Пришълец от бъдещето

| от Георги Колев |

Новият брой на списание auto motor und sport Bulgaria е на пазара от тази седмица, а ние ви представяме една от историите в него.

За разлика от Tesla Model S този автомобил със сигурност не можете да го видите по нашите пътища. Трудно ще го отриете дори и някъде в Европа. Mirai е първият сериен модел на Toyota, който се задвижва от водород, и е зряла стъпка в развитието на перспективните технологии с горивни клетки. На пътя с този уникален модел.

Ако застанете зад този автомобил и се вгледате по-внимателно, ще откриете малка локвичка. Вода. Вярно е, че всеки автомобил отделя водни пари, но в случая те са единственото, което излиза от ауспуховите тръби на Mirai. Чиста дестилирана вода, плод на реакцията в горивна клетка между зареждания в автомобила водород и кислорода от въздуха. Разработките на автомобили с горивни клетки започват още през 80-те години и неизменно присъстват в развойната дейност на всяка голяма компания, каквато е и Toyota. Всъщност за японската фирма проектната работа, свързана с горивните клетки, датира горе-долу от времето, когато стартираха проектите за хибридни автомобили, тоест от началото на 90-те години. Когато Prius беше създаден, хората започнаха да го купуват, защото е произвеждан от Toyota.

Днес хората купуват Toyota, защото произвежда хибриди. Ето че компанията представя и първия си сериен автомобил, захранван с водород, чрез който горивната клетка генерира електричество при коефициент на полезно действие от около 60 процента. Да, вярно е, че човечеството не разполага с инфраструктура за снабдяване и зареждане с водород, но с бързото развитие на технологиите за производство на електричество от вятъра, осигуряващо чести излишъци, въпросът с добиването му от вода става все по-актуален.

500 км пробег със собствено генерирано електричество

С присъщата за японците скромност и вглъбеност главният инженер на проекта Йозиказу Танака се покланя и ни обяснява всеки детайл от новата горивна клетка и резервоарите на Mirai (японската дума за „бъдеще“). Устройството на тази горивна клетка ми е отчасти познато, защото преди четири месеца, когато BMW представяше своите прототипи на базата на Серия 5 GT, те се задвижваха именно от въпросната система, предоставена от Toyota. Mirai обаче не е прототип, а сериен автомобил с доста причудливи форми, които трябва да загатнат колко напред в бъдещето е той.

Двата прототипа на BMW се зареждаха с водород под налягане от 700 бара или 350 бара при изключително ниски температури. От Toyota са избрали първия вариант, съобразявайки се с наличието на зарядни станции за водород в държави като Германия. Апропо, тестът ни се провежда именно в Германия, в покрайнините на Хамбург, един от най-екологичните градове в света, място, където се произвежда голямо количество електрическа енергия от вятърни централи и съществуват няколко зарядни станции за водород на компании като Shell. Самият процес на зареждане отнема няколко минути, в които системата, наподобяваща тази за метан или LPG, успява да сгъсти цели пет килограма водород.

Предостатъчно за пробег от над 500 км предвид високото енергийно съдържание на водорода и ефективността на горивната клетка, особено на създадената от Toyota. Можем спокойно да оставим настрани асоциации с дирижабъла „Хинденбург”, защото резервоарите имат сложна многопластова конструкция, в която основен носещ елемент е цилиндър от усилени с въглеродни влакна полимери, имащ способността да оцелее под въздействието на невероятно големи сили. По подобие на своя събрат Prius, Mirai всъщност е хибрид, защото притежава и акумулаторна батерия (с капацитет от 1,4 кВтч и напрежение от 244 волта) служеща като буфер, в който се складира енергия при спиране.

Безопасността преди всичко

Интериорът е не по-малко футуристичен от външността, а на разположение на водача има цели три дисплея в средната част на арматурното табло. Натискаме бутона за стартиране, преместваме малкия лост, удивително наподобяващ този на Prius, и потегляме. Mirai предлага всички системи на един претендиращ за принадлежност към средния клас съвременен автомобил – като започнеш с климатичната система (не открих информация за използвания начин на отопление, но предвид високата ефективност на целия задвижващ тракт е почти 100 процента вероятно това да става като при електромобилите) и стигнеш до подгряването на седалките. Освен това автомобилът е оборудван с почти всичко възможно по отношение на комуникационната свързаност и системите за асистенция като част от безопасността. Тук обаче ще се въздържим от подробности в тази област, защото е редно да отделим много повече място за същността на автомобила и това какво представлява на пътя.

Новата конструкция на горивната клетка с голяма контактна площ на елементите я прави по-ефективна, а специалните джобове за бързо отвеждане на водата позволяват нормално стартиране на системата и при температури от минус 30 градуса. Въпреки силния и влажен северен вятър в средата на октомври външната температура в Хамбург все пак е малко над нулата и не подлага системата на екстремни натоварвания. При потегляне и желание от ваша страна със 155-те конски сили на своя електромотор Mirai ускорява с устрема на електрически автомобил, но освен характерното свистене на двигателя се чува и звукът на компресора за въздух, който е плод на „саунд инженеринг“ и е неизменен атрибут на модела.

Всъщност пътуването с Mirai го разкрива като изключително зрял и приятен за шофиране автомобил. Въпреки задното окачване с торсионна греда (за да се осигури място за задния резервоар за водород), динамиката в завой е съвсем прилична благодарение на ниското разположение на задвижващата система и съответно ниския център на тежестта. Най-впечатляваща обаче е не динамиката, а изключителната хармония на задвижването – нещо, на което хората от Toyota винаги са държали много и което е особено ярко изразено в хибридните модели. Mirai потегля с лекота, сякаш има много по-ниско собствено тегло от 1850-те си килограма, набира плавно и равномерно, а след първоначалния устрем навлиза в по-спокойни води и ви подканя да се движите лежерно и без напрежение.

Да, този автомобил не търси спортни изяви. Той е уникален по своя характер и създава уникално чувство и удоволствие зад волана, което няма нищо общо със скоростта и бързото вземане на завои. Той е като странен пришълец от бъдещето, който подминава с усмивка безумните страсти за изява и външен израз в нашето ежедневие и излъчва някаква друга, далечна мъдрост.

Разход на 100 км – 0,9 кг водород

Междувременно разходът, който показа по време на тестовото шофиране, се придържаше в рамките на 0,9 кг водород на 100 км, което означава, че наистина може да измина над 500 км с един резервоар. Водачът може да управлява и степента на рекуперация с помощта на позицията Br на лостчето за управление. Според данните разходът на гориво е по-нисък в режим на градско движение – вероятно заради спецификите на горивната клетка.

У нас няма да видите подобен автомобил, но и в чужбина Mirai ще си остане рядкост. Собствениците му ще са хора, компании и институции от градове като Хамбург или Ротердам, които по особено ярък начин изразяват отношението си към технологиите, новостите и околната среда. В момента в Германия има 20 станции за зареждане с водород, а броят им трябва да достигне 50 до средата на 2016 година. За сравнение – тези за зареждане с LPG са 6800. В рамките на проекта Clean Energy Partnership (CEP) обаче ще бъдат построени още множество водородни станции. Създаден през 2010 г., CEP е консорциум от 13 партньори: Berliner Verkehrsbetriebe BVG, BMW, Daimler, Ford, GM/Opel, Hamburger Hochbahn, Linde Group, Royal Dutch Shell, Statoil, Total, Toyota, Vattenfall Europe и Volkswagen Group.

Заключение

Ако обичаш техниката, шофирането на подобно нещо е невероятен подарък.

Спомените ме отвеждат към един прототип на GM отпреди 10 години, благодарение на запознаването с който днес мога да твърдя, че технологиите в тази област са извървели изключително дълъг път. Остава си проблемът с наличието на съоръжения и инфраструктура за производство на водород. С широкото навлизане на възобновяемите източници на енергия перспективите за такива автомобили започват да стават по-оптимистични.

В актуалния ноемрийски брой на водещото месечно автомобилно списание в България ще откриете:

  • Volkswagen – Моделната гама на марката от Волфсбург. Ще превземат ли SUV и кросоувър моделите пазарния дял на комбитата? Какво да очакваме през следващите няколко години.
  • Volkswagen – Хроника на един предизвестен скандал. Звучи като ирония на съдбата, но гигантът Volkswagen влезе в една от най-големите кризи в германската индустриална история именно заради един от прочутите си дизелови двигатели.
  • Toyota Mirai – auto motor und sport България стана първата родна медия, чийто представител получи възможността да управлява високотехнологичния модел на Toyota.
  • Opel Astra – Първи изчерпателен тест на новата надежда от Рюселсхайм.
  • Audi Q7, BMW X5, Mercedes GLE, Porsche Cayenne – Едно сравнение на елитни пълноразмерни SUV модели.
  • Зимни гуми – Сравнителен тест на девет модела гуми за студения сезон с размер 225/50 R 17. Кое ще се окаже най-доброто предложение за средния клас автомобили?.
  • Jaguar XE 20d срещу BMW 320d и Mercedes C 250 d – Първо сравнение на новия XE 20d с двама от неговите основни съперници – BMW 320d и Mercedes C 250 d.
  • Техника Системи за принудително пълнене при спортните мотори. Какво на практика представляват технологиите за принудително пълнене днес? Ще разгледаме десет спортни автомобила с различни системи за предварително сгъстяване на въздуха.
  • Техника Мерки за ограничаване на емисиите при дизеловите двигатели. Всички необходими мерки и компоненти за гарантиране на чистотота.
  • Класика – Трите първи поколения Chevrolet Corvette. Те се различават до крайност – както по външен вид, така и по характер. Въпреки това притежават и много общи черти. Кое да изберем?
  • Формула 1 – Новата генерация пилоти настъпва.
  • Льо Ман Гараж 56 и на какво е способна човешката психика.

 

 
 

Ема Томпсън: „Нуждаем се от повече роли за възрастните актриси“

| от chronicle.bg |

59-годишната Ема Томпсън призова шоубизнеса за повече роли, в които да могат да влизат възрастни актриси на големия екран.

Носителката на две статуетки „Оскар“ в момента играе ролята на съдия в Семейния отдел на лондонски съд, която си има свои семейни проблеми в лентата „The Children Аct“ (Законът за детето). Тя трябва да решава съдбите на множество непълнолетни деца и на техните семейства.

На премиерата на филма Ема Томпсън обясни, че е приела ролята, тъй като е била заинтригувана от съдбата на героинята си, сдобила се с власт в един много мъжки свят.

Когато произнесем думата съдия, първо си представяме мъж. Харесах историята за тази съдийка и веднага се включих в проекта“, казва Томпсън. Тя изтъкна, че липсата на достатъчно добри роли за актрисите, които не са в първа младост, е проблем, който очаква своето решение, било то и в дългосрочен план.

"The Meyerowitz Stories" UK Premiere - 61st BFI London Film Festival
Getty Images

„Мъжете в нашия бранш не са поставени по същия начин. Нещата не са се променили от много дълго време. Но понякога се появяват някои добри роли и това ме изпълва с надежда“, коментира звездата от „Имението Хауърдс Енд“, Остатъците от деня“, „Разум и чувства“ т.н.

 
 

Гняв срещу Дисни: Първият им гей персонаж ще се играе от хетеро мъж

| от Георги Емилов |

В наши дни вече свикнахме всеки да е обиден от всичко. Така докато едни се чувстват лично обидени, че в Германия вече ще вписват официално трети пол, от другата страна на безсмислената барикада се бунтуват вече дни наред, че Джак Уайтхол (хетеросексуален мъж) ще играе гей персонаж в предстоящия филм с Дуейн Джонсън (Скалата) и Емили Блънт – “Jungle Cruise”. Най-открито срещу избора на актьора скочи Омар Шариф младши (да, внук на онзи Омар Шариф), който написа следното в Twitter:

„Наистина ли, Дисни? Първата ви значителна гей роля ще се играе от хетеросексуален мъж, увековечаващ стереотипите? Провал! Този кораб трябва да потъне!”

sharif

Изявлението на младия актьор бе посрещнато с одобрение сред много фенове, получи подкрепа и от други представители на шоубизнеса (актьорите Итън Харви и Крис Салваторе бяха други популярни имена с гневни реакции по повода), а отзвукът беше неочаквано голям, вина за което вероятно има и все още топлата тема с отказа на Скарлет Йохансон да играе трансджендър персонаж, именно след масово недоволство от онлайн активистите. И макар да разбирам трудностите пред LGBTQ обществото след толкова много години на дискриминация, не мога да не се възмутя и аз от този натиск и да не се запитам…

Сериозно ли?!

Не че нещо, но твърдения като „Гей-актьорите не са представени подобаващо в Холивуд” са просто абсурдни. Пък и дори да беше така, чак толкова ли е непреносима сексуалността с похватите на актьорското майсторство, че да не може актьор с една сексуалност да не може да изиграе персонаж с друга? Нека само си спомним за страхотната роля на Нийл Патрик Харис като Барни от „Как се запознах с майка ви” – роля, в която актьорът (който е гей) изигра възможно най-стереотипния хетеро мачо! Защо тогава никой не му се разсърди?

164228793-612x612
Omar Sharif Jr, Getty Images

Пък и да не говорим само за сексуалност – нужно ли е да си виртуозен пианист, за да изиграеш виртуозен пианист? Мисли ли някой, че Даниел Крейг, Шон Конъри и Пиърс Броснан наистина са агенти на MI6 и затова са взети за ролята на Джеймс Бонд? Трябваше ли ролите в „Спасяването на редник Райън” да се дадат на истински нацисти? И хубаво ли ще е ролите на убийци и психопати да се дават на реални такива, за да са по-убедителни персонажите? Джейсън Борн сциентолог ли е? Ами Адам Сандлър… опа, момент, да, тук няма какво да се каже – той играе себе си във всеки филм.

И преди някой да е решил да каже нещо от сорта на „Да, те всичките от тая порода са такива!”, „Много са обидчиви, защото не са истински мъже!”, или някаква друга хомофобска простотия, нека припомня колко истински обидени бяха много бели хетеро мъже, които ревяха из интернет защо даден измислен комиксов персонаж (и по-конкретно – този във „Фантастичната четворка”) бе изигран от чернокож актьор (не отваряме дори дума за онова безумие с чернокожия Орфей, чернокожите гърци и прочие исторически неправдиви режисьорски решения). Вярно, филмът беше зловещо тъп, но наистина ли това ли беше проблемът с него? Да си обиден за цвета на кожата на измислен персонаж е меко казано нелепо.

Проблемът е, че все повече започва да изглежда така, сякаш в опита си да счупят веднъж завинаги оковите на дискриминацията, някои ненужно кресливи гласове от LGBTQ обществото в Холивуд започват лека-полека сами да дискриминират, налагайки се върху това кой какви роли да играе. Така де, нали целият смисъл на борбата за равенство беше да не се налага на интервюто за работа (или в случая – роля) да те питат „Каква е Вашата сексуалност?”, за да не могат да те дискриминират спрямо това? Затова ще е хубаво Омар Шариф младши и подкрепящите го колеги и фенове да си помислят пак по въпроса и да спрат да внасят разделение там, където LGBTQ обществото от толкова години се бори тъкмо за обратното – единство и равенство.

Хайде стига с превземките и да се съсредоточим върху реалните проблеми пред LGBTQ обществото, че заради такива нелепи поводи за гняв, вече почти не ми остана бяло, мъжко, хетеро чувство за вина…

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

Секс скандали и разврат в средновековна България

| от Радослав Тодоров |

Да разгледаме слабо известните, но затова пък доста интригуващи сведения относно порочния живот във Второто Българско царство, които могат да се открият из летописите.

По данни на Никита Хониат например деспотът на Струмица Добромир Хрис се отличавал с особена свирепост и разпасаност. Въпреки че българската му съпруга била жива, той се оженил за дъщерята на протостратора Мануил Камица през 1198 г. На сватбената трапеза Хрис не спирал да се тъпче и налива с вино. В един момент като забелязал, че булката не посяга към чашата я накарал да пие с него. При отказа й той вбесен й креснал „нито яж, нито пий“ и я напсувал на български, нещо в което явно сме били добри още по онова време. През 1201 г. същият Хриз без притеснение взел като трета жена внучката на император Алексий ІІІ, вдовицата на Иванко, убиеца на Асеня и се сдобил по този начин с малък, но аристократичен харем.

Семейно-брачните отношения в онези времена са достойни за „Декамерон“ на Бокачо, стига средновековната българска земя да беше родила някой, който да опише целият низ от трагедии, трагикомедии и откровени комедии, разигравали се из Българско през ХІІ-ХІV век. И все пак сред прашните съдебни архиви на Охридската архиепископия изскачат чутовни пикантерии.

Като откровен анекдот например звучи историята на призренския селянин Георги. Той се оженил за Омбрада от село Долни Полог, дъщеря на някой си Радослав. Но по едно време двамата се развели по взаимно съгласие, отказвайки се под клетва от каквито и да е претенции между семействата на двамата съпрузи. След развода Георги се оженил за някоя си Чернокоса от Призрен, с която явно още по време на първия си брак е имал връзка. Омбрада също се омъжила за друг и имала от него деца. След като минали 18 години, Георги внезапно изоставил Чернокоса, която му родила 8 деца и отново взел междувременно овдовялата Омбрада. Той се оправдавал, че Чернокоса го била омаяла с магия и така го откъснала от първата му жена.

Жените обаче също не изоставали от мъжете в участието в средновековните родни латиносериали. Някоя си Ирина от Прилепско зарязала законния си съпруг Йоан и избягала в Прилеп, където 6 месеца живяла както й сърце и душа иска. Мъжът й завел дело да му бъде върната, но когато Ирина била докарана насила в село Вода на съд, тя се хвърлила в реката, за са се удави. Когато я извадили мокра като кокошка от водата, тя се развикала, че не може и не иска да живее повече с Йоан. Подобна мелодрама разиграла и Ана от Преспа.

След кратък брак с някой си Нико тя избягала от него. Колкото и мъжът й да я търсел и да я молел да се върне при него, тя постоянно бягала от дома. Накрая заявила на охридския архиепископ, че ако не бъде разведена, щяла да се хвърли в някоя пропаст или да се обеси. От същия род е и историята на една друга Ирина, дъщеря на воденчанина Михаил. Тя била влюбена в някой си Георги Холавра, обаче родителите й я омъжили против волята й за жених на име Георги Куцоногия. Него Ирина така и не успяла да обикне, постоянно бягала при Георги Холавра и по цели месеци не се вясвала у дома. Всеки път като я връщали насила при мъжа й, Ирина стояла по 2-3 дни и отново зачезвала. В отговор на жалбата на Георги Куцоногия жена му заявила пред охридския архиепископ, че ако не получи развод, ще се хвърли от някоя скала или ще се обеси.

сел2

За разлика от двете Ирини и Ана, Хриса, племенница на някой си Георги Спата, лично познат на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, предприела по-крайни действия. Тя се опитала да отрови мъжа си и себе си, защото повече не можела да търпи живота с него.

Всеобщото веселие в „Долната земя Охридска“ не се свеждало само до извъбрачни авантюри. Не били редки случаите, в които напук на забраните на църковния канон мъже живеели без никакво стеснение с наложници. Например богатият охридчанин Георги Десислав имал много незаконни деца от различни наложници.

Нещата загрубели дотам, че в завещанието си той приписал повечето от състоянието си на незаконните си деца и ощетил законния си син Констан. Жителят на Сопот Хрисойоан пък първоначално бил определил законния си син за наследник на цялото си имущество, но когато приел монашеството, съставил ново завещание, в което за наследници били обявени и законният му син, и незаконните му синове.

Имало случаи и на пълни крайности. В Янинска епархия един мъж след смъртта на жена си почнал да живее отново с една от предишните си наложници, като изоставил на произвола на съдбата законното си дете, което било на съвсем невръстна възраст. Чужда жена се смилила над пеленачето и го взела в дома си да го откърми.

Подобно нещо се случило и в град Верея. Бащата на някой си младеж на име Мелия след смъртта на съпругата си си взел наложница, която му родила деца. Тях той много обичал, а законния си син Мелия ненавиждал и го лишавал от дрехи и храна. Наложницата дори се опитвала да убие Мелия, който от страх потърсил убежище при охридския архиепископ Димитър Хоматиан.

Сред духовниците, слава богу не сред всички, се ширели пороци не по-малки от тези на миряните. От въпросите на епископа на Драч Михаил Кавасилас до Димитър Хоматиан се разбира, че в тамошната епархия сред свещениците имало незаконнородени, както и такива, които вършели богослужения преди да са били ръкоположени. Кавасилас споменава и за свещеник, който се оженил без разрешение на епископа, а след това се покалугерил, за друг свещеник, който откраднал златен кръст и го продал.

Свещеникът Владимир от Прилепско и дяконът Михаил Хризоверг от село Арменохор (Леринско), пък имали незаконни деца и до последно отричали, че кръшкали с любовници. Някой си пък Леон Хрис се разболял и никакви дози „Трибестан“ не му помагали да вдигне самолета. Жена му почнала да живее с любовници, а той се замонашил. След време обаче оздравял (явно трибестанът подействал), поискал да напусне манастира и взел за съпруга друга жена.

Магията също била неизменен спътник в живота на средновековния българин и изобщо на населението на Балканите. В Янинско например мъж имал две наложници преди да встъпи в брак. След венчилото той не искал да живее съгласно брачния договор в дома на родителите на жена си (то кой ли обича да е заврян зет), а наел отделна къща, където взел една от предишните си наложници като слугиня.

Скоро по ъглите на къщата съпругата му започнала да намира разни магически предмети като змийски глави увити с косми от косата й. От тези чародейства жената се разболяла, а мъжът й се преместил в друга къща близо до дома на наложниците си. Десет дни по-късно съпругата му умряла, а бившият й благоверен си присвоил цялата й зестра, без да му мигне окото.

сел1

Тук навлизаме в несъмнено най-пикантната част и с усмивка можем да установим, че нищо ново не сме открили през последните 700 години. Например някоя си влахиня Джола, проститутка в Охрид, прелъстила акрита (граничаря) Хрис и дотолкова му взела ума, че той зарязал семейството си в родния си град Костур и дошъл в Охрид да търси препитание, където заживял с проститутката.

Но това са дреболии на фона на другите документирани забавления на миряни и клирици в Охридската архиепископия. Пред архиепископа например били изправяни стари мъже блудствали с моми, мъже спяли със стринка си, или с братовчедката на братовата си жена, или с балдъзата си.

Някой си монах Нифон от Гребена пък бил хомосексуален и с помрачен от мъжеловска ревност разсъдък извършил убийство. За друг гей съобщил на Димитър Хоматиан епископът на Драч, който питал какво наказание да му наложи заради това, че уважил (не ще да се е минало само с един път) арабин.

Други, като Николай Алмириот от Прилепско, вършели същите неща, но поне със собствените си жени. Въпросният Николай бил фен на аналния секс и понеже жена му твърдо отказвала, мъжът й я изтезавал сурово, за да получи разрешение за това.