Приказен тенис
|
|
От тази есен Тенис клуб Малееви започна нова програма за обучение по тенис на деца на възраст от 3 до 4 години (родените през 2009 и 2010 година).
Преди повече от 10 години френските професионални състезатели по тенис Жан Филип Флориан и съпругата му Сибил Ниокс-Шато решават да учат децата си на тенис. Въпреки дългите години прекарани на корта, те се сблъскват с необятния, и като че ли невъзможен за изследване, свят на малките деца. Това е предизвикателството, което ги подтиква да създадат програмата “Приказен тенис”.
“Приказният тенис” е “изкуството да се преподава тенис чрез разказване на приказка”. Разработен е специално, за да запали децата по тениса и спорта от най-ранна възраст. Програмата е започнала във Флорида, но добива все повече популярност в различни тенис клубове по света и вече се използва в 21 държави от над 100 000 деца годишно. Децата научават как да удрят топката, докато се опитват да преведат малките патенца над планината, в която живеят крокодили, до майка им, която е от другата страна.
Треньорите Ива Гигова, Драгомир Такев и Николай Георгиев са преминали специално обучение по този нов образователен метод, който превръща уроците по тенис в приказно приключение. Те използват специални книжки, декорации, малки кортове, малки ракети, специални леки топки и ниски тенис мрежи, за да запалят малчуганите за развитие в тениса. В часовете по “Приказен тенис” приключението ги води в опознаването на спорта и ще им даде възможност да развият въображението си. Така часовете минават неусетно в ритъма на приказките и играта.
Програмата е достъпна от няколко месеца, всеки вторник от 17:00 ч, събота и неделя от 11:00 ч. Таксата е 12 лв. на час и абонаментът е месечен. Записването става на рецепцията на тенис клуба.
Ива Гигова е треньор по тенис в Тенис клуб Малееви от 6 години. Ива е от София и е магистър по спортна психология. Освен това е и фен на Металика. Самата тя има много фенове, особено сред децата, които се учат да играят тенис в клуб Малееви. От скоро Ива отговаря и за успеха на най-новата детска програма в клуба – “Приказен тенис”. Тя е убедена, че този метод е толкова успешен, че ще спечели всички малчугани и те, благодарение на приказните герои, ще се запалят по спорта.
Ето какво казва Ива за “Приказния тенис”:
1. Защо решихте да започнете тази нова програма?
Сещам се за изречение, чуто съвсем скоро – “Не искам да ходя на детска градина, там само се учи, не се играе! ” За мен е тъжно да отнемеш
най-ценното в света на едно 3-4 годишно дете – игрите и забавленията. Възможността, която предлага програмата, именно чрез тях, да се научават да играят тенис неусетно, запали личния ми интерес.
2. С какво тя е по-различна?
Методите на обучение в програмата са различни, те са изцяло подчинени на потребността на децата от игра. В часовете по “Приказен тенис” приключението води децата в опознаването на спорта и ще им даде възможност да развият въображението си. Така часовете минават неусетно в ритъма на приказките и играта.
3. Кое е най-предизвикателното нещо в работата с деца?
Да провокираш интерес в самите децата, да научават нови неща е може би най-голямото предизвикателство в педагогическата работа. Този процес е двустранен и ние като треньори сме длъжни да се съобразяваме с особеностите на различните възрасти.
Коментарите са изключени
Човекът, който създаде пианото
|
|
Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.
Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън
Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.
Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.
Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.
Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:
Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…
Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.
Друго пиано на майстора, от 1722 г.
С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.
През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.
Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.
Трето пиано от Кристофори – 1726 г.
След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.
Коментарите са изключени
Спортни хроники: Легендарният вратар на Ливърпул, който стана убиец по време на войната
|
|
Брус Гробелар е един от най-големите вратари в историята на Ливърпул. Обичан от привържениците, с богата кариера в Англия и с редица трофеи на сметката си, включително 6 шампионски титли на Висшата лига с тима от „Анфийлд“ и завоюван КЕШ през 1984 г.
Но преди кариерата му на вратата да потръгне, той е изживял кошмарите на войната и признава, че футболът е бил неговото спасение.
Дълго време това беше непозната част от живота на южноафриканеца и феновете научиха за нея, едва след негови признания пред английската преса преди няколко години.
„След като отнемеш човешки живот, вече не си същият. Носиш последиците цял живот, мен все още ме побиват тръпки като си спомня“, разказва 62-годишният Гробелар, който игра в Ливърпул цели 14 години и записа над 600 мача, за да влезе в челната десетка по изиграни двубои за клуба.
Той е роден в Южна Африка, но е израснал в Зимбабве, още когато страната носи името Родезия.
По време на 11-месечната задължителна военна служба на Брус, в Родезия избухнала гражданска война и той бил пратен да се бие. Гробелар воювал в Родезийската война на страната на правителството, съставено предимно от бели, срещу разбунтувалото се коренно население.
По време на сраженията Брус бил още младеж и станал свидетел на смъртта на трима свои приятели, докато той самият бил принуден да убива и травмата от случилото се не му дава мира и досега.
“Щом се върна у дома или срещна стари приятели, спомените се връщат”, казва великият вратар пред „Би Би Си“. „В Африка приятелите много обичат да обсъждат темата, но не и аз. До 2-3 седмици, след като сме обсъждали войната, аз се будя всяка нощ, облян в студена пот, и треперя“.
„Постоянно благодаря на футбола за това, че ме спаси. Не физически, а психически. Ако не беше играта, щях да съм в тежка депресия, през войната се налагаше да убивам. Впоследствие футболът беше единственото, което ме разсейваше“, продължава разтърсващия си разказ Брус Гробелар.
“Спомням си първия път, когато трябваше да убия човек. Още виждам очите му. Погледнах го, пулсът биеше в ушите ми и първото нещо, което трябваше да направя, беше да натисна спусъка и да се прикрия. Усетих облекчение, че съм го застрелял преди той да застреля мен”.
Футболистът преминава през ужаса, по-късно прави трансфер в Канада и заиграва за Ванкувър Уайткапс, а първият му отбор в Англия е Крю Аликзандра, където се подвизава под наем.
Именно заради представянето си в Крю, Гробелар е забелязан от легендарния мениджър на Ливърпул Боб Пейсли, но трансферът му за малко да се провали.
„Имахме мач срещу Йорк Сити и аз излязох да загрявам, а нашият треньор взе да клати отчаяно глава. Питах го какъв е проблемът, а той ми обясни, че много важни хора дошли да ме гледат, но щом съм излязъл да загрявам с чадър, те станали и си тръгнали. А тогава валеше наистина много силно и не исках да се мокря преди мача“.
Тази загрявка с чадър все пак не спира вратаря по пътя му към „Анфийлд“ и след година той става играч на Ливърпул.
Съдбата обаче му готви още изпитания – Гробелар е в тима при двете големи трагедии за привържениците - „Хилзбъро“ и „Хейзел“.
Финалът на КЕШ през 1985 г. между Ливърпул и Ювентус се превръща в кошмар с 39 загинали зрители след сблъсък между агитките и срутване на стена на стадиона.
Брус Гробелар разказва, че тогава на „Хейзел“ намерил два заровени ножа в малкото наказателно поле, когато излязъл на терена. За него не било необичайно да играе пред враждебна публика и през годините от трибуните към него са летели стрелички за дартс, монети, топки за билярд и даже картофи с ножчета от бръснач в тях.
А към края на активните години от кариерата му, той се сблъсква с едно последно изпитание – обвинение в уреждане на мачове.
Случаят е от 1994 г. и беше разпространен от британския таблоид „Сън“, който се беше сдобил с уличаваща видеокасета.
Съдът в крайна сметка оправда Гробелар и до днес той отрича обвиненията, но признава, че случаят е съсипал неговата кариера и брак: „От началото до края отне шест години, а после още шест, докато и бракът ми приключи. Така че обвинението ми отне общо 12 години от живота“.
Коментарите са изключени
Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди
|
|
На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.
Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.
В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към почти всеки, който срещне.“
Гербът на семейство Кенеди
Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:
Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“
Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.
През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди, пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.
Доктор Антонио Мониз
Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.
Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент
През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.
Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.
След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.
Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.
Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.
През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.
Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.
Коментарите са изключени
За първи път в България: Първата пивоварна в страната – „Света Петка“ в Русе
|
|
В Русе са се появили толкова много неща за първи път в България, че не е за вярване. Там през 1864 г. се открива първата съвременна печатница в България, през 1865 г. за първи път улиците получават имена, през 1881 г. е създадена първата частна банка „Гирдап“, през 1883 г. е построена първата метеорологична станция и още много първи неща…
Днес ще ви разкажем за първата пивоварна в България – пивоварна „Света Петка“, град Русе.
Илюстрация на Русчук от 1824
Първо трябва да отбележим, че за мястото на първия пивовар има сериозна конкуренция. Претендентите са Каменица, която е създадена през 1881 година, Шуменско пиво – съответно през 1882, а братята Прошек изграждат своята пивоварна също през 1881 година и така техният наследник, Ариана, също се нарежда сред най-старите в бранша.
За пивоварната „Света Петка“ има не толкова неясни, колкото противоречиви сведения. Някои твърдят, че тя е основана през 1877 от предприемача Сава Г. Велезли. Той е индустриалец, роден през 1834 година в град Златица, Софийско, но се преселва да живее в Русе преди 1878 г. Първоначално работи като кафеджия, а след това отваря и собствена кръчма – тоест, не би било чудно именно тази версия да е вярна. Други обаче казват, че пивоварната е основана през 1878 година. А трети откриват сведения за нея в брой 340 на вестник „Дунав“ от 29 декември 1868. Там пише, че през същата година за мелниците и за бирената фабрика в Русчук се превозват въглища от Мачим с дунавски параходи. Мачим по принцип е пристанищен град на румънската част от река Дунав – административен център на окръг Тулча в Северна Добруджа. В града е имало много българско население, докато през 1940 година то не е прогонено в родината си от Крайовската спогодба.
Веднага след Освобождението временната администрация на Русе прави разбор с какво разполага градът след войната и като най-значими ресурси се определят днешния „Локомотивен вагонен завод“ ЕАД, тогава Депо за ремонт на локомотиви и вагони „Тракцията“, това което е останало от парната мелница на капитан Яни в махалата Сарай след взривовете по време на войната и Пивоварната фабрика.
Фабриката е построена близо да пещерата „Св. Петка“, която е била дом на църква със същото име. След Освобождението се появяват и други пивоварни и за да се различават, очевидно е необходимо име и така тя получава своето. Самата сграда е на 8 етажа, построена от камък и тухли. През огромния й двор е минавала реката Русенски Лом, а в него са се намирали още избата и сграда с жилища на работниците.
Оборудването на пивоварната е било модерно за времето си. Машините били за производство на баварско и пилзенско пиво: парна машина, варка, скари за сушене на ечемик, апарат за източване. Имала е мивално отделение, циментирани тунели за кълнене на ечемикa, помещения за отлежаване на бирата, складове и ледница. Пещерата с църквата се използва и за отлежаване на бирата, защото тя поддържа постоянна температура .
Човекът на снимката е чешкият майстор-пивовар Франц Милде, който пристига в България през 1881 г. Тук започва работа в пивоварната фабрика „Света Петка“, но една година по-късно се мести от Русе в Шумен, където започва да работи в „Българско пивоварно дружество Шумен“ отново като пивовар. Години по-късно обаче, през 1899 г. главен майстор пивовар на „Света Петка“ ще стане Себастиян Милде, брат на Франц Милде.
Друг чужденец пък, австриецът от чешки произход Йозеф Хаберман, основава втората пивоварна в Русе през 1883, която се казва съответно „Хаберман“. Вече с две фабрики Русе придобива статута на важен център за производство на бира в България. Това положение се засилва още повече, когато в края на ХІХ и началото на ХХ век лозята са унищожени от болестта филоксера.
През 1892 г. годишното производство на бира за двете фабрики заедно надхвърля 400 000 л. „Хаберман“ и „Шуменско пиво“ подписват договор за съвместна работа. През 1903 г. шуменското дружество поглъща „Хаберман“ и се преименува на „Българско пивоварно дружество Шумен – Русе“.
През 1897 г. в „Български алманах“ пише за „Пивоварно дружество „Св. Петка“, град Русе, което произвежда жълта и черна бира и изнася по всички краища на България“. Производството на пивоварната достига 756 160 литра бира през 1904 г., а само 2 години по-късно то става 628 262 литра. Нещата вървят чудесно, при това забележително дълго време – през 1918 г. се създава акционерно дружество „Света Петка“ АД с капитал 3 милиона лева (3 000 000 лева през 1918!).
Но за съжаление идват 20-те години на ХХ век и производството на бира навлиза в дълбока криза. Пивоварната среща проблеми още през юни 1920, когато във фабриката избухва стачка заради тежките условията на труд. Но тази стачка ще е най-малкият проблем.
До 1924 г. фабриката вече произвежда бира под името Пивоварна Русе и е притежание на Шуменското Пивоварното дружество Шумен- Русе. Но името няма значение, когато след 1925 г. българското правителството предприема тежката акцизна политика, за да може да се поощри винарската индустрия, и в следствие на това се наблюдава сериозен спад в производството на бира в България. Това принуждава собствениците на пивоварни фабрики да образуват пивоварен картел (на 3 април 1927 г.), в който участват всичките съществуващи до този момент 18 фабрики, в това число, разбира се, и . Картелът взима решението от тези 18 пивоварни фабрики да се затворят 12. Сред тях е и „Света Петка“.
Картелът не успява да преодолее спада и политиката на правителството и през 1931 г. престава да съществува. Закритите фабрики прекратяват производство и част от тях продължават да функционират само като складове за продажба на бира на останалите 6 функциониращи пивоварни.
През 1929 г. „Света Петка“АД изпада в несъстоятелност и активите му са обявени за разпродажба.
Шуменската пивоварна прекратява производството на бира в бившата фабрика „Хаберман“ в Русе и от тук насетне тя се използва само за произвеждането на малц. Така една криза прекратява цялата пивоварна индустрия на града.
…
По време на социализма в града отново се появява фабрика за бутилиране на бира, която в известна степен успявва да задоволи местните нужди. През годините тя си кооперира с „Плевенско пиво“, „Болярка“ и „Загорка“ с цел доставка на бира. По-възрастните русенлии си спомнят как големи цистерни бирата се докарва в града и се бутилира. През 80-те години се появява дори пиво „Русе“.
Това продължава до средата на 90-те години и след това фабриката е закупена от „Булбрю- ММ“, град Варна. Новият собственик прекратява бутилирането на бира и изнася машините. Известно време „Булбрю“ продава бира с марката „Хаберман“, но тя се произвежда и бутилира в Пивоварна „Леденика“ в Мездра, собственост на Михаил Михов, известен също с прякора Мишо Бирата. След смъртта му следва и фалит на Леденика и ММ и така бирата „Хаберман“ спира.
Коментарите са изключени
