Приказен тенис
|
|
От тази есен Тенис клуб Малееви започна нова програма за обучение по тенис на деца на възраст от 3 до 4 години (родените през 2009 и 2010 година).
Преди повече от 10 години френските професионални състезатели по тенис Жан Филип Флориан и съпругата му Сибил Ниокс-Шато решават да учат децата си на тенис. Въпреки дългите години прекарани на корта, те се сблъскват с необятния, и като че ли невъзможен за изследване, свят на малките деца. Това е предизвикателството, което ги подтиква да създадат програмата “Приказен тенис”.
“Приказният тенис” е “изкуството да се преподава тенис чрез разказване на приказка”. Разработен е специално, за да запали децата по тениса и спорта от най-ранна възраст. Програмата е започнала във Флорида, но добива все повече популярност в различни тенис клубове по света и вече се използва в 21 държави от над 100 000 деца годишно. Децата научават как да удрят топката, докато се опитват да преведат малките патенца над планината, в която живеят крокодили, до майка им, която е от другата страна.
Треньорите Ива Гигова, Драгомир Такев и Николай Георгиев са преминали специално обучение по този нов образователен метод, който превръща уроците по тенис в приказно приключение. Те използват специални книжки, декорации, малки кортове, малки ракети, специални леки топки и ниски тенис мрежи, за да запалят малчуганите за развитие в тениса. В часовете по “Приказен тенис” приключението ги води в опознаването на спорта и ще им даде възможност да развият въображението си. Така часовете минават неусетно в ритъма на приказките и играта.
Програмата е достъпна от няколко месеца, всеки вторник от 17:00 ч, събота и неделя от 11:00 ч. Таксата е 12 лв. на час и абонаментът е месечен. Записването става на рецепцията на тенис клуба.
Ива Гигова е треньор по тенис в Тенис клуб Малееви от 6 години. Ива е от София и е магистър по спортна психология. Освен това е и фен на Металика. Самата тя има много фенове, особено сред децата, които се учат да играят тенис в клуб Малееви. От скоро Ива отговаря и за успеха на най-новата детска програма в клуба – “Приказен тенис”. Тя е убедена, че този метод е толкова успешен, че ще спечели всички малчугани и те, благодарение на приказните герои, ще се запалят по спорта.
Ето какво казва Ива за “Приказния тенис”:
1. Защо решихте да започнете тази нова програма?
Сещам се за изречение, чуто съвсем скоро – “Не искам да ходя на детска градина, там само се учи, не се играе! ” За мен е тъжно да отнемеш
най-ценното в света на едно 3-4 годишно дете – игрите и забавленията. Възможността, която предлага програмата, именно чрез тях, да се научават да играят тенис неусетно, запали личния ми интерес.
2. С какво тя е по-различна?
Методите на обучение в програмата са различни, те са изцяло подчинени на потребността на децата от игра. В часовете по “Приказен тенис” приключението води децата в опознаването на спорта и ще им даде възможност да развият въображението си. Така часовете минават неусетно в ритъма на приказките и играта.
3. Кое е най-предизвикателното нещо в работата с деца?
Да провокираш интерес в самите децата, да научават нови неща е може би най-голямото предизвикателство в педагогическата работа. Този процес е двустранен и ние като треньори сме длъжни да се съобразяваме с особеностите на различните възрасти.
Коментарите са изключени
Какво означава номерацията върху самолетните писти
|
|
Пистите имат много детайли в дизайна си, но един от тях е и лесен за пропускане, и трудно да се разбиране: уникалните им номера. Летищата имат еднакви цифри в двата края на всяка писта, но какво означават те?
„Всички писти са номерирани въз основа на магнитния азимут (посоката, в която се движим, показана от компас), по който пистата е ориентирана“, обяснява Дейв Дарги, лидер в Инфраструктура в авиационния сектор в компанията Stantec. Но това на пръв поглед изглежда странно, тъй като числата са твърде кратки, за да стигат до 360 градуса. Това е така, защото се изпуска цифра, като един вид се закръгля отчитането на компаса до десет градуса. Така оставаме с числата от 1 до 36. Единият край на всяка дадена писта е на 180 градуса от другия и съответно ако единият й край е 26, другият ще бъде 08 – към едната цифра се изважда или добавя 18, за да се получи другата.
Когато има няколко паралелни писти, те се разграничават с добавя на още обозначения. Например, 08L-26R и 08R-26L означава 08 Ляво – 26 Дясно или 08 Дясно – 26 Ляво според това кое от коя страна на самолета е. „С“ се използва за „Център“ в случай, че има 3 писти. В най-редките случаи, когато има четири писти една до друга, няма четвърто обозначение, а вместо това едно число се измества с 10 градуса (1 цифра).
Човек ще си помисли, че летищата просто ще подредят всичките си писти една до друга, защото е най-лесно и просто. Но ориентацията им се основава на преобладаващите ветрове на конкретното място, а те, разбира се, могат да се изместват. В резултат на това много летища разполагат с писти под най-различни ъгли, за да могат самолетите да се справят по-добре с вятъра. Съвсем естествено – не всички летища са достатъчно големи, за писти във всички посоки.
Магнитният северен полюс се променя на няколко години и затова съответният държавен орган следи тези изменения и според тях променя цифрите.
Коментарите са изключени
Изстреляхме ракетата, писмото ви е на път
|
|
В разгара на Студената война, подводница изстрелва ракета над САЩ, носеща малко по-необичаен товар. Изстреляна през юни 1959 от USS Barbero (SSG-317) във водите на Вирджиния, тази ракета Regulus I носи 3000 писма, адресирани до висши държавни служители. Президентът Айзенхауер, вицепрезидентът Никсън, членовете на кабинета и федерални служители са в списъка на адресатите заедно с всички губернатори на Съединените щати, членовете на Конгреса и на Върховния съд.
Тестът на този метод за доставяне на поща, който първоначално се пази тайна от обществеността, преминава успешно. Ракетата Regulus I стига до целта си, движейки се с впечатляващите 965 километра в час, след което забавя и каца, оставяйки шефа на Пощата Артур Самърфийлд очарован от резултата. „Тази небойна употреба на ракети за пренасяне на поща е и първата официална употреба на ракети от пощенска служби в света“, хвали се той.
Самърфийлд също така прогнозира, че „преди човекът да стъпи на Луната, пощата вече ще се доставя в рамките на няколко часа от Ню Йорк до Калифорния, Великобритания, Индия или Австралия с помощта на ракети.“
Още през 1810 германският писател Хайнрих фон Клайст предлага система от артилерийски батареи, които да препредават поща из цялата страна. Писмата, сложени в специални черупки, се изстрелват към целта си и след това се изстрелват обратно. Той преценява, че една мрежа от 300 километра, от Берлин до Вроцлав, може да предаде едно съобщение само за половин ден, което за онова време е впечатляващ срок.
През идния век много други ще се опитат да разнасят поща по въздуха. Говори се дори как да се създадат презатлантически ракетни маршрути за международна комуникация – такива ракети могат да съкратят сроковете за доставка от седмица (или повече) до ден. Поредица опити за изпращане на поща с ракети в рамките на Европа завършват с колеблив успех като някои ракети се закачат в дървета, а други просто експлодират при удар.
При теста с USS Barbero през 1959 системите за ориентиране и управление на ракетите вече са достатъчно развити. Този конкретен тест не е само за изпращане на поща. Той изпрати и друг вид съобщение – от Министерството на отбраната на САЩ до останалите държави – в което се казва ясно, че управляемите ракети на американските военни могат да постигнат висока степен на точност. Както при много други експериментални технологии от средата на 20-ти век, тази ракета за пренасяне на поща също е демонстрация на сила.
Коментарите са изключени
Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята
|
|
На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.
Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.
Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).
Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.
Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.
Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.
Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.
Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.
След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.
Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.
Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.
Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.
„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.
Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.
Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.
Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.
Коментарите са изключени
В Холивуд има правилно секси и грешно секси
|
|
Сесуе Хаякава е роден през 1889 в Минамибосо, а баща му е губернатор на префектурата Чиба. Първоначално Хаякава мечтае да бъде офицер в Японския императорски флот. Отгледан за живота на войн под кода на Бушидо, когато е на възраст, той се записва във Военноморската академия в Етаджима. За съжаление, мечтите му са разбити, когато, приятели го предизвикват да плува до дъното на близката лагуна. Въпреки че успя, той пука едно от тъпанчетата си – контузия, която впоследствие го проваля на приемния изпит за императорския флот. Бащата на Хаякава смята, че неговият неуспех е позор за семейството. Засрамен, 18-годишният Хаякава се опита да извърши ритуално самоубийство, използвайки оръжието на един от своите предци самураи. Заключва се в бараката в градината и се намушка в корема. За щастие обаче той има куче, което е отвън и не престава да лае пред вратата. Като чува лая, бащата на Хаякава излиза и в крайна сметка намира сина си, който лежи в локва от собствената си кръв. По чудо Хаякава оцелява. Докато се възстановява двамата мъже се сдобряват и решават, че щом малкият няма да отиде военен, то най-добре да стане успешен бизнесмен или политик като баща си. Така родителите му го изпращат да учи политика и икономика в Университета в Чикаго. Там външният му вид и изваяна фигура се забелязват, особено когато се присъединява към отбора по футбол и мята опонентите си на земята с хватки от джудото…
Някъде през 1913 г. Хаякава решава да почива в Ел Ей, където се отива на театър в Малкото Токио и бързо се влюбва в представленията. Сам Хаякава започва да участва в различни сценични пиеси, най-важната от които е „The Typhoon“, защото изпълнението му в нея ще хване окото на прочутия продуцент Томас Инс. Той иска да направи пиесата на филм, с участието на Хаякава и на никой друг. Хаякава обаче не смята актьорството за перспективна и уважителна работа, с която би казал на семейството си, че се занимава, и затова отклонява учтиво молбата на продуцента. Той обаче продължи да го съблазнява и Хаякава най-накрая казва, че ще се склони, ако му плащат по 500 долара на седмица (около 11 000 долара днешни пари). Той предполага, че никой никога няма да се съгласи да плаща еквивалента на нова кола всяка седмица на неизвестен, недоказан японски актьор.
Но Инс казва „да“.
И филмът изключително успешен.
Сесуе Хаякава получава предложения за куп други филми и бързо става звезда в цял свят. През 1917 той вече изкарва по четвърт милион долара на година (около 5 милиона днес). Които харчи по начини, достойни за отделен текст. Ще кажем само, че Сасуе е достатъчно прозорлив, за да купи огромни количества алкохол преди да влезе в сила сухият режим в САЩ. И като казваме огромни – достатъчни за години милионерски партита в личния му замък.
Както можете да си представите, голяма част от приключенията на Хаякава се изяждат моментално от медиите, което само допринася за неговата мистика и популярност сред най-големите му фенове – дамите. Прожекциите на филмите му системно са изпълнени до голяма степен с млади жени, които крещят, когато героят им се появи на екрана. Те несъмнено се радват не само на добрия му външен вид, но и на спокойния и събран начин, по който играе лошото момче и еманацията на забранената любов. Защото въпреки че е секс символ, в самите филми Хаякава никога не спечелва момичето – дори в онези, в които е основният й любовен интерес, почти винаги го губи в последната сцена. По онова времето, идеята за романтични отношения между японец с бяла жена е скандална до крайност – затова и Хаякава играе или заедно с жена си, която също е японка, или образите на лошия.
Със съпругата си Тсуру Аоки
За да се опита да заобиколи проблема, когато договорът на Хаякава с Paramount изтича през 1918, вместо да подпише отново и да приеме доста доходоносна роля в „The Sheik“, Хаякава взима нещата в свои ръце и стартира собствена продуцентска компания, Haworth Pictures Corp. Така, с пълен контрол над всички аспекти на продукциите си, той вече играе много по-положителни роли. Публиката го хареса и Хаякава се превръща в един от най-печелившите и най-известните мъже в целия Холивуд, печелейки около 2 милиона долара (около 25 милиона долара днес) годишно от филмите си.
През 30-те години на 20 век обаче ролите за японец секс символ рязко намаляват до пълно изчезване заради нарастващите антияпонски настроения в Холивуд. Затова Сесуе се ориентира към Европа. За съжаление обаче по време на едно негово пътуване до Франция в края на 30-те години, германците решават да нападнат, в резултат на което актьорът е прекарва там цялата война (Хаякава съдейства на Френската съпротива, но не е ясно как точно).
След Втората световна война Хаякава е ненаемаем като актьор предвид световната неприязън към Япония.
Нещата се обръщат с появата на Хъмфри Богарт. Той иска Хаякава за героя на барон Кимура във филма си „Tokyo Joe“, хората му го откриват във Франция и когато му предлагат ролята, Сесуе приема. Този филм рестартира кариерата му.
„Моята главна цел е да играя протагонист, герой“, казва, но за жалост такова нещо няма да се случи. Вместо това обаче прави най-голямата си роля – във филма от 1957 „The Bridge on the River Kwai“. В него Хаякава е главния антагонист, японския командир на лагер за военнопленници, полковник Сайто. За ролята си е номиниран за Оскар за най-добра поддържаща роля и ако беше спечелил, това би го поставило на първо място заедно с Мийоши Умеки, която печели Оскар за най-добра поддържаща актриса във филма „Sayonara“ същата година. „The Bridge on the River Kwai“ печели 7 награди Оскар, включително за най-добър филм, като номинацията на Хаякава е единствената, която филмът не взима.
…
След като Сесуе Хаякава решава да се пенсионира, завръща се в родната си Япония, където не е особено тачен заради негативните роли, с които японците смятат, че ги представя в лоша светлина.
Умира от кръвен съсирек на 84-годишна възраст на 23 ноември 1973.
Коментарите са изключени
