Ранобудните студенти: Застанете до нас, за да помогнем на България!

| от |
Днес след дълги разисквания с представители на Ранобудните студенти от университети от цялата страна беше приета обща декларация.
occupy]
ДЕКЛАРАЦИЯ
на Националния щаб на Ранобудните студентиНие, Ранобудните студенти, сме обединени от убеждението, че държавата ни се намира в тежка политическа и още по-тежка ценностна криза. Обединени сме от възмущението си, предизвикано от липсата на морал и политическата безотговорност на народните представители. Протестът ни е срещу ежедневно демонстрирания от политиците цинизъм, задкулисие и липса на чуваемост. Смятаме, че настоящото правителство, олицетворява всички тези недъзи на българския политически и обществен живот. 42-то Народно събрание на Република България е изчерпано откъм легитимност, щом повече от четири месеца народните представители се крият от народа зад тежки метални ограждения.
Затова настояваме тези народни представители да проявят достойнство и отговорност пред своите избиратели чрез:
1. Оставка на правителството на Пламен Орешарски
2. Разпускане на 42-то Народно събрание

С настоящите си действия ние градим бъдещето. Създаваме една постоянно разширяваща се общност от млади и решителни хора, която ще бъде коректив на всяко следващо правителство и на всяко следващо Народно събрание, независимо от неговия състав. Убедени сме, че е назрял моментът да се проведе широк публичен дебат за нов обществен договор.
Гарантираме, че след изпълнението на гореспоменатите искания, ние ще продължим да реагираме на всяко политическо действие или бездействие, което влиза в разрез с разбиранията ни за политически морал и отговорност. Ще продължим да работим за разширяването на критичната маса в българското общество.
Пред всяко следващо Народно събрание на Република България ние ще настояваме за:
1. Отговорна държавна политика спрямо образователния модел, който да
стимулира и изисква изграждането на независими и критично мислещи личности, а не на апатични изпълнители.

2. Изграждане на съвременни и независими държавни институции, работещи в полза на обществото, а не обслужващи частни, олигархични или партийни интереси;
3. Създаване на адекватни дългосрочни стратегии за развитие на всички сфери от обществения живот и приемственост в прилагането им;
4. Допускане до висши държавни длъжности само на доказали се професионалисти, чиито действия да се ръководят единствено от интересите на суверена;
5. Прекратяване на системната практика медиите да се използват за партийна пропаганда и конструиране на псевдо реалност.
6. Съобразяване с нормите за МОРАЛ и ОТГОВОРНОСТ.
Ние, Ранобудните студенти, сме убедени, че се борим за бъдещето на нашето поколение и ще продължим да го правим дори и част от това поколение да не осъзнава важността на историческия момент, в който се намираме. Ние призоваваме всички български граждани да застанат рамо до рамо с нас, за да помогнем на България!

Национален щаб на Ранобудните студентите от Софийски университет „Св, Климент Охридски“, Великотърновски университет „Св. Кирил и Методий“, Нов Български университет, НАТФИЗ, УНСС, Пловдивски университет, Технически университет – София, Национална художествена академия, Национална музикална академиа, Медицински университет – София, УАСГ, Бургаски свободен университет, Русенски университет, Икономически университет – Варна, Лесотехнически университет

София, 05.11.2013

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.

 
 

Робърт Мейпълторп: да възмутиш света и да превърнеш фотографията в изкуство

| от chronicle.bg |

„Не обичам да говоря за работата ми. Защото, знаете ли, ако казваш прекалено много, се губи част от онази мистерия, която е заложена в творчеството“.

Думите принадлежат на един от най-противоречивите творци не само във фотографията, а в изкуството като цяло. Робърт Мейпълторп е творец в пълния смисъл на тази дума. Творбите му смущават, отвращават, възбуждат, доставят естетическа наслада. Те са покана към зрителя. Покана да влезе в собственото си съзнание, ключ към което могат да бъдат най-различни неща. Бяла кала под светлината на прожектора. Двама мъже в садо-мазо постановка. Издути мъжки панталони. Пати Смит от времето преди да бъде звезда. Изабела Роселини, излъчваща едновременно италиански сексапил и шведска студенина. Робърт Мейпълторп е фотографът, който заснема с обектива си това, което мнозина никога не признават пред себе си, че притежават или желаят. И остава безсмъртен.

В своето творчество Мейпълторп се стреми към едно нещо в своята работа: красотата. Обектива му улавя стотици мускули, лъскава плът, кожа, коса, тъкани, цветя и фалоси и ги обгръща в блясъка на изкуството.

Началото

Робърт Мейпълторп е роден на 4 ноември 1946 г. в Куйнс, Ню Йорк в семейството на отдадени католици. Баща му е електроинженер, а майка му – домакиня. Има трима братя и две сестри. По-късно сестра му разказва, че децата са имали типичното детство през 50-те години. Скачат на въже, играят със съседските деца, след като бащата се прибере от работа всички сядат заедно за вечеря. Ваканциите в Кони Айлънд с бабата са най-вълнуващото време на година.

След като завършва гимназия, младият Робърт казва на родителите си, че иска да учи изкуство. В началото бащата е твърдо против, използвайки традиционния аргумент, че артист къща не храни, но по-късно се съгласява при едно условие. Синът му трябва да учи в института „Прат“, където самият той е завършил инженерство. Година по-късно Робърт, млад и пълен с мечти, заминава да учи и в този момент връзката му със семейството се променя окончателно. В остатъка от живота си той почти няма да поддържа връзка с тях. Това ще се промени в последните месеци от живота му.

Институтът „Прат“

Времето, в което Мейпълторп учи в института, е решаващо за целия му по-нататъшен живот. Това се случва в средата на 60-те години, когато Америка преживява революция в поп културата. Битниците са положили основите, на които сега стъпват хипитата и цялата контракултура на 60-те. От примерен католик, Мейпълторп става част от новата алтернативна среда. Запознава се с наркотиците и с дългогодишната си приятелка Пати Смит. По това време тя все още не е известна певица и между двамата се заформя много силно приятелство. Двамата имат толкова общи черти: идват от семейства, в които не са се чувствали на място, връстници са, не са убедени в сексуалността си и са обсебени от идеята за славата.

В края на 60-те и началото на 70-те се смята двамата имат връзка като се стига до там семейството на Мейпълторп да вярва, че двамата са женени. Такова нещо, разбира се, не е вярно, тъй като по това време бъдещият фотограф е наясно с факта, че е гей. Отписва се от университета в последната година и така и не завършва висшето си образование. Чакат го по-големи дела…

Малко по-късно, през 75-та, Мейпълторп ще фотографира Пати за обложката на нейния първи албум и това ще бъде началото на две големи кариери, всяка в своята област.

Първите си фотографии Робърт започва да снима в края на 60-те, използвайки фотоапарат „Полароид“, подарен му Джон Маккендри – един от първите му любовници. Той е куратор в отдела по фотография на музея „Метрополитън“ и освен любовни ласки, социални контакти и камера, дава на Мейпълторп достъп до скритите фотографски съкровища на отдела по фотография. Робърт има силно желание да познава всички важни фигури на деня и успява със своята общителност да се впише в арт средите на града.

SelfPortrait_3_gm_336210011
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Сам Уагстаф и възходът на един голям фотограф

През 1972 г. Джон Маккендри запознава Робърт с кураторът Сам Уагстаф. Вторият по това време е в 50-те си години, има изключително успешна кариера и си търси млад артист, когото да покровителства. При едно пътуване до рая за гей общността по онова време, Fire Island, Уагстаф вижда снимка, направена от Робърт и бързо намира това, което търси. До края на живота си, Уагстаф ще бъде до Мейпълторп, въпреки многобройните сексуални авантюри. Той му купува хубава фотографска техника и също така и апартамент в Манхатън, в който фотографът да работи и да живее.

Уагстаф е и човекът, който се заема да бъде ментор и мениджър на Мейпълторп и му помага да утвърди името си като фотограф. Запознава го с най-влиятелните личности от арт кръга на Ню Йорк и му помага да прави изложби. Първата си изложба Мейпълторп осъществява през 1973 г. Основният обект на фотографиите му са близки приятели, краткотрайни партньори и известни личности от американския хайлайф, на които той прави едни от най-запомнящите се портрети. През 70-те работата му добива популярност и буди много противоречия заради явното показване на гей ъндърграунд сцената в Ню Йорк. Мейпълторп я документира и участва активно в нея. Фотографиите му са силен удар в лицето на пуританизма на Америка. Няма забранени обекти, а фетишизмът е навсякъде. Мъже в кожени костюми, издути мъжки панталони, пениси на показ…

Почитателите му го харесват, защото бие контра на консерватизма, с който властта иска да обгърне обществото. Робърт Мейпълторп е абсолютен декадент и това се харесва на хората, които могат да помогнат на кариерата му. Той е паднал ангел, който снима брутални кадри, без те да са порнографията. Защото той знае как да наблегне на историята… кадър, светлина, детайл – всичко е в хармония.

Противниците му го ненавиждат, защото според тях той развращава поколенията и разпространява неморални ценности сред обществото. Фотографиите му са намирани за възмутителни и гнусни.

BDSM и секс с „хиляда мъже“

Огромният и ненаситен сексуален апетит обаче тласка Мейпълторп към онези части на града, в които няма забранени неща, а мъжките ласки се случват под формата на удар с камшик… в най-лекия им вариант. Според неговия биограф Патриша Морисроу, той има садомазохистични наклонности и харесва черни мускулести мъже, които често прибира в студиото си след питие в някой бар. Фотографиите са неговият дневник, в който той описва систематично сексуалните преживявания. Твърди се, че самият той се хвалел как е правил секс с поне хиляда мъже. В студиото му пристигат всякакви мъже, които често влизат и в определени роли.

Мейпълторп забелязва, че хомоеротичната фотография е прекалено рязка за публиката. Тя предпочита да гледа портретите на знаменитости като Принцеса Маргарет, Мик Джагър, принцеса Глория фон Турн и Таксис и други. Масовият му успех по-късно се дължи и на фотографиите на цветя: елегантни, студени и винаги със сексуални мотиви. И той, както Джорджия О’Кийф, е сред най-ярките имена в сексуализирането на цветето в изкуството. Хомоеротичният елемент присъства навсякъде в творчеството му, като значителна част от фотографиите му са автопортрети.

robert-mapplethorpe-retrospective-lacma-getty-4
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Около средата на 80-те години Мейпълторп разбира, че е болен от СПИН. По това време все още не се говори открито за заболяването и то дори не е изследвано подробно. Мнозина от приятелите и моделите му са покосени от същата съдба, включително и Уагстаф, който умира през 1987 г. Мейпълторп твърди, че се е заразил със СПИН след секс с афроамериканец. Последните две години от живота си, когато изходът е ясен и е въпрос на време да се стигне до него, Мейпълторп се посвещава на това да остави името си в историята. Организира изложби, прави редица автопортрети, на които се вижда през какви стадии минава тялото му и също така основава фондация на свое име, която днес се занимава с хуманитарна дейност, свързана с ХИВ и СПИН.

Перфектният момент

Робърт Мейпълторп умира на 9 март 1989 г. Историята му обаче, далеч не свършва тук.

През лятото същата година самостоятелната пътуваща изложба, озаглавена „Робърт Мейпълторп: Перфектният момент“ трябва да бъде показана във Вашингтон. В нея са показани едни от най-провокативните фотографии от серията „Х“. За да се проведе мероприятието, Фондът за изкуствата на САЩ отпуска средства на Галерия „Коркоран“. Четири месеца след смъртта на Мейпълторп сенатор Джес Хелмс завежда дело срещу Фонда за изкуствата. Скандалът е огромен и мнозина се изказват в подкрепа на Хелмс. Но и мнозина не са съгласни със забраната да бъдат финансирани от държавата всякакви творби на изкуството, показващи хомоеротика, садо-мазо и „субекти, извършващи сексуални дейности“. Изложбата е отменена и в последствие проведена в друга галерия, финансирана с частни средства. През годините работата на Мейпълторп многократно е била атакувана от религиозни организации и такива в закрила на семейните ценности. Но скандалът от 89-та предизвиква огромен публичен дебат, защото в него е намесена и държавната политика по финансиране на изкуствата. Според някои това е предпазване от деградиране на обществото, според други – нарушаване на свободата на изразяване.

Днес, 30 години по-късно, би трябвало да е ясно, коя от двете страни има повече право. Дори да не е, един факт е достатъчно красноречи. През цялата 2019 година в музея Гугенхайм в Ню Йорк ще има изложба, включваща цялото творчество на фотографа в чест на 30 години от смъртта му. А стойността на творбите му днес възлиза на над 40 млн. долара.

VYON562TMFDMDEYNPAAZWPJL7Y
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Мнозина биографи и изкуствоведи са на мнение,че хомоеротичните, садомазохистични фотографии са върхът в творчеството на Мейпълторп и неговият най-голям принос към фотографията. Дали е така, не е сигурно, предвид автопортретите и цветята, които са също знаков елемент от работата му.

Каквито и противоречия да е пораждало творчеството на Мейпълторп през годините именно той е един от фотографите, убедили търговците на творби на изкуството, че фотографията има същата стойност като живописта, скулптурата и всички останали жанрове. Именно той остава като едно от най-ярките имена във фотографията от ХХ век, което продължава да бъде обект на възхищение.

 
 

Авиокатастрофата, която отне на света най-добрите американски фигуристи

| от Цветомир Лазаров |

Изтичаше осмият час на полет SN548 по маршрут Ню Йорк – Брюксел. Пилотите вече подготвяха машината Boeing 707 (най-модерният модел през 1961 г.) за кацане, а в далечината се показваше сивата ивица на летище „Завентен“, осветено от лъчите на сутрешното февруарско слънце.

На борда на самолета на белгийската авиокомпания „Sabena“ имаше 61 пътници, а 34 от тях пътуваха за Световното първенство по фигурно пързаляне. 18 фигуристи, шестима треньори, мениджър, трима съдии и шестима роднини на спортистите от американския отбор трябваше да направят връзка за Прага, която домакинстваше на шампионата на планетата.

Но на височина от 300 метра от земята, боингът внезапно премина в режим на излитане, дръпна шасито и започна да набира височина. Защо? Какво се случваше?

Според една от версиите, белгийският екипаж е видял друг самолет на пистата и е решил да направи още един кръг. Никой обаче не я потвърждава категорично.

4
Заминаването

Истината се знае от командира на полета Луи Ламбрехтс и втория пилот Жан Руа, но те я отнасят със себе си в друг свят, за който обикновено се твърди, че е по-добър. А най-загадъчната подробност от историята е, че връзката с пилотите изчезва около четвърт час преди да достигнат „Завентен“.
Според очевидци, самолетът известно време обикалял над летището, след което се наклонил наляво. Постепенно губел скорост и започнал да се снишава, а накрая катастрофира в поле на няколко километра от пистата.

Ударът е жесток и загиват всичките 72-ма души на борда (61 пътници и 11 члена екипаж). За нещастие, загива и още един човек – земеделец, който работи на нивата си и е ударен от отломка от фюзелажа.

Новината за трагедията се разпростира бързо из цялата планета, но никой не посочва конкретната причина за катастрофата. Белгийските следователи, съвместно с американското ФБР, в продължение на месеци работят върху версията „терористичен акт“, но така и не откриват никакви доказателства.

И досега, близо шест десетилетия по-късно, основната версия остава технически проблем, а най-често експертите споменават „неизправност в стабилизационната система“.

***

След Втората световна война американското фигурно пързаляне преживява златния си период. С 20 първи места и още почти 40 сребърни и бронзови отличия, спечелени на 14 следвоенни световни първенства, американците са най-добрите фигуристи в световен мащаб в онези години.

3
Карол Хайс

За Прага тръгва съвсем млад отбор, който трябва да трупа опит с поглед насочен към олимпиадата през 1964-та. На утвърдените звезди от предишните игри – триумфалната за янките олимпиада в Суко Вали (на която печелят два златни и два бронзови медала) – им е дадена заслужена почивка. Естествено, има и спортни функционери в страната, които се възпротивяват на това, но специалистите са убедени, че новото поколение е най-талантливото в цялата история и успехът му ще бъде незабавен.

„Щяха да бъдат огромни звезди. Това трябваше да бъде тяхното време. Бяха невероятно талантлив отбор“, спомня си петкратната световна шампионка Карол Хайс, която завършва кариерата си само половин година преди трагедията.

16-годишната Лоурънс Оуен е най-ярката звезда на янките. Току-що спечелила шампионата на САЩ и Северна Америка, тя се превръща в национална любимка и се появява на корицата на февруарския брой на списание „Sports Illustrated“. Любопитното е, че спасителите откриват списание с нейния лик, почти недокоснато от огъня, сред останките на самолета. Заедно с Лоурънс пътуват още нейната 20-годишна сестра Марибел, която също е фигуристка, и майка им – треньор и легенда на американското фигурно пързаляне.

5
Лоуренс Оуенс със сестра си Марибел и майка им

Това обаче съвсем не е единствената семейна трагедия на борда на полет SN548.

В машината са 18-годишната Айла и 17-годишният Рей Хадли, брат и сестра, които са толкова талантливи, че дълго не може да се прецени къде са по-добри – в танцовите или спортните двойки. Те печелят сребро на националното първенство, но са на път да се откажат да пътуват до Прага заради финансови проблеми. Хората от родния им Сиатъл обаче организират кампания и събират средствата необходими да стигнат до чешката столица. Жест на уважение и обич, но Айла и Хадли така и не виждат Златна Прага.

С тях е и Линда Харт, която не само е тяхна треньорка, но и втора съпруга на баща им след развода му с биологичната им майка.

Сестрите Вестерфелд също летят за Прага заедно – 17-годишната Стефани и кака й Шарън. Пътуването на майка им Майра Вестерфелд пропада в последния момент. Семейството събира пари само за два билета и тя е категорична, че ще изпрати към Европа само момичетата си и ще си остане у дома.

1

Спортната двойка Лори и Уилям Хикокс (брат и сестра), съпрузите Патриша и Робърт Дайнин (танцова двойка), танцьорът Роджър Кембъл и майка му Ан, съдиите Харълд Хартшорн със съпругата си и Едуард Ламер с 14-годишния си син, 16-годишният Грегъри Кали и неговата сестра… Още зловещи подробности от списъка на мъртвите.

Не можем да пропуснем и трагедията на 16-годишния Дъглас Рамзи. Огромният талант завършва първия си американски шампионат при възрастните на четвърто място и не се класира за световното, но в последния момент влиза на мястото на заболелия Тим Браун.

***

След зловещата катастрофа, в международната федерация (ISU) започват да дискутират въпроса дали първенството не трябва да бъде отменено. Някои отбори вече са в Чехословакия – като канадската делегация, която пристига в Прага с директен полет в същата сутрин на трагедията. Няколко дни преди пътуването съществува вариант „кленовите листа“ също да пътуват с прекачване в Брюксел заедно с американците. На тях поне щастието им се усмихва…

След консултация с всички участници, президентът на ISU Джеймс Кох обявява, че в памет на загиналите турнирът няма да се състои. А това остава в историята като първият и последен случай от 1896 г. насам, в който в мирно време не се провежда Световно първенство.

В Щатите трагедията се отразява пагубно на спорта и фигурното пързаляне се превръща в символ на болка и тъга. А мнозина в страната са убедени, че красивата дисциплина е умряла заедно с талантливия отбор.

2

Цялата страна тягостно чака идентифициране на мъртвите, а 10 дни след катастрофата към Америка са изпратени дъбови ковчези с печата на краля на Белгия. Мрачните прощални церемонии се провеждат в Бостън, Оукланд, Колорадо и Лос Анджелис.

Сълзите давят спорта, а шокираните треньори и състезатели нямат мотивация да продължат.

Веднага след трагедията обаче американската федерация по фигурно пързаляне създава мемориален фонд за подпомагането на най-обещаващите фигуристи. Фондът, между другото, е активен и в наши дни и в над половинвековното си съществуване е набрал повече от 10 милиона долара за обучението и подготовката на перспективни спортисти. Кристи Ямагучи, Евън Лисачек, Мерил Дейвис, Чарли Уайт, Адам Рипън и десетки други имена станаха известни благодарение на неговата подкрепа. 

Следващия си медал от Световно първенство американците печелят четири години след катастрофата (1965-а), но възраждането на спорта в страната започва едва в началото на 70-те години.

Какво ли щяха да постигнат тези таланти? Колко ли още истории щяха да се разкажат за тях, а не само тази – най-тъжната. Няма как да знаем. Съдбата реши да ни кара да гадаем.

И направи така, че и до днес в американското фигурно пързаляне да е в сила резолюция, издадена от националната федерация през 1961-ва, която гласи: делегацията на отбор, който пътува за международно състезание, никога да не лети заедно в един самолет.

 
 

Сега сме силни и млади, сега е моментът един сноубордист да се спусне от над 8000 метра

| от Любомир Найденов |

Споделяме поредната история от седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Владимир Павлов определя себе си като човек, който винаги е бил воден от дивата природа и екстремните спортове. Потомствен любител на планината, се качва на ски още в най-ранна детска възраст. На 14 вече е на сноуборд и въпреки че още при първото си каране чупи ръката си, разбира, че на една дъска се чувства по-добре, отколкото на две. И така започва приключението му преди около 23 години.

Той е част от онова поколение, което в края на 80-те хваща, както казва той – с леко закъснение, епохата на екстремните спортове, а след падането на режима се възползва и от навлизането на екипировка и всякаква информация, свързани с тях.

За Владо сноубордът означава връзка с природата, свобода и начин на изразяване. В неговото поприще няма състезателен характер, освен в смисъла да победиш себе си.

1170x1560ю
Снимки: Личен архив

„Още от началото ме влече извънпистовото каране по тотално немаркирани трасета, т.е. да се спускаш в дивата природа и в девствен сняг – разказва Владо. – Това е едно от най-силните усещания в живота и винаги ми е било целта. Други мои приятели се профилираха в различни дисциплини – например, в бордър кроса, слалома, фрийстайла и т.н.

С планината не можеш да се състезаваш, защото там си за малко и дебнеш от 365 дена да ти се отворят няколко часа, че да имаш някакъв достъп до нея. Бориш се със собствените си страхове, опитваш се да устоиш на условията, които планината ти предлага.“

Това, което прави Владо, е да спуска върхове със сноуборд. Наистина високи върхове. Зад гърба си има успешни изкачвания и спускания на угасналия вулкан Дамаванд – най-високият връх в Иран (5671 м), и връх Ленин в Памир, Киргизстан, който е с височина от 7134 м, а също и на много други върхове и планини по света и в България. Сега, с проекта му Project8000, целта му е да се превърне в първия българин, спуснал един от осемхилядниците.

Година и половина се подготвя за спускане от връх Шиша Пангма (8027м) в Тибет, но към момента този връх е на заден план заради високите експедиционни цени, които Китай налага в региона. Сега се е насочил към Непал, където целта му ще е с над 100 метра по-висока – вр. Манаслу (8163 м).

„Заради трагичния случай с Боян Петров Шиша Пангма бе натоварен с негативна енергия от наша, българска страна. По принцип, е труден връх, въпреки че е най-ниският от осемхилядниците. А и таксите за него станаха непосилни. Парите, които трябва да се вложат в експедиция там, са два пъти повече, отколкото за същата експедиция в Непал.

Трябваше да намеря алтернатива и я намерих в Манаслу – също труден връх, с технични участъци, трудни за преминаване. Той е и стотина метра по-висок, но не това е плашещото. По-важното са лавинните опасности и техническите пречки по маршрута, но мисля, че ще се справя. Всеки връх зависи много от конкретната година, от състоянието на ледника и от времето, когато си там. Един и същи връх може да покаже много различни лица и изобщо да не е достъпен в определени периоди или докато трае експедицията. Всичко се вижда и преценява на място. Насочил съм се към Непал, защото финансирането няма да стигне за Тибет. Все още набирам средства, половината от които вече са събрани.“

???????????????????????????????
Снимки: Личен архив

Докато си говорим, си мисля как всеки обикновен човек би сметнал това за лудост. Или, най-малкото, никога не би оправдал подобен риск. Но за Владо най-голямата опасност не е да остане там горе завинаги. Точно както мислят големите шампиони и победители, това, което го притеснява най-сериозно, е да не успее да направи опит.

„Притесняват ме нещата, които не зависят от мен и неизвестността, но всъщност това е основна част от приключението. Планината може такъв номер да ни изиграе, че дори да нямам шанс да опитам. Падат два метра сняг, което е типично за там, и става недостъпно. Лавинната опасност става от най-висока степен и се прекратява експедицията за неизвестен период от време, а може и изобщо да не се случи. Отиваш там и знаеш, че един каприз на времето може да провали всичките ти планове и усилия във всеки един момент. Затова ти трябва и доста сериозен късмет. Има години, в които експедициите се прекратяват още в ниската част, защото изкачването е невъзможно. Да не говорим за спускането със сноуборд, за което наистина са нужни перфектни условия на времето и снега. Това е част от планината, от алпинизма, от ските и сноуборда, съобразяваме се с нея и това е.

1170x2080
Снимки: Личен архив

Каква е разликата между изкачване на един такъв връх от алпинисти и в моя случай? Правилото на алпинистите е, че за да направиш една крачка нагоре, трябва да можеш да направиш две надолу, защото повечето смъртни случаи във високата планина са на хора вече достигнали върха, но немогли да слязат – силите и времето не достигат, става нощ, всичко трябва да бъде изчислено. Аз също искам да стигна до върха, но основната част си остава сноубордингът. Целта ми е друга. Аз съхранявам сили не за двете крачки надолу, а за спускане по екстремен терен, което е много рисково и при което най-вероятно ще съм напълно сам.

Идеята ми е да изкача Манаслу и да се спусна от самия връх, което, лично аз, не знам да е правено от друг със сноуборд, въпреки че има спускания дори и от Еверест. Ще спускам до около 6100 м, което е денивелация от 2000 м при старт от върха. Ако говорим като време, много зависи от условията и кондицията ми. Връх Ленин го катерих три дена, след аклиматизация още седем, но го спуснах по северната стена за един час. Бях в добра форма и го спусках по много труден терен, по-труден, отколкото предвиждам сега. При добри снежни условия и без тежки препятствия, ако направя едно нормално спускане, при което са нужни и почивки, смятам, че за час-два би трябвало да се спусна. Може да станат и три, а може и по-малко. Но със сигурност, е много по-бързо, отколкото пеша, което е предимство.

Алпинистите смятат сноуборда на тази височина за лудост, но дори и да ми стане лошо, да получа лека височинна болест или някакво неразположение, мога да си сложа сноуборда и да сляза по-бързо, да преодолея голямо разстояние и денивелация много бързо. За мен това е предимство и безопасност, които алпинистите нямат.“

1170x878
Снимки: Личен архив

Освен счупената ръка още при първото му качване на сноуборд, което определя като „нищо“, Владо претърпява и друг тежък инцидент, при който точно на Коледа през 1996 година претърпява животоспасяваща операция в „Пирогов“, а далакът му е изваден. През годините преодолява още много травми и хирургически намеси, но не само че това не го отказва, а го кара да се учи от грешките си и да не ги повтаря. И 23 години по-късно се готви за най-голямото изпитание в живота си.

„Искам да докажа на себе си, че мога да правя нещо, което повечето хора считат за невъзможно. И то не защото съм нещо повече от останалите, а защото обичам това, което правя, влагам всичко от себе си, вярвам в мечтите и целите си и съм сигурен, че с много труд и отдаденост може да се постигне всичко. Това в случая с планините и сноуборда става почти като наркотик. Понякога е изключително трудно, дори изтезаващо тялото, но в същото време е толкова възнаграждаващо, че в един момент този мазохизъм започва да ти харесва и те кара да искаш да се тестваш още веднъж и още веднъж. Чувството, че си дал всичко от себе си и си бил част от тези невероятни места, дори да не си стигнал до върха, остава завинаги. Това е нещо твърде лично, което човек може да изпита единствено сам за себе си.

Живее се сега, сега сме силни и млади, сега е моментът да се пробваме, защото после може да съжаляваме. Повече ще съжалявам, ако въобще не опитам, отколкото ако опитам, но се провали цялата експедиция или аз не успея. Сигурно цял живот ще ме гложди.“