shareit

Прочети: Седем книги на седмица, преди да станат филми 2

| от |

Холивуд обича литературата дори повече от „Ню Йорк Таймс“, който винаги прави класация за бестселъри, с която родните издатели обичат да спекулират.

Но, както Хичкок обичал да казва: „Няма нищо по-добро от една кървава, добре разказана история“. И Холивуд се е научил, че добри истории често се крият в книгите. Не само в класиките, но и в модерната литература, на която всички от години предричат край.

Но ето че краят не идва, а напротив, сега е модерно да си чел книгата, преди да я видиш на голяма екран.

Ние извадихме 14 комерсиални заглавия, чийто екранизации може да гледаме до края на годината или някъде през следващата. Първите седем може да намерите на линка по-горе, а осталаните са тук.

Лиз Ейнсен, „Деветият живот на Луи Дракс“

Лиз Йенсен е британски журналист от датски произход. „Деветият живот на Луи Дракс“ пък е най-известната й книга, която тя пише и издава през 2004-а. Години по-късно романът е купен за филмиране и към него интерес проявява Антъни Мингела, който започва да работи по сценария и историята с Лиз. Уви, режисьорът умира през 2008-а и това слага край на проекта. Години по-късно студиото решава все пак да направи филма. Историята разказва за малкия Луи, който е дете склонно към злополуки. Един ден той пада от висока скала и се озовава в кома, а семейството му – вечно липсващия му баща и истеричната му майка – бавно започва да се разпада. Но животът на умния Луи и инцидентите, които му се случват не са толкова прости, а в тях се крие мистерия. Филмът, който се снима в момента, е с участието на Джейми Дорнан като доктор Паскал, който лекува Луи Дракс, Сара Гадън като майката и Арън Пол като бащата. “Всички казват, че някой ден ще ми се случи толкова голяма злополука, че ще сложи край на всичките ми премеждия. Ако видиш как едно дете пада от небето да знаеш, това съм аз.”, казва Луи Дракс в началото на историята. Очакваме филма с интерес. Неговата премиера е предвидена за края на тази година.

Мери Ан Шафър и Ан Бароуз, „Клубът на любителите на книги и пай от картофени обелки на остров Гърнзи“

Мери Ан Шафър, приживе библиотекар и редактор, има мечта да напише роман. След пътуване до британския остров Гърнзи тя се вдъхновява и започва първия си и последен роман изобщо. Малко преди да го завърши, Мери Ан Шафър умира и романът е довършен от племенницата й Ани Бароуз. В крайна сметка след излизането му се превръща в абсолютен хит и правата му за филмирани са купени. Странно за някои читатели, но романът е изграден изцяло от писмата между младата писателка Джулиет Аштън, нейният най-добър приятел, нейна приятелка и непознатият Доуси Адамс, който живее на остров Гърнзи. Втората световна война точно е приключила и развлечението на Доуси са книгите, които Джулиет е дарила преди години. Така двамата стават близки и само от кореспонденцията между тези няколко персонажа пред читателя започва да се разгръща една тъжно-смешна, любовна и изключително емоционална история. В началото в проекта по филмиране бяха въвлечен Кенет Брана и Кейт Уинслет – той като режисьор, а тя в главната роля, но впоследствие нещата не се получиха. В момента се говори, че най-вероятно Мишел Докъри от „Имението Даунтън“ ще изиграе главната роля, но още не е обявено официално. До този филм има много време, но пък книгата е великолепна и ви чака.

Джилиан Флин, „Мрак“

Вторият роман на Джилиан Флин – авторката на „Не казвай сбогом“, е точно толкова напрегнат, колкото и дебютът й. Историята разказва за малката Либи, единствената оцеляла от касапницата в дома й преди много години, за която тя обвинява брат си и благодарение на нейните показания, той е арестуван и осъден. Годините минават, Либи порасва и ролята на нещастно, оцеляло от трагедия момиче вече не й носи приходи. Затова тя се съгласява да се види с клуб по мистерии, които ще й платят хонорар, за да се срещнат с нея. В крайна сметка тази среща е важна, тъй като от клуба поставят под съмнение вярванията на Либи за нощта, когато брат й убива семейство й. Но какво всъщност се е случило? Либи решава да се върне назад в спомените си и да открие истината. По пример на „Не казвай сбогом“, и „Мрак“ е разказана от гледните точки на няколко персонажа – братът, порасналата Либи и майка й. Този път Джилиан Флин прави скоци във времето, за да ни разкаже какво се е случило три дни преди убийството на семейството, и как Либи открива отговора на мистерията. Правата на „Мрак“ са купени преди тези на „Не казвай сбогом“ и  френският режисьор Жил Паке-Бренор снима лентата. Шарлийз Терон, Никълъс Холт, Кори Стол, Кристина Хендрикс и Клои Грейс Морец играят главните роли. У нас филмът така и не излезе, но може да бъде открит онлайн.

Роалд Дал, „ГДВ“

Романите на Роалд Дал сами по себе си са истинско удоволствие. Този не прави изключение. „ГДВ“ или Голям дружелюбен великан, каквото значи анаграмата, разказва за великан, който става най-добър приятел с малко момиче. Великана и Софи са една от най-забавните двойки от романите на Дал. За разлика от повечето си събратя обаче Великана е добър, затова той и Софи решават да спасят света от Кръвопиеца, Плътояд, Костотрошача и останалите им свирепи събратя веднъж завинаги. „ГДВ“ ще се появи по кината догодина, в началото на лятото, като Стивън Спилбърг режисира, а Бил Хейдър, Ребека Хол и Адам Гудли играят главните роли.

Рейбоу Роуъл, „Елинор и Парк“

Вторият написан и издаден роман на писателката Рейнбоу Роуъл „Елинор и Парк“ е великолепна Y&A книга за любовта, приятелството и тъгата. Историята разказва за  пълничката, свита и леко задръстена Елинор, която живее в бедно семейство, с луда майка и е записана в ново училище. Там тя среща Парк – полу-китаец, полу-американец, Парк е единственият който се смилява над Елинор, когато всички й се подиграват и я слага да седне до него в училищния автобус. И така, бавно, първо чрез комикси, а после чрез музика, започва прекрасната любовна история на тази странна, но очарователна млада двойка. Книгата няма хепи енд, нито сълзливи моменти и е един от най-готините Y&A романи издадени през тази година у нас. Правата за филмиране бяха купени преди година и все още нищо не се знае за филма, освен, че Рейноу Роуъл ще бъде автор и на сценария за екранизацията.

М.Л. Стедман, „Светлина между два океана“

Сайтът за книги Goodreads обявява романа на Стедман за „най-добър исторически роман“ на 2012 година. Класацията се прави изцяло от потребителите на базата на техните рейтинги, ревюта и гласове. Годината е 1920-а и след четири години на Западния фронт Том Шербърн се завърща в Австралия и е назначен за пазач на фара на Янус Рок. Шест години по-късно той и жена му Изабел, които така и не могат да се сдобият с дете, попадат на малко бебе донесено им от океана. Драматичната история на едно обикновено семейство печели сърцата на почитателите през 2012-а, а у нас е издадена през 2013 година. Снимките на филма започват някъде в началото на тази година, като на снимачната площадка се запознаха Алисия Викандер и Майкъл Фасбендър, които играят главните роли. Двамата станаха двойка в живота и макар тяхната история да приключи, то ние с интересн очакваме филма по тази книга с тяхно участие, в началото на догодина.

Дж. К. Роулинг, „Фантастичните животни и къде да ги намерим“  

Роулинг пише и издава три от най-известните сборници от света на Хари Потър. Първият – „Приказките на барда Бийдъл“ излезе още с премиерата на последия филм от приключенията на магьосника. Следващите две – „Куидичът през вековете“ дело на Кенилуърти Уисп и „Фантастичните животни и къде да ги намерим“, написани от известния магьосник Нют Скамандър, излязоха през тази. Последната беше купена за филмиране след дълги преговори с авторката и снимките започнаха. Еди Редмейн приключи работата си по „Момичето от Дания“ и директно наметна мантията, за да изиграе Нют Скамандър. Дали сме в очакване? Може да се обзаложите.

 
 
Коментарите са изключени

Финиъс Гейдж, който промени неврологията

| от |

На 13 септември 1848 г. Финиъс Гейдж и колегите му взривяват скали, за да се направят място за железопътната линия Рутланд и Бърлингтън близо до Кавендиш във Върмонт. Гейдж подготвя експлозията като уплътняваше отвора, в който беше поставен експлозив, с помощта на трамбовъчен железен прът. Тогава се случва и инцидентът, който ще остане в историята – металната пръчка създава искра, която запалва експлозива, и в резултат на взрива желязото минава право през черепа на Гейдж. Той влиза под костта на лявата му буза и излиза напълно през горната част на главата. По-късно винкелът е намерен на около 30 метра, облян с кръвта и части от мозъка на Финиъс.

За да добием представа за щетите, които този прът може да причини, трябва да сме наясно с размерите му – той е с дължина 1,11 м. и с диаметър 3,18 см. в единия край и е заострен до 0,6 см. в диаметър в другия, с тегло приблизително 6 кг.

JacksonJBS A descriptive catalogue of the Warren Anatomical Museum 1870 frontispiece 623x1024

След като пръчката минава през главата му, не се знае дали Гейдж губи съзнание, но само минути след инцидента, за учудване на колегите от екипа му, той вече върви и говори и дори прекарва изправен 1-километровия път с каручка до къщата си, където е прегледан от д-р Едуард Х. Уилямс, който описва ситуацията:

Когато пристигнах, той каза: „Докторе, тук има достатъчно работа за вас“. За първи път забелязах раната на главата му още преди да изляза от каретата си, пулсациите на мозъка бяха много отчетливи. Горната част на главата му изглеждаше някак като обърната фуния… сякаш някакво клиновидно тяло е минало през нея. Г-н Гейдж, по времето, когато преглеждах раната му, разказваше за начина, по който се беше сдобил с нея, на наблюдателите. Не вярвах на разказа на господин Гейдж и мислех, че ни лъже. Г-н Гейдж упорито твърдеше, че пръта минава през главата му… Господин Г. стана и повърна; усилието от това изхвърли около половин чаена чаша мозък, която падна на пода.

До вечерта д-р Джон Мартин Харлоу поема случая и именно бележките му от наблюденията върху нараняването на Финес, последващо възстановяване и промени в характера му доказват, че фронталния кортекс участва в изграждането на личността ни.

BringMeTheHeadOfPhineasGage KABOOM BoundlessAScienceComicsAnthology 2016 EJBarnes LBLee

Първоначалното лечение на физическите наранявания на Финиъс започнаха с почистване на раната чрез отстраняване на малки фрагменти от черепа и подмяна на някои от по-значителните. Голямата рана в горната част на главата му беше затворена с лепилни ленти и покрита с мокър компрес, за да може раната да оттече в превръзките. След няколко дни откритият му мозък се инфектира и мъжът изпадна в полукоматозно състояние. За облекчение и изненада на семейството му обаче се съвзема. Не след дълго д-р Харлоу успява да източи около 240 милилитра гной от абсцеса под скалпа на Гейдж.

Въпреки всичко това, само три месеца и половина след инцидента, Финиъс Гейдж вече водеше привидно нормален живот, противно на много очаквания. Най-близките хора до него обаче забелязаха леки промени в характера и поведението му. През 1868 г. в доклад, публикуван в Бюлетина на Медицинското дружество в Масачузетс, д-р Харлоу пише,

Неговите работодатели, които го смятаха за най-ефективния и способен бригадир, когото са наемали, преди контузията му, смятат промяната в неговия характер за толкова силна, че не могат да го върнат отново на работа. Той е раздразнителен, непочтителен, циничен, проявява слабо уважение към своите събратя, не се сдържа, когато чуждите думи противоречаха на желанията му, на моменти беше упорит, но все пак капризен и колеблив, и правеше много планове за бъдещето, които скоро изоставяше заради други, които изглеждат по-осъществими. В това отношение умът му беше коренно различен до толкова, че неговите приятели и познати твърдяха, че „той вече не е Гейдж“.

Вече не същия човек и съкратен от работата си в железопътната компания, той работи за кратко в конюшнята в Ню Хемпшир, а след това и на други още по-странни места. След това прекара 7 години като шофьор на пощенска кола
в Чили, докато здравето му не започва да се влошава. Според изследвания от съвсем наскоро, през 2008 г., изглежда, че докато работи в Чили, Гейдж е възстановил по-голямата част от социалните си умения и до голяма степен се държи като доста нормален човек. След като здравето му се влошава, той се премества в Сан Франциско заедно с майка си, където, след като претърпява серия епилептични припадъци, умира на 20 май 1860 г. на 36-годишна възраст – почти 12 години след инцидента.

Едва през 1866 г. д-р Харлоу, който смяташе, че никога няма да чуе отново за Финиъс, научава за смъртта му. По молба на семейството черепът на Финеас е изваден от гроба му и изпратен заедно с железния прът, който пробива черепа му, на д-р Харлоу в Масачузетс. Днес и двете са изложени в Харвардския университет, в Анатомичния музей на Уорън.

 
 
Коментарите са изключени

Гъбички, които се хранят с радиация – едно интересно откритие в Чернобил

Съществуват две места в света, където радиацията е твърде висока. Едното е Фукушима, а другото е Чернобил. Второто е доста по-известно, имайки предвид добре направеният сериал на HBO. Покриването на фактите и показването на някои основоположни факти успя да покаже мащабът на тази екологична катастрофа.

Въпреки всички причинени злини, учените все пак пропуснаха възможността да споделят и един по-важен факт: природата винаги се опитва да се възстанови от причинените щети. През 1991 г. за първи път става ясно, че в зоната на Чернобил са открити гъбички, които консумират радиация.

Учените използват жаргонната дума „изяжда“ радиацията като най-близко описание на въпросния феномен. Процесът се нарича радиосинтеза и по най-прост начин може да се опише като фотозинтеза, но вместо поглъщането на светлина, горивото за този процес е именно радиация. Тайната на гъбичката е, че използва огромно количество меланин, за да свърши работата и веднъж щом успее да радиосинтезира вредните лъчения отделя енергия. Все още не е ясно дали процесът използва същите стъпки, както фотосинтезата или има съвсем различна технология на усвояване на радиация. Въпреки това, изследването показва, че подобни гъбички могат да получат широко приложение не само за пречистване на заразени зони, но и за лекуване на пациенти, които са били изложени на по-високи дози радиация.

Такъв пример може да бъдат хората, които преминават химиотерапия. Интересното е, че въпросните гъбички – Cladosporium sphaerospermum, Wangiella dermatitidis и Cryptococcus neoformans – засилват изцяло растежа си и могат да виреят спокойно на места, където радиацията е около 500 пъти по-висока от допустимото.

1280px-Cryptococcus_neoformans_using_a_light_India_ink_staining_preparation_PHIL_3771_lores

Снимка: By Photo Credit:Content Providers(s): CDC/Dr. Leanor Haley – This media comes from the Centers for Disease Control and Prevention’s Public Health Image Library (PHIL), with identification number #3771.Note: Not all PHIL images are public domain; be sure to check copyright status and credit authors and content providers., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754066

Нещо още по-интересно е, че както при фотосинтезата се отделя кислород, в този процес полезният елемент е именно енергията. В момента учените се опитват да използват новооткритите гъбички, за да намерят начин за блокирането на радиацията и превръщането ѝ във възобновяема енергия. Ако успеят, шансовете да се съкратят космическите пътешествия или да станат много по-удобни, се повишават значително. Нека не забравяме, че радиацията е известна като „космически прах“.

Друго интересно приложение на този вид е редуцирането на ниски нива на радиация, които обикновено се срещат при рентгените и други устройства. Точно по този начин ще се намали значително облъчването в ниски дози. Кастхури Венкатесуорън е биотеххнолог с 40-годишна практика в NASA. Неговите изследвания върху въпросните гъбички го мотивират да ги изпрати в космоса, за да провери как точно се справят там. Радиацията на космическата станция обикновено е на много ниски нива, но в сравнение със земята е заплашително висока. Ако резултатите се окажат успешни, новото откритие (практически на 29 години), правенето на космически експедиции може да е значително по-лесно и безопасно.

Интересен факт е, че в този случай единствените впечатлени са хората извън тази сфера. Учените са на мнение, че почти всяка гъбичка и всяка бактерия работи на този принцип – ако не може да използва слънчевите лъчи, фокусът ѝ за развитие ще бъде в конвертиране на елемент, който се среща най-често във фона. В този случай въпросните залагат най-сериозно на радиацията, защото в Чернобил има достатъчно.

Друг интересен факт е, че радиационната зона около Фукушима се радва на други форми на живот, които очевидно не се притесняват от вредните лъчения. Подобни наблюдения за пореден път показват, че живите организми винаги намират начин, за да се адаптират към средата.

 
 
Коментарите са изключени

Сурогатните внучки на Марк Твен

| от |

Излиза, че Самюъл Клемънс (известен още като Марк Твен) „събирал“ момичета на възраст между 10 и 16 години.

На 12 февруари 1908 г. Клемънс казва: „Предполагам, че всички сме колекционери… Що се отнася до мен, аз събирам домашни любимци: млади момичета – момичета от 10 до 16 години; момичета, които са хубави и сладки, наивни и невинни – млади създания, за които животът е радост и на които все още не е донесъл никакви рани, горчивина и сълзи.“

Mark Twain by GH Jones, 1850 - retouched

Самият Марк Твен на 15

Добре, ситуацията не е толкова плашеща, колкото звучи в първия момент и в някои отношения е дори сладка. Самюъл обичаше да забавлява младите момичета. Към края на живота си той претърпява доста неприятни моменти – дъщеря му, Сузи, почива през 1896 г., съпругата му, Оливия – през 1904 г., а последвана от втора му дъщеря, Жан – през 1909 г. Клемънс изпада в депресия в началото на 20 век и казва, че вече стигнал до стадия на дядо, нямаше внуци, на които всъщност да бъде дядо.

Затова той се сприятелява с млади момичета, към които се отнасяше като към сурогатни внучки.

Въпросните момичета бяха дъщери на двойки от социалния му кръг. Често ги срещаше на лодките, които го караха напред-назад от и към Англия и Бермуда, какъвто беше в случая с Хелън Алън. Алън беше едва на 12 години, когато Клемънс остава със семейството й в Бермуда. Баща й беше американският заместник-консул, а баба й беше приятелка със съпругата на Клемънс като дете. Писателят казва, че Алън има „перфектен и прелестен характер и пленителен поглед“.

Freshwater angelfish biodome

Скалария

Тази групата момичета бяха наречени „Скалариите“ или „Клубът на аквариума“. Името произлиза от рибата, която Клемънс за първи път вижда на Бермудите. Той избира това име, защото скаларията „е най-красивата риба в морето“. Той дори им купува брошки с рибката. От около 10 от тези брошки е запазена поне една, която в момента е в библиотеката на Марк Твен в Рединг, Кънектикът.

И така, какво точно направи един мъж в края на седемдесетте си с куп тийнейджърки? Всякакви невинни, дядовски неща всъщност. Клемънс кани момичетата на концерти, театър и в собствената си къща за игри с карти, билярд и четене. Докато беше в Бермуда, няколко от неговите скаларии се забавляваха като се возят в каручка, теглена от магаре, заедно с него. Иначе той поддържаше връзка с тях с писма, когато не можеха да се видят, но винаги държеше по една свободна стая на разположение и се надяваше в нея да има по една скалария „толкова често, колкото провидението позволи“.

Преди да ситуацията да ни се стори прекалено тип „Майкъл Джексън“, трябва да се отбележи, че момичетата винаги са били придружавани от член на семейството им. В стаята дори има две легла – за някои от родителите или придружителите им.

Освен стаята, къщата на Клемънс имаше и билярдна зала, която беше преустроена по темата с клуба на момичетата. Над вратата имаше надпис „Аквариумът“, а вътре стените бяха окичени с рамкирани снимки на всеки от членовете на „Клубът“.

По онова време (за разлика от днес) подобно нещо не е някакъв скандал, въпреки че единствената останала дъщеря на Клемънс, Клара, не се радваше особено на поведението му, може би от ревност. Когато се връща в дома на баща си от пътешествие из Европа и открива, че той е събрал група млади момичета, за да се забавляват заедно, тя забранява на прислугата да пази писма от рибките. (Днес пълната колекция на всяко оцеляло писмо е публикувана в книгата „Mark Twain’s Aquarium: The Samuel Clemens-Angelfish Correspondence“.)

Фактът, че децата бяха с придружител би трябвало да успокои Клара, но писмата, които Клемънс пише на момичетата, определено биха повдигнали веждите ни днес. Малко след четиринадесетия рожден ден на Дороти Харви той й пише: „Иска ми се да отпътуваме някъде и единственото, което да правя, е да те гледам“. На Дороти Куик (друга Дороти), само на 11 години, той пише след едно от посещенията си: „Легнах веднага, след като си замина, нямаше за какво да живея след това и цялото слънце се скри. Как ще съм спокоен без теб?“ Писмата показваха неговата любов и преданост към момичетата и удоволствието, което изпитваше, когато прекарваше време с тях, но днес родителите вероятно биха използвали тези писма като доказателство в съда.

Клемънс умира на 21 април 1910 г. от сърдечен удар, само няколко години след създаването на „Клубът на аквариума“. Като цяло имаше около 10 членa на този клуб, които посещаваха Клемънс редовно до смъртта му, но ентусиазмът му скалариите намалява в последната година от живота му – той се оплака, че момичетата му растат прекалено бързо, оплакват се от гаджетата им и дори изключва едно от тях, когато навършва 16. В крайна сметка, неговата привързаност към тях главно се криеше в тяхната невинност, като нещо като глътка свеж въздух в циничния свят.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени