shareit

Психолиери

| от |

„Психолиери“ е разказ за изследването на човешката душа. Това е вторият разказ на Добрина Добрева за chronicle.bg. Героите са опиянени в прекия и преносен смисъл от експеримента си да измислят формула, с която да овладеят пороците, чрез които човек  унищожава хармонията в в името на собственото си его. Думата „психолиер“ е неологизъм , чието съдържание прави семантична връзка с думата сомелиер, но в случая  значението е човек, който изследва душевността.

Бутилка вино съдържа повече философия, отколкото всички книги на света.

Луи Пастьор

Темпраниото влезе в  главата й, но не с оня романтичен звън на вино в специална чаша. Нищо общо с кристала. А така и се искаше кристална глава, като оная способна топка, която може да прави чудеса, да подрежда света и да го оглежда. Темпраниото си беше евтино вино от Ла Манша, но вкусно. Пийваш, отпиваш и главата ти става за резил. Всичко можеше да извлече това вино, като прахосмукачка. Латинският беше прав за виното – истината си е истина. Само бутилка и си като опитно зайче на собствените си мисли. Вечността на есенциите кристализира от това темпранио. Една бутилка и ъгъла ти е готов. Този ден имаше странен ъгъл. Тя се почувства като психолиер. До нея някой беше оставил тест, който никой не може да реши в земния си живот. Това вино не напиваше, а отрезвяваше мисълта и образ след образ се редяха, живееха и после изчезваха. Но докато стояха при нея имаха претенции за внимание.

Този път в мисълта й пак се заклатушка един стар обезумял от идеи рицар, който тя познаваше – испанец  на име Дон Кихот. Чудеше се защо пък тоя, дали заради виното или заради смелите мисли, които се въртяха като кристална топка из главата й. И защо се въртяха заради виното в главата или защото тя е пълна със зараза за отрезвяване.

Държеше се на крака, но във високата и точка връхлитаха алкохолни бури. Но това не беше пиянство, а чиста сметка. Редяха се като магазинни фактури за малки и  много продукти, но сметката не излизаше на хартия, а се изливаше в душата.  От този процес дишането й се пресичаше от внезапен задух. Напоследък и ставаше така често, но лекарите не знаеха от какво й е. Не отчитаха клинични промени. В търсене на лек, тя си беше въобразила, че й минава, ако излезе от себе си, от мислите и сметките, които си правеше. Търсеше хора, но все на един и същ попадаше. Понякога не го познаваше и питаше:

–         Здравей, ти Дон Кихот ли си?

–         Доня Вина, аз съм твоя верен приятел Дон Бирон.

Дон Бирон също си имаше своя ефект на темпранио. Неговите измерения бяха бирени кристали. В неговата топка  – същата воня. Какъв свят, каква смрад…Вътре всички малки втасали ечемичета. Нямаше чисти и тук.

Като нейните „темпраниота” – евтини като сорта на това грозде. Произвеждат го испанци и го пласират там, където има масови пияници със скромни възможности. Те нали са бедни, традиционалисти, пият много на малка цена всичко и от уважение към виното, са склонни и мухлясали ферментации да смучат. Приспособяват се към всякакви „ета” или както им викат в алкохола. Даже и с тях могат да прозрат истината за евтините неща. За пореден път  „етата”в живота ескалираха.

–         Ти пак си на бира, а ?

–         О, да! Резерва.

–         Бира с резерва? А след това?

–         Глава –  бутилка без тапа, но с вкус на плод. Пия я отскоро, щото много се разсмърдя на мая и сега се тъпча с плодове.

–         А твойто вино? Женско ли е?

–          Още е евтино. За разлика от мен.

–         А водата как е?

– Не пия вода. Юго е бил прав за водата и виното „Бог е създал водата, а човекът създал виното”.

–         Като пестиш от вода, що не смениш тогава виното?

–          Няма смисъл– в криза сме, пък и всички , които бълбукат после са  евтини.

–         Не се ли давят?

–         Гадините знаят да плуват.

– А твойта бира как беше?

– Хънтър Томпсън е казал, че добрите мъже пият добра бира.“ – „Good men drink good beer“  и аз го потвърждавам. Това е друга бира.

–  С резерва ли каза?

– С резервоар…

– Пълниш ли го?

– Да, но е запълнен до горе и няма място.

– И какво?

– Правя друг. Резервен.

– Не боли ли глава?

– Не, празня се така – Не  там, откъдето пикая, а там – откъдето живея.   „Бирата е доказателство, че Бог ни обича и иска да бъдем щастливи“ –  прозрението е отдавна и е на Бенджамин Франклин. И аз съм „за”.

– Отваряш ли го този резервоар?

– Не смея.

– Това е мъжки страх, но недей! Ще те залеят. Бирата може да носи щастие за Франклин, но на теб може да ти изиграе лоша шега, защото не дави, само се услажда, лепне и пикае.

– Танинът не е ли по – лесна химия за нашата работа?

– Производствени количества ни трябват. Малко вино – лекарство, много – фатална отрова. Така поне твърди Авицена. Можем да го проверим.

– Значи не мога да разчитам на бирата.

–  Не я хаби тогава!

–  Това е крайно и ми зучи като женска заповед. Не мога да спра, защото иначе не мога да ги следя.

– Няма нужда да ги следиш като знаеш какви са. Просто истината идва след виното. От виното изплуват тайните – това са открили германците. Те са точни хора. Дай да  ги послушаме и да намерим формулата.

– Да пробваме с танин в резервоара,а? Нали Омир е казал – «виното е  подбудител”.

– Казал го е за думите, че „виното може да изрича  думи, които е по-добре да не бъдат изричани”.

Трябваше им точно съединение. Помнеха бегло историята  на  формулата. «Във виното е истината», «Бъчва вино може да направи повече чудеса, отколкото църква, пълна със светии”,  «Кръщават с вода, но причестяват с вино”. Бяха се заровили с едно старо мазе. Тарашуваха из кашоните с книги, които си бяха събрали на едно място като тайник и на бегла светлина от  стар ръждясал фенер  търсеха онова, което им трябваше – съединението за решението.  Бяха  достигнали пределната си точка да възприемат ограничени единици в социумите, в които попадаха и решиха да ги очистят като преди това пречистят себе си със знанието за това как се ликвидират вредни, дребни, изпразнени душици.

–         Не се сещам. Пък и съм жена, не е необходимо да разбирам от формули. Това са мъжки знания.

–         Търси!Модерните жени правят всичко по формули. Трябва да я има и тази  някъде. Няма смисъл виното да е на толкова години и да е хиляди преди Христа. За това и символиката за истината е силна и непротиворечива, но никой не казва защо точно.

–         Щом и историята мълчи значи наистина не е за казване, но има значение, че Ной си приписва заслугата пръв да е отглеждал лози около 2300 години преди н.е. Авраам е пил вино в Кана 2000 години преди н.е., а Моисей – 1570 години преди н.е. Какво ли е ставало?

–         Защо  ли са били толкова верни на виното и дали са ни завещали цялата истина за личните си винени истории? Щом го величаят толкова, значи има още нещо.

–         Значи трябва и ние да победим, щом можем да пием и търсим смисъл още от първата бутилка.

–         Виж,  Джонатан (Суифт) казва за виното ,че  би трябвало да се яде.

–         Това какво … ?

–         Да ги изядем?

–         Не ми се оригва и повръща. Предпочитам да станат на сок.

–         Амиииии  – тогава да ги сварим.

–         По-добре да ферментират.

–         Това е мъст. Да ги вари и ферментира който иска , когато стигнат при апостол Петър. Ние трябва да ги оставим живи, но безсилни докато са тук и сега.
Така Хемингуей ще бъде прав отново: „Виното е най- цивилизованото нещо на света”, а Сенека три пъти по – прав ,че виното смекчава гнева.

–         Стига  си философствала, а вземи поспи малко. Така може да ти се изясни нещо.

–         Трудно спя. Тия гадини ме преследват и в съня ми, но не съм спала отдавна и е време.

Тръгнали сме към резервоарите с няколко дози танин за инжектиране. По план си нося с мен  дамски душ за улеснение и двоен ефект – хем да ги залеем, хем да ги всмучем.  Докато настройвам този душ стигаме до резервоарите. Как сме стигнали не знам, как сме намерили пътя – също не знам. Бяхме го минавали само на темпранио – бирен галоп. Лентата се въртеше без да я връщаме. Вървяхме  бавно, не залитахме. Виждах всичко, което на галоп бяхме изпуснали- гадини в змийски кожи, дълги нокти, червени очи, рижи коси, бледи лица, смалени хора с дребни крака и къси пръсти. Виеха със здрави гърлища и подправени гласове. Звукът им нито човешки, нито животински. Не се припознаваха сред живата природа. Не приличаха и на извънземни. Не носеха души, а нещо в полето им дрънчеше. Това тракане ми беше познато. Като го чуя и цялата ставам на болка. Казах му да спрем.

–         Трябва да мисля.

–         Няма време.

–         Защо?

–         Тук няма време.

–         Къде сме?

–         Извън времето. Виж, тук няма ден, няма нощ, няма час. Няма измерение. Извън хората са – сърцата им бият с каменни удари без минути. Извън живота сме – при тях няма въздух.

–         А смъртта?

–         Тук няма и смърт. Тук не се умира.

–         Тъмно е.

–         Това не е тъмно, няма луна и слънце не стига. Това е тяхната Вселена и ако останем тук още малко ще ни претопят душите.

–         В метал?

–         Не, в ламарина, която дрънчи и ръждясва.

Събуди се обляна в кортизол. Изтри потта си, но миризмата не се триеше ,нито пък миеше. Пак си тръгна с нея, но днес имаше спокойствието ,че може да спаси поне себе си и биреният си приятел. Трябваше да му разкаже това бързо. Посегна към телефона и прочете СМС от нощта.

Дон Бирон: „Здравей! Търсих те цяла нощ, но не те открих.  Исках да ти кажа, че резервоарите се пръснаха. Някой ги е отворил. Гадините са на свобода”.

–         Ах, този сън! Да не бях си лягала без вино, както правех преди. Тъкмо почна да се ругае, когато си спомни, че току – що беше видяла тези гадини и това не е случайно. Замисли се  за това, което не видя в света им и  побърза да звънне на Дон Бирон.

–         Здравей, трябва ни светлина.

–         Вино ли си пила?

–         Не, от известно време не пия.

–         О. К. – да я търсим тогава!

–         Спри бирата и тогава!

–         Изпил съм си я всичката.

–         Дадено! Среща при стълбата!

 

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

| от |

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени

Откъде идва знакът $

| от |

Въпреки историческото си значение и популярност, произхода на знака на американския долар (буквата S, през която минават една или две черти) все още не е изяснена. Съществуват обаче различни теории, които обясняват произхода на този символ.

Според Oxford English Dictionary символът, както го знаем днес, „за пръв път се появява през 70-те години на 18 век в ръкописни документи на англо-американци, които са имали бизнес отношения с испано-американци“. След това „започва да се появява в печата след 19 век“.

Symbol evolution diagram by JesperZedlitz (CC BY-SA 3.0)

Symbol evolution diagram by JesperZedlitz (CC BY-SA 3.0)

Много източници, включително и Oxford English Dictionary, твърдят, че символът е произлязъл от абревиатурата за песо. „Peso de ocho reales“ (от испански: „парче от осем“) често се съкращавало като Pˢ (P със S отгоре). По онова време това е популярната валута, използвана в Америка, както и в международен план – песото дори е законното платежно средство в Съединените щати чак до 1857 г. За по-лесно изписване P се слепя със S, вертикалната линия остава, а полукръга на буквата P отпада както е показано на графиката горе. Но това не е единствената възможна история за произхода на знака.

Escudo de España (mazonado)

 

Гербът на Испания с Херкулесовите стълбове

Според друга хипотеза знакът произлиза от Херкулесовите стълбове, изрисувани върху испанския герб и национална валута на страната. Както виждаме около стълбовете са увити в S-образни знамена. Композицията на левия стълб и знаме можем графично лесно да стилизираме в $.

Symbol evolution diagram by JesperZedlitz (CC BY-SA 3.0)

Symbol evolution diagram by JesperZedlitz (CC BY-SA 3.0)

 

Предполага се, че е следващата етимология на знака е фалшива, но въпреки това е доста интересна. Предлага я университетския професор в края на 19 век: знакът на долара може да бъде опростено изписване на US (U и S се сливат и завоя на U отпадна). Възможно е също така символът да е комбинирал U и S, но буквите да означават „Units of Silver“ (от англ. – „единици сребро“).

Самата думата „долар“ от своя страна произлиза от Тhaler, което е вид сребърна монета, чието име е съкратена версия на думата Joachimsthaler, която произлиза от Joachimsthal, което е град, в който е имало сребърни мини и се е изсякла първата такава монета.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Цуненага Хасекура – един японец в двора на Фелипе III

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

 

В края на XVI век, Япония преживява един от най-бурните периоди в своята история – краят на т.нар. ера „Сенгоку“. Двама пълководци – Нобунага Ода и Хидейоши Тойотоми успяват да обединят по-голямата част от разкъсваната от феодални войни държава. В последствие, японците отправят поглед отвъд моретата и организират кървава кампания за завладяване на Корея. Същевременно, близо до сърцето на империята се създават няколко търговски колонии на европейците, които носят със себе си както нови стоки, така и ценните огнестрелни оръжия, с които Ода печели своите кампании. За японците става жизнено важно да си гарантират вноса на безценната нова технология и също така да регулират търговските апетити на португалци и испанци, които освен стремеж към доминиране на вноса, се опитват да разпространят своята чужда за местните вяра – християнството.

В началото на XVII век, властта в Япония преминава в един от доверените хора на Ода – Йейасу Токугава. Той, осланяйки се на своя благороден произход, взема върховната военна титла шогун и окончателно налага властта си над японския архипелаг. Новият господар на Изгряващото слънце не харесва християните и всячески се опитва да пресече разпространението на тази странна и пацифистична вяра, която според него застрашава устоите на японското общество. Политиката му е продължена особено ревностно от наследника му – Хидетада Токугава. Ограниченията скоро се превръщат в открити гонения (1613-1632г.), в хода на които няколко стотин новопокръстени японци намират смъртта си. Първите гонения започват още в края на управлението на Тойотоми, но при шогуните Токугава натискът на властите срещу новата вяра достига своя връх.

Hasekura_in_Rome

Снимка: By Claude Deruet – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308065

В тази сложна обстановка, през 1613 г., даймьо-то на Седнай – Масамуне Дате организира посланичество, което да подпомогне търговията с европейците и да потърси начин за преодоляване на напрежението около гоненията. Целта е да се организира дипломатическа мисия, която да достигне Европа и да занесе основните предложения на японците до главите на християнския свят. Макар това да не е първата японска експедиция (първата е през 1582 г.), настоящата мисия ще бъде първия опит за дипломатическо регулиране на взаимоотношенията с краля в Мадрид, който по това време, управлява и Испания и Португалия.

Мисията е поверена на високо уважаван самурай и потомък на императорската династия – Цуненага Рокуемон Хасекура. Цуненада е от среден по значимост местен род – Хасекура, чийто владения днес са част от град Кавазаки. От поколения, мъжете от рода Хасекура служат на даймьо от рода Дате и Цуненага вероятно израства редом с Масамуне, на когото служи предано. Имайки предвид бойната слава на Масамуне като един от най-храбрите командири в армиите на Тойотоми. За разлика от своя сюзерен и наследника му Токугава, господарят на Дате не е така скептичен към християните и вярва че разпространението на новата вяра не е така вредно за империята. Поради тази причина, той инвестира лични средства и изгражда един от първите японски галеони (яп. нанбан-сен – „кораби на южните варвари“), кръстен „Дате Мару“. Построен за около два месеца от над 4000 майстори, корабът трябва да отведе 180 души през бурните океани до Рим, където Хасекура да се срещне с папата.

През 1610 и 1612 г., японците изпращат две експедиции до Мексико през Тихия океан, но техните резултати са доста ограничени и именно на Цуненага се пада честта да потърси решителен дипломатически пробив. Редом със 100 търговци и 40 самураи от хората на Токугава и Дате, на борда плават и 40 испанци и португалци от мисиите на Испания в Япония. Тяхната първа цел е Акапулко.

Sanjuanbautista

Реплика на един от корабите
Снимка: By No machine-readable author provided. Per Honor et Gloria assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308057

Флотът напуска Япония от град Ишиномаки в края на октомври, 1613 г. След тежко пътуване през огромния Пасифик, японския галеон достига нос Мендосино в дн. Калифорния през януари, 1614г., а на 25-ти същия месец, мисията благополучно пристига в Акапулко. Тук се случва и първият инцидент, причинен от културните различния. Испанците се отнасят непочтително към даровете, пратени от шогуна за европейците. Самураите не губят време в приказки, а набързо се вкопчват в ръкопашна схватка, завършила с неколцина ранени. В крайна сметка след два дни на несигурност е въдворен ред. Японците, освен осмина, предават оръжията си за продължителността на престоя си в Мексико, а испанските власти издават прокламация, че всеки, който ги обиди на думи или дело го чака сериозно наказание. Така, в относително спокойствие Цуненага и хората му прекарват два месеца в Акапулко преди да заминат за град Мексико.

В столицата на Нова Испания, японската делегация прекарва още два месеца преди да поеме към Веракруз. Цуненага е приет с почести от вицекраля на Нова Испания – Диего Фернандес де Кордоба, маркиз на Гуадалказар и граф на Посадас. Тук 63-ма японци приемат християнството от архиепископа на Нова Испания и част от тях, най-вече търговци, остават в Мексико за да тъгуват и да създадат основа за бъдещ износ на стоки от Япония. Останалата част от експедицията достига Веркруз и в началото на юни, 1614 г. поема към Европа.

След тежко плаване и борба с бурния Атлантически океан, японците пристигат в Санлукар в средата на октомври, 1614г. Според описание на тогавашен испански хронист, свитата се състояла от тридесет войни с техните остриета, както и 12 стрелци с лъкове и алебардисти с оцветени копия и церемониални остриета. До края на годината, Цуненага и свитата му остават гости на херцога Медина-Сидония – Алонсо Перес де Гузман и де Сунига-Сотомайор. В края на месец януари, 1615 г., те пристигат в Мадрид, където Хасекура се среща с крал Фелипе III и му предава специалните писма, изготвени от Дате. Кралят се запознава с тях и обещава да удовлетвори желанията на японските благородници.

Японците остават в Мадрид половин година, през което време и Цуненага приема християнството под името Фелипе Франсиско Хасекура (среща се и като Факсикура – б.а.). По план, през лятото делегацията продължава пътя си към Италия. Заради буря в Средиземно море, японците се отбиват в Сен Тропе. Престоят им във френското пристанище е паметен, а местна хроника дава следната информация:

„Те [японците] никога не докосват храната с ръце, а вместо това използват две пръчици, с които се хранят, държейки ги с три пръста. Издухваха си носа със странни меки салфетки (т.нар. японска хартия, направена от растителни микрофибри – б.а.). След като ги използваха веднъж ги хвърляха на земята и се забавляваха много докато гледат как нашите сънародници вървят след тях и ги събират с почуда. Мечовете им с атака остри, че ако поставиш парче хартия върху острието и духнеш срещу нея, тя ще се среже на две“.

Фактически, посещението на Цуненага в Сен Тропе е първия път в историята, в който японци контактуват с французи.

Oldmexicocity

Как изглеждало Мексико през XVII век.

Снимка: By Juan Gómez de Trasmonte, 1628 (d. 17th century) – Mexico Maxico, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3791225

След този забележителен за времето си престой, японската мисия пристига във Ватикана, където е приета от папа Павел V през ноември, 1615 г. Цуненага предава позлатените писма от Дате – едното написано на японски, а другото на латински. Папата се съгласява да изпрати още мисионери към Япония, но оставя окончателното решение на търговските въпроси на краля на Испания. Междувременно, Хасекура е провъзгласен за патриций и почетен гражданин на Рим – двете грамоти и до днес се съхраняват в архива на префектурата Сендай.

След като прекарват зимата в Рим, през пролетта на 1616 г., японците се завръщат в Испания, където отново Хасекура се среща с краля. Фелипе съвсем не е така гостоприемен. Покрай последния бунт на клана Тойотоми през 1614 г. (скоро след заминаването на Хасекура), шогунът Токугава е забранил делото на християнските мисионери във владенията си и е започнал поредица от гонения, които сериозно нарушават добрия тон по отношение на испанците и португалците. Без да успее да постигне окончателен дипломатически успех, но не и преди да обиколи Пиренеите, Цуненага започва дългото си завръщане към Япония през юни 1616 г. Неколцина от самураите остават да живеят в Испания. Техните потомци, носещи фамилията Japón и до днес живеят в град Кориа дел Рио край Севиля. Днес, родът Japón наброява над 650 души, а една от предците им дори носи титлата мис Испания.

Групата на Хасекура прекосява Атлантика за пореден път и достига Нова Испания, където японците прекарват следващите две години, преди отново, през Акапулко, да поемат към дома. Отново на борда на своя японски галеон, Цуненага и хората му достигат Манила през юни 1618г. Корабът им е откупен от местните испански власти, които го използват като добавка към силите си, с оглед зачестилите нападения на холандци и англичани. Хасекура прекарва повече от година във Филипините и в крайна сметка се прибира у дома едва през 1620г., след като е прекарал седем години в странстване, отвело го на над 55 000 километра на три континента и през два океана.

Hasekura_Travels

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1605729

Япония, в която Хасекура се завръща е доста променена. Рода Токугава е смазал християнството със своите гонения, а даймьото Дате се дистанцира от своя подопечен самурай за да избегне гнева на шогуна. Изолиран, но верен на своята нова вяра, Цуненага Хасекура умира от болест през 1622 г. – едва петдесет годишен. Неговия син и слуги са преследвани и избити от японските власти. Внукът му Цуненобу оцелява и наново създава рода Хасекура, който съществува и до ден днешен – вече тринадесет поколения. Самото пътуване до Европа е забравено. Когато през 1862 г., японците изпращат дипломатическа мисия към Европа, тя остава в историята като „Първата японска дипломатическа мисия“. Едва десет години по-късно, при поредното дипломатическо посещение на японци в Италия, в архива на Венеция са открити документи, показващи че в началото на XVII век, техни предци вече са посещавали европейските държави. Така започва преоткриването на Хасекура и неговата мисия. Днес, великото пътуване на Цуненага е ознаменувано с редица негови паметници – в Манила, Хавана, Акапулко и Читавекия. В самата Япония има три негови паметника – два в Осато и един в Ишиномаки, от където самураят и неговите спътници потеглят към изгрева на своето седем годишно пътуване.

 

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Александър Георгиев-Коджакафалията – Бащата на Бургас

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Почитан от траки и римляни, заради лечебните свойства на горещите си извори, четвъртият по големина град в България е бил и все още е важен икономически и културен център. Той е разположен на площ от над 200 хил. км² и е сгушен в прегръдката на три езера. През Античността са го наричали Акве Калиде, през Новото време е носил името Пюргос, а днес всички го познават като Бургас, чиято етимология идва от думата „крепост“. Когато през 1836 г. градът е посетен от немския командир на османска служба – Хелмут фон Молтке, той съставя най-старият план на града, който ни е познат до днес. Под османска власт градът се радва на известно благоденствие, в средата на ХIХ в. става център на кааза (околийски център), а след Освобождението влиза в границите на Източна Румелия като един от 6-те административни центрове на автономната провинция.

Още от началото на ХVIII в. селището започва да се разраства и забогатява благодарение на усилената търговия, предимно със зърно. Бургас привлича като магнит всеки, който има желание да работи, да развива бизнес и да търгува по море. Известни фамилии като Иконописови, Кошаревски и Воденичарови успяват да се утвърдят като умели търговци и да допринесат за разцвета на града. Редом с тях е и един от големите български предприемачи от ХIX в., който дарява цялото си имущество на безимотните граждани на Бургас. Понякога името му се губи сред по-добре познатите търговски фамилии от онази епоха като братя Георгиеви и семейство Тъпчилещови. Въпреки солидното си състояние той се е разхождал по улиците на Бургас със стария си калпак и ямурлука, наследен от баща му. Живял е в една малка стая и се е хранел скромно. Някои, като Антон Страшимиров, го описват като скъперник. Дори след кончината му известният български публицист казва с известна ирония: „Милият стар скъперник, той дари всичко на бедното работничество в Бургас”. За други той е отшелник, лишил се от всякакъв лукс, който подкрепя всеки в нужда, без значение от неговото вероизповедание. Името му е Александър Георгиев, познат още като Коджакафалията или „голямата глава“, прякор, заслужен не само, заради размера на главата му, но и поради феноменалната си памет. Съвременниците му твърдят, че е помнел наизуст всички осъществени сделки, техните параметри, обороти, печалби, както и имената на всеки един свой служител.

beggar asks the offer in a characteristic place of Burgas, a holiday resort on the Black Sea

Снимка: iStock

Истинското име на Коджакафалията е Александър Георгакиев Домусчиев и по бащина линия има гръцки корени. Майка му се казва Куда, а баща му – Георгаки. Няма точни сведения за годината на неговото раждане, но се смята, че се е появил на бял свят около 1830 г. в с. Дюлгерли (дн. с. Зидарово) община Созопол. Макар и да липсват напълно достоверни данни, детството му не е леко и той остава сирак от рано. Според някои сведения баща му умира, когато е 10-годишен, а майка му се жени повторно и заживява в Карнобат, според други – той остава едва 5-годишен кръгъл сирак и е приютен от чичо си, който има още 6 гърла за хранене. По-вероятен е вторият развой на събитията и Александър израства в крайна бедност. Поради липсата на средства, той не ходи на училище и остава неграмотен до края на живота си. Въпреки това, поради будния си ум и невероятната памет, през годините той успява да овладее 5 езика (турски, гръцки, румънски, сръбски и руски).

Оскъдните сведения за ранния му живот и издигането от крайна бедност към несметно богатство през годините вълнуват въображението на хората. Ражда се и легендата за златното съкровище, което Александър открива на младини и благодарение на което става толкова богат. Според преданието той е бил овчар в с. Карагюзляр (дн. с. Маринка) община Бургас и един ден, не без помощта на вярното си куче, той открива заровено имане в местността “Еврейската гора”. Типично за легендите, това съкровище се намира под огромен камък, във формата на костенурка и се състои от златни монети. Парите са принадлежали на един български майстор Даньо, загубил живота си от ръката на жесток еничарин.

Колкото и колоритно да е това поверие, то не отговаря на исторически факти. В действителност още от ранна възраст, в търсене на препитание, Александър заминава за Бургас заедно с братовчед си Янко. Двамата се установяват в града и започват работа като чираци в абаджийска работилница. Работят неуморно от сутрин до вечер като пестят всеки възможен лев. На края на своето чиракуване със спестените пари те успяват да отворят дюкян, в който предлагат всякакви стоки. Постепенно към него те отварят гостилница и започват да предлагат стаи на придошлите от други населени места моряци, търговци и селяни. Макар и в различни параметри и цифри от съвременните може да се каже, че така те поставят началото на бъдещата си бизнес империя.

С времето броят на дюкяните се увеличава и когато те вече разполагат с 5 на брой в града, Александър и Янко насочват вниманието си към други потенциални отрасли. Те отварят керемидарница в Каменово, купуват недвижими имоти, строят ханове и магазини. Основният им дюкян в Бургас е предпочитано място за пазар, както на по-заможни граждани, така и на селяни. Селяните обаче не разполагат с достатъчно налични парични средства. Те се договарят с Коджакафалията да му плащат в натура – основно в зърно. Поради големите количества, които натрупва той купува складове, а след време влиза и в търговията с житни култури. Не след дълго той става притежател на 1000 декара ниви, което го прави един от едрите земевладелци в този край на България. Друга негова търговска тактика е да има близък контакт със своите служители. Той помни имената на всичките си над 150 калфи и чираци, а най-трудолюбивите и предприемчивите от тях прави свои съдружници.

Aerial view of salt pans near Burgas, Bulgaria

Снимка: iStock

Освен със зърно, двамата братовчеди търгуват със сол, други хранителни продукти и провизии, които са търсени от акостиралите в пристанището военни и чуждестранни кораби. Александър е предпазлив при сключването на сделки и прави премерени инвестиции. Той създава следния цикъл: със спечеленото от търговия той купува недвижимо имущество, ниви и гори, които препродава за по-голяма печалба. Част от нея той влага в закупуването на нови имоти, а друга – връща като оборот в бизнес начинанията си.

Като други богати хора, Коджакафалията страни от публичното пространство и сведенията за личния му живот са оскъдни. Страхува се от показността и отказва да го снимат. Тогавашните папараци успяват да заобиколят неговото желание и единствената му фотография е направена случайно от неизвестен фотограф, докато Александър обядва хляб и маслини, храна, която е обичайна за неговото всекидневие.

Дали от скромност или от пестеливост, той живее над 30 години в една складова стая, широка 1,5 м. и дълга – 2 м., която се намира под стълбите на 2 етаж на една от сградите, които притежава на ъгъла на ул. “Фердинандова” и ул. “Ивайло”. Той не се жени до края на живота си. И около този факт кръжат спекулации. Много е вероятно още на младини той да се влюбва силно в една красива дама от Бургас, но чувствата му остават несподелени и отхвърлени. Дори след като натрупва състоянието си той не се решава на тази стъпка повторно.

През годините той натрупва солидно богатство, което се състои от милиони златни левове. Трудно може да бъде обвинен в скъперничество, защото още приживе дарява голяма част от припечеленото. Освен, че подкрепя хора в неравностойно положение, той подпомага училища, болници, сиропиталища и храмове, включително и църквата „Преображение Господне“  (дн. „Св. Богородица“) в Бургас. През 1911 г. Коджакафалията изготвя завещанието си. В него се предвижда, че цялото му имущество, което е на стойност над 25 000 000 златни лева (дн. над 1 млрд. лв.) ще бъде дарено на община Бургас. Според някои изследователи това е най-голямото дарение в съвременната българска история. Средствата трябва да бъдат изразходвани за развиване на града и за подпомагане на бедните. Предвижда се нивите му да бъдат дадени на безимотните граждани и впоследствие те оформят дн. ж. к. „Братя Миладинови“, който в миналото се е наричал Коджакафалийска махала. С това той осигурява дом на около 600 души. Приходите от магазините му и другите търговски предприятия се предвижда да отиват за погасяване на всякакви негови дългове, за строеж на храмове от различни вероизповедания и за изграждане на надгробен паметник.

Две години по-късно Коджакафалията е намерен мъртъв в дома му. Макар и да няма солидни доказателства, най-вероятно става дума за насилствена смърт. Липсват медицински доклади, както и някои описи от завещанието му. Според някои градски легенди има злоупотреби с последното му желание, особено в частта, отнасяща се до приходите от неговите магазини.  Скоро след погребението му пламва архива, който съхранява част от нотариалните му актове и те завинаги са унищожени.

Първоначално е погребан на бул. „Сан Стефано“ в Бургас. Както е желанието му, на гроба е издигнат негов паметник от черен мрамор, който е дело на италианския архитект Тоскани, който проектира и храма „Св. св. Кирил и Методий“. По време на комунизма Коджакафалията е причислен от партийната пропаганда към експлоататорите капиталисти, затова през 50-те години при разширение на  бул. „Сан Стефано“ паметникът му е разрушен, а народната власт решава, че тленните му останки нямат място в града и забранява неговото препогребване. Те са прибрани от местни свещеници и повече от 5 години се съхраняват в сандък под олтара на една от бургаските църкви. В началото на 60-те или 70-те години след продължителни молби от духовенството, партията разрешава тленните му останки да бъдат погребани отново и така те почиват и до днес на Бургаските гробища.

Saints Cyril and Methodius Orthodox Church Burgas Bulgaria

Днес върху имотите, дарени от Коджакафалията, са разположени две трети от централната градска част на града, включително почти цялата територия на любимия Приморски парк и жилищните комплекси „Братя Миладинови“, „Лазур” и „Зорница“. Макар и след вероятни злоупотреби, стотици български семейства са били облагодетелствани от последното желание на този български предприемач. На негово име е кръстен един от големите булеварди в Бургас и едно основно училище, разположено на бул. „Стефан Стамболов“. Александър Георгиев посмъртно е обявен и за почетен гражданин. През 2015 г. общинският съвет в Бургас решава да бъде наново построен паметник на Александър Георгиев, но до днес все още никой не е одобрен за изпълнител на поръчката. В спомените на жителите на града Коджакафалията остава един от най-големите благодетели на Бургас, който е живял мирно и скромно и е дал всичко, което притежава за своя град и за тези, които имат най-голяма нужда.

 
 
Коментарите са изключени