shareit

Пришълец от бъдещето

| от Георги Колев |

Новият брой на списание auto motor und sport Bulgaria е на пазара от тази седмица, а ние ви представяме една от историите в него.

За разлика от Tesla Model S този автомобил със сигурност не можете да го видите по нашите пътища. Трудно ще го отриете дори и някъде в Европа. Mirai е първият сериен модел на Toyota, който се задвижва от водород, и е зряла стъпка в развитието на перспективните технологии с горивни клетки. На пътя с този уникален модел.

Ако застанете зад този автомобил и се вгледате по-внимателно, ще откриете малка локвичка. Вода. Вярно е, че всеки автомобил отделя водни пари, но в случая те са единственото, което излиза от ауспуховите тръби на Mirai. Чиста дестилирана вода, плод на реакцията в горивна клетка между зареждания в автомобила водород и кислорода от въздуха. Разработките на автомобили с горивни клетки започват още през 80-те години и неизменно присъстват в развойната дейност на всяка голяма компания, каквато е и Toyota. Всъщност за японската фирма проектната работа, свързана с горивните клетки, датира горе-долу от времето, когато стартираха проектите за хибридни автомобили, тоест от началото на 90-те години. Когато Prius беше създаден, хората започнаха да го купуват, защото е произвеждан от Toyota.

Днес хората купуват Toyota, защото произвежда хибриди. Ето че компанията представя и първия си сериен автомобил, захранван с водород, чрез който горивната клетка генерира електричество при коефициент на полезно действие от около 60 процента. Да, вярно е, че човечеството не разполага с инфраструктура за снабдяване и зареждане с водород, но с бързото развитие на технологиите за производство на електричество от вятъра, осигуряващо чести излишъци, въпросът с добиването му от вода става все по-актуален.

500 км пробег със собствено генерирано електричество

С присъщата за японците скромност и вглъбеност главният инженер на проекта Йозиказу Танака се покланя и ни обяснява всеки детайл от новата горивна клетка и резервоарите на Mirai (японската дума за „бъдеще“). Устройството на тази горивна клетка ми е отчасти познато, защото преди четири месеца, когато BMW представяше своите прототипи на базата на Серия 5 GT, те се задвижваха именно от въпросната система, предоставена от Toyota. Mirai обаче не е прототип, а сериен автомобил с доста причудливи форми, които трябва да загатнат колко напред в бъдещето е той.

Двата прототипа на BMW се зареждаха с водород под налягане от 700 бара или 350 бара при изключително ниски температури. От Toyota са избрали първия вариант, съобразявайки се с наличието на зарядни станции за водород в държави като Германия. Апропо, тестът ни се провежда именно в Германия, в покрайнините на Хамбург, един от най-екологичните градове в света, място, където се произвежда голямо количество електрическа енергия от вятърни централи и съществуват няколко зарядни станции за водород на компании като Shell. Самият процес на зареждане отнема няколко минути, в които системата, наподобяваща тази за метан или LPG, успява да сгъсти цели пет килограма водород.

Предостатъчно за пробег от над 500 км предвид високото енергийно съдържание на водорода и ефективността на горивната клетка, особено на създадената от Toyota. Можем спокойно да оставим настрани асоциации с дирижабъла „Хинденбург”, защото резервоарите имат сложна многопластова конструкция, в която основен носещ елемент е цилиндър от усилени с въглеродни влакна полимери, имащ способността да оцелее под въздействието на невероятно големи сили. По подобие на своя събрат Prius, Mirai всъщност е хибрид, защото притежава и акумулаторна батерия (с капацитет от 1,4 кВтч и напрежение от 244 волта) служеща като буфер, в който се складира енергия при спиране.

Безопасността преди всичко

Интериорът е не по-малко футуристичен от външността, а на разположение на водача има цели три дисплея в средната част на арматурното табло. Натискаме бутона за стартиране, преместваме малкия лост, удивително наподобяващ този на Prius, и потегляме. Mirai предлага всички системи на един претендиращ за принадлежност към средния клас съвременен автомобил – като започнеш с климатичната система (не открих информация за използвания начин на отопление, но предвид високата ефективност на целия задвижващ тракт е почти 100 процента вероятно това да става като при електромобилите) и стигнеш до подгряването на седалките. Освен това автомобилът е оборудван с почти всичко възможно по отношение на комуникационната свързаност и системите за асистенция като част от безопасността. Тук обаче ще се въздържим от подробности в тази област, защото е редно да отделим много повече място за същността на автомобила и това какво представлява на пътя.

Новата конструкция на горивната клетка с голяма контактна площ на елементите я прави по-ефективна, а специалните джобове за бързо отвеждане на водата позволяват нормално стартиране на системата и при температури от минус 30 градуса. Въпреки силния и влажен северен вятър в средата на октомври външната температура в Хамбург все пак е малко над нулата и не подлага системата на екстремни натоварвания. При потегляне и желание от ваша страна със 155-те конски сили на своя електромотор Mirai ускорява с устрема на електрически автомобил, но освен характерното свистене на двигателя се чува и звукът на компресора за въздух, който е плод на „саунд инженеринг“ и е неизменен атрибут на модела.

Всъщност пътуването с Mirai го разкрива като изключително зрял и приятен за шофиране автомобил. Въпреки задното окачване с торсионна греда (за да се осигури място за задния резервоар за водород), динамиката в завой е съвсем прилична благодарение на ниското разположение на задвижващата система и съответно ниския център на тежестта. Най-впечатляваща обаче е не динамиката, а изключителната хармония на задвижването – нещо, на което хората от Toyota винаги са държали много и което е особено ярко изразено в хибридните модели. Mirai потегля с лекота, сякаш има много по-ниско собствено тегло от 1850-те си килограма, набира плавно и равномерно, а след първоначалния устрем навлиза в по-спокойни води и ви подканя да се движите лежерно и без напрежение.

Да, този автомобил не търси спортни изяви. Той е уникален по своя характер и създава уникално чувство и удоволствие зад волана, което няма нищо общо със скоростта и бързото вземане на завои. Той е като странен пришълец от бъдещето, който подминава с усмивка безумните страсти за изява и външен израз в нашето ежедневие и излъчва някаква друга, далечна мъдрост.

Разход на 100 км – 0,9 кг водород

Междувременно разходът, който показа по време на тестовото шофиране, се придържаше в рамките на 0,9 кг водород на 100 км, което означава, че наистина може да измина над 500 км с един резервоар. Водачът може да управлява и степента на рекуперация с помощта на позицията Br на лостчето за управление. Според данните разходът на гориво е по-нисък в режим на градско движение – вероятно заради спецификите на горивната клетка.

У нас няма да видите подобен автомобил, но и в чужбина Mirai ще си остане рядкост. Собствениците му ще са хора, компании и институции от градове като Хамбург или Ротердам, които по особено ярък начин изразяват отношението си към технологиите, новостите и околната среда. В момента в Германия има 20 станции за зареждане с водород, а броят им трябва да достигне 50 до средата на 2016 година. За сравнение – тези за зареждане с LPG са 6800. В рамките на проекта Clean Energy Partnership (CEP) обаче ще бъдат построени още множество водородни станции. Създаден през 2010 г., CEP е консорциум от 13 партньори: Berliner Verkehrsbetriebe BVG, BMW, Daimler, Ford, GM/Opel, Hamburger Hochbahn, Linde Group, Royal Dutch Shell, Statoil, Total, Toyota, Vattenfall Europe и Volkswagen Group.

Заключение

Ако обичаш техниката, шофирането на подобно нещо е невероятен подарък.

Спомените ме отвеждат към един прототип на GM отпреди 10 години, благодарение на запознаването с който днес мога да твърдя, че технологиите в тази област са извървели изключително дълъг път. Остава си проблемът с наличието на съоръжения и инфраструктура за производство на водород. С широкото навлизане на възобновяемите източници на енергия перспективите за такива автомобили започват да стават по-оптимистични.

В актуалния ноемрийски брой на водещото месечно автомобилно списание в България ще откриете:

  • Volkswagen – Моделната гама на марката от Волфсбург. Ще превземат ли SUV и кросоувър моделите пазарния дял на комбитата? Какво да очакваме през следващите няколко години.
  • Volkswagen – Хроника на един предизвестен скандал. Звучи като ирония на съдбата, но гигантът Volkswagen влезе в една от най-големите кризи в германската индустриална история именно заради един от прочутите си дизелови двигатели.
  • Toyota Mirai – auto motor und sport България стана първата родна медия, чийто представител получи възможността да управлява високотехнологичния модел на Toyota.
  • Opel Astra – Първи изчерпателен тест на новата надежда от Рюселсхайм.
  • Audi Q7, BMW X5, Mercedes GLE, Porsche Cayenne – Едно сравнение на елитни пълноразмерни SUV модели.
  • Зимни гуми – Сравнителен тест на девет модела гуми за студения сезон с размер 225/50 R 17. Кое ще се окаже най-доброто предложение за средния клас автомобили?.
  • Jaguar XE 20d срещу BMW 320d и Mercedes C 250 d – Първо сравнение на новия XE 20d с двама от неговите основни съперници – BMW 320d и Mercedes C 250 d.
  • Техника Системи за принудително пълнене при спортните мотори. Какво на практика представляват технологиите за принудително пълнене днес? Ще разгледаме десет спортни автомобила с различни системи за предварително сгъстяване на въздуха.
  • Техника Мерки за ограничаване на емисиите при дизеловите двигатели. Всички необходими мерки и компоненти за гарантиране на чистотота.
  • Класика – Трите първи поколения Chevrolet Corvette. Те се различават до крайност – както по външен вид, така и по характер. Въпреки това притежават и много общи черти. Кое да изберем?
  • Формула 1 – Новата генерация пилоти настъпва.
  • Льо Ман Гараж 56 и на какво е способна човешката психика.

 

 
 
Коментарите са изключени

Гъбички, които се хранят с радиация – едно интересно откритие в Чернобил

| от |

Съществуват две места в света, където радиацията е твърде висока. Едното е Фукушима, а другото е Чернобил. Второто е доста по-известно, имайки предвид добре направеният сериал на HBO. Покриването на фактите и показването на някои основоположни факти успя да покаже мащабът на тази екологична катастрофа.

Въпреки всички причинени злини, учените все пак пропуснаха възможността да споделят и един по-важен факт: природата винаги се опитва да се възстанови от причинените щети. През 1991 г. за първи път става ясно, че в зоната на Чернобил са открити гъбички, които консумират радиация.

Учените използват жаргонната дума „изяжда“ радиацията като най-близко описание на въпросния феномен. Процесът се нарича радиосинтеза и по най-прост начин може да се опише като фотозинтеза, но вместо поглъщането на светлина, горивото за този процес е именно радиация. Тайната на гъбичката е, че използва огромно количество меланин, за да свърши работата и веднъж щом успее да радиосинтезира вредните лъчения отделя енергия. Все още не е ясно дали процесът използва същите стъпки, както фотосинтезата или има съвсем различна технология на усвояване на радиация. Въпреки това, изследването показва, че подобни гъбички могат да получат широко приложение не само за пречистване на заразени зони, но и за лекуване на пациенти, които са били изложени на по-високи дози радиация.

Такъв пример може да бъдат хората, които преминават химиотерапия. Интересното е, че въпросните гъбички – Cladosporium sphaerospermum, Wangiella dermatitidis и Cryptococcus neoformans – засилват изцяло растежа си и могат да виреят спокойно на места, където радиацията е около 500 пъти по-висока от допустимото.

1280px-Cryptococcus_neoformans_using_a_light_India_ink_staining_preparation_PHIL_3771_lores

Снимка: By Photo Credit:Content Providers(s): CDC/Dr. Leanor Haley – This media comes from the Centers for Disease Control and Prevention’s Public Health Image Library (PHIL), with identification number #3771.Note: Not all PHIL images are public domain; be sure to check copyright status and credit authors and content providers., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754066

Нещо още по-интересно е, че както при фотосинтезата се отделя кислород, в този процес полезният елемент е именно енергията. В момента учените се опитват да използват новооткритите гъбички, за да намерят начин за блокирането на радиацията и превръщането ѝ във възобновяема енергия. Ако успеят, шансовете да се съкратят космическите пътешествия или да станат много по-удобни, се повишават значително. Нека не забравяме, че радиацията е известна като „космически прах“.

Друго интересно приложение на този вид е редуцирането на ниски нива на радиация, които обикновено се срещат при рентгените и други устройства. Точно по този начин ще се намали значително облъчването в ниски дози. Кастхури Венкатесуорън е биотеххнолог с 40-годишна практика в NASA. Неговите изследвания върху въпросните гъбички го мотивират да ги изпрати в космоса, за да провери как точно се справят там. Радиацията на космическата станция обикновено е на много ниски нива, но в сравнение със земята е заплашително висока. Ако резултатите се окажат успешни, новото откритие (практически на 29 години), правенето на космически експедиции може да е значително по-лесно и безопасно.

Интересен факт е, че в този случай единствените впечатлени са хората извън тази сфера. Учените са на мнение, че почти всяка гъбичка и всяка бактерия работи на този принцип – ако не може да използва слънчевите лъчи, фокусът ѝ за развитие ще бъде в конвертиране на елемент, който се среща най-често във фона. В този случай въпросните залагат най-сериозно на радиацията, защото в Чернобил има достатъчно.

Друг интересен факт е, че радиационната зона около Фукушима се радва на други форми на живот, които очевидно не се притесняват от вредните лъчения. Подобни наблюдения за пореден път показват, че живите организми винаги намират начин, за да се адаптират към средата.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

| от |

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени

Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

gettyimages-840994176-594x594

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната.  В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

gettyimages-615303058-594x594

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

gettyimages-3279828-594x594

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

gettyimages-640486011-594x594

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците  (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

gettyimages-514885856-594x594

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

gettyimages-615310220-594x594

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

gettyimages-1143060660-594x594

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

 

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.

 
 
Коментарите са изключени