shareit

Раят тук, долу

| от |

Един разказ на Ралица Ковачева, който аз лично много харесвам и да си призная докара ме до сълзи. Повече от нея на : http://ralitsakovacheva.wordpress.com/

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Всяко малко градче си има своя „Рай”, задължително срещу автобусната или железопътната спирка, нерядко залепен до траурна агенция с красноречивото название „Последен дом”. Защото в малките градчета хората само умират, там вече никой не се ражда. Историята на всеки „Рай” привидно е една и съща – отворил врати в началото на демократичния преход, една от белите лястовици на частната инициатива, заедно с гаражните магазинчета за турски дъвки и близалки. Винаги пълен с редовна клиентела, която започва деня си не с кафе, а с коняк. И ученици, за които винаги се намираха цигари на бройка и някоя водка с кола. В началото на 90-те години на миналия век на спирките в малките градчета все още спираха много рейсове и влакове, пълни с пътници. По няолко пъти на ден хора с куфари пристигаха от големите градове, къде по работа, къде на почивка. Селяните се познаваха по пълните торби, с които си тръгваха следобед, след петъчния пазар „у град”. Всеки от тях се отбиваше в „Рая”, както го наричаха местните. Къде за топло кафе или студена лимонада, къде, за да пита за най-близкото място за преспиване или да почака следващия автобус.

В градчето, за което ми е думата, нямаше нито една равна улица. Нямаше други географски посоки освен нагоре и надолу. Болницата, училището и черквата бяха нагоре. „Центърът”, който беше първото нещо, на което се натъкваше новопристигналият, беше надолу. Там беше и кметството, и единственият супермаркет, и автобусната спирка, и гарата, и естествено, „Рая”. Някогашната му популярност отдавна беше залязла. Редовните клиенти пиеха на вересия, а случайни рядко се отбиваха, защото влаковете бяха нарядко, а автобуси почти нямаше – билетите бяха твърде скъпи. Вече никой не идваше по работа в града, защото работа нямаше. А селяните нямаха нито как да стигнат до града, нито с какво да пазаруват.

-Това е, защото сте безбожници. Не неверници, безбожници сте вие! Тоя край е проклет, от мен да знаете! – провиква се възпълен мъж с прошарена брада и рошава коса, после пак кротко поляга на масата.

– Дедо попе, пий си бирата и си мълчи, че ми гониш клиентелата,- сумти собственикът и отегчено бърше бара.

– Каква клиентела, с трън да завъртиш – няма кого да закачиш! Казвам ти, божият гняв е това!

– Как пък не се гневеше твоя бог, кога бехме ем безбожници, ем комунисти!- обажда се дребен мъж с черно лице и чисто бяла коса. Навремето е бил миньор, затова кашля лошо, но е заръчал на жена си да му сложи кутия цигари и бутилка ракия в гроба. Щото, вика, у оня рай нема да е като у нашия, да дават цигари и пиене на вересия.

– Гневеше се, как да не- вика попът- ама вие не сте разбрали, щото сте безбожници. Дай ви пиене без пари на вас!

– Щото ти, дедо попе, гледам, на светена водица караш- подсмихва се миньорът, но се закашля лошо.

-Така става, когато говориш лоши работи за божия служител! – назидателно казва попът. И млъква, защото в кръчмата е влязъл някой, но в сумрака още не са го разпознали.

– Дай ми една водка и една цигара, казва женски глас. Гласът е приятен, нисък и леко дрезгав, но тонът е груб и сприхав.

– Кате, ела душичко, ела седни да те видя как си!- провиква се попът и се оживява. Момичето слага на масата пластмасова чашка с водка, тръшва се на стола и провърморва, с цигара в устата:

– Запалка имаш`и?

Една ръка се протяга от съседната маса и в сумрака светва огънче. За миг се вижда лицето й, неочаквано красиво, но преждевременно похабено. Очите й са тъмни, без блясък и сякаш гледат навътре. Изглежда като 20 годишно момиче с лице на старица, която някога е била красавица.

– Катенце, как си душко, задушевно пита попът и слага ръка на бедрото й.

– Добре съм, ако ми платиш водката и цигарата.

– Пиши ми ги на сметката- провиква се попът към бара, а в отговор се чува лухо сумтене.

– Само да мине Великден, всичко ще си платя. Сега е златно време за божиите служители. Венчавки, кръщенета дал Господ, нищо че уж има запрещение, то може ли да запретиш щастието на хората?! А погребения винаги има доволно, гладни няма да останем с попадията. Катенце, кога ще дойдеш да те кръстя, чедо. Ще те топна в колемия купел, да те изкъпя в светена водица.

– Ще топнеш, дедо попе, ама друг път.

-Ти кажи- чува се глас от мрака- верно ли си е дошъл твоят човек?

Катето смуква от цигарата, очите й като че още повече се вдлъбват, после дълго издиша и когато димът се разнася, обърсва очи с опакото на лявата си ръка и се закашля.

-Казват, довел чужденка, хубавица била. Уж бразилка, пък бяла като мляко, а косата й златна. А краката й, разправят, дълги, дълги – до небето. Ти виждала си я?

– Нищо не знам, тросва се момичето и отива до бара за нова водка и още една цигара.

– Не е бразилка, а аржентинка- обажда се миньорът.- Казва се Мария. Киро, комшията, нали терасата му гледа у техния двор, разправя: Излезнал съм да пушим, а тая лежи на една черга на тревата, гола голеничка. Бела, та свети. И уж слаба, ама гърдите й ти казвам, свет ми се изви. Ама бързо си влезох, че оня мойта ако ме беше видела, лошо ми се пише. Слънчеви бани си правела, вика жената, ама свекърва й никак не одобрявала, викала на мъжа й кажи и на тая твойта да си скрие срамотиите, че грехота от бога!

– Какъв бог за вас бе, безбожници, пак се провиква попът. Такава красота, ако е верно, не трябва да се крие, красотата храни и окото, и душата. Затова сте такива зли в тоя край, щото сте слепи за красивото. Ето Катето, момиче като сълзичка, а тоя нейния да я остави и да забегне. Но пък, може така да е било писано, щом такава красавица е дошла с него на края на света. Чудя се, дали ще дойде на Великден в черквата да се прекръсти. Те там са много набожни, ама пък са католици, знам ли.

Катето допива водката на екс и натиска недопушената цигара в препълнения пепелник. После се втурва навън, като да бяга от нещо, а през отворената врата нахлува студен вятър с капки дъжд.

– И тая година ще вали на Великден, хората не могат да си запалят свещите, мърмори попът, докато се надига от масата. После с клатушкане поема по баира към черквата, да се приготви за службата.

Безбожници или не, откакто дойде демокрацията хората винаги отиваха в черквата на Великден. По-рано не беше така, ама сега дали от гузна съвест или понеже стана модно, всеки отиваше на службата в полунощ. По случай празника, в единствения нощен бар в града масите бяха резервирани от седмица напред. Преди полунощ в бара се пиеше скромно, с подобаващо смирение преди големия празник. После заведението се опразваше и всички поемаха нагоре към черквата. Тя беше твърде малка, за да поеме множеството, та повечето чакаха отвън попът да приключи службата и да излезе с кръста, за да започне обикалянето на черквата. Защо точно три пъти трябваше да се обиколи и дали бяха точно три пъти никой не знаеше. Хората се бутаха по тясната пътека, внимаваха да не стъпват в най-голямата кал и същевременно да не настъпят някой гроб, който беше толкова стар, че плочата отдавна беше паднала и по нищо не личеше, че отдолу почива някогашен виден гражданин. Защото там, до църквата, само хора с големи заслуги са били погребвани, отдавна, преди да забранят религята. Обикновените хора и скорошните покойници бяха нагоре, в края на гробището, което бързо се разрастваще към боровата гора. Налагаше се да секат все повече дървета, защото мястото не стигаше.

И тая година, нищо че вятърът беше леден, а дъждът не спираше да вали, черковният двор беше пълен с хора. Едно възбудено жужене се носеше над множеството, което обсъждаше дрехите, децата, козунаците и разсадите си. Вътре попът монотонно пееше неразбираеми псалми само за най-ентусиазираните богомолци, които бяха дошли часове по-рано, за да намерят място в храма. Когато пеенето спря, тълпата се раздвижи – сега ще излезе попът и обикалянето ще започне. Черковните врати се разтвориха и на прага, точно под лампата, застана една жена. В настаналата тишина сякаш се чуваше как дъждовните капки падаха по порцелановото й лице, оградено от златисти кичури. Косата й беше покрита с черен дантелен шал, а бистро сините й очи гледаха нагоре, към беззвездното небе. Богородица, Богородица, зашепнаха хората и дори най-невярващите искрено се прекръстиха.

Жената слезе по стълбите, след нея излязоха и другите миряни, а накрая  свещеникът, понесъл голям кръст. Той тръгна напред с кръста, а множеството го последва. След три обиколки на черквата, макар никой да не би се заклел, че са точно три, попът с облекчение и чувство на изпълнен дълг обяви: Христос Воскресе. Воистина воскресе, отвърна множеството. После заслиза надолу, по стръмната улица, а отдалеч изглеждаше като рояк светулки, които присветваха колебливо под напора на мокрия вятър. Свещите трябваше да се опазят да не загаснат, докато миряните се приберат по домовете си. Но тук никой не си отиваше у дома. Светлинките слязоха в центъра и пак така вкупом се отправиха към бара, където свещите се слагаха в чаши по масите и продължаваха да горят, докато наоколо празникът се вихреше. Христос Воскресе, викаха хората вместо наздраве, чукаха чашите си и ги пресушаваха, ожаднели от дългото бдение. И така още много пъти, докато от свещите останат само восъчни петна на дъното на чашите, които после собственикът с въздишка трябваше да изхвърли. Но така беше всяка година на Великден, а оборотът си струваше да пожертва няколко евтини чаши.

– Ще си платя, де, кога не съм си плащал, имам едно кръщене утре, после две сватби, ще си платя, жално нареждаше попът, седнал на своята си маса в Рая на другата сутрин.

– Край, каза след Великден – днес е след Великден, непреклонен беше собственикът.

– Ей, безбожници сте вие, казах ви. Що на божи служител нямате вяра…

– Ако ти си божи служител, аз съм братовчед на Свети Петър. Все едно не знам кой продава на учениците цигари, кой изнесе в чужбина най-старите икони от черквата, кой открадна парите от продажбата на църковните гори! Ама се скръндзиш да си платиш пиенето!

В тоя момент вратата се отвори и на прага застана миньорът, устата му се отваряше и затваряше безмълвно, като на риба, изхвърлена на брега, а косата му като че беше станала още по-бяла.

– Какво има?- рече собственикът и му подаде една чаша, пълна с безцветна течност, която влезлият изпи на екс, избърса уста с ръкава си и каза:

– Катето. Убила се е.

– Боже опази! – извика попът и се прекръсти.

– Намерили я у тях, събрала всички хапчета на баща си и ги изпила. А той страдаше от сърце, от бъбреци, от подагра… Всичко изпила, и една бутилка водка.

– Боже милостиви! – простена попът и пак се прекръсти.

– Стига с тоя бог! – изкрещя миньорът. – Ако имаше бог, щеше ли да позволява такива работи?! Щеше ли оня непрокопсаник да си остави момичето и да скита по света като прошляк, а то да обикаля кръчмите и да спи с пияниците за чаша водка и цигара? Щеше ли да забременее и да направи аборт при оная вещица от циганската махала, та едва не умря и остана бездетна на 18 години? Щеше ли? А, питам те, тебе и твоя бог, как стават тия работи?

– Прости му, Боже, той не знае какво приказва – изломоти попът и посегна да се прекръсти, но не успя, защото миньорът замахна и го удари през лицето. Той имаше тежка ръка, цял живот беше въртял кирката, а попът беше снощен, падна като талпа и не мръдна

– Стига и ти бе, какво ти стана!- викна собственикът и се наведе да вдигне отеца. Отстрани на главата му зееше голяма рана. По ръба на масата имаше прясна следа от кръв.

– Тоя да не умря, бе?! – прошепна миньорът.

– Викай линейка -рече кръчмарят, но гласът му издаваше, че вече е късно.

Полицията в града отдавна не беше имала толкова работа- двама умрели, не от болест и не по естествен начин, за 24 часа. За момичето беше ясно- докторът беше категоричен, че е починало от свръхдоза лекарства, смесени с алкохол. Виж, за попа беше по-сложно, трябваше да се разпитват и свидетели. Собственикът на Рая заяви, че попът дошъл пиян, залитнал, паднал и се ударил в ръба на масата, без изобщо никой да го е пипнал. Миньорът потвърди думите на собственика, а докторът установи, че в кръвта на свещеника имало доволно количество алкохол. Това напълно устройваше разследващите, които набързо приключиха случаите и дадоха разрешение на близките да приберат телата и да ги погребат.

Само че новият свещеник, който пристигна по спешност от съседния, по-голям град, категорично отказа да опее Катето. За колегата вика, формално няма проблем. Верно, пиян е бил, но Господ ще прости. Но самоубийци църквата не приема, те нямат място в рая. Катиният баща му предложи всички пари, които беше скътал за собственото си погребение, само и само да опее детето му. Но отецът го заплаши, че ще го докладва на властите за опит за подкуп и ще го анатемоса за обида на божи служител.

Насрочиха двете погребения в един и същи ден. И тъй като в града имаше само една катафалка, взе я попадията. Катето сложиха в каросерията на един зил, с който баща й караше зимно време пясък и го ръсеше с лопата по заледените улици. Съседки постлаха червени вълнени черги в каросерията, за по-топло и да не друса. После сложиха ковчега, затворен, а около него седнаха оплаквачките. Във всяко малко градче има такива жени – без имена, без възраст, без никого на света. Имат само своите умрели мъже и деца, за които плачат по чуждите погребения. Оплаквачките завиха и зилът потегли нагоре по баира, към гробището, под ситния ръмеж. Новият поп забрани да погребат момичето в гробището, не било по канона. Но бащата процеди: Че няма да я опееш, добре. Но ще я сложа да легне до майка си, ако ще във всичките ти адове да горя!

Вървеше бащата след зила, а след него съседките и една стара циганка. Хората викат, вещица била, бъркала разни билки, дето помагали на момичетата да си намерят любим, да развалят любов или да пометнат. Никой друг от града не дойде- мъжете ги беше срам, а жените им още ги беше яд. Но горе, до пресния гроб, стоеше висока тъмна фигура. Забулена руса жена гледаше в дупката, нагазила с кожените си обувки в червената кал. Държеше букет бели лалета. Като чу ръмженето на двигателя, докато гумите на зила буксуваха в калта, а шофьорът грозно ругаеше дъжда, живота си и смъртта, жената се обърна. Черният шал падна от главата й, а русата й коса се разпиля по тъмната й дреха. Гробарите помогнаха на бащата да свали ковчега от зила и го спуснаха с две въжета в гроба, като не преставаха да ругаят въжетата, които се късаха от старост, земята, която се свличаше от влагата, дъждът, който им влизаше в очите.

После дойде моментът, когато обикновено попът чете молитва, а някой близък казва добра дума за покойника. Дори оплаквачките млъкнаха. Бащата понечи да каже нещо, после само махна с ръка и направи знак на гробарите да зариват гроба. В този миг русата жена пристъпи напред и заговори на непознат език. Първо никой не разбра какво става, но после чуха, че говори за Мария, за Исус, чуха я да казва амин и я видяха да се кръсти. И тогава разбраха – това беше молитва. И разбраха – това беше Мария. Онази, чужденката, аржентинката, която някогашният любим на Катето беше довел. Заради която Катето беше събрала всички хапчета на баща си и ги беше изпила с бутилка водка.

Жената млъкна и остави лалетата върху ковчега. После хвърли шепа пръст отгоре и направи крачка назад, сякаш искаше да каже, сега вече можете да я погребете. Никой не смееше да помръдне, всички гледаха бащата, който стоеше до гроба, там, където беше главата на детето му. Той се наведе, хвърли шепа пръст върху ковчега, после обиколи гроба и застана пред Мария. Тя вдигна очи и той погледна в тях, после хвана ръката й и я целуна. А тя на свой ред целуна неговата. Той избърса сълзите с опакото на ръката си и тръгна нагоре, към гората. Изчезна между боровете, а вятърът донесе далечен вой. Оплаквачките, които слизаха към града и вече не плачеха, а обсъждаха времето и новия сорт пипер, който щяха да разсадят, спряха за миг. После продължиха надолу.

Миньорът изчезна от града. Никой не беше забелязал, дори в “Рая” сякаш бяха забравили за него, все едно никога не беше прекрачвал прага. Чу се, че се върнал в родното си село, някъде на изток. Побъркан бил, разправяха хората, говорел си сам, ама викал, че говори с Господ – търсел някакво момиче на небето.

 
 
Коментарите са изключени

Непотопяемата Виолет Джесоп, която оцеля на борда на Титаник, Британик и Олимпик

| от |

Виолет Джесоп – жената, която оцеля при потъването на корабите Титаник и Британик, а също така е на борда на третия от триото кораби от олимпийски клас, Олимпик, когато претърпява голяма авария.

Виолет се радва на невероятен късмет от малка. Родена е през 1887 г. в Аржентина в семейство на ирландски имигранти и още като дете се разболява от туберкулоза, a докторите предвиждат само няколко месеца живот. По някакъв начин обаче успява да се пребори с болестта и всъщност живее дълъг, здрав живот.

Когато баща й почива, майка й се мести със семейството във Великобритания, където си намира работа като стюардеса на кораб, а докато тя работи, Виолет посещава монашеско училище. За съжаление, майка й се разболява и за да се грижи за своите братя и сестри, Виолет решава също да стане стюардеса на кораба.

Първата от дълга поредица неприятности за нея е въобще намирането на кораб, който да я вземе. По това време тя е само на 21 години, а повечето жени, работещи като стюардеси в началото на 20 век, са на средна възраст. Работодателите смятат, че младостта и добрия й външен вид ще бъдат в нейн недостатък, „създавайки проблеми“ на екипажа и пътниците. (По време на кариерата си тя получава поне три предложения за брак, докато работи на различни кораби, един от много богат пътник от първа класа.)

Olympic sea trials

Олимпик 

В крайна сметка Виолет решава проблема като се облича със стари дрехи и не носи грим. След кратко работи известно време на борда на парахода Ориноко през 1908 г., тя е наета от Уайт Стар Лайн.

За Уайт Стар започва първо на борда на Маджестик и след това на Олимпик през 1910 г. Въпреки дългите часове и минималното заплащане (2,10 британски лири всеки месец или около 200 лири днешни пари), тя харесва работата си на борда на огромния кораб. Първоначално има известни притеснения относно тежките метеорологични условия, докато пътува през Атлантика, но й харесва, че американците се отнасят към нея повече като към човек.

HMS Hawke

HMS Hawke

Една година по-късно проблемите започват. През 1911 г. Олимпик се удря в HMS Hawke (кораб, направен да потъва кораби като се блъска в тях). И двата кораба отнасят значителни щети като корпусът на Олимпик се чупи под нивото на водната, но като по чудо не потъна. Те успяват да го върнат на пристанището и Виолет се отървава без сериозни наранявания.

RMS Titanic 3

Титаник

Няколко години по-късно, Уайт Стар Лайн търси екипаж, който да се грижи за ВИП-овете на борда на непотопяемия кораб Титаник. Отнема малко време на приятелите и семейството й да я убедят, че ще бъде прекрасно изживяване и в крайна сметка Виолет решава да приеме работа на борда на кораба. Както знаете, Титаник ударя айсберг и потъва, убивайки над 1500 души.

Виолет успя да избяга от бедствието на спасителна лодка 16 и в мемоарите си пише:

Бях извикана на палубата. Пътниците се разхождаха спокойно наоколо. Стоях на преградата с другите стюардеси и гледах как жените се прегръщат със съпрузите си, преди да се качат в спасителните лодки с децата си. Някъде след това офицерът на кораба ни нареди да влезем в лодката, за да покаже на няколко жени, че е безопасно.

Когато се качва в спасителната лодка, й дават бебе, за което да се грижи. Когато бяха спасени от кораба Карпатия, майката на бебето (или поне Джесоп смята, че е тя) я намира, изтръгва го от ръцете й и бяга.

HMHS Britannic

Британик

Спокойно може да предположим, че след Титаник тя ще спре да работи по кораби или поне кораби от олимпийския клас, но не. В началото на Първата световна война тя решава да служи като медицинска сестра на борда на сестринския на Титаник, Британик, който плава в Егейско море. Вероятно знаете какво се случва с Британик. Карабът се натъкна на мина, която е пусната от немска подводница. В резултат получава значителни щети и бързо започва да потъва.

Този път Виолет няма късмета да се качи в спасителна лодка, тъй като корабът потъва твърде бързо. Вместо това тя скоча зад борда. По нейни думи:

Скочих във водата, но бях засмукан под кила на кораба, който ме удари в главата. Успях да се измъкна, но години по-късно, когато отидох при лекаря си заради чести главоболия, той откри, че съм получил фрактура на черепа!

Но дори тази трета катастрофа не е повод за Виолет да спре с корабите. След войната мореплаването стават все по-популярна форма на транспорт. Дори круизните кораби добиват популярност. Виолет напусна Уайт Стар Лайн и отива в Ред Стар Лайн, където работи по круизи няколко години.

За щастие, нито един корабите, на които работи вече, не е претърпявал значителни щети. Известно време след Втората световна война тя се заема с чиновническа дейност, но се връща към корабите няколко години по-късно и работи за Роял Мейл преди да се пенсионира на 61-годишна възраст. Останалата част от живота си прекара в градинарство и отглеждане на пилета. Почива през 1971 г. от сърдечна недостатъчност на 84-годишна възраст.

 
 
Коментарите са изключени

Съществували ли са някога еднорози

| от |

На 30 ноември 2012 г. Централната корейска новинарска агенция, държавната „новинарска“ агенция на Северна Корея, съобщава, че учените са „потвърдили“ съществуването и местоположението на гроба на личния еднорог на крал Тонмьон. Този гроб се намира под скала близо до столицата на Северна Корея, Пхенян, и има гравюра, на която пише „Леговището на еднорога“. Велико откритие.

Tomb of King Tongmyong, Pyongyang, North Korea

Статуя на крал Тонмьон с обикновен кон

Първото известно изображение на кон с един рог идва от пещерите на Ласко във Франция. Рисунките датират от 15 000 г. пр. н. е. Всъщност съществото има два рога, но археолозите се объркват, защото рогата са много близо един до друг. По-вероятно рисунката изобразява някакъв бик или антилопа.

Първото пък писмено споменаване на еднорог в западната литература идва от гръцкия лекар Ктезий през IV век пр. н. е. Докато пътува из Персия, той чува истории за „диво магаре“ с един рог, което броди из източната част на света. В своите съчинения Ктезий описва това същество като „голямо като кон“ с бяло тяло, червена глава и сини очи. За рога му пък лекарят пише, че е многоцветен и с дължина около метър.

„Тези животни бяха толкова бързи и могъщи“, казва Ктезий, че „никое същество, нито конят, нито което и да е друго, не биха могли да ги изпреварят“. Според статията на списание Time „Кратка история на еднорозите“, вероятно Ктезий никога не е виждал това същество, а по-скоро комбинира различните истории, които чува по време на пътуването си. Други известни исторически фигури също разказват за собствените си срещи с еднорози, включително Марко Поло, Чингис Хан и Плиний Стари.

Indian rhinoceros (Rhinoceros unicornis) 4

Индийски носорог

Според много учени това, което тези хора са видели (или, в случая на Ктезий – са чули), всъщност може да е било носорог… Индийският носорог пасва на много от описанията на хората, които твърдят, че са виждали еднорог – един рог, мощно тяло, а Поло дори го нарича „грозен и груб“. Всъщност това обяснение е толкова широко разпространено, че научното наименование на индийския носорог е rhinoceros unicornis.

За еднорогът се говори дори и в Библията на крал Джеймс (и то цели 9 пъти). „Бог го изведе из Египет; той е бърз като еднорог“ и „Спаси ме от устата на лъва и от рогата на еднорозите“ са само два примера от тази версия на Библията.

Arabian oryx (oryx leucoryx)

Бял орикс (Oryx leucoryx)

Това може да е, разбира се, случайност, метафора или обикновена грешка в превода. В еврейската Библия (Тората) има препратки към подобно същество, което там се нарича „re’em“. Учените смятат обаче, че „re’em“ е вече изчезнал вид див вол или може би сега застрашеният, но все още съществуващ бял орикс. В нито един момент обаче Тората не споменава, че това животно е с един рог, въпреки че има древни произведения на изкуството, които изобразява тези животни в профил и така те изглеждат само един рог. Когато Старият Завет е преведен на гръцки, те са наречени „монокерос“, което означава „еднорог“, защото преводачите са по-запознати с въпросните произведения, отколкото с характерностите на езика, от който превеждат, както и с текста. В Библията на латински пък думата е „unicornos“. И така, подобно на игра на телефон, дивият вол или белият орикс се превръща в митичен летящ кон с един рог.

Narwhal satellite

Нарвал

Вярващите в еднорози често споменават друго животно – нарвала – като доказателство, че любимото им същество някога е галопирало по Земята наистина. Нарвалът (Monodon monoceros) е арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в собствено семейство – Monodontidae. Това чудо на природата има един рог, който всъщност е зъб, разположен в средата на челото му. Зъбът се използва по време на чифтосване и за пробиване на дупки в леда на студените води на Канадска Арктика и Гренландия, в които най-често живее. Привържениците на еднорозите твърдят, че любимото им животно на сушата е било заплашвано от ловци и затова e потърсило убежище във водата, където е еволюирало в нарвал. Всъщност нарвалите са много по-близки до белугите, делфините и морските свине, отколкото до конете що се отнася до ДНК.

Всички тези доказателства сякаш сочат, че еднорозите, поне във вида, в които традиционно си ги представяме, уви, никога не са съществували в действителност. Най-вероятно индийските носорози, вече изчезналите диви волове и арабския орикс са вдъхновили някакъв комбиниран образ, който след това в отекнал из митове и легенди. Въпреки че, ако все още смятате, че еднорозите са истински, има място и за вас: Университетът Лейк Сюпириър в Сейнт Мари, Мичиган. През 1971 г. колежът създава „Ловците на еднорози“ – група, посветена на откриването и залавянето на тези митични създания. Въпреки че групата се разформирова през 1987 г., все още можете да кандидатствате да ви издадат лиценз за ловец на еднорози на уебсайта на университета.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Александър Велики – покорителят на Изтока

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

Краят на IV в. пр. Хр. бележи началото на Елинистическата епоха. С този термин се отбелязва периода на симбиоза между Запада и Изтока. Полисът залязва, а на негово място се издигат монархиите. Гражданинът става поданик, а религията води до създаване на култ към личността на владетеля. Максимата „подражавам на елините“ води до проникване и разпространения на гръцкия език и култура на Изток. От Сицилия до бреговете на Инд хората използват този световен език, който също претърпява определени лингвистични трансформации. Античният свят извървява своя преход. Краят му се отбелязва със създаването на Римската империя по времето на император Октавиан Август, а неговото начало е поставено от един не по-малко амбициозен и интелигентен военачалник, който едва 30-годишен става владетел на почти целия познат тогавашен свят.

gettyimages-146833406-594x594

Той не е особено висок, дори за тогавашните стандарти. Кожата му е бледа, косата му е светла, лицето му е голобрадо. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Има нежни черти, но не е изписан красавец. Той излъчва харизма, която би накарала хората да го последват и на край света, че и отвъд него. Херакъл и Ахил са неговите кумири, а разказите за битки, походи и войни изпълват въображението му. От малък майка му подклажда неговите амбиции и гордост като го уверява, че е син на самия бог Зевс. Баща му е прекрасен пример за военачалник, но и човек, пред когото не е лесно да се докаже. Той получава най-доброто за времето си образование, като негов частен преподавател е самият баща на философията –  Аристотел. Оракулите предначертават бляскавото му бъдеще. За своите едва 30 години жизнен път Александър III Македонски, останал известен в историята като Александър Велики, ще създаде империя, простираща се от дн. Македония до р. Инд, в чийто предели се намират Мала Азия, Египет, Сирия, Вавилон и Персия.

Alexander The Great

Той е роден през месец юли 356 г. пр. Хр. в град Пела, който по онова време е столица на Македонското царство. Баща му е един от на-забележителните владетели на това царство и потомък от династията на Аргеадите – цар Филип II (382-336). Майка му – Олимпия е дъщеря на царя на Епир – Неоптолем I и е четвъртата съпруга на македонския владетел. Информация за живота на Александър черпим основно от три древни източника: Ариан от Никомедия, Квинт Курций Руф и Плутарх, както и от други фрагментарни извори. В превод от гръцки името му буквално означава „защитник на хората“.

Когато Александър идва на бял свят, Македонското царство вече е доказана сила на Балканския полуостров. Това се дължи основно на неговия баща, който е смел пълководец и безскрупулен политик. От малък, неговият престолонаследник е обучаван на четене, писане, езда, лов и военно изкуство. Майка му му вменява божествен произход, неговата дойка – Ланике го дарява с нежност, учителите му – Леонид и Лизимах са строги и взискателния към младежа, а неговият ментор и човекът, който повлиява на начина му на мислене – Аристотел, разпалва у Александър любовта към древните автори, логиката, философията и изкуството. Когато е едва 10-годишен той успява да се докаже за първи път пред баща си като опитомява един силен, красив, но див кон, който се страхува от собствената си сянка. За награда Филип II му го подарява и през следващите десетилетия Александър и Буцефал (глава на бик) стават неразделни.

gettyimages-50615028-594x594

През 340 г. пр. Хр., когато е само на 16 години, на Александър е поверена защитата на Македония, докато баща му води поредната си военна кампания. Едно от подчинените тракийски племена – това на медите, въстава, но младият престолонаследник успява да потуши бунта. Две години по-късно баща и син застават един до друг в една епична битка – при Херонея (в Беотия, Гърция). Тогава македонците разгромяват обединената армия на гръцките полиси. Филип е начело на фалангата (бойна пехотна формация в правоъгълна форма), а Александър предвожда конницата. В тази битка е напълно унищожен знаменитият Свещен отряд на Тива, състоящ се от 150 подбрани двойки войници. С битката при Херонея се признава хегемонията на Македонското царство. След нея се създава т.нар Коринтски съюз, начело на който застава самия Филип II. Това е военно-политическо формирование на гръцките полиси, чиято главна цел е нашествие в Персия.

След тази битка настъпват проблеми между баща и син. Филип II се жени за младата Клеопатра Евридика, която би могла да го дари с друг наследник. По време на сватбата, след скандал, Александър е прогонен. На следващата година, с помощта на семейния приятел Демарат, двамата успяват да се помирят. През 336 г. пр. Хр. Филип II е убит от телохранителя си Павзаний по време на сватбата на дъщеря си. Съществуват различни теории кой стои зад това покушение. Според някои изследователи, персите успяват да подкупят близки до царя и да поръчат неговото убийство като целта им е да спрат бъдещата инвазия в земите си. Други историци считат, че Олимпия иска да е сигурна, че синът й ще е следващият владетел и затова поръчва покушението.

gettyimages-51244932-594x594

Няма сведения как Александър приема преждевременната смърт на баща си, но незабавните му действия изпращат ясно послание към опонентите му. Той веднага се възкачва на престола и убива виновниците за убийството на Филип II. Майка му си разчиства сметките с последната съпруга и дъщеря й. Тива, Атина и Тесалия въстават, но Александър успява да потуши бунтовете. Той достига до Коринт, приема титлата „хегемон“  и застава начело на Коринтския съюз, на мястото на баща си. Оттук нататък външнополитическият му план има две цели: да узакони властта му на Балканите и да завладее Персийската империя. Когато преминава през Делфи, оракулът предрича, че той ще е „непобедим“. Александър побеждава гетите в Тракия и илирите в Албания. Докато е на поход научава, че Тива оспорва властта му. За 14 дни той пропътува над 380 километра и успява да стигне пред стените на полиса. Тиванците отказват да се предадат и когато ги побеждава той срива града. Пощадени са само храмовете и домът на гръцкия поет Пиндар. Според сведенията убитите са 6000 души, а останалите са продадени в робство. Балканите са покорени и е ред да се изправи пред Персийската империя.

Istanbul_-_Museo_archeol._-_Alessandro_Magno_(firmata_Menas)_-_sec._III_a.C._-_da_Magnesia_-_Foto_G._Dall'Orto_28-5-2006_b-n

Снимка: By Giovanni Dall’Orto – Own work, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3136329

Александър поверява на Антипатър – доверен приятел на баща му, властта в европейските територии и се отправя на знаменития си поход срещу Персия. Според изворите армията му се състои от около 30 000 – 40  000 пехота и 5000 – 7000 конница, от които поне 14 000 са македонци, а останалите са мъже от гръцките полиси и наемници. Освен военни, в походът участват инженери, архитекти, историци, учени и администратори. По всичко личи, че македонският цар има големи амбиции към бъдещите територии. Преди същинското настъпление, Александър се отбива в Троя, за да отдаде почит на загиналите герои.

gettyimages-57067553-594x594

Първата голяма битка на младия пълководец е при Граник (река в Западна Турция) през 334 г. пр. Хр. Задачата на Александър е да освободи гръцките полиси в Мала Азия от властта на Персийската династия на Ахеменидите и самият поход се насочва по Егейското крайбрежие. При Граник македонската армия се сблъсква с почти равностойна по брой персийска войска, водена от военачалниците Арзам, Спитридат и Мемнон от Родос. По време на битката Александър използва своя любима тактика. Докато армиите се сблъскват една срещу друга, той оглавява дясното крило на конницата и нанася бърз страничен светкавичен удар на врага като разпокъсва редиците му. Персийката войска търпи поражение, гръцките полиси в Мала Азия ликуват, а пътят към сърцевината на империята е отворен за младия пълководец.

От цялата кампания две са битките, които не само остават в историята, но и предвещават края на една империя – сраженията при Исос и Гавгамела. През 333 г. пр. Хр. персийският император Дарий III прави опит да спре походът на Александър при Исос (Древна Киликия, Мала Азия). Армията му се състои от над 100 000 войници и двукратно надвишава по численост македонските сили. Откъм бойни умения, придобит опит и ефективност обаче нещата стоят по друг начин. Александър печели решителна победа, с която персите губят Сирия, Финикия и Египет или с други думи – всички техни територии на запад от р. Ефрат. В плен попада цялото царско семейство. Дарий III успява да избяга, но изоставя близките си, поради което майка му се отрича от него и дори се споменава, че осиновява Александър. След игра на котка и мишка, , през 331 г. пр. Хр. Дарий III и Александър отново се изправят един срещу друг. Тук изворите си противоречат какви са били източните сили. Според някои персийският владетел мобилизира около 50 000 души, а според други – над 110 000. Резултатът обаче е ясен – Александър отново побеждава, слага край на Персийската империя и се превръща в едноличен господар на Югозападна Азия.

Характерно при Александър е, че по време на своите завоевания той основава редица градове, които кръщава на себе си. Така се създава и Александрия в Египет. Легендите го свързват и с Гордиевия възел във Фригия. Според преданията този, който успее да го развърже ще стане следващия цар на страната. Александър успява да го направи, но по своя си начин – със сила – разрязва с меча си въпросният възел. Когато е в Персия, Александър започва да придобива част от източните порядки – облекло, харем. Според сведенията той е прекалявал с чашката. По време на един запой царят обявява конкурс по надпиване и 42 негови войници умират от прекомерните количества алкохол. В друг случай, опиянен от напитките и от собствената си особа, по време на пиянски скандал със своя пълководец Клит, македонският цар го убива с копието си. Иронията е, че 6 години по-рано, същият е спасил живота му в битката при Граник.

Изворите говорят за промяна в характера на Александър по време на походите. С всяка следваща победа неговата мегаломания нараства, както и опасенията му, че някой се опитва да го убие. Той е силно покрусен от смъртта на своя най-добър приятел и верен пълководец – Хефестион. Двамата се познават от деца и вероятно са били любовници през целия си живот. Връзката им се сравнява с тази между Ахил и Патрокъл.  През 324 г. Хефестион умира, покосен най-вероятно от тиф. Скръбта на Александър е несравнима. По негова заповед всички територии са в траур, не трябва да се чува дори звука на лира. Първият ден той не се откъсва от трупа на своя любим. Опитва се да го обяви за бог, но успява да го възвеличи само като герой и го погребва във величествена гробница във Вавилон. Отново според изворите, Александър не е бил прекомерно изкушен от плътските удоволствия. Освен предполагаемите си връзки с мъже, той се жени три пъти. Първата му съпруга е Роксана от Бактрия, като се смята, че съюзът им е по любов. Вторият и третият му брак имат политически характер и се сключват с персийски принцеси, като едната от тях е дъщеря на Дарий III. Роксана му ражда син и бъдещ престолонаследник – Александър IV Македонски.


View this post on Instagram

(16/16) In 324 BC, Alexander the Great’s lifelong friend and second-in-command, Hephaestion, died from a fever, though some reports suggest he may have been poisoned. Hephaestion’s death devastated Alexander, and he ordered the preparation of an expensive funeral pyre in Babylon, as well as a decree for public mourning. Back in Babylon, Alexander planned a series of new campaigns, beginning with an invasion of Arabia, but he would never have the chance to see them through. In June 323 BC, Alexander died in the palace of Nebuchadnezzar II, in Babylon (pictured), at the age of 32. There are two different versions of Alexander’s death, the details of which differ from one another. One source, the Roman writer Plutarch, is that Alexander developed a fever after a heavy night of drinking with two of his military officers, Nearchus and Medius of Larissa. The Ancient Greek historian Diodorus recounts that Alexander was struck with pain after downing a large bowl of unmixed wine in honour of Heracles, the divine hero of Greek mythology and son of Zeus, dying following a further 11 days of weakness. There are also theories that the great leader was poisoned, which, given the Macedonian aristocracy’s propensity for assassination (recall his father Phillip II had died in this way), is not at all implausible. However, Plutarch is known to have dismissed this as a fabrication. Alexander had no obvious or legitimate heir, his son Alexander IV by Roxane being born after Alexander’s death. According to Diodorus, Alexander’s companions asked him on his deathbed to whom he bequeathed his kingdom; his cryptic reply was „to the strongest“. Thus began several decades of war between his generals and the governors of his empire for ultimate control, known as the Wars of the Successors. The eventual result was that Alexander’s empire was divided between four main stakeholders: the Ptolemaic Kingdom of Egypt, a Hellenic-Persian Empire (known as the Seleucid Empire) of Mesopotamia and central Asia, the Attalid dynasty of Anatolia (Asia Minor) and the Antigonid dynasty of Macedonia. #alexanderthegreat #history #alexander #persia #arabia #empire #king #macedonia #greece #historylovers

A post shared by the_history_page (@the_history_page) on

Персия се оказва тясна за амбициите на Александър и той продължава своя поход към Индия. Мечтата му е да достигне до края на света. През 326 г. пр. Хр. той побеждава над 100 000-на индийска армия при р. Хидасп. В битката загива верния му кон Буцефал. Някои историци смятат сражението за Пирова победа. Македонците побеждават, но са изключително изтощени. Скоро след това войниците се опълчват на своя предводител, когото са следвали повече от 8 години и настояват да се върнат у дома. Река Ганг остава недостижима химера. През 325 г. пр. Хр. македонската армия напуска пределите на Индия, следващата европейска армия, която достига тези земи е по времето на Вашку да Гама, близо 18 века по-късно.

Александър умира през 323 г. пр. Хр. във Вавилон на 33-годишна възраст, като причините за смъртта му остават все още неизвестни. Според някои той е издъхнал вследствие от треска, а според други – е бил отровен. Тленните му останки са положени в златен саркофаг, който е напълнен с мед. След смъртта му неговата огромна империя очаквано се разпада. Синът му не успява да достигне пълнолетие и е убит от неговия доверен пълководец – Касандър, който взима властта в Македония.

Историята на Александър вдъхновява поколенията след него. Армията му е непобедима и действително той няма изгубено сражение. Чарът му е толкова омаен, че успява да убеди своите войници да го следват, изоставяйки своя дом в непознати земи. Той покорява Персия, Сирия, Египет, Вавилон и част от Индия, което прави кампанията му една от най-мащабните през Античността. Благодарение на своите тактики при обсада, сплашване на слонове и използване на конницата като контраофанзива, Александър оставя своя траен отпечатък във военната история. От мозайки и миниатюри, през картини и скулптори до холивудски блокбастъри, образът на този македонски владетел продължава да живее и днес и да вълнува поколенията.

 
 
Коментарите са изключени

Съвременният цар Леонид: Атанасиос Дякос

| от |

Атанасиос Дякос е роден под името Атанасиос Николаос Масаветас през 1788 г. в малко село в централна Гърция, тогава под османска окупация. Баща му, беден човек и син на легендарен бунтовник, убит в битка срещу османците, се оказва неспособен да понесе тежестта на голямото си семейство и затова изпраща тогава 12-годишния Дякос като послушник в близкия манастир „Свети Йоан Кръстител“, където също така може ще получи и добро образование.

Пет години по-късно Дякос става дякон – затова и го наричаме именно Атанасиос Дякос: дякос на гръцки означава „дякон“. Този период от живота му обаче не продължава дълго. На 19-годишна възраст той убива османски паша, защото тормозел сексуално едно младо момче. Заради това Дякос бяга в планините, за да се скрие от османските власти и грозящото го смъртно наказание. След това става клефт (клефтите са пирати около гръцките Егейски и Йонийски острови) и се бие срещу османската окупация.

На бойното поле Дякос сякаш намира истинското си призвание и става един от най-добрите и най-страшни воини сред бунтовниците. Има обаче един проблем – християнска вяра, която той пази дълбоко в себе си, противоречи на начина му на живот по онова време и затова се опитва отново да стане човек на мира.

За целта променя външния си вид и се връща в манастира „Св. Йоан Кръстител“, за да посвети отново живота си на Бог.

Около година след завръщането си, негов другар грък го предава и Дякос е арестуван от членове на османската армия. Той успява да избяга само няколко часа, преди да бъде обесен с помощта на своите приятели от планината, които бяха научили за залавянето му и се втурнаха да помагат на стария си приятел.

Odysseas-androutsos

Одисей Андруцос

В следващите години Дякос ще се превърне в незаменимата дясна ръка на друга легендарна фигура от гръцката война за независимост – Одисей Андруцос. Той също така ще да стане и почетен член на Филики Етерия или Дружеството на приятелите, тайна организация, която води подготовки за независимост и свобода в Гърция. През 1820 г. Дякос ръководи собствената си армия от клефти, превръщайки се в проклятие за османските военни.

През април 1821 г., месец след официалното начало на Гръцката война за независимост, турските сили (близо 10 000 души) с Омер Вриони и Кьосе Мехмед, двамата най-важни османски генерали, се оттеглят от Тесалия, за да се бият с гръцките бунтовници в Централна и Южна Гърция. Страхът им към Дякос и желанието да го видят неутрализиран е толкова голямо, че решават да фокусират по-голямата част от силите си конкретно върху него и групата му.

Serment Tsokos

Клетва за приемане във Филики Етерия

Диакос и неговата малка армия от клефти заедно със своите другари бойци за независимост, Димитрис Панургиас и Йоанис Дафотис, решават да спрат османския аванс с общо 1500 мъже като заемат отбранителни позиции в Аламана, място близо до Термопили, където преди две хиляди години Леонид I и неговите 300 спартанци героично се бият за свободата си срещу огромна армия от перси.

Скоро голяма част от гръцката армия е принудена да се оттегли и Дякос се озовал да се бори срещу хиляди само с 48 мъже до себе си. В един момент един от хората му му докарва кон, за да избяга, но Дякос отказва да отстъпи.

След часове на изтощителна и прекалено кървава битка, османските военни най-накрая залавят и оковават тежко ранения Дякос, който в този момент освен раните си има и няколко счупени ребра. В този си вид е отведен при османските пълководци.

Въпреки че Дякос е убил стотици османски военни през годините си като бунтовник, Омер Вирони му се възхищавал и го уважавал като воин – затова и му предлага шанс да спаси живота си като се отрече от християнството и приеме исляма. Дякос отговаря:

Роден съм грък, ще умра гърк.

Кьосе Мехмед, генералът на османските турци, шокиран, но изпълнен с възхищение от храбростта на Дякос, му предлага медицинска помощ, обещава да го направи високопоставен офицер от османската армия и да му даде красиво момиче от личния си харем за жена. Той иска само Дякос да приеме исляма. Гръкът обаче отново отказва и в този момент съдбата му е решена.

На следващата сутрин Дякос е зверски измъчван на публично място, като пример за местния гръцки народ. След това е екзекутиран по един от най-ужасните начини, които хората са измислили да убиват други хора – набиват го на кол, докато е още жив. Според народната традиция, докато го водят да бъде екзекутиран, османските офицери многократно го питат дали съжалява за действията си и желае бърза смърт. В отговор Дякос просто изпява стихотворение, което днес е част от гръцкия фолклор

О, какъв момент избра Хадес за мен да загина. Пролетна трева навсякъде и клони с цветчета за възхита.

Дякос няма щастието да умре в битка като великия Леонид и неговите спартанци – съдба, по-предпочитана пред обикновената смърт. Той обаче показа абсолютно същата смелост и кураж като легендарния цар. Въпреки че е слабо известен за повечето хора извън Гърция, Атанасиос Дякос се нарежда сред най-смелите войни в историята на света, давайки живота си за един от най-красивите идеали, известни на човечеството: Свободата!

 
 
Коментарите са изключени