Приказен тенис
|
|
От тази есен Тенис клуб Малееви започна нова програма за обучение по тенис на деца на възраст от 3 до 4 години (родените през 2009 и 2010 година).
Преди повече от 10 години френските професионални състезатели по тенис Жан Филип Флориан и съпругата му Сибил Ниокс-Шато решават да учат децата си на тенис. Въпреки дългите години прекарани на корта, те се сблъскват с необятния, и като че ли невъзможен за изследване, свят на малките деца. Това е предизвикателството, което ги подтиква да създадат програмата “Приказен тенис”.
“Приказният тенис” е “изкуството да се преподава тенис чрез разказване на приказка”. Разработен е специално, за да запали децата по тениса и спорта от най-ранна възраст. Програмата е започнала във Флорида, но добива все повече популярност в различни тенис клубове по света и вече се използва в 21 държави от над 100 000 деца годишно. Децата научават как да удрят топката, докато се опитват да преведат малките патенца над планината, в която живеят крокодили, до майка им, която е от другата страна.
Треньорите Ива Гигова, Драгомир Такев и Николай Георгиев са преминали специално обучение по този нов образователен метод, който превръща уроците по тенис в приказно приключение. Те използват специални книжки, декорации, малки кортове, малки ракети, специални леки топки и ниски тенис мрежи, за да запалят малчуганите за развитие в тениса. В часовете по “Приказен тенис” приключението ги води в опознаването на спорта и ще им даде възможност да развият въображението си. Така часовете минават неусетно в ритъма на приказките и играта.
Програмата е достъпна от няколко месеца, всеки вторник от 17:00 ч, събота и неделя от 11:00 ч. Таксата е 12 лв. на час и абонаментът е месечен. Записването става на рецепцията на тенис клуба.
Ива Гигова е треньор по тенис в Тенис клуб Малееви от 6 години. Ива е от София и е магистър по спортна психология. Освен това е и фен на Металика. Самата тя има много фенове, особено сред децата, които се учат да играят тенис в клуб Малееви. От скоро Ива отговаря и за успеха на най-новата детска програма в клуба – “Приказен тенис”. Тя е убедена, че този метод е толкова успешен, че ще спечели всички малчугани и те, благодарение на приказните герои, ще се запалят по спорта.
Ето какво казва Ива за “Приказния тенис”:
1. Защо решихте да започнете тази нова програма?
Сещам се за изречение, чуто съвсем скоро – “Не искам да ходя на детска градина, там само се учи, не се играе! ” За мен е тъжно да отнемеш
най-ценното в света на едно 3-4 годишно дете – игрите и забавленията. Възможността, която предлага програмата, именно чрез тях, да се научават да играят тенис неусетно, запали личния ми интерес.
2. С какво тя е по-различна?
Методите на обучение в програмата са различни, те са изцяло подчинени на потребността на децата от игра. В часовете по “Приказен тенис” приключението води децата в опознаването на спорта и ще им даде възможност да развият въображението си. Така часовете минават неусетно в ритъма на приказките и играта.
3. Кое е най-предизвикателното нещо в работата с деца?
Да провокираш интерес в самите децата, да научават нови неща е може би най-голямото предизвикателство в педагогическата работа. Този процес е двустранен и ние като треньори сме длъжни да се съобразяваме с особеностите на различните възрасти.
Коментари
Верни ли са вицовете за чукчите?
|
|
Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?
Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.
„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.
В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.
Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.
Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.
Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.
Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.
Нищо обаче не се получило.
Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.
Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.
През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.
Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.
Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.
Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи?
От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири
|
|
200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай.
Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.
Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”
Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.
Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.
От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!
Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”
Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.
Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.
През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.
Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.
Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.
Тийзър и плакат на „John Wick 3″, очакваме пълен трейлър
|
|
Lionsgate пусна тийзър и плакат на „John Wick: Chapter 3 – Parabellum“. Заглавието идва от сентенцията „Si vis pacem, para bellum” или „Ако искаш мир, готви се за война“.
We’ll be seeing you… John Wick: Chapter 3 – Parabellum is in theaters May 17. #JohnWick3 pic.twitter.com/x6rj2FSOhv
— John Wick: Chapter 3 – Parabellum (@JohnWickMovie) January 15, 2019
Сценарист е Дерек Колстад, а режисьор – Чад Стахелски (същите, които направиха и първите два филма). Събитията продължават малко след тези в края на втора част. Това можем да видим и от кадрите по-долу. Предстои и пълен трейлър малко преди „John Wick 3″ да дебютира заедно с дългоочаквания „Glass“ този уикенд.
Виждаме, че и тройката ще има характерната естетика от първите два филма. Филмът ще задълбае повече тях, защото ще ни представи директорът на High Table (Анджелика Хюстън) и други личности на високи позиции в сенчестия свят. Дано обаче това не стане за сметка на елементите, които направиха франчайза толкова мощен.
Тилан Блондо – новата Кейт Мос
|
|
В края на миналата година еднa от световните класации с близо 30-годишна история публикува ежегодния си списък с най-красивите женски лица за 2018 г.
Начело на него е момиче, което е свикнало да бъде под светлината на прожекторите още от 6-годишна. След като преди 10 години печели титла за „най-красиво момиче в света“, 17-годишната французойка Тилан Блондо стана „най-красиво лице в света“ Класацията е на филмовия критик TC Chandler, който e част от асоциацията „Independent Critics“.
Това е напредък за Блондо, тъй като за предходната 2017 г., тя е била на второ място в същия списък.
Как започва всичко?
Моделската звезда на Тилан Блондо изгрява, когато тя е още четиригодишна и се появява на модно ревю на Жан-Пол Готие.
Още тогава предизвиква фурор, а дискусиите дали това, което прави, не противоречи на нормите започват с появяването й на корицата на френския Vogue, когато тя е едва на 6 години. Четири години по-късно, преди още да е влязла в тийнейджърските си години, отново се появява на страниците на списанието с тежък грим и облекло на възрастна жена.
Независимо от реакциите, че списанието сексуализира образа на дете, това дава старт на моделската кариера на Блондо. Скоро след това тя вече е сравнявана с Бриджит Бардо, която се появява в списание Elle едва на 15 години.
Тилан Блондо е дъщеря на френския футболист Патрик Блондо и модния дизайнер Вероника Лубри.
От времето на онези първи кадри, в който тя гали заек или се черви в огледалото, моделът в нея получава все повече и повече възможности да се реализира в света на модата. Когато е на 13 г. за първи път се появява на корица на списание. Френското списание Jalouse я нарича „Новата Кейт Мос“.
От тогава до сега са минали 4 години.
Разликата е, че днес Блондо вече е представлявана от същата агенция, която стои зад сестрите Джиджи и Бела Хадид и зад Кая Гербер (дъщерята на Синди Крауфорд). Работи за световноизвестна козметична компания и е редовен посетител на Седмиците на модата в различните краища на света.
В интервю за W magazine споделя, че хората, които я вдъхновяват са Кара Делевин, Барбара Палвин и Джиджи Хадид.
В момента Тиери Блондо живее в Южна Франция със семейството си, а по нейните думи тайните на поддържането на добрия външен вид са многото сън и махането на грима преди лягане вечер.
Повече от Тиери Блондо, най-красивото лице в света за 2018 г., можете да видите в галерията ни горе.
