата сутрин.

– Край, каза след Великден – днес е след Великден, непреклонен беше собственикът.

– Ей, безбожници сте вие, казах ви. Що на божи служител нямате вяра…

– Ако ти си божи служител, аз съм братовчед на Свети Петър. Все едно не знам кой продава на учениците цигари, кой изнесе в чужбина най-старите икони от черквата, кой открадна парите от продажбата на църковните гори! Ама се скръндзиш да си платиш пиенето!

В тоя момент вратата се отвори и на прага застана миньорът, устата му се отваряше и затваряше безмълвно, като на риба, изхвърлена на брега, а косата му като че беше станала още по-бяла.

– Какво има?- рече собственикът и му подаде една чаша, пълна с безцветна течност, която влезлият изпи на екс, избърса уста с ръкава си и каза:

– Катето. Убила се е.

– Боже опази! – извика попът и се прекръсти.

– Намерили я у тях, събрала всички хапчета на баща си и ги изпила. А той страдаше от сърце, от бъбреци, от подагра… Всичко изпила, и една бутилка водка.

– Боже милостиви! – простена попът и пак се прекръсти.

– Стига с тоя бог! – изкрещя миньорът. – Ако имаше бог, щеше ли да позволява такива работи?! Щеше ли оня непрокопсаник да си остави момичето и да скита по света като прошляк, а то да обикаля кръчмите и да спи с пияниците за чаша водка и цигара? Щеше ли да забременее и да направи аборт при оная вещица от циганската махала, та едва не умря и остана бездетна на 18 години? Щеше ли? А, питам те, тебе и твоя бог, как стават тия работи?

– Прости му, Боже, той не знае какво приказва – изломоти попът и посегна да се прекръсти, но не успя, защото миньорът замахна и го удари през лицето. Той имаше тежка ръка, цял живот беше въртял кирката, а попът беше снощен, падна като талпа и не мръдна

– Стига и ти бе, какво ти стана!- викна собственикът и се наведе да вдигне отеца. Отстрани на главата му зееше голяма рана. По ръба на масата имаше прясна следа от кръв.

– Тоя да не умря, бе?! – прошепна миньорът.

– Викай линейка -рече кръчмарят, но гласът му издаваше, че вече е късно.

Полицията в града отдавна не беше имала толкова работа- двама умрели, не от болест и не по естествен начин, за 24 часа. За момичето беше ясно- докторът беше категоричен, че е починало от свръхдоза лекарства, смесени с алкохол. Виж, за попа беше по-сложно, трябваше да се разпитват и свидетели. Собственикът на Рая заяви, че попът дошъл пиян, залитнал, паднал и се ударил в ръба на масата, без изобщо никой да го е пипнал. Миньорът потвърди думите на собственика, а докторът установи, че в кръвта на свещеника имало доволно количество алкохол. Това напълно устройваше разследващите, които набързо приключиха случаите и дадоха разрешение на близките да приберат телата и да ги погребат.

Само че новият свещеник, който пристигна по спешност от съседния, по-голям град, категорично отказа да опее Катето. За колегата вика, формално няма проблем. Верно, пиян е бил, но Господ ще прости. Но самоубийци църквата не приема, те нямат място в рая. Катиният баща му предложи всички пари, които беше скътал за собственото си погребение, само и само да опее детето му. Но отецът го заплаши, че ще го докладва на властите за опит за подкуп и ще го анатемоса за обида на божи служител.

Насрочиха двете погребения в един и същи ден. И тъй като в града имаше само една катафалка, взе я попадията. Катето сложиха в каросерията на един зил, с който баща й караше зимно време пясък и го ръсеше с лопата по заледените улици. Съседки постлаха червени вълнени черги в каросерията, за по-топло и да не друса. После сложиха ковчега, затворен, а около него седнаха оплаквачките. Във всяко малко градче има такива жени – без имена, без възраст, без никого на света. Имат само своите умрели мъже и деца, за които плачат по чуждите погребения. Оплаквачките завиха и зилът потегли нагоре по баира, към гробището, под ситния ръмеж. Новият поп забрани да погребат момичето в гробището, не било по канона. Но бащата процеди: Че няма да я опееш, добре. Но ще я сложа да легне до майка си, ако ще във всичките ти адове да горя!

Вървеше бащата след зила, а след него съседките и една стара циганка. Хората викат, вещица била, бъркала разни билки, дето помагали на момичетата да си намерят любим, да развалят любов или да пометнат. Никой друг от града не дойде- мъжете ги беше срам, а жените им още ги беше яд. Но горе, до пресния гроб, стоеше висока тъмна фигура. Забулена руса жена гледаше в дупката, нагазила с кожените си обувки в червената кал. Държеше букет бели лалета. Като чу ръмженето на двигателя, докато гумите на зила буксуваха в калта, а шофьорът грозно ругаеше дъжда, живота си и смъртта, жената се обърна. Черният шал падна от главата й, а русата й коса се разпиля по тъмната й дреха. Гробарите помогнаха на бащата да свали ковчега от зила и го спуснаха с две въжета в гроба, като не преставаха да ругаят въжетата, които се късаха от старост, земята, която се свличаше от влагата, дъждът, който им влизаше в очите.

После дойде моментът, когато обикновено попът чете молитва, а някой близък казва добра дума за покойника. Дори оплаквачките млъкнаха. Бащата понечи да каже нещо, после само махна с ръка и направи знак на гробарите да зариват гроба. В този миг русата жена пристъпи напред и заговори на непознат език. Първо никой не разбра какво става, но после чуха, че говори за Мария, за Исус, чуха я да казва амин и я видяха да се кръсти. И тогава разбраха – това беше молитва. И разбраха – това беше Мария. Онази, чужденката, аржентинката, която някогашният любим на Катето беше довел. Заради която Катето беше събрала всички хапчета на баща си и ги беше изпила с бутилка водка.

Жената млъкна и остави лалетата върху ковчега. После хвърли шепа пръст отгоре и направи крачка назад, сякаш искаше да каже, сега вече можете да я погребете. Никой не смееше да помръдне, всички гледаха бащата, който стоеше до гроба, там, където беше главата на детето му. Той се наведе, хвърли шепа пръст върху ковчега, после обиколи гроба и застана пред Мария. Тя вдигна очи и той погледна в тях, после хвана ръката й и я целуна. А тя на свой ред целуна неговата. Той избърса сълзите с опакото на ръката си и тръгна нагоре, към гората. Изчезна между боровете, а вятърът донесе далечен вой. Оплаквачките, които слизаха към града и вече не плачеха, а обсъждаха времето и новия сорт пипер, който щяха да разсадят, спряха за миг. После продължиха надолу.

Миньорът изчезна от града. Никой не беше забелязал, дори в “Рая” сякаш бяха забравили за него, все едно никога не беше прекрачвал прага. Чу се, че се върнал в родното си село, някъде на изток. Побъркан бил, разправяха хората, говорел си сам, ама викал, че говори с Господ – търсел някакво момиче на небето.

 
 

Страната, която е ад за любителите на алкохола

| от Вучето |

Който го е страх от мечки да не ходи в гората. А на когото му се пие, да не ходи в Норвегия. Защото веднъж попаднал там, психиката на всеки човек с изострен афинитет към консумацията на алкохол се срива.

Ако сте фактологически неподготвени за това, което ви очаква в Норвегия, сблъсъкът със суровата действителност наистина може да бъде брутален. Преценете сами защо.

Петък вечер е и искаш да си купиш бутилка червено вино. На пръв поглед, съвсем безобидно  и напълно изпълнимо човешко желание. Само че ако си в Норвегия, това не може да се случи, защото в делнични дни магазините нa държавния монополист Vinnmonopolet затварят в 18, а в събота – още в 15 часа. Затова ако ти се пие, си изправен пред две възможности. Или отиваш в заведение и си поръчваш жадуваната чаша вино, 200 мл, срещу 90-100 крони (20 лв.). Или се обаждаш на Том Круз, той доплита до местонахождението ти с лекотоварен хеликоптер Боинг MH-6 Little Bird и след серия от каскади и премеждия двамата кацате в някое населено място  в съседна Дания, до където, слава Богу, пипалата на алкохолния октопод не се простират.

По традиция Норвегия си е изградила имиджа на изключително прогресивна страна с висок жизнен стандарт. Затова и може би стриктното отношение към алкохола изглежда малоумно на повечето чужденци. Норвежците, разбира се, са се примирили със статуквото, но въпреки това с горчивина и неприкрита завист гледат на онези райски места в Европа и по света, където да си купиш бутилка водка е също толкова лесно и безгрижно, колкото и кило картофи.

Кой е “потисникът”?

Името му е Vinmonopolet (буквално “винен монопол”), а на галено му викат Polet. Това е единственият държавен търговец на дребно в Норвегия, който има право да продава напитки с алкохолно съдържание  над 4. 75%. Броят и териториалното разпределение на магазините на монополиста са строго съблюдавани. Правилото е, че на 30 хиляди души се пада само един магазин. Това значи, че освен ако не живеете в някой по-голям град, ще се налага да пътувате с километри, за да купите напитки, с които да почерпите гостите си в събота вечер. Алтернативата е да си ги поръчате онлайн и да си вземете доставката от местния пощенски клон.

Защо цените са толкова високи?

Просто. Акцизите. Спрямо средните цени на алкохола в Европа, тези в Норвегия са завишени с 250 %. В другите негостоприемни за любителите на чашката страни, положението не е по-различно, но определено не е толкова зловещо. В Исландия процентите са 226, във Финландия – 172, в Швеция – 141, а в Дания – 138.

Кое е наложило всичко това?

Още по-просто. Норвежците искат да живеят вечно. Шегата настрана, от години националната политика включва всевъзможни рестрикции с цел да се ограничи употребата на алкохол и тютюневи изделия. В умовете на законотворците това не е злокобен план за вгорчаване живота на населението, а тъкмо напротив. Идеята е норвежците да бъдат една здрава, просперираща и дълголетна нация. А това, разбира се, не може да се постигне, ако хората пафкат цигари и се наливат с концентрати, както им падне. И очевидно са прави, защото според скорошно проучване цели 80 % от населението подкрепят така провежданата политика. Логиката, зад която застават, изглежда желязна (макар и само от гледна точка на заклетия въздържател): Хората биха купували и съответно консумирали повече алкохол, ако можеха да го намерят редом до кутиите с мляко в супера.

Какви са резултатите?

Те са налице. Норвежците наистина почти не употребяват алкохол през седмицата. Но веднъж като започнат в началото на уикенда, нещата обикновено излизат извън контрол, а при по-младите се стига дори до ексцесии, които завършват в спешното или под някоя пейка в парка.

Разбира се, когато на една нация, исторически и географски предопределена да пие много, й спрат кранчето “централно”, представителите й става много изобретателни. Сред най-популярните начини за снабдяване с големи количества по-евтин алкохол са фериботните воаяжи до Дания. Тъй като корабът се счита за такс-фрий зона, норвежците предприемат тези пътувания главно с цел да пият тънко и напоително на борда.

Тъй като производството на алкохол в домашни условия е строго забранено със закон и нарушителите ги грозят колосални глоби, норвежците се обръщат за помощ към братята по чашка – полските гастарбайтери. Освен с пословичното си трудолюбие и физическа издръжливост, последните са известни и като умели контрабандисти.

Когато заминах да живея в Осло преди няколко години, ми трябваше около месец, за да преодолея първоначалния шок от цените на алкохола и да пренастроя дневния си режим така, че да бъде съобразен със странното работно време на Vinnmonopolet.

Постепенно измислих всякакви трикове и стратегии, за да поддържам, доколкото ми беше възможно, питейния лайфстайл, който си бях изградила в България. Така например, вечерната дажба уиски се измерваше със специална мензурка, която предвидливо си бях свила от един бар. Когато затрих някъде мензурката, с прискърбие трябваше да я заменя с капкомер. Никога не отказвах, когато ме канеха “на кафе”, но ако предчувствах, че ще ме черпят,  винаги избирах заведения, в които се сервира не само кафе, но поне и бира. Защото аз кафе след 9 сутринта не пия. Ако някой ми идваше на гости от България или чужбина и ме питаше какво да ми донесе, винаги казвах с уж небрежен тон: “Абе не се притеснявай, просто вземи някоя бутилка от фрий шопа на летището.”

И ако трябва да обобщя цялостното настроение през всичките тези месеци, прекарани в норвежката столица, мога да кажа, че наложеното ми от обстоятелствата въздържание ме превърна ако не в по-добър човек, то поне в хладнокръвен индианец с много силна воля.

 
 

Веднага вижте Кейт Бланшет в трейлъра на „Where’d You Go Bernadette“

| от chronicle.bg |

След 13-те роли във филма Manifesto, The House with a Clock in Its Walls и Ocean’s 8, не знаем какво да очакваме вече от великана в съвременното кино, Кейт Бланшет. Можем само да наострим уши и да очакваме с нетърпение следващия й филм и да гледаме новия му трейлър.

„Where’d You Go Bernadette“ е дело на режисьора Ричард Линклейтър, който взема едноименния роман на Мариа Семпъл от 2012 г. и взима в главната роля Бланшет.

Актрисата влиза в ролята на омъжен архитект, който има дете, съпруг и всичко, за което всяка съвременна жена може да мечтае. В момента, в който мистериозно изчезва обаче, става ясно, че стремежите ни понякога могат да се простират далеч от идиличния, но прозаичен семеен живот. Бернадет не оставя много избор на 15-годишната си дъщеря освен сама да тръгне и да я търси.

В ролята на дъщерята влиза Ема Нелсън, а в поддържащия актьорски състав са Били Крадъп, Кристън Уиг, Джуди Гриър и др. Сценарият е дело на номинираните за „Оскар“ Майкъл Х. Уебър и Скот Ньойщадлер, автори на сценариите на „The Spectacular Now“ и „The Disaster Artist“.

За самата Бланшет, тази лента е поредният скок в независимото кино след изброените в началото филми, които се представиха повече от добре в бокс офиса.

„Where’d You Go Bernadette?“ би трябвало да излезе на 22 март 2019 г. Ние, като всеки средностатистически човек, обожаваме Кейт Бланшет, затова няма да пропуснем този трейлър.

 
 

Учтиво ви каним да гледате тийзър трейлъра на „Имението Даунтън“

| от chronicle.bg |

Не можеш да бъдеш поканен в „Имението Даунтън“ и да не отразиш поканата. Дори когато тя се случва под формата на тийзър трейлър, наподобяващ реклама на ултра луксозен и аристократичен спа център в сърцето на Англия.

Защото такъв е сегашният случай, след като беше пуснат първият тийзър трейлър на предстоящия пълнометражен филм „Имението Даунтън„, за който сме наострили всичките си сетива.

Приятно е да си припомним хубавите времена, когато всеки сезон получавахме порцията епизоди на сериала „Имението Даунтън“. Първият тийзър трейлър на филма не дава никаква информация за сюжета на предстоящия филм, нито показва част от актьорския състав.

Но успява да ни потопи в атмосферата, заради която милиони фенове обикнаха  сериала и го превърнаха в една от най-гледаните британски телевизионни продукции на нашето време.

Актьорският състав и екипът зад камера от последния, шести сезон на сериала ще се завърнат във филма. Джулиян Фелоус („Госфорд парк“), който създава „Имението Даунтън“, се завръща в ролята си на сценарист. Снимките би трябвало да започнат идното лято, а премиерата е насрочена за 20 септември 2019 г.

А ето и краткото видео, което учтиво ви каним да изгледате.

 
 

Елън Дедженеръс: 15 години смях през сълзи

| от chronicle.bg |

Когато започва да води своето предаване, преди 15 години, мнозина са убедени, че светът все още не е готов за нея.

И имат пълното право да мислят така. Минали са едва пет години, откакто тя прави прецедент в телевизията като разкрива, че е гей в епизод от ситкома си „Елън“. Веднага след това телевизията се отдръпва, а шоуто скоро изчезва, защото светът не е готов за това. 42 млн. зрители гледат как героинята й в ситкома признава на своята приятелка, че е лесбийка, докато двете са на летището. В същото време микрофонът е включен и всички наоколо чуват признанието.

Реалността е доста по-горчива. Никой комик до този момент не е излизал от килера по толкова публичен начин. Края на ХХ век е – няма как да остане незабелязано. Елън прави нещо нечувано и светът й се отплаща. Ситкомът скоро потъва в забвение, защото никой не иска да гледа тази „лесбийка“.

Елън обаче е свикнала с подобни удари. Тя е отраснала в Ню Орлиънс, в семейството на майка логопед и баща застрахователен агент, които се развеждат, когато тя е тийнеджър. След като признава на майка си и доведения си баща, че е лесбийка, той я моли да напусне къщата им. Не иска децата му да живеят под влиянието на 21-годишната Елън. Не много дълго след това Елън се влюбва в своя приятелка, с която започва сериозна връзка. Момичето загива в катастрофа. Преди да се посвети изцяло на комедията, Елън упражнява различни професии като сервитьор, барман, бояджия и др.

Вторият й опит след ситкомът „Елън“, който е спрян през 1998 г.,  е ситкомът „Шоуто на Елън“ по CBS, но и този проект се проваля след само 13 епизода през 2001 г. Две години по-късно тя озвучава Дори в „Търсенето на Немо“ и макар това да е едно от най-добрите неща в тази анимация, екипът е на тръни как участието на Елън ще се отрази на филма.

В началото на този век Елън Дедженеръс е не просто угаснала звезда, но и живее във време, което не би допуснало някой, който е открито гей, да води собствено телевизионно шоу – без значение дневно или вечерно.

Зад идеята за „Шоуто на Елън Дедженеръс“ застава тогавашният президент на Warner Bros. Telepictures Productions Джим Параторе, който е създал „Шоуто на Роузи О’Донъл“ и „The Bachelor“. Въпреки неговата намеса, трудно се намират привърженици на идеята.

Тя е лесбийка, а жените, които гледат дневните предавания са хетеросексуални домакини с деца – какво общо има тя с тях?“ казват всички мениджъри.

Затова Параторе взима решението двамата да тръгнат на турне и сами да покажат коя е Елън. Пътуват от град на град и канят мениджърите в публиката, а след това Елън разговаря с тях и ги омайва.

Накрая успява да ги спечели на своя страна и първият епизод на „Шоуто на Елън Дедженеръс“ е излъчен в ефир на 8 септември 2003 г.  Но по това време водещата все още е принудена да се бори със задължителния елемент на всяко дневно предаване: автентичността. Това тя не може да си позволи.

Никой не вярва, че зрителите ще искат да гледат лесбийка по телевизията през деня. Задължителното услови е Елън да не парадира със сексуалността си. Човек, който преди  6 години е рискувал всичко, за да излезе от килера, трудно би се съгласил на подобни условия. „Чувствах се ужасно, защото бях работила толкова усърдно, за да бъда вярна на себе си и да преодолея срама си от нещо, което знаех, че не е грешно… Балансирането беше наистина трудно…“ признава Дедженеръс.

Но с времето става ясно, че няма повод за притеснение. Още от началото шоуто бележи висок рейтинг, който само продължава да расте с времето. Нещата стават по-лесни. А днес не можем да си представим шоуто без онзи епизод, в който Елън обявява, че ще се жени за партньорката си, Порша де Роси. Двете започват връзката си през 2004 г., година след като шоуто стартира.

„Шоуто на Елън Дедженерис“ става известно като място, където знаменитостите могат да отпуснат душите си, да се чувстват безопасно (а не застрашени от поредния драматичен журналистически въпрос) и да танцуват заедно с водещия по пътя към мястото си. Това е времето и мястото също, в което зрителите могат да се забавляват, да получат един час, лишен от цинизми и язвителни коментари. Това остава и решаващ елемент от предаването, заради който Елън е на върха вече 15 години.

„Искам шоуто да достига до хората и да бъде позитивно. Светът е изпълнен със страх и негативизъм, и осъждане. Мисля, че хората трябва да превключат на радост и щастие. Колкото и изтъркано да звучи, трябва да превключим.“

С течение на годините „Шоуто на Елън Дедженеръс“ само се разраства. От него водят началото си хитови приложения като Head’s Up!, което има 25 млн. изтегляния. Елън и предаването й печелят 59 награди „Еми“ и 21 People’s Choice Awards (повече, от който и да било в историята на шоу програмите). Призванието на Елън да превключва публиката на радост и щастие не се е изчерпало за последните 15 години.

Защо шоуто на Елън е толкова успешно? Причините са много. То наистина разведрява хората, а в определени случаи дори ги прави щастливи. В него няма да чуете някой да осъжда някого. Противно на очакванията, че водещата има тайна мисия с това предаване на превърне всички зрители в гей, това не се случва. Единствената цел е публиката да бъде щастлива и да се забавлява по време на този един час.“ И публиката е щастлива. И шегите и смехът не идват непременно на нечия друга сметка, както при повечето вечерни предавания. Самата тя признава, че се старае да не засяга никого с хумора си, да бъде неутрална, защото вярва, че ако децата гледат такъв вид хумор, ще бъдат такива, когато пораснат. Мили, добри, толерантни. Както самата Елън, когато е гледала големите Дик Ван Дайк и Лусил Бол, когато е била дете.

В същото време, Елън Дедженеръс не е човек, който ще стои тихо, когато по света се случват недопустими явления. Много често самата тя е защитава публично каузите, в които вярва, които се основават на идеята за толерантност, приемственост, социални и екологични каузи.

Днес обаче вече изглежда, че брандът (защото Елън вече е бранд) може би има срок на годност. Поне във формата, в която го познаваме. Договорът на Елън изтича през лятото на 2020 г., и към момента не е ясно дали комедийната актриса и водеща ще го поднови.

В момента се подготвяме да гледаме първото стенд ъп шоу на Елън от 2003 г. насам. „Relatable“ ще излезе в мрежата на Netflix на 18 декември 2018 г. Според собствените й думи, Елън се кани да покаже друга своя страна, различна, леко глуповата.

Това разбира се не е текст за равносметка, след края на една ера. Защото „ера“ е най-точната дума, която може да опише последните 15 години. През 8 от тях, Елън си съперничи с Опра, но двете така и не се допират. Едната докосва сърцето и трогва, другата може да те разсмее до болка. Елън не ходи там, където Опра е царица. Вместо това основава свое собствено царство, което не е ясно колко още ще съществува.

Едно обаче  е сигурно. Феновете ще ценят всяка оставаща секунда от предаването. А звездата на Елън определено ще продължи да грее  дълго след последния епизод.