shareit

Раят тук, долу

| от |

Един разказ на Ралица Ковачева, който аз лично много харесвам и да си призная докара ме до сълзи. Повече от нея на : http://ralitsakovacheva.wordpress.com/

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Всяко малко градче си има своя „Рай”, задължително срещу автобусната или железопътната спирка, нерядко залепен до траурна агенция с красноречивото название „Последен дом”. Защото в малките градчета хората само умират, там вече никой не се ражда. Историята на всеки „Рай” привидно е една и съща – отворил врати в началото на демократичния преход, една от белите лястовици на частната инициатива, заедно с гаражните магазинчета за турски дъвки и близалки. Винаги пълен с редовна клиентела, която започва деня си не с кафе, а с коняк. И ученици, за които винаги се намираха цигари на бройка и някоя водка с кола. В началото на 90-те години на миналия век на спирките в малките градчета все още спираха много рейсове и влакове, пълни с пътници. По няолко пъти на ден хора с куфари пристигаха от големите градове, къде по работа, къде на почивка. Селяните се познаваха по пълните торби, с които си тръгваха следобед, след петъчния пазар „у град”. Всеки от тях се отбиваше в „Рая”, както го наричаха местните. Къде за топло кафе или студена лимонада, къде, за да пита за най-близкото място за преспиване или да почака следващия автобус.

В градчето, за което ми е думата, нямаше нито една равна улица. Нямаше други географски посоки освен нагоре и надолу. Болницата, училището и черквата бяха нагоре. „Центърът”, който беше първото нещо, на което се натъкваше новопристигналият, беше надолу. Там беше и кметството, и единственият супермаркет, и автобусната спирка, и гарата, и естествено, „Рая”. Някогашната му популярност отдавна беше залязла. Редовните клиенти пиеха на вересия, а случайни рядко се отбиваха, защото влаковете бяха нарядко, а автобуси почти нямаше – билетите бяха твърде скъпи. Вече никой не идваше по работа в града, защото работа нямаше. А селяните нямаха нито как да стигнат до града, нито с какво да пазаруват.

-Това е, защото сте безбожници. Не неверници, безбожници сте вие! Тоя край е проклет, от мен да знаете! – провиква се възпълен мъж с прошарена брада и рошава коса, после пак кротко поляга на масата.

– Дедо попе, пий си бирата и си мълчи, че ми гониш клиентелата,- сумти собственикът и отегчено бърше бара.

– Каква клиентела, с трън да завъртиш – няма кого да закачиш! Казвам ти, божият гняв е това!

– Как пък не се гневеше твоя бог, кога бехме ем безбожници, ем комунисти!- обажда се дребен мъж с черно лице и чисто бяла коса. Навремето е бил миньор, затова кашля лошо, но е заръчал на жена си да му сложи кутия цигари и бутилка ракия в гроба. Щото, вика, у оня рай нема да е като у нашия, да дават цигари и пиене на вересия.

– Гневеше се, как да не- вика попът- ама вие не сте разбрали, щото сте безбожници. Дай ви пиене без пари на вас!

– Щото ти, дедо попе, гледам, на светена водица караш- подсмихва се миньорът, но се закашля лошо.

-Така става, когато говориш лоши работи за божия служител! – назидателно казва попът. И млъква, защото в кръчмата е влязъл някой, но в сумрака още не са го разпознали.

– Дай ми една водка и една цигара, казва женски глас. Гласът е приятен, нисък и леко дрезгав, но тонът е груб и сприхав.

– Кате, ела душичко, ела седни да те видя как си!- провиква се попът и се оживява. Момичето слага на масата пластмасова чашка с водка, тръшва се на стола и провърморва, с цигара в устата:

– Запалка имаш`и?

Една ръка се протяга от съседната маса и в сумрака светва огънче. За миг се вижда лицето й, неочаквано красиво, но преждевременно похабено. Очите й са тъмни, без блясък и сякаш гледат навътре. Изглежда като 20 годишно момиче с лице на старица, която някога е била красавица.

– Катенце, как си душко, задушевно пита попът и слага ръка на бедрото й.

– Добре съм, ако ми платиш водката и цигарата.

– Пиши ми ги на сметката- провиква се попът към бара, а в отговор се чува лухо сумтене.

– Само да мине Великден, всичко ще си платя. Сега е златно време за божиите служители. Венчавки, кръщенета дал Господ, нищо че уж има запрещение, то може ли да запретиш щастието на хората?! А погребения винаги има доволно, гладни няма да останем с попадията. Катенце, кога ще дойдеш да те кръстя, чедо. Ще те топна в колемия купел, да те изкъпя в светена водица.

– Ще топнеш, дедо попе, ама друг път.

-Ти кажи- чува се глас от мрака- верно ли си е дошъл твоят човек?

Катето смуква от цигарата, очите й като че още повече се вдлъбват, после дълго издиша и когато димът се разнася, обърсва очи с опакото на лявата си ръка и се закашля.

-Казват, довел чужденка, хубавица била. Уж бразилка, пък бяла като мляко, а косата й златна. А краката й, разправят, дълги, дълги – до небето. Ти виждала си я?

– Нищо не знам, тросва се момичето и отива до бара за нова водка и още една цигара.

– Не е бразилка, а аржентинка- обажда се миньорът.- Казва се Мария. Киро, комшията, нали терасата му гледа у техния двор, разправя: Излезнал съм да пушим, а тая лежи на една черга на тревата, гола голеничка. Бела, та свети. И уж слаба, ама гърдите й ти казвам, свет ми се изви. Ама бързо си влезох, че оня мойта ако ме беше видела, лошо ми се пише. Слънчеви бани си правела, вика жената, ама свекърва й никак не одобрявала, викала на мъжа й кажи и на тая твойта да си скрие срамотиите, че грехота от бога!

– Какъв бог за вас бе, безбожници, пак се провиква попът. Такава красота, ако е верно, не трябва да се крие, красотата храни и окото, и душата. Затова сте такива зли в тоя край, щото сте слепи за красивото. Ето Катето, момиче като сълзичка, а тоя нейния да я остави и да забегне. Но пък, може така да е било писано, щом такава красавица е дошла с него на края на света. Чудя се, дали ще дойде на Великден в черквата да се прекръсти. Те там са много набожни, ама пък са католици, знам ли.

Катето допива водката на екс и натиска недопушената цигара в препълнения пепелник. После се втурва навън, като да бяга от нещо, а през отворената врата нахлува студен вятър с капки дъжд.

– И тая година ще вали на Великден, хората не могат да си запалят свещите, мърмори попът, докато се надига от масата. После с клатушкане поема по баира към черквата, да се приготви за службата.

Безбожници или не, откакто дойде демокрацията хората винаги отиваха в черквата на Великден. По-рано не беше така, ама сега дали от гузна съвест или понеже стана модно, всеки отиваше на службата в полунощ. По случай празника, в единствения нощен бар в града масите бяха резервирани от седмица напред. Преди полунощ в бара се пиеше скромно, с подобаващо смирение преди големия празник. После заведението се опразваше и всички поемаха нагоре към черквата. Тя беше твърде малка, за да поеме множеството, та повечето чакаха отвън попът да приключи службата и да излезе с кръста, за да започне обикалянето на черквата. Защо точно три пъти трябваше да се обиколи и дали бяха точно три пъти никой не знаеше. Хората се бутаха по тясната пътека, внимаваха да не стъпват в най-голямата кал и същевременно да не настъпят някой гроб, който беше толкова стар, че плочата отдавна беше паднала и по нищо не личеше, че отдолу почива някогашен виден гражданин. Защото там, до църквата, само хора с големи заслуги са били погребвани, отдавна, преди да забранят религята. Обикновените хора и скорошните покойници бяха нагоре, в края на гробището, което бързо се разрастваще към боровата гора. Налагаше се да секат все повече дървета, защото мястото не стигаше.

И тая година, нищо че вятърът беше леден, а дъждът не спираше да вали, черковният двор беше пълен с хора. Едно възбудено жужене се носеше над множеството, което обсъждаше дрехите, децата, козунаците и разсадите си. Вътре попът монотонно пееше неразбираеми псалми само за най-ентусиазираните богомолци, които бяха дошли часове по-рано, за да намерят място в храма. Когато пеенето спря, тълпата се раздвижи – сега ще излезе попът и обикалянето ще започне. Черковните врати се разтвориха и на прага, точно под лампата, застана една жена. В настаналата тишина сякаш се чуваше как дъждовните капки падаха по порцелановото й лице, оградено от златисти кичури. Косата й беше покрита с черен дантелен шал, а бистро сините й очи гледаха нагоре, към беззвездното небе. Богородица, Богородица, зашепнаха хората и дори най-невярващите искрено се прекръстиха.

Жената слезе по стълбите, след нея излязоха и другите миряни, а накрая  свещеникът, понесъл голям кръст. Той тръгна напред с кръста, а множеството го последва. След три обиколки на черквата, макар никой да не би се заклел, че са точно три, попът с облекчение и чувство на изпълнен дълг обяви: Христос Воскресе. Воистина воскресе, отвърна множеството. После заслиза надолу, по стръмната улица, а отдалеч изглеждаше като рояк светулки, които присветваха колебливо под напора на мокрия вятър. Свещите трябваше да се опазят да не загаснат, докато миряните се приберат по домовете си. Но тук никой не си отиваше у дома. Светлинките слязоха в центъра и пак така вкупом се отправиха към бара, където свещите се слагаха в чаши по масите и продължаваха да горят, докато наоколо празникът се вихреше. Христос Воскресе, викаха хората вместо наздраве, чукаха чашите си и ги пресушаваха, ожаднели от дългото бдение. И така още много пъти, докато от свещите останат само восъчни петна на дъното на чашите, които после собственикът с въздишка трябваше да изхвърли. Но така беше всяка година на Великден, а оборотът си струваше да пожертва няколко евтини чаши.

– Ще си платя, де, кога не съм си плащал, имам едно кръщене утре, после две сватби, ще си платя, жално нареждаше попът, седнал на своята си маса в Рая на другата сутрин.

– Край, каза след Великден – днес е след Великден, непреклонен беше собственикът.

– Ей, безбожници сте вие, казах ви. Що на божи служител нямате вяра…

– Ако ти си божи служител, аз съм братовчед на Свети Петър. Все едно не знам кой продава на учениците цигари, кой изнесе в чужбина най-старите икони от черквата, кой открадна парите от продажбата на църковните гори! Ама се скръндзиш да си платиш пиенето!

В тоя момент вратата се отвори и на прага застана миньорът, устата му се отваряше и затваряше безмълвно, като на риба, изхвърлена на брега, а косата му като че беше станала още по-бяла.

– Какво има?- рече собственикът и му подаде една чаша, пълна с безцветна течност, която влезлият изпи на екс, избърса уста с ръкава си и каза:

– Катето. Убила се е.

– Боже опази! – извика попът и се прекръсти.

– Намерили я у тях, събрала всички хапчета на баща си и ги изпила. А той страдаше от сърце, от бъбреци, от подагра… Всичко изпила, и една бутилка водка.

– Боже милостиви! – простена попът и пак се прекръсти.

– Стига с тоя бог! – изкрещя миньорът. – Ако имаше бог, щеше ли да позволява такива работи?! Щеше ли оня непрокопсаник да си остави момичето и да скита по света като прошляк, а то да обикаля кръчмите и да спи с пияниците за чаша водка и цигара? Щеше ли да забременее и да направи аборт при оная вещица от циганската махала, та едва не умря и остана бездетна на 18 години? Щеше ли? А, питам те, тебе и твоя бог, как стават тия работи?

– Прости му, Боже, той не знае какво приказва – изломоти попът и посегна да се прекръсти, но не успя, защото миньорът замахна и го удари през лицето. Той имаше тежка ръка, цял живот беше въртял кирката, а попът беше снощен, падна като талпа и не мръдна

– Стига и ти бе, какво ти стана!- викна собственикът и се наведе да вдигне отеца. Отстрани на главата му зееше голяма рана. По ръба на масата имаше прясна следа от кръв.

– Тоя да не умря, бе?! – прошепна миньорът.

– Викай линейка -рече кръчмарят, но гласът му издаваше, че вече е късно.

Полицията в града отдавна не беше имала толкова работа- двама умрели, не от болест и не по естествен начин, за 24 часа. За момичето беше ясно- докторът беше категоричен, че е починало от свръхдоза лекарства, смесени с алкохол. Виж, за попа беше по-сложно, трябваше да се разпитват и свидетели. Собственикът на Рая заяви, че попът дошъл пиян, залитнал, паднал и се ударил в ръба на масата, без изобщо никой да го е пипнал. Миньорът потвърди думите на собственика, а докторът установи, че в кръвта на свещеника имало доволно количество алкохол. Това напълно устройваше разследващите, които набързо приключиха случаите и дадоха разрешение на близките да приберат телата и да ги погребат.

Само че новият свещеник, който пристигна по спешност от съседния, по-голям град, категорично отказа да опее Катето. За колегата вика, формално няма проблем. Верно, пиян е бил, но Господ ще прости. Но самоубийци църквата не приема, те нямат място в рая. Катиният баща му предложи всички пари, които беше скътал за собственото си погребение, само и само да опее детето му. Но отецът го заплаши, че ще го докладва на властите за опит за подкуп и ще го анатемоса за обида на божи служител.

Насрочиха двете погребения в един и същи ден. И тъй като в града имаше само една катафалка, взе я попадията. Катето сложиха в каросерията на един зил, с който баща й караше зимно време пясък и го ръсеше с лопата по заледените улици. Съседки постлаха червени вълнени черги в каросерията, за по-топло и да не друса. После сложиха ковчега, затворен, а около него седнаха оплаквачките. Във всяко малко градче има такива жени – без имена, без възраст, без никого на света. Имат само своите умрели мъже и деца, за които плачат по чуждите погребения. Оплаквачките завиха и зилът потегли нагоре по баира, към гробището, под ситния ръмеж. Новият поп забрани да погребат момичето в гробището, не било по канона. Но бащата процеди: Че няма да я опееш, добре. Но ще я сложа да легне до майка си, ако ще във всичките ти адове да горя!

Вървеше бащата след зила, а след него съседките и една стара циганка. Хората викат, вещица била, бъркала разни билки, дето помагали на момичетата да си намерят любим, да развалят любов или да пометнат. Никой друг от града не дойде- мъжете ги беше срам, а жените им още ги беше яд. Но горе, до пресния гроб, стоеше висока тъмна фигура. Забулена руса жена гледаше в дупката, нагазила с кожените си обувки в червената кал. Държеше букет бели лалета. Като чу ръмженето на двигателя, докато гумите на зила буксуваха в калта, а шофьорът грозно ругаеше дъжда, живота си и смъртта, жената се обърна. Черният шал падна от главата й, а русата й коса се разпиля по тъмната й дреха. Гробарите помогнаха на бащата да свали ковчега от зила и го спуснаха с две въжета в гроба, като не преставаха да ругаят въжетата, които се късаха от старост, земята, която се свличаше от влагата, дъждът, който им влизаше в очите.

После дойде моментът, когато обикновено попът чете молитва, а някой близък казва добра дума за покойника. Дори оплаквачките млъкнаха. Бащата понечи да каже нещо, после само махна с ръка и направи знак на гробарите да зариват гроба. В този миг русата жена пристъпи напред и заговори на непознат език. Първо никой не разбра какво става, но после чуха, че говори за Мария, за Исус, чуха я да казва амин и я видяха да се кръсти. И тогава разбраха – това беше молитва. И разбраха – това беше Мария. Онази, чужденката, аржентинката, която някогашният любим на Катето беше довел. Заради която Катето беше събрала всички хапчета на баща си и ги беше изпила с бутилка водка.

Жената млъкна и остави лалетата върху ковчега. После хвърли шепа пръст отгоре и направи крачка назад, сякаш искаше да каже, сега вече можете да я погребете. Никой не смееше да помръдне, всички гледаха бащата, който стоеше до гроба, там, където беше главата на детето му. Той се наведе, хвърли шепа пръст върху ковчега, после обиколи гроба и застана пред Мария. Тя вдигна очи и той погледна в тях, после хвана ръката й и я целуна. А тя на свой ред целуна неговата. Той избърса сълзите с опакото на ръката си и тръгна нагоре, към гората. Изчезна между боровете, а вятърът донесе далечен вой. Оплаквачките, които слизаха към града и вече не плачеха, а обсъждаха времето и новия сорт пипер, който щяха да разсадят, спряха за миг. После продължиха надолу.

Миньорът изчезна от града. Никой не беше забелязал, дори в “Рая” сякаш бяха забравили за него, все едно никога не беше прекрачвал прага. Чу се, че се върнал в родното си село, някъде на изток. Побъркан бил, разправяха хората, говорел си сам, ама викал, че говори с Господ – търсел някакво момиче на небето.

 
 
Коментарите са изключени

На съд за импотентност – как Католическата църква легализира разводите

| от |

Църквата винаги е имала много сурово наказание за онези, които решат да разтрогнат своя брак. Щом веднъж е сключен пред Бог, бракът остава завинаги. През XV и XVI век във Франция се заражда една много интересна клауза, която облекчава възможностите за раздяла. От самото начало се смята, че мъжът и жената трябва да се обвържат, за да създават деца. Френската църква е на мнение, че ако мъжът не успее да се възпроизведе автоматично извършва грях и съответно бракът трябва да се разтрогне. Самият развод все пак се дава трудно и провинилият се трябва да демонстрира своите полови проблеми в съда.

Какво точно представлява процедурата? Имайки предвид, че жените в средновековието са минавали инспекция за проверка на своята чистота и съответно девственост, мъжете също могат да бъдат заведени под отговорност. Обидената съпруга може да заведе мъжа си на „инспекция“. Проверката е малко смущаваща и най-вероятно би помогнала на много мъже да избягат от отговорност и изглежда така: съпругата призовава на делегацията, виновникът се съблича и започва процеса по възбуда. И докато при жената се изисква неутрална комисия, която да направи проверката, мъжкото достойнство се тества от съпругата.

Свидетелите трябва да бъдат там, за да потвърдят дали либидото достатъчно за създаването на здраво поколение.
Важна подробност е, че в хода на делото се водят бележки и дори се правят рисунки. Не е ясно как точно църквата е била съгласна на такава действия, след като личното пространство от спалнята се разобличава и издига до нивото на обществена тайна, ала щом една съпруга не е доволна… След направените тестове идва време време за полови съвети, изследването на подходящите възбуждащи пози и други пикантни подробности. Църковните канони в началото били категорични, че единствената позволена и до някаква степен свещена поза е мисионерската и сексът се практикува единствено и само с цел създаването на поколение. За удоволствия извън тази линия няма разрешение и благословия. Съдът също така изслушва и всички свидетели – най-често персонала и слугите.

Френските архиви пазят една впечатляваща история на Маркиз де Гесрес и неговата любима съпруга Маскани. По думите на мадам Маскани, нейният съпруг е лежал неподвижно в леглото в продължение на три години и за този период от време бил точно толкова любвеобилен като изсъхнало дърво в полето. В съдебния картон е записано, че половият орган на Гесрес бил „лишен от всякакви емоции“. Това очевидно е добър вариант за идентифицирането на еректилната дисфункция. Маркизът поне е успял да избегне последната санцкия, в която ще трябва да задоволява съпругата си за първи път пред погледите на аудиторията. Това е добрата новина! Лошата новина е, че все пак маркизът трябвало да демонстрира своята ерекция пред аудиторията.

Don_Diego_del_Corral_y_Arellano,_por_Diego_Velázquez

Снимка: By Diego Velázquez – Galería online, Museo del Prado., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45402193

Клиничните тестове са проведени, журите може да установи наличието на добре работещ мъжки полов орган, но за зла беда, представянето било достатъчно краткотрайно, за да не може да издържи до създаването на поколение. Съдията все пак не дал благословията на развода и пожелал на двойката да продължи своето съжителство.

Шансовете да бъдат разделени е единствено чрез смъртта, но ако такава настъпи скоро пак ще има разследване. Маркиз де Лангли е трябвало да преживее подобно изпитание, но за жалост късметът не бил чак толкова впечатляващ. След като е направена същата процедура, лекари и свидетели са категорични, че маркизът е в отлично здраве и може да има деца. Защо се стига до съда? Мадам Лангли е потърсила съчувствие от властите, след като нейният съпруг бил изключително груб в леглото и още по-лошото – не се интересувал в зачеването на деца. С надвисналата заплаха провинилият се настоял да бъде свикан съвет от 5 хирурга и 5 свидетеля. Подготвен за своето неупровержимо доказателство, маркизът се провалил. Най-вероятно нивото на стрес било по-високо, отколкото на частни представления. Съдията нямал друг избор, освен да разведе двойката.
Този закон съществувал около 2 века, в които жената имала правото да повдига обвинения срещу своя съпруг, но след това постепенно започнали да утихват случаите на импотентност във Франция.

Има една подробност, която трябва да бъде спомената. Църквата изисква от мъжа да продължи поколението, но жената има отговорността да не отказва и да откликва на желанията на своя съпруг. С напредването на науката е било възможно да се проведе и по-хуманен тест. В този период от време църквата и съдиите са правили най-доброто, на което са способни. Чести са били и случаите на измама. В региона Об е документиран случай на развод през 1426 г. и бракът бил приключен, но с втората съпруга се случило и чудото в лицето на седем наследника. Друга интересна подробност е присъствието на 1/5 от благородническата класа, която се опитвала да се разведе – около 3% от населението във Франция по онова време.

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

| от |

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Вера Петрунова – най-добрата и най-добре забравена родна тенисистка

През 2010 г. Северна Корея успява да се класира за световното първенство. Играчите от комунистическата република са добре запомнени, след като и предишни пъти са демонстрирали много вълнуващи качества. През 2010 г. обаче става ясно, че отборът няма да запази същата слава. Попадайки в група с Бразилия и Португалия, Северна Корея няма какво да представи и предложи от света на футбола. Нещо още по-притеснително е, че срещата с Португалия завършва с унизителното 7-0.

В следствие на позорното представяне, голяма част от футболистите са изпратени да работят в Гулаг, а на треньорът се пада най-тежката задача да служи една година по всички строежи на партията като общ работник. Човек би помислил, че това е твърде сурово наказание, особено от позицията на футболен турнир. За Северна Корея нищо не е просто спорт и нищо не е просто шега. Такива случаи липсват в нашата спортна история, нали? Грешите!

Грешите и ако мислите, че сестрите Малееви и Григор Димитров са единствените имена на родния тенис. Ако вярвате на това твърдение, най-вероятно архивите още цъкат критично с език. През 1910 г. в семейството на майор Асен Петрунов и неговата съпруга Елизабете (от немски произход) се ражда Вера Асенова Петрунова. Нейният брат Кирил Петрунов също оставя в историята и на олимпийските игри в Париж носи българския флаг. В дисциплинирано и интелигетно семейство, обградена от любовта на всички, малката Вера започва да се ориентира към спорта. Природният талант и физиката ѝ позволяват да бъде титуляр във всеки един спорт, до който се докосне. Първата по-силна страст в спорта е свързана с баскетбол и с фланелката на Левски става шампион през 1924 година. На толкова крехка възраст, младата Вера решава да се отдаде изцяло на спорта и според много нейни близки е демонстрирала невероятна отдаденост и строга дисциплина, когато тренира.

Нещо много интересно е, че Вера не може да бъде наречена волейболистка. Практически не може да бъде наречена и лекоатлетка, нито плувкиня, баскетболистка, хандбалистка и евентуално скиорка. Дамата се състезава в редица дисциплини и навсякъде оставя своя следа. Едва ли науката ще може да обясни какъв е този ген, който е позволил изграждането на завършен атлет, чийто участие винаги завършват с успех. Изреждането на титли в леката атлетика, плуването и ските не е достатъчно, Вера поставя рекорди. Жената-чудо демонстрира невероятна класа и сякаш за нея няма ограничения. В нейното спортно господство е имало предложение дори да бъде изпратена като състезател в огромна част от спортните дисциплини. Имайки предвид качествата на дамата е напълно нормално да се гласува такова доверие. Вера не заминава с отбора и според различни източници просто не стигат финансите за изпращането на пълната българска орда от таланати. За нея това не е толкова съкрушително, а и някъде по тази линия се появява една нова страст – тенисът.

Някои хора печелят една-две титли и бързо се отказват или пенсионират, но Вера има съвсем различни планове. В следващите години от 1934-1950 г. е владетел на корта като самостоятелен играч успява да вземе 11 титли. Този спортен феномен не се е повтарял никога повече. Нито една от сестрите Малееви няма такива успехи в родните шампионати. Дамата е толкова безкомпромисна на корта, че дори и на 40 години не може да бъде надмината от младите. Информационните източници обаче мълчат за този феномен. Ще откриете само няколко реда от историята на Вера. Отчасти това е решение на новата власт, която старателно се опитва да заличава поставените на този етап спортни рекорди. Версията за невероятната икономическа революция не би могла да съществува с присъствието на първата дама на родния тенис.

Bodrov

Снимка: Автор: Moshe Pridan – This is available from National Photo Collection of Israel, Photography dept. Goverment Press Office (link), under the digital ID D761-079.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12258360

Другата причина за заличаването на това име от историята е г-н Михаил Фьодорович Бодров. Той е назначен за посланик на СССР. Освен изключително злобен човек с огромна власт в ръцете, Миша иска да бъде и тенисист. И така един прекрасен ден се среща с Вера, която трябва да го учи на този елитен спорт, чиято английска аристокрация обожава. Бодров обаче е некадърен и с две леви ръце, които трудно биха могли да се справят с местене на шахматни фигури, а да не говорим за тенис ракетата.

Може да е некадърен, но упоритостта на посланика не спира до тук. След редица измъчени уроци, в които само той виждал някакъв смисъл, Вера заявява най-спокойно, че тази личност трябва да намери друго хоби, защото тенисът очевидно се намира на друга вселена от неговите възможности. И така с майка от немски произход, редица гладни и овълчали колеги са толкова щастливи, че тяхната най-голяма съперница ще се озове в Белене и цели две години ще бъде унижавана и унищожавана, за да може останалите да израстнат в своята красива илюзия, макар и никога да не достигат постиженията, изковани с много труд и талант.

Две години ще бъдат напълно достатъчни, за да може Вера Петрунова да бъде заличена и освен това да остане далече от любимия спорт. Трагедията тук е, че тази жена не приключва спортната си кариера с контузия, не се пенсионира с почести и не успява да приложи онези тънкости в спорта, които са били толкова необходими. Впрочем трябва да добавим и още 7 допълнителни титли от алпийски дисциплини и няколко от тенис турнири по двойки и смесени двойки, за да може картината да има завършен вид.

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени