shareit

Психолиери

| от |

„Психолиери“ е разказ за изследването на човешката душа. Това е вторият разказ на Добрина Добрева за chronicle.bg. Героите са опиянени в прекия и преносен смисъл от експеримента си да измислят формула, с която да овладеят пороците, чрез които човек  унищожава хармонията в в името на собственото си его. Думата „психолиер“ е неологизъм , чието съдържание прави семантична връзка с думата сомелиер, но в случая  значението е човек, който изследва душевността.

Бутилка вино съдържа повече философия, отколкото всички книги на света.

Луи Пастьор

Темпраниото влезе в  главата й, но не с оня романтичен звън на вино в специална чаша. Нищо общо с кристала. А така и се искаше кристална глава, като оная способна топка, която може да прави чудеса, да подрежда света и да го оглежда. Темпраниото си беше евтино вино от Ла Манша, но вкусно. Пийваш, отпиваш и главата ти става за резил. Всичко можеше да извлече това вино, като прахосмукачка. Латинският беше прав за виното – истината си е истина. Само бутилка и си като опитно зайче на собствените си мисли. Вечността на есенциите кристализира от това темпранио. Една бутилка и ъгъла ти е готов. Този ден имаше странен ъгъл. Тя се почувства като психолиер. До нея някой беше оставил тест, който никой не може да реши в земния си живот. Това вино не напиваше, а отрезвяваше мисълта и образ след образ се редяха, живееха и после изчезваха. Но докато стояха при нея имаха претенции за внимание.

Този път в мисълта й пак се заклатушка един стар обезумял от идеи рицар, който тя познаваше – испанец  на име Дон Кихот. Чудеше се защо пък тоя, дали заради виното или заради смелите мисли, които се въртяха като кристална топка из главата й. И защо се въртяха заради виното в главата или защото тя е пълна със зараза за отрезвяване.

Държеше се на крака, но във високата и точка връхлитаха алкохолни бури. Но това не беше пиянство, а чиста сметка. Редяха се като магазинни фактури за малки и  много продукти, но сметката не излизаше на хартия, а се изливаше в душата.  От този процес дишането й се пресичаше от внезапен задух. Напоследък и ставаше така често, но лекарите не знаеха от какво й е. Не отчитаха клинични промени. В търсене на лек, тя си беше въобразила, че й минава, ако излезе от себе си, от мислите и сметките, които си правеше. Търсеше хора, но все на един и същ попадаше. Понякога не го познаваше и питаше:

–         Здравей, ти Дон Кихот ли си?

–         Доня Вина, аз съм твоя верен приятел Дон Бирон.

Дон Бирон също си имаше своя ефект на темпранио. Неговите измерения бяха бирени кристали. В неговата топка  – същата воня. Какъв свят, каква смрад…Вътре всички малки втасали ечемичета. Нямаше чисти и тук.

Като нейните „темпраниота” – евтини като сорта на това грозде. Произвеждат го испанци и го пласират там, където има масови пияници със скромни възможности. Те нали са бедни, традиционалисти, пият много на малка цена всичко и от уважение към виното, са склонни и мухлясали ферментации да смучат. Приспособяват се към всякакви „ета” или както им викат в алкохола. Даже и с тях могат да прозрат истината за евтините неща. За пореден път  „етата”в живота ескалираха.

–         Ти пак си на бира, а ?

–         О, да! Резерва.

–         Бира с резерва? А след това?

–         Глава –  бутилка без тапа, но с вкус на плод. Пия я отскоро, щото много се разсмърдя на мая и сега се тъпча с плодове.

–         А твойто вино? Женско ли е?

–          Още е евтино. За разлика от мен.

–         А водата как е?

– Не пия вода. Юго е бил прав за водата и виното „Бог е създал водата, а човекът създал виното”.

–         Като пестиш от вода, що не смениш тогава виното?

–          Няма смисъл– в криза сме, пък и всички , които бълбукат после са  евтини.

–         Не се ли давят?

–         Гадините знаят да плуват.

– А твойта бира как беше?

– Хънтър Томпсън е казал, че добрите мъже пият добра бира.“ – „Good men drink good beer“  и аз го потвърждавам. Това е друга бира.

–  С резерва ли каза?

– С резервоар…

– Пълниш ли го?

– Да, но е запълнен до горе и няма място.

– И какво?

– Правя друг. Резервен.

– Не боли ли глава?

– Не, празня се така – Не  там, откъдето пикая, а там – откъдето живея.   „Бирата е доказателство, че Бог ни обича и иска да бъдем щастливи“ –  прозрението е отдавна и е на Бенджамин Франклин. И аз съм „за”.

– Отваряш ли го този резервоар?

– Не смея.

– Това е мъжки страх, но недей! Ще те залеят. Бирата може да носи щастие за Франклин, но на теб може да ти изиграе лоша шега, защото не дави, само се услажда, лепне и пикае.

– Танинът не е ли по – лесна химия за нашата работа?

– Производствени количества ни трябват. Малко вино – лекарство, много – фатална отрова. Така поне твърди Авицена. Можем да го проверим.

– Значи не мога да разчитам на бирата.

–  Не я хаби тогава!

–  Това е крайно и ми зучи като женска заповед. Не мога да спра, защото иначе не мога да ги следя.

– Няма нужда да ги следиш като знаеш какви са. Просто истината идва след виното. От виното изплуват тайните – това са открили германците. Те са точни хора. Дай да  ги послушаме и да намерим формулата.

– Да пробваме с танин в резервоара,а? Нали Омир е казал – «виното е  подбудител”.

– Казал го е за думите, че „виното може да изрича  думи, които е по-добре да не бъдат изричани”.

Трябваше им точно съединение. Помнеха бегло историята  на  формулата. «Във виното е истината», «Бъчва вино може да направи повече чудеса, отколкото църква, пълна със светии”,  «Кръщават с вода, но причестяват с вино”. Бяха се заровили с едно старо мазе. Тарашуваха из кашоните с книги, които си бяха събрали на едно място като тайник и на бегла светлина от  стар ръждясал фенер  търсеха онова, което им трябваше – съединението за решението.  Бяха  достигнали пределната си точка да възприемат ограничени единици в социумите, в които попадаха и решиха да ги очистят като преди това пречистят себе си със знанието за това как се ликвидират вредни, дребни, изпразнени душици.

–         Не се сещам. Пък и съм жена, не е необходимо да разбирам от формули. Това са мъжки знания.

–         Търси!Модерните жени правят всичко по формули. Трябва да я има и тази  някъде. Няма смисъл виното да е на толкова години и да е хиляди преди Христа. За това и символиката за истината е силна и непротиворечива, но никой не казва защо точно.

–         Щом и историята мълчи значи наистина не е за казване, но има значение, че Ной си приписва заслугата пръв да е отглеждал лози около 2300 години преди н.е. Авраам е пил вино в Кана 2000 години преди н.е., а Моисей – 1570 години преди н.е. Какво ли е ставало?

–         Защо  ли са били толкова верни на виното и дали са ни завещали цялата истина за личните си винени истории? Щом го величаят толкова, значи има още нещо.

–         Значи трябва и ние да победим, щом можем да пием и търсим смисъл още от първата бутилка.

–         Виж,  Джонатан (Суифт) казва за виното ,че  би трябвало да се яде.

–         Това какво … ?

–         Да ги изядем?

–         Не ми се оригва и повръща. Предпочитам да станат на сок.

–         Амиииии  – тогава да ги сварим.

–         По-добре да ферментират.

–         Това е мъст. Да ги вари и ферментира който иска , когато стигнат при апостол Петър. Ние трябва да ги оставим живи, но безсилни докато са тук и сега.
Така Хемингуей ще бъде прав отново: „Виното е най- цивилизованото нещо на света”, а Сенека три пъти по – прав ,че виното смекчава гнева.

–         Стига  си философствала, а вземи поспи малко. Така може да ти се изясни нещо.

–         Трудно спя. Тия гадини ме преследват и в съня ми, но не съм спала отдавна и е време.

Тръгнали сме към резервоарите с няколко дози танин за инжектиране. По план си нося с мен  дамски душ за улеснение и двоен ефект – хем да ги залеем, хем да ги всмучем.  Докато настройвам този душ стигаме до резервоарите. Как сме стигнали не знам, как сме намерили пътя – също не знам. Бяхме го минавали само на темпранио – бирен галоп. Лентата се въртеше без да я връщаме. Вървяхме  бавно, не залитахме. Виждах всичко, което на галоп бяхме изпуснали- гадини в змийски кожи, дълги нокти, червени очи, рижи коси, бледи лица, смалени хора с дребни крака и къси пръсти. Виеха със здрави гърлища и подправени гласове. Звукът им нито човешки, нито животински. Не се припознаваха сред живата природа. Не приличаха и на извънземни. Не носеха души, а нещо в полето им дрънчеше. Това тракане ми беше познато. Като го чуя и цялата ставам на болка. Казах му да спрем.

–         Трябва да мисля.

–         Няма време.

–         Защо?

–         Тук няма време.

–         Къде сме?

–         Извън времето. Виж, тук няма ден, няма нощ, няма час. Няма измерение. Извън хората са – сърцата им бият с каменни удари без минути. Извън живота сме – при тях няма въздух.

–         А смъртта?

–         Тук няма и смърт. Тук не се умира.

–         Тъмно е.

–         Това не е тъмно, няма луна и слънце не стига. Това е тяхната Вселена и ако останем тук още малко ще ни претопят душите.

–         В метал?

–         Не, в ламарина, която дрънчи и ръждясва.

Събуди се обляна в кортизол. Изтри потта си, но миризмата не се триеше ,нито пък миеше. Пак си тръгна с нея, но днес имаше спокойствието ,че може да спаси поне себе си и биреният си приятел. Трябваше да му разкаже това бързо. Посегна към телефона и прочете СМС от нощта.

Дон Бирон: „Здравей! Търсих те цяла нощ, но не те открих.  Исках да ти кажа, че резервоарите се пръснаха. Някой ги е отворил. Гадините са на свобода”.

–         Ах, този сън! Да не бях си лягала без вино, както правех преди. Тъкмо почна да се ругае, когато си спомни, че току – що беше видяла тези гадини и това не е случайно. Замисли се  за това, което не видя в света им и  побърза да звънне на Дон Бирон.

–         Здравей, трябва ни светлина.

–         Вино ли си пила?

–         Не, от известно време не пия.

–         О. К. – да я търсим тогава!

–         Спри бирата и тогава!

–         Изпил съм си я всичката.

–         Дадено! Среща при стълбата!

 

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на прахосмукачката

| от |

В центъра на Мисури, на около 160 километра от Сейнт Луис и в непосредствена близост до прочутия Route 66, се намира малкото градче Сейнт Джеймс. Въпреки че в този град има само около четири хиляди души, той е горд с фабриката за прахосмукачки Tacony Corporation – гигантско съоръжение, което произвежда почистващи машини за 13 различни линии и марки.

Хората почистват жилищата си от хиляди години. Метлите в най-рудиментарната си и ръчно изработена форма са общото средство за избор за постигането на това от векове. Но всъщност едва през 1797 г., когато Леви Дикенсън я подобрява, тя започва да се произвежда масово. Според историята съпругата на Леви се оплаква често от крехкостта и неефективността на ръчно изработената си метла. Така Леви прави метла за нея от по-твърди растения и няколко години след това тя вече е в масово производство. Метла е приятна вещ , но не е особено ефективна. Трябва да има по-добър начин за почистване.

Hess carpet sweeper patent model

Моделът на Даниел Хес

През 1860 г., когато Съединените щати не са толкова съединени, а са на ръба на Гражданската война, един мъж от Уест Юниън, Айова, на име Даниел Хес, подава патент с номер 29 077 за вид устройство, което ще направи революция в почистващата индустрия. В патента пише:

Естеството на моето изобретение се състои в това да изтегля прах и мръсотия с помощта на въздух и да го изхвърлям във вода или някакъв нейн еквивалент.

Ето ви първата известна прахосмукачка. Разбира се, първоначално той я нарича „чистачка на килими“ и тази чистачка има доста големи проблеми. Плюс това, няма доказателства, че някога я е продавал или дори, че въобще е създал описаното в патента му нещо.

 През 1869 г. Айвс У. Макгафи от Чикаго, Илинойс, създава същото изобретение, но по-добро. В своя патент той пише така:

Натрупването на прах и мръсотия вкъщи е източник на голямо раздразнение за всички добри домакини, като голяма част от праха е толкова фин, че обикновеният процес на метене го пропуска, така че е трудно да го премахнете от стаята.

Той продължава да описва машина подобна на тази на Хес, но с две важни допълнения: ръчна манивела за създаване на мощност и това, че машината му седи изправена, като съвременните прахосмукачки. Затова много историци приписват на Макгафи изобретяването на прахосмукачката, вместо на Хес. Дори и с манивела обаче чистенето си остава трудна работа. Както пише в книгата „Vacuum Cleaner: A History“: „Колкото по-бърз човек завърти манивелата, толкова по-бързо се върти вентилаторът и създава по-голямо всмукване. Изискваше се много работа, но резултат беше малък, но все пак е по-добре от метенето.“

Макгафи се опита да продаде изобретението си, което кръщава „Вихър“, за 25 долара (днес 425 долара), но има малко клиенти.

През следващите 29 години „чистачката на килими“ не получава иновации. Едва през 1898 г., Джон С. Търман от Сейнт Луис подава патент за бензинов „пневматичен реставратор на килими“. Това устройство „изхвърля“ праха, като пръска килима със сгъстен въздух, след което го издуха в контейнер. Нямаше смучене, така че всъщност не е „прахосмукачка“. Изобретението му също така не е особено преносимо, а е по-скоро гигантско. Затова Търман не продава изобретението си, а го взима и предлага да чисти от врата на врата в района на Сейнт Луис за 4 долара на посещение (около 110 долара днес)

През 1901 г., Хърбърт Сесил Бут, английски строителен инженер, вижда демонстрация на американски изобретател, който показва подобна машина като на Търман. Когато Бут се обръща към господина и пита защо машината не засмуква, той бива навикан и му се обяснява, че никой не е успял да направи машина, която да засмува прах успешно.

Тогава Бут реши, че ще е първият. Ако може просто да обърне дизайна на Търман – от духане до смучене – може да се получи. Бут създаде „масивна прахосмукачка с бензинов двигател и дърпана от кон“ и получи няколко патента за нея през 1901 г. Той нарече смукателната си машина „Puffing Billy“. Бут също предлага услуга, която става толкова популярна, че британският флот му се обажда да го наеме за почистване на лондонския Кристъл Палас.

Изобретението на Бут работи добре, то не беше компактно и не беше предназначено за лична домашна употреба. Но през началото на 1900 г. в целия свят патенти са подадени представени от изобретатели, която искат да извлекат полза от тази иновация. Въпреки това, въпреки безброй добре образованите инженери и изобретатели, всъщност 60-годишният Джеймс Мъри Спангълър, портиер в универсален магазин и любител изобретател от Кантон, Охайо, изобретява първата компактна, готова прахосмукачка за домашна употреба.

 
 
Коментарите са изключени

Джеймс С. Джеймисън, който си купи малко момиченце и го даде на канибалите

Джон Джеймисън (1740 – 1823), първоначално е бил адвокат в Алоа, Шотландия, преди да основе своята популярна дестилерия, наречена на негово име, в Дъблин през 1780 г. Той се жени за Маргарет Хайг (1753–1815) през 1768 г., която е най-голямата дъщеря на Джон Хейг, известният дестилатор на уиски в Шотландия. Портрети на двойката от сър Хенри Райбърн са изложени в Националната галерия на Ирландия, а тя се радва на осем дъщери и осем сина, четирима от които ще продължат семейния бизнес, а един от тях ще стане баща на бащата на Джеймс С. Джеймисън.

Освен, че наследява бизнеса, Джеймс също така ще стане известен и с един малко труден за понасяне случай. Един ден той ще закупил 10-годишно робско момиче за цената на шест носни кърпички, за да може да гледа и да скицира как тя бива изядена от племе на канибали в Африка.

Schnitzler, Edward, Emin Pacha, par Carletti, BNF Gallica

Емин паша

Мехмед Емин паша (роден с името Исаак Едуард Шницер, но по-късно се покръства с името Едуард Карл Оскар Теодор Шницер) е лекар от Османската империя от немски и еврейски произход, натуралист и управител на египетската провинция Екватория в горната част на река Нил. Османската империя му дава титлата „паша“ през 1886 г. и следователно към него се обръщат с Емин паша.

През 1883 г. след въстанието на Мохамед Ахмад, с което е завзет Хартум, администрацията на Емин паша в Египет се оказва изолирана от външния свят. Провежда се експедицията за помощ на Емин от 1886 до 1889 г. Тя на практика е една от последните големи европейски експедиции във вътрешността на Африка през 19 век и е ръководена от Хенри Мортън Стенли. Става известна както заради амбицията си да пресече „най-мрачната част от Африка“, така и със смъртта на много от членовете си и гнездото от болести, която оставя след себе си.

Tippu Tip 1889

Типу Тип

Истинско име на Типу Тип (или Типу Тиб) е Хамад бин Мохамед бин Джума бин Раджаб ел Муржеби. Той е търговец на роби, търговец на слонова кост, изследовател, собственик на плантация и управител от арабско-занзибарски произход. Работил е за наследниците на султаните на Занзибар и продава роби за плантациите от карамфил на острова. Участва в голямата и доходоносна търговия със слонова кост като ръководи много търговски експедиции в Централна Африка и изгражда печеливши търговски постове дълбоко в този регион. Типу купува слонова кост от местни доставчици и я препродава в крайбрежните пристанища.

Advance Column of the Emin Pasha Relief Expedition 1890

Хенри М Стенли с офицери, Кайро, 1890 г. Отляво: д-р Томас Хейзъл Парк, Робърт Х. Нелсън, Хенри М. Стенли, Уилям Г. Стълби и Артур Дж. М. Джефсън

И така, Джеймисън и приятелите му, включително Типу Тип, се озовават на известната експедиция за помощ на Емин паша в сърцето на Африка през 1888 г. Тя, както казахме, е известна с това, че много хора губят живота си по време на пътуването и това включва Джеймисън , който ще умре от треска.

Емин паша в момента този момент се намира в Рибаруба (още известен и като Рибакиба) – важна спирка по маршрута на река Луалаба и маршрута на търговия със слонова кост и роби, която днес носи името Локанду и е град в Демократична република Конго.

Асад Фаран, сирийски преводач, които участва в експедицията, описва в писмена клетвена декларация случилото се, която по-късно Джеймисън ще оспори като клевета.

Фаран, който е преводач на Типу Тип, твърди, че Джеймисън му е споделил любопитство към практиката на канибализъм по тези земи. Фаран казва това на Типпу, който от своя страна разговаря с местните началници – заедно мъжете решават, че Джеймисън трябва да плати еквивалента на шест носни кърпички и с тези пари да се закупи роб. Дете-роб, момиченце. Предполага се, че Джеймисън плаща малко над цената на шест носни кърпички (но колко да са повече…) и няколко минути по-късно няколко мъже довеждат 10-годишно момиче. Тогава началниците завеждат Джеймисън, заедно с антуража му и момичето, до една колиба, където мъжът, който докарал момичето, казал на местните:

Това е подарък от бял мъж, който иска да види как ще я изядете.

След това момиченцето е завързано за дърво, докато канибали наточат ножове си. Детето се оглежда за помощ, докато канибалите я наобикалят, но през цялото време не изрича и гък. Тя е намушкана два пъти в корема и изкървява до смърт. Когато губи съзнание (или умира), канибалите започват да режат месо от нея и да разчленяват тялото й, приготвяйки го за консумация.

Асад твърди, че Джеймисън е гледал този процес и е направил шест скици на „угощението“ – на това как момичето е отведено, как е намушквано и няколко рисунки на това как от нея се разкъсват меса. Асад каза още, че след това в палатката си Джеймисън довършва скиците с акварелни бои, а после „Джеймисън показа тези и много други скици на всички местни началници“.

През 1890 г. Джеймисън оспорва тази история с писмо, което пише на 3 август 1888 г., докато умира в Африка. Той го изпраща до сър Уилям Макмакинън, който по-късно го препраща на съпругата си, която да го даде за публикуване в New York Times (което се случва на 15 ноември 1890 г.) Странно съвпадение е обаче, че в писмото си той изтъква малки подробности за инцидента, приблизително по същото време, когато Фаран пише своите показания (които също са били публикувани в New York Times, на 14 ноември 1890 г.)

Джеймисън твърди, че Типу му казал, че след като гледа един племенен танц, ще стане свидетел и на канибализъм, но Джеймисън „категорично заявих, че това е невъзможно да се случи“. Тогава Типу го помолил за шест носни кърпи от плат, за да купи момичето и да докаже, че Джеймисън не е прав. След това Джеймс твърди, че инцидентът се случва твърде бързо, за да има време да го нарисува, и че е бил прекалено шокиран, въобще за да скицира дори и да е искал. Нито пък е имал нещо, на което да рисува така или иначе. Той обаче действително прави няколко скици, ала в палатката си по-късно същата вечер след инцидента. В обяснението му след това той включва повече подробности, „подписани от свидетели, както обещах“, а също и от своя страна прави някои разобличения за Асан – за измами при търговия с камили и корупция с белгийски офицери.

Дали Джеймисън наистина е искал да гледа как канибали как ядат малки момичета? Това, което можем да кажем, е, че като има уиски в ситуацията, всичко е възможно.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Карлос Кайзер – най-големият измамник във футбола

| от Любомир Найденов |

Той е Карлос Енрике, но всички по света го знаят като Кайзера. Историята му е истинска, но сякаш е излязла от холивудска боксофис продукция.

Кайзера е футболист в продължение на цели 24 години. Играе за бразилските грандове Ботфого и Флуминензе, както и за отбори от Мексико, САЩ и Франция.

Желае да бъде сред звездите от онова време. Да води техния живот, да ходи по купони, да пръска пари и да бъде заобиколен от красиви жени. Единственото, което не иска, е да играе футбол.

В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше. Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“

Карлос Енрике е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Казва, че е роден на 2 юли 1963 година, но всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.

77

Един от бившите му сътборници дори го нарича „171“ – номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.

Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.

Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“

Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“

Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.

Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“

Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“

В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.

7

„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.

В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“

Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“

Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“

В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.

Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“

 

 
 
Коментарите са изключени

Ангелът на смъртта: Йозеф Менгеле

Йозеф Менгеле израства в богатo семейство в Гюнцбург, Германия. Баща му, Карл Менгеле, се сражава в Първата световна война, а през това време майка му поема фамилния бизнес за производство на вършилки. Когато войната приключва, компанията, наречена просто Karl Mengele, се възползва изцяло от пика в икономиката в мирно време и става третата по големина компания в своя отрасъл в Германия. Според книгата на Джералд Поснър „Mengele: The Complete Story“, фабриката става най-големият работодател в Гюнцбург и прави Менгеле най-богатото семейство в града. Някои твърдят, че тя все още съществува.

Като най-голям син, очаква се именно Йозеф да поеме фамилния бизнес. Той обаче не иска, поради собствените си амбиции и както казват някои биографи, недоволството към „студенината на родителите му“. Вместо това, през 1930 на 19-годишна възраст пътува до Мюнхен, където ще следва медицина. До 1930 г. нацистката партия вече е втората по големина политическа партия в Германия и Хитлер започва възхода си. В своята автобиография Менгеле отбелязва, че като студент е бил много заинтригувван от Националсоциалистическото движение:

В дългосрочен план беше невъзможно да останем настрана в тези политически размирни времена, ако искаме Отечеството ни да не се поддаде на марксистко-болшевишката атака. Тази проста политическа концепция стана решаващият фактор в живота ми.

Междувременно самият Карл Менгеле се присъедини към нацистката партия, защото смята (и както се оказва, не погрешно), че това ще бъде печеливш ход за него и компанията му. Асоциирането му с бързо развиващата се политическа партия не само поддържа семейството Менгеле в бизнеса, но му позволява да се развива.

Josef Mengele, Richard Baer, Rudolf Hoess, Auschwitz. Album Höcker

От ляво надясно: Рихард Байер, Йозеф Менгеле и Рудолф Хьос, 1944

Книгата на Поснър отбелязва, че е доста трудно да се определи точно кога Йозеф Менгеле се извръща към злото. Това, че е бил отдаден на политика още от млада студентска възраст, вероятно е било голям фактор. Той също така има „силен интерес към генетиката и еволюцията“ и учи на място, където професорите изповядват теорията на т. нар. „живот, недостоен за живот“ (на немски: Lebensunwertes Leben), известна още като „нацистка евгеника“. (По това време евгениката е изключително популярна в целия свят, дори подкрепяна от самия Уинстън Чърчил, а до 1936 г. в САЩ 31 от 48 щата имат някакъв вид политика на евгеника или принудителна стерилизация на „нежелателни индивиди“.)

През 1937 г. работи като научен сътрудник в Института за наследственост, биологична и расова чистота на Третия райх към Франкфуртския университет. Там е взет под крилото на Отмар Фрайхер фон Вершер, който се интересува от изследванията на близнаци и казва, че Хитлер е „първият държавник, признал наследствена биологична и расова хигиена“.

Със задаващата се война Менгеле преминава основно военно обучение и е назначен в полк като медик. Той се бие за Третия райх в първите години на войната, като паралелно продължава медицинската си изследователска работа с проучване на наследствени връзки, открити в ушни гънки. Успява и да се ожени – за Ирен Шонбейн, след като първо, понеже има такова изискване при членство в СС, се уверява, че тя е с „чиста кръв“. И въпреки че не може да се определи дали майката на прадядо й не е имала еврейска кръв, Ирен е била одобрена заради свидетелствата от нейни приятели, които казват, че тя е „много нордична“.

През 1942 г. Вершер урежда Менгеле да се махне от фронта и да отиде в Института за антропология, човешка генетика и евгеника Кайзер Вилхелм. Там Вершер и Менгеле продължават работата си заедно. През 1943 г., с благословията на Отмар, той кандидатства за работа в Аушвиц, за да се възползва от затворниците там. Приет е и така започва най-известната работа на Ангелът на смъртта.

Auschwitz I (22 May 2010)

Менгеле пристигна в Аушвиц, когато в него са настанени близо 140 000 затворници. Лагерът е огромен и ако не се използваше за неописуемите ужаси, организацията му би била за възхищение. Има няколко библиотеки, футболни игрища, театри, басейни и градини. Менгеле бързо се възползва от новата си позиция, когато лагерът бушува епидемия от коремен тиф. Вместо да лекува болестта, той праща всички болни в газовата камера.

Менгеле, подобно на наставника си, прояви голям интерес към медицинските качества на близнаците, особено на децата. Обикновено ги отделя един от друг, а понякога убива единия, за да види дали другият може да го „усети“. Той изучава разликите и приликите между близнаците, често очите.

С настъпването на войната „работата“ му се разширява отвъд близнаците. Както пише в доклад от 1992 г., който отнема 7 години да се изготви от Службата за специални разследвания на САЩ: „в гротескно извращение на позицията на лекар, така нареченият „Ангел на смъртта“ в Аушвиц впряга знанията си за устройството на живота, за да го унищожи.“ Докладът като цяло описва очевидната му пълна липса на угризения за всичко, което прави, и непрекъснатите гнусни експерименти, които прави.

Child survivors of Auschwitz

Дечица, оцелели от лагера

Когато Съветските въоръжени сили (Червената армия) превземат Аушвиц на 27 януари 1945 г., Менгеле вече бе избягал. Той първо обикаля окупираните германски територии, като избягва съветските и американските сили, докато носи със себе си няколко кутии медицинска документация. Известно време работи като земеделски производител, докато през 1949 г. не заминава за Генуа, а след това, няколко месеца по-късно, и за Аржентина. Съпругата му Ирен отказа да отиде с него и в резултат се развеждат. Той избира Аржентина, както много от неговите нацистки колеги, тъй като президентът Хуан Доминего Перон е застъпник на фашистите. Тогава също така немският език се преподава в много аржентински училища. С отворени обятия Перон приема нацистки бегълци, не само по идеологически причини, но и по финансови. Много от тях носят със себе си богатство, заграбено от еврейските затворници.

WP Josef Mengele 1956

Снимката от аржентинските документи на Менгеле

В Аржентина Менгеле прекарва следващите пет години от живота си под фалшиво име, работи като собственик на малък фармацевтичен бизнес и като фермер. След инцидент, в който момиче, на което се опита да направи аборт, почива, той замина за Парагвай. През май 1960 г. Мосад (Израелската разузнавателна агенция, чиято задача тогава е да издирва нацистките военни престъпници и да ги изпраща в Израел за разпит) успява да залови Адолф Айхман. Следващият в списъка им е Менгеле.

По време на Нюрнбергските процеси през 1945/1946 г. името на Менгеле се споменава няколко пъти, но съюзническите сили смятат, че е мъртъв. Мосад обаче има друга информация. Много по-късно почти всички смятат, че Мосад успява да намери Менгеле в Сао Пауло, Бразилия, през 1962 г. Но поради бюджетни проблеми и продължителния конфликт с Египет, агентите на Мосад са принудени да се върнат у дома.

Йозеф Менгеле живее още 17 години в относително уединение, но здравето му се влошава. Наскоро публикувани записи от дневниците му сочат, че той никога не променя политическите си виждания, нито проявява угризения за действията си. Ангелът на смъртта получава инсулт през 1976 г. и почина 3 години по-късно. Погребан е под фалшивото име „Волфганг Герхард“ в Бразилия. Едва през 1992 г. властите ексхумират тялото му и ДНК тест доказа, че Волфганг всъщност е Йозеф Мангеле.

 
 
Коментарите са изключени