Просеко и диня за края на лятото

| от chronicle.bg |

Пенливото италианско вино „Просеко“ прави в малко село със същото име, макар да не произлиза от там първоначално. В началото видът грозде, от което се прави това вино – глера, се отглежда в малко село до град Триест. Чак през Средновековието, част от сорта е пренесен от хора по на запад, където, смесено с малко видове друго грозде, се получава това, от което днес този район добива пенливото вино.

Много е важно да се знае, че просекото няма нищо общо със шампанското, освен, че и двете са пенливи вина и се правят изцяло от бяло грозде. При просекото обаче, този сорт е глера, и само понякога се добавят по малко от местните сортове „Вердизо”, „Бианкета тревиджана” или „Перера”. Преди около 130 години е измислен начинът на направа на просекото – след като ферментира, се оставя и му се добавят захар и дрожди, за да се газира естествено. По този начин, освен газирано, виното запазва по-силни плодови аромати.

„Просекото“ е газираното вино, което нашият екип препоръчва винаги, при това в коктейл.

Ето една тествана рецепта.

watermelon-cocktail

Коктейл с просеко и диня

Продукти

100 мл Просеко, 2 с л сироп бъз, 250 г диня, сок от половин лайм, 2 стръка мащерка, кубчета лед

Приготвяне

Нарежете динята на едри парчета и я сложете в купа. Към нея добавете сиропа от бъз, сока от лайм и 1 стрък мащерка. След това поставете в хладилника и оставете около 2 часа. След това, извадете купата и махнете мащерката, като след това изсипете останалата смес в чаша. Добавете кубчета лед, напълнете с шампанско и гарнирайте с пресен стрък мащерка и парче диня

 
 

1 милион евро – цената, за да се върнеш на село

| от chronicle.bg |

Една разединена фамилия изоставя живота си в големия град, за да се върне на село и там да гради битието си. Разбира се, подобно решение е взето не заради желанието на роднините да отглеждат животни или да копаят градината в двора на къщата, в която са израснали, а, за да изпълнят поставеното им условие, което ще им гарантира прибирането на наследство в размер на над 1 милион евро.

Новият български сериал „Скъпи наследници“ ни пренася в село Бели Вит, където членовете на фамилията Дочеви са принудени да живеят в рамките на една година, за да могат да се облагодетелстват от парите, които покойният бай Дочо им е завещал.

Image_6572311_435_0

За разединеното семейство непосилен ще се окаже не толкова селският бит, а предизвикателството да живеят заедно под един покрив. Койна Русева, която е в образа на ледената бизнесдама Милица Дочева, лази по нервите на всички с големите си претенции, хаплив език и користните си планове само тя да се облагодетелства от парите на баща си. Тя има верни съмишленици, които за съответната цена са готови да й помагат. Това са синът й Станислав (в ролята Петко Венелинов), плейбой-лентяй, който е свикнал да харчи парите на разделените си родители, и кметският наместник на Бели Вит Цветан (в ролята Веселин Калановски), който също крои планове да получи дял от наследството.

Да търпят претенциите на Милица и едновременно с това да се изправят пред собствените си страхове, несбъднати мечти и желания са брат й Марин (в ролята Димитър Баненкин), снаха й Венета (в ролята Ивана Папазова) и племенниците й Катя (в ролята Даяна Ханджиева) и Васил (в ролята Антоний Аргиров).

CGM_4064

 

Патриархално настроеният и държащ само неговата дума да се чува Марин е нереализиран музикант, който навремето е взел крайното решение да изостави мечтата си да свири, за да се грижи за семейството си. Днес собственик на малка фирма, той се надява, че наследството на баща му ще му помогне да сбъдне мечтата си.

От дълги години до него е Венета – тиха и послушна домакиня, която вярва, че съпругът й винаги е прав. Оправдава грешките му и е готова винаги да го подкрепи. Прощава му дори, когато разбира, че именно той е виновникът тя да не сбъдне най-голямата си мечта – да се яви на конкурс за сладкари.
Строгостта и униженията, на които подлага жена си, пък не се харесват на дъщеря им Катя. Младото момиче има свое виждане за живота и то е да не повтаря поведението на майка си. Катя, изиграна от новата звезда на родното кино и телевизия Даяна Ханджиева, е лекар-невролог, която е готова да се откаже от своя дял от наследството, за да следва мечтата си да учи в Америка. Плановете и животът й обаче се преобръщат, след като спечелената стипендия й е отнета, а в личен план тя се сблъсква с нарцистистичния и пресметлив нрав на дългогодишната си половинка Румен (в ролята Любо Ковачев).

Румен представя мъжа-егоист. Преуспяващ лекар, той е готов на всичко, за да постига целите си. Дори да саботира, манипулира и изнудва собствената си приятелка.

img_9042

Със зависимостта към хазарта пък се запознаваме чрез героя на Антоний Аргиров – Васко. Невъзможността да се контролираш разбива не само семейства, но и животи. Васко се решава да остане на село, за да може с парите да изплати дълговете си, а също така и да си върне жената и дъщерята.
Сблъсъкът с „шопите“ е голям шок за някои от живущите в Бели Вит. Веднъж разбрали, че може да получат наследството на бай Дочо, членовете на селското сдружение Косьо и Иван тръгват на война срещу новодошлите. Изиграни брилянтно от актьорите Георги Кадурин и Вальо Танев, двамата използват всички възможни средства, за да „сразят противника.“ Скрити камери, нощни наблюдения, следене и протест, са само част от елементите на задействаната операция „Пришълци“.

Красотата и спокойствието в Бели Вит са ежедневието и на куп младежи. След години обикаляне в чужбина екстремният спортист Борис Йотов трайно се установява в родното си село. Успял да излъже смъртта, след като претърпява инцидент с лавина, героят на Орлин Павлов гради новото си бъдеще, в което няма толкова адреналин. До него е годеницата му Ани (в ролята Лорина Камбурова), която обаче се лута между любовта си към Борис и съмнението, че неговите чувства към нея не са така силни и всеотдайни.

Заедно с тях са близките им приятели Чочо (в ролята Юлиян Петров), Любо (в ролята Дарин Ангелов) и Диди (в ролята София Бобчева) – двама лудаци, влюбени в природата, и една магазинерка, мечтаеща да напусне „гадното село“, за да се разхожда по столичните улици и да пазарува в моловете.

CGM_4652-1

В противовес с всички герои е образът на баба Злата, изиграна от легендата на киното и театъра Цветана Манева. Членовете на семейство Дочеви израстват пред очите на мистериозната съседка и именно тя е човекът запознат с тайните на всеки един от тях. Заради мъдростта си баба Злата е желан събеседник от всички и именно тя е човекът, към когото често се обръщат за помощ.

Сериалът „Скъпи наследници“ представя на зрителите всички наболели теми, които съпътстват живота ни. Саботажи, любовни триъгълници, съмнения, тайни, мечти, предателства, са в основата на новата хитова поредица, която се излъчва всеки делничен ден, от 18:00 часа, по bTV.

 
 

Български филм е селектиран за „Берлинале“ за първи път от 29 г.

| от chronicle.bg |

Филмът „Ага“ на режисьора Милко Лазаров е селектиран в основната програма на 68-ото издание на кинофестивала „Берлинале“.

„Ага“ е в копродукция с Българската национална телевизия и е първият български филм в основната официална програма на филмовия фестивал в Берлин от 29 години насам след участието на филма „Иван и Александра“ на режисьора Иван Ничев.

„Ага“ ще закрие основната конкурсна програма на „Берлинале“. За първи път филм на български режисьор закрива основна програма на голям фестивал. В България през март „Ага“ ще открие 22-рото издание на София филм фест.

Сюжетът разказва история за сблъсъка на цивилизациите през призмата на любовта и човешките взаимоотношения. Двамата главни герои са ескимоси и мечтаят да съберат семейството си отново.

Продуцент на филма е Веселка Кирякова, продуцент на „Отчуждение“ и копродуцент на „Слава“. Отговорен оператор на филма е Калоян Божилов, също познат от „Отчуждение“.

„Ага“ е реализиран в копродукция с Франция и Германия и е заснет в Република Якутия в Руската федерация.

 
 

Св. Синод VS. Истанбулската конвенция: борбата е безмилостно жестока

| от Цветелина Вътева |

Светият Синод, този симпатичен орган, който се произнася по наболели обществени въпроси от името на Българската православна църква, от време на време слиза от скъпите си автомобили и нагазва в калта на социално значимите проблематики.

Една от най-пищящите такива в момента е потенциалната ратификация на Истанбулската конвенция – онзи „спорен документ“, който иска да спасява жените – жертви на домашно насилие. Същият, който според прочита на неговите противници, иска да въвежда някакви трети, четвърти и пети полове, които ни сме чували, ни сме виждали.

Светият Синод се обяви против конвенцията, тъй като очевидно е по-страшно в лоното й да влезе някой, който прилича на Еди Редмейн в „Момичето от Белгия“, отколкото всеки ден стотици български домове да се озвучават от напразно споменатото име Господне, което надават жените-жертви на домашно насилие, докато благоверният им съпруг ги налага с тиган, защото мусаката е недопечена.

Щеше да е добре, ако поне бяхме научили позицията на Църквата по официалния начин: с прочитане на обръщението и становището на БПЦ. Ние обаче я научаваме от сутрешния блок на Нова телевизия, където се появи небезизвестният архимандрит Дионисий: онзи чаровен служител на Бога, който през май 2016 г. бе отстранен от Светия синод от поста си на предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ заради финансови злоупотреби, неспазване на църковните канони и за честванията на Великден със заря и гвардейци.

В ефира на Нова отец Дионисий каза, че поддръжниците на конвенцията са „либерална сган“ и че ако депутати и министри си позволят да я ратифицират, трябва да им бъде забранено да влизат в божиите храмове.

Защо Нова канят за коментар отец, отлъчен от Църквата, си остава мистерия. Съчетана с вкуса на жлъчка от това, че българската църква нарича „сган“ онези, които смятат, че опазването на традиционните български ценности не следва да се реализира през философията на „здравия балкански шамар“.

Не е тайна, че у нас четенето с разбиране е предизвикателство. Но в казуса с Инстанбулската конвенция (наречена така защото е договорена в Истанбул, а не защото е турска и задължава България да въведе професията „ибрикчия“ у нас), нещата не се изчерпват до неразбиране на един юридически текст. Наяве излезе една много по-грозна национална черта, за съжаление подкрепена от част от политическия елит, както и от Светия Синод: параноята.

Българинът винаги се е тресял от хомосексуална паника, замаскирайки я с мачистки изказвания и селташко поведение. Но този път параноидните налудности, които досега живееха само във фантазиите на хомосексуалните фобици, излязоха навън и подтикнаха някакви хора да излязат пред парламента с плакати „Не на изродията“.

Фантазмът, в който България е залята от уродливи мигранти с по няколко чифта полови органи, голи тела и цикламени коси, сцепи вярата на обществото, че нещата могат да си останат в руслото на онези стари български традиции, които са описани в началото на „Под игото“. В главата на върлия противник на конвенцията маршируват български деца с промити мозъци, които изучават „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис вместо „Епопея на забравените“ и които стават хомосексуални, защото така ги учат в училищата. Тази идея е великолепна за написването на нов антиутопичен роман, но стои нелепо на фона на реалността.

Безцеремонната ригидност на партии като БСП, стожерите на идеята за социално равенство, запрати надеждата за вписване в европейските ценности на един нов и променящ се свят, отворен към различията, директно в небитието.

А Светият Синод, в лицето на неколцината брадати свещеници със зачервени от снощната манастирска ракия бузи, може да насочи вниманието си към връщането на вярата у човека.

Че кой знае…дори и у жената или у хомосексуалните.

 
 

Джордж Оруел и няколко случайни мисли за антиутопиите

| от chronicle.bg |

Джордж Оруел е от писателите пророци. Тези, за които винаги си казваме, „трябва да внимаваме да не попаднем в този свят“, но не усещаме как той бавно става реалност. Уж го четем, препрочитаме, а накрая пак си казваме за определени ситуации – „точно като в „1984““.

Естествено, това не е причина да спрем да го четем, а точно обратното – да продължим да го четем. Да го четем непрекъснато, докато думите му не отекнат дълбоко в съзнанието ни. Не само като добър художествен продукт, а като подтик към някакви малки стъпки, за да не се случи това, което никой не иска.

На днешната дата, преди 68 години, Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, напуска този свят на 46 години. Ето малко от онова, което успя да ни предаде.

джордж оруел, 1984
Getty Images

Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги

Като цяло, хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време.

Когато започне, или преди началото си, всяка война, не бива представена като война, а като самозащита срещу убиец маниак.

Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

George Orwell - an seiner Schreibmaschine
Getty Images

Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Целта на шегата е не да унижи човек, а да му напомни, че вече е унизен.

Той беше огорчен атеист. Това е този вид атеист, който не толкова не вярва в Бог, колкото просто не Го харесва.

Най-бързият начин да спреш войната е да я загубиш.

George Orwell
Getty Images

Обществото изглежда винаги е изисквало от хората повече, отколкото на практика някога ще получи.

Всяко поколение смята себе си за по-умно от предишното и за по-мъдро от следващото.

Да оцелееш често означава да се бориш, а за да се бориш, трябва да се поизцапаш.

Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.

Понякога първото задължение на интелигентните хора е да потвърдят очевидното.

Хората спят спокойно, само защото силните крачат в нощта.