shareit

Психолиери

| от |

„Психолиери“ е разказ за изследването на човешката душа. Това е вторият разказ на Добрина Добрева за chronicle.bg. Героите са опиянени в прекия и преносен смисъл от експеримента си да измислят формула, с която да овладеят пороците, чрез които човек  унищожава хармонията в в името на собственото си его. Думата „психолиер“ е неологизъм , чието съдържание прави семантична връзка с думата сомелиер, но в случая  значението е човек, който изследва душевността.

Бутилка вино съдържа повече философия, отколкото всички книги на света.

Луи Пастьор

Темпраниото влезе в  главата й, но не с оня романтичен звън на вино в специална чаша. Нищо общо с кристала. А така и се искаше кристална глава, като оная способна топка, която може да прави чудеса, да подрежда света и да го оглежда. Темпраниото си беше евтино вино от Ла Манша, но вкусно. Пийваш, отпиваш и главата ти става за резил. Всичко можеше да извлече това вино, като прахосмукачка. Латинският беше прав за виното – истината си е истина. Само бутилка и си като опитно зайче на собствените си мисли. Вечността на есенциите кристализира от това темпранио. Една бутилка и ъгъла ти е готов. Този ден имаше странен ъгъл. Тя се почувства като психолиер. До нея някой беше оставил тест, който никой не може да реши в земния си живот. Това вино не напиваше, а отрезвяваше мисълта и образ след образ се редяха, живееха и после изчезваха. Но докато стояха при нея имаха претенции за внимание.

Този път в мисълта й пак се заклатушка един стар обезумял от идеи рицар, който тя познаваше – испанец  на име Дон Кихот. Чудеше се защо пък тоя, дали заради виното или заради смелите мисли, които се въртяха като кристална топка из главата й. И защо се въртяха заради виното в главата или защото тя е пълна със зараза за отрезвяване.

Държеше се на крака, но във високата и точка връхлитаха алкохолни бури. Но това не беше пиянство, а чиста сметка. Редяха се като магазинни фактури за малки и  много продукти, но сметката не излизаше на хартия, а се изливаше в душата.  От този процес дишането й се пресичаше от внезапен задух. Напоследък и ставаше така често, но лекарите не знаеха от какво й е. Не отчитаха клинични промени. В търсене на лек, тя си беше въобразила, че й минава, ако излезе от себе си, от мислите и сметките, които си правеше. Търсеше хора, но все на един и същ попадаше. Понякога не го познаваше и питаше:

–         Здравей, ти Дон Кихот ли си?

–         Доня Вина, аз съм твоя верен приятел Дон Бирон.

Дон Бирон също си имаше своя ефект на темпранио. Неговите измерения бяха бирени кристали. В неговата топка  – същата воня. Какъв свят, каква смрад…Вътре всички малки втасали ечемичета. Нямаше чисти и тук.

Като нейните „темпраниота” – евтини като сорта на това грозде. Произвеждат го испанци и го пласират там, където има масови пияници със скромни възможности. Те нали са бедни, традиционалисти, пият много на малка цена всичко и от уважение към виното, са склонни и мухлясали ферментации да смучат. Приспособяват се към всякакви „ета” или както им викат в алкохола. Даже и с тях могат да прозрат истината за евтините неща. За пореден път  „етата”в живота ескалираха.

–         Ти пак си на бира, а ?

–         О, да! Резерва.

–         Бира с резерва? А след това?

–         Глава –  бутилка без тапа, но с вкус на плод. Пия я отскоро, щото много се разсмърдя на мая и сега се тъпча с плодове.

–         А твойто вино? Женско ли е?

–          Още е евтино. За разлика от мен.

–         А водата как е?

– Не пия вода. Юго е бил прав за водата и виното „Бог е създал водата, а човекът създал виното”.

–         Като пестиш от вода, що не смениш тогава виното?

–          Няма смисъл– в криза сме, пък и всички , които бълбукат после са  евтини.

–         Не се ли давят?

–         Гадините знаят да плуват.

– А твойта бира как беше?

– Хънтър Томпсън е казал, че добрите мъже пият добра бира.“ – „Good men drink good beer“  и аз го потвърждавам. Това е друга бира.

–  С резерва ли каза?

– С резервоар…

– Пълниш ли го?

– Да, но е запълнен до горе и няма място.

– И какво?

– Правя друг. Резервен.

– Не боли ли глава?

– Не, празня се така – Не  там, откъдето пикая, а там – откъдето живея.   „Бирата е доказателство, че Бог ни обича и иска да бъдем щастливи“ –  прозрението е отдавна и е на Бенджамин Франклин. И аз съм „за”.

– Отваряш ли го този резервоар?

– Не смея.

– Това е мъжки страх, но недей! Ще те залеят. Бирата може да носи щастие за Франклин, но на теб може да ти изиграе лоша шега, защото не дави, само се услажда, лепне и пикае.

– Танинът не е ли по – лесна химия за нашата работа?

– Производствени количества ни трябват. Малко вино – лекарство, много – фатална отрова. Така поне твърди Авицена. Можем да го проверим.

– Значи не мога да разчитам на бирата.

–  Не я хаби тогава!

–  Това е крайно и ми зучи като женска заповед. Не мога да спра, защото иначе не мога да ги следя.

– Няма нужда да ги следиш като знаеш какви са. Просто истината идва след виното. От виното изплуват тайните – това са открили германците. Те са точни хора. Дай да  ги послушаме и да намерим формулата.

– Да пробваме с танин в резервоара,а? Нали Омир е казал – «виното е  подбудител”.

– Казал го е за думите, че „виното може да изрича  думи, които е по-добре да не бъдат изричани”.

Трябваше им точно съединение. Помнеха бегло историята  на  формулата. «Във виното е истината», «Бъчва вино може да направи повече чудеса, отколкото църква, пълна със светии”,  «Кръщават с вода, но причестяват с вино”. Бяха се заровили с едно старо мазе. Тарашуваха из кашоните с книги, които си бяха събрали на едно място като тайник и на бегла светлина от  стар ръждясал фенер  търсеха онова, което им трябваше – съединението за решението.  Бяха  достигнали пределната си точка да възприемат ограничени единици в социумите, в които попадаха и решиха да ги очистят като преди това пречистят себе си със знанието за това как се ликвидират вредни, дребни, изпразнени душици.

–         Не се сещам. Пък и съм жена, не е необходимо да разбирам от формули. Това са мъжки знания.

–         Търси!Модерните жени правят всичко по формули. Трябва да я има и тази  някъде. Няма смисъл виното да е на толкова години и да е хиляди преди Христа. За това и символиката за истината е силна и непротиворечива, но никой не казва защо точно.

–         Щом и историята мълчи значи наистина не е за казване, но има значение, че Ной си приписва заслугата пръв да е отглеждал лози около 2300 години преди н.е. Авраам е пил вино в Кана 2000 години преди н.е., а Моисей – 1570 години преди н.е. Какво ли е ставало?

–         Защо  ли са били толкова верни на виното и дали са ни завещали цялата истина за личните си винени истории? Щом го величаят толкова, значи има още нещо.

–         Значи трябва и ние да победим, щом можем да пием и търсим смисъл още от първата бутилка.

–         Виж,  Джонатан (Суифт) казва за виното ,че  би трябвало да се яде.

–         Това какво … ?

–         Да ги изядем?

–         Не ми се оригва и повръща. Предпочитам да станат на сок.

–         Амиииии  – тогава да ги сварим.

–         По-добре да ферментират.

–         Това е мъст. Да ги вари и ферментира който иска , когато стигнат при апостол Петър. Ние трябва да ги оставим живи, но безсилни докато са тук и сега.
Така Хемингуей ще бъде прав отново: „Виното е най- цивилизованото нещо на света”, а Сенека три пъти по – прав ,че виното смекчава гнева.

–         Стига  си философствала, а вземи поспи малко. Така може да ти се изясни нещо.

–         Трудно спя. Тия гадини ме преследват и в съня ми, но не съм спала отдавна и е време.

Тръгнали сме към резервоарите с няколко дози танин за инжектиране. По план си нося с мен  дамски душ за улеснение и двоен ефект – хем да ги залеем, хем да ги всмучем.  Докато настройвам този душ стигаме до резервоарите. Как сме стигнали не знам, как сме намерили пътя – също не знам. Бяхме го минавали само на темпранио – бирен галоп. Лентата се въртеше без да я връщаме. Вървяхме  бавно, не залитахме. Виждах всичко, което на галоп бяхме изпуснали- гадини в змийски кожи, дълги нокти, червени очи, рижи коси, бледи лица, смалени хора с дребни крака и къси пръсти. Виеха със здрави гърлища и подправени гласове. Звукът им нито човешки, нито животински. Не се припознаваха сред живата природа. Не приличаха и на извънземни. Не носеха души, а нещо в полето им дрънчеше. Това тракане ми беше познато. Като го чуя и цялата ставам на болка. Казах му да спрем.

–         Трябва да мисля.

–         Няма време.

–         Защо?

–         Тук няма време.

–         Къде сме?

–         Извън времето. Виж, тук няма ден, няма нощ, няма час. Няма измерение. Извън хората са – сърцата им бият с каменни удари без минути. Извън живота сме – при тях няма въздух.

–         А смъртта?

–         Тук няма и смърт. Тук не се умира.

–         Тъмно е.

–         Това не е тъмно, няма луна и слънце не стига. Това е тяхната Вселена и ако останем тук още малко ще ни претопят душите.

–         В метал?

–         Не, в ламарина, която дрънчи и ръждясва.

Събуди се обляна в кортизол. Изтри потта си, но миризмата не се триеше ,нито пък миеше. Пак си тръгна с нея, но днес имаше спокойствието ,че може да спаси поне себе си и биреният си приятел. Трябваше да му разкаже това бързо. Посегна към телефона и прочете СМС от нощта.

Дон Бирон: „Здравей! Търсих те цяла нощ, но не те открих.  Исках да ти кажа, че резервоарите се пръснаха. Някой ги е отворил. Гадините са на свобода”.

–         Ах, този сън! Да не бях си лягала без вино, както правех преди. Тъкмо почна да се ругае, когато си спомни, че току – що беше видяла тези гадини и това не е случайно. Замисли се  за това, което не видя в света им и  побърза да звънне на Дон Бирон.

–         Здравей, трябва ни светлина.

–         Вино ли си пила?

–         Не, от известно време не пия.

–         О. К. – да я търсим тогава!

–         Спри бирата и тогава!

–         Изпил съм си я всичката.

–         Дадено! Среща при стълбата!

 

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

| от |

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.

Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.

Николай II е от тези владетели,  които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.

В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.

Lydia_Litvyak

Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048

 

Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.

Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.

Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.

За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.

Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.

На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.

СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.

I-26

Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924

От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.

Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.

Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.

Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.

През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.

През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.

За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.

Герой_Советского_Союза_Лидия_Литвяк

Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393

Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.

 
 
Коментарите са изключени

Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години

| от |

Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.

Onoda-young

Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271

Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:

„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.

Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.

Screenshot_7

В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.

През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.

Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.

Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.

Screenshot_8

Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.

В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени