Препоръчано: На гости в къща Лаванда в Ковачевица

| от chronicle.bg |

Архитектурният резерват Ковачевица се намира в красивите Западни Родопи. Там се намира и къщата за гости Лаванда (Lavanda Bed&Breakfast), която за втора година печели престижните награди на Traveler’s choice на Tripadvisor и Award of Excellence на Booking.com. И двете награди се дават на база директна оценка от клиенти.

Къщата е построена изцяло в духа на традиционната ковачовска къща – архитектурна приказка от камък, глина и дърво. В нея умело са съчетани автентичен възрожденски стил, уют и лукс, които правят престоя на всеки гост уникален и незабравим.

Лаванда приготвя и собствени конфитюри и домашни ликьори, като използва гурме рецепти с ароматни подправки, по-малко захар и нови методи при варене с цел да запазване максимално аромата и структурата на плода. Продуктите се приготвят с натурални и чисти продукти, без консерванти и оцветители и… със 100% любов.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Донка Ушлинова – забравеният герой от три войни

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Първият орден в историята на новата българска държава е този „За храброст”. По немски образец, във формата на малтийски кръст, с лъв по средата и две преплетени саби, този орден се появява за първи път през 1880 г. и е открито неподчинение към постулатите на Берлинския договор, който забранява създаването на висши държавни отличия.

Една от неговите разновидности е войнишкият кръст „За храброст”, наричан още „знак на ордена „За храброст”. Този медал се връчва на български войници, които са проявили изключителен героизъм на бойното поле. Малцина са тези които го получават повече от веднъж, а още по-малко – тези, отличени с първа степен. Един от тях е Донка Ушлинова, известна още като Донка Войвода или Донка Комитката. Българка, съпруга и герой от три войни, която се е хвърляла самоотвержено в битки за свободата на България, а днес тъне в миглите на родната ни история.

Жена-войн, оцеляла в три войни. Това описание неизменно извиква в съзнанието образ, наподобяващ Бриен от „Игра на тронове” или женски вариант на Рамбо, въоръжен до зъби. Всъщност на външен вид Донка не е нито исполин, нито буди ужас и страх. Според спомените на нейни съвременници тя е ниска, мургава и с големи очи. По душа е любознателна, винаги готова да размени дума с всеки, даже доста бъбрива, никога не се оплаква, а преминава през тренировките, несгодите и изпитанията наравно с останалите, без да се оплаче нито веднъж. Когато човек чете спомените й, може да долови и част от страховете й, най-големият от които е, че някой може да я подцени и да не й даде възможност да се бие за България. Името й означава „безценна” и тя е точно такава за своите семейство, бойни другари и родина.

През 1885 г. българи и сърби се изправят едни срещу други, след като Княжество България се обединява с Източна Румелия. В тази динамична откъм политически събития година, в село Смилево, Битолско, откъдето е и небезизвестният боец за освобождение на Македония – Даме Груев, се ражда Донка Богданова. Останала полусирак от малка, баща й я омъжва едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от село Лера (Битолско). Вероятно не става дума просто за нагласен брак, а за дълбоки взаимни чувства, защото оттогава до края на живота й, Донка почти винаги е до мъжа си – и в битовото ежедневие, и на бойното поле. Единственият случай, когато се разделят, е в началото на брака им, когато Ставре заминава на гурбет в Цариград, а Донка остава при негови роднини в селото.

Лера е китно място, разположено в подножието на Пелистер планина, в което по онова време преобладава турското население. Макар и българите да живеят добре и да имат свое училище и църква, те са подложени на своеволия от страна на местните турци и най-вече на чифлик-сайбията Джелеп Реджо. Той будел страх и ужас сред местното население, особено сред нежната му половина, тъй като имал склонността често да разширява харема си. Под лукавия му поглед попада 18-годишната Сребра, съпруга на Апостол Ушлинов, която не само била етърва на Донка, но и нейна близка приятелка. Реджо Бей бил полудял от желание по нея, но и хвърлил око на тогава 16-годишната бъдеща войвода, поради което подложил на мъки семейството им, като дори тежко пребил Апостол. Тогава Сребра и Донка измислили хитър, но и ужасен план как да се отърват от зловещия „ухажор” и да спасят честта си. Заблудили Реджеп Бей, че ще станат част от харема му, но при условие, че той лично ги вземе. Така агата отишъл невъоръжен и без охрана в дома им, уверен в своята победа. Там той бил нападнат от Апостол, Сребра му чупи краката, а Донка – ръцете. Въпреки призивите му за милост, такава не последва и трупът му е скрит в християнското гробище.

Разбира се изчезването на толкова виден турчин не остава незабелязано и през следващите дни тече бурно разследване по случая. Малко преди да бъде открит трупът на Джелеп Реджо, Донка, Сребра и Апостол бягат, поемайки отговорност за случилото се, за което са осъдени задочно от османските власти, а къщата им е разрушена. Това убийство е знаково за Донка и полага началото на нейния боен път. В гората тримата намират четата на войводата Славейко Арсов, който след щателен разпит ги приема сред своите редици. Така едва 16-годишна, Донка става част от борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Голямото й бойно кръщение е Илинденско-преображенското въстание (1903), в което взима участие четата на Славейко Арсов. Донка участва в над 20 сражения при Смилево, Златаре, Ресен, Крушие, Лева река и др. Нейният боен дух и умения са толкова значими, че войводата я посочва за пример на останалите четници и я провъзгласява за подвойвода. След края на въстанието, тя е разпределена в дружината на Смиле Войданов и заедно с Апостол и Сребра, след множество битки при Демирхисар, Прилеп и Велес, стига до българската граница.

Тримата се установяват във Варна, където след толкова време Донка се събира отново със съпруга си, за да не се разделят никога повече. Липсва информация как и защо Ставре заживява в черноморския град, но предвид по-нататъшната им житейска история и неразделност, вероятно и двамата са се търсели един друг в тези размирни времена. Донка започва да следва във Варна, като същевременно помага на мъжа си в търговията с дървени въглища. Когато през 1912 г. е обявена Балканската война, двамата съпрузи веднага се записват доброволци. Това ще се превърне в семейна традиция през следващите години. Донка и Ставре са зачислени към Македоно-одринското опълчение, във Втора рота на Осма Костурска дружина, командвана от капитан Стоян Величков.

Донка е единствената жена в Македоно-одринското опълчение, но не се остава да бъде подценена, а се бие наравно с бойните си другари. Тя участва и в двете Балкански войни, отличава се при пленяването на Явер паша и в битката при Шаръкьой, както и в боевете срещу бившите съюзници при Руен и Султан Тепе. За тези подвизи Донка е произведена в ефрейторско звание и отличена с Войнишкият кръст „За храброст” IV-та и III-та степен. Тя получава тези отличия под името „Донка Ставрева”, производно от това на съпруга й.

Първата национална катастрофа нанася тежък удар на стремежите и очакванията на българите, но не сломява техния дух. Оцелелите войници се оттеглят в очакване на по-благоприятни времена, в които да изпълнят заветната цел – обединение на всички територии с българско население. Донка и Ставре са едни от тях, затова не е чудно, че когато през 1914 г. избухва Първата световна война (1914-1918), двамата съпрузи отново бързат да се запишат доброволци. Както става ясно по-късно от спомените й, Донка се явява „облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля.” Тези, които не познават подвизите й веднага я приемат с насмешка и дори искат да я отпратят, тъй като армията не е място за жени, но какво е учудването на главнокомандващите, когато десетки войници се застъпват за нея и разказват в подробности за нейните геройства. Донка остава сред войниците, приета е с уважение и е подложена на същата подготовка като всички останали. По-късно тя признава, че отстъпва на останалите само в близките боеве с нож, но в теорията, стрелбата и останалите неща е наравно с тях.

Това се оказва истина, тъй като в последвалото развитие на бойните действия, тя нееднократно ще засвидетелства своите способности и бойни умения. Донка и Ставре са зачислени към Втори Македонски полк, по-късно преименуван на 60-ти полк на 11-та пехотна Македонска дивизия, командван от полковник Калоянов. Това е подразделение, съставено изцяло от доброволци от българските територии, останали извън пределите на независимата държава. Със своя полк Донка взима участие в сраженията при с. Войшанци и с. Бистренци. През 1917 г. главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков прави обиколка на позициите и когато стига до 60-ти полк с почуда узнава, че в неговите редици има жена и то отличила се с множество геройства и подвизи. Лично той я издига в чин младши подофицер и след края на Голямата война й връчва Войнишки кръст „За храброст” I-ва степен.

До края на войната, Донка се отличава със своите качества в битките при с. Хума, Дойран и гр. Струмица. Тя е вдъхновение за останалите войници и както с гордост казва: „през цялата война бях в редовете и носех службата наравно с мъжете. И не само не ми дотегнаха трудностите на военния живот, но напротив, изпитвах удоволствие в стихийността на боевете. Когато се изпращаше охранение и секрети, била съм сякога в първите редове.”

Бойните звуци заглъхват, битките, макар и спечелени, са напразни, защото идва времето на Втората национална катастрофа, духът до голяма степен е сломен. След демобилизацията, Донка и Ставре получават еднократна помощ от държавата в размер на 10 000 лв., с която успяват да построят малка къща в Добруджанския квартал на Варна и да създадат дом и семейство. През 1924 г. се ражда и единственият им син – Александър, според някой кръстен на великия пълководец от Древността. Тринадесет години по-късно, на 27 юни Донка умира, а некрологът й гласял: „ Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали… “

Донка е истинска бойна машина, вдъхновител за своите другари по оръжие и известна сред войниците със своите пламенни речи преди сраженията. Скромна, сладкодумна и самоотвержена, тя остава трайна следа в сърцата на своите съвременници. За съжаление в днешно време може да се прочете на места, че тя е била „терорист” или че гробът й е бил премахнат, тъй като не е била платена такса за вечни времена. Въпреки това споменът за нея и нейният героизъм не може да бъде заличен и днес един от върховете в Антарктида носи нейното име.

Както казва един английски офицер, когато я среща: „Докато българското племе ражда и жени като вас да се жертват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черно море до Адриатика ще бъде ваше.”

 
 
Коментарите са изключени

Най-гениалното музикално пиратство в историята

| от chronicle.bg |

Волфганг Амадеус Моцарт е известен с много неща, не само с музиката, повечето от които са известни. Но не сме убедени дали знаете за случая, когато Моцарт копира тайна хорова композиция от Ватикана изцяло по памет.

Произведението се казва Miserere mei, Deus (буквално „Имай милост към мен, Господи“) и е базирано на Псалм 51. То е написано от католическия свещеник Грегорио Алегри през 30-те години на 17 век.

Sistina-interno

Сикстинската капела

Днес Miserere е една от най-популярните и често записвани композиции на Късния Ренесанс, но в миналото, заради папски декрет, единственият начин да я чуеш, е да отидеш във Ватикана. Наказанието за пренебрегване на забрана за изнасяне на произведението е отлъчване от католическата църква.

И за да се добави още към мистериозния елемент, композицията е позволено да се изпълнява само два дни в годината – по време на страстната седмица, на велика сряда и разпети петък. Заради това, плюс невероятната акустика на Сикстинската капела и таланта на папския хор, Miserere mei, Deus става почти митично произведение и хората от цялото земно кълбо идват, за да го чуят. 

Ето една съкратена, но изключително красива версия.

Въпреки цялата тайнственост и системния отказ на Ватикана да покаже нотописа в продължение на около 150 години, през 18 век Църквата склонява да подари 3 копия на изявени личности. Едно отива при краля на Португалия, едно при известния композитор и католически монах Джовани Батиста Мартини и едно при император Леополд I.

Императорът изглежда е чул произведението във Ватикана още през 17 век (в края на века, разбира се) и се влюбва в него. Той използва позицията и влиянието си, за да убеди папата да му даде копие на нотите. След това събира най-добрите певци, които може да намери, и урежда изпълнение на произведението в двореца Хофбург във Виена. Изпълнението обаче е мрачно и скучно. Императорът сериозно подозира, че са го измамили и изпраща човек, за да получи обяснение от папата. Сам папата разочарован, че заповедите му не са изпълнени както трябва, освобождава маестро, който е направил копието.

Излиза обаче, че Леополд е получил правилните ноти. През годините папският хор е добавил различни орнаменти и украси към оригиналната музика, които не са отбелязани на хартия, нито пък където и да е. Когато това обстоятелство се изяснява, маестрото се връща обратно на работа. От тогава копието на Леополд I се съхранява в Имперска библиотека във Виена.

Така стигаме до 1770, когато 14-годишният Моцарт обикаля Италия с баща си. 

След като идва в Рим, Моцарт, който на този етап вече е смятан за музикално чудо, присъства на служба по повод великата сряда, където чува цялата Miserere. По-късно същия ден, малкият транскрибира цялото 15-минутно произведение по памет. След това отива и на изпълнението на разпети петък, за да свери оригинала с пиратското си копие. (Някои твърдят, че вкарва на концерта своята транскрипция тайно в шапката си и я поправя на момента)

Въпреки че знае, че копирането на точно това произведение е забранено, бащата на Волфганг е впечатлен от сина си и в писмо на 14 април 1770 пише до съпругата си: „Чувала си много пъти за композицията Miserere mei, Deus, която е толкова ценена, че изпълнението дори на една част от нея е забранено, а изпълнителя го грози отлъчване. Ние имаме цялото това произведение. Волфганг го написа и щяхме да го пратим в Залцбург заедно с настоящето писмо, ако не се налагаше да сме там, за да го изпълним. Маниерът, с които се изпълнява, дава повече на композицията, отколкото самите й ноти. Още повече, тъй като е една от тайните на Рим, не искаме да рискуваме да попадне в чужди ръце.“

За разлика от оторизираните копия, към това Моцарт добавя и различните орнаменти и украси, които иначе липсват.

wolfgang-mozart---a-natural-virtuoso

Моцарт на 7-годишна възраст, 1763

И все пак – не е ясно колко е точно копието на Моцарт. То е загубено, а не можем да се осланяме единсвено на думите на гордия баща. Трябва да се отбележим обаче, че Miserere е изключително репетативно произведение, а същността му е едва няколко минути.

Има една популярна история, случила се недълго след пиратството. Моцарт и Леополд били на парти, на което станало въпрос за Miserere. Таткото веднага се похвалил какво е направил сина му, което, разбира се, възбудило скептичност из хората. Един от присъстващите обаче се оказва, че е изпълнявал произведението, докато е бил в папския хор, и след като погледнал записа на Волфганг, потвърдил, че е правилен.

Новината за пиратството стига до Папа Климент XIV (може би отново благодарение на таткото). В резултат папата вика Моцарт в Рим, докато той пътува из Непал. Но вместо да е разстроен или да го отлъчи от църквата, Климент XIV е впечатлен от способностите на младия музикант и го награждава със „Златна шпора“, което на практика е папско рицарство. 

След това папа Климент XIV сваля тайната около произведението и то вече става за всички. Заради окраските на папския хор обаче, в продължение на век „красивата“ версия е могла да се чуе само във Ватикана. Поне до 1840, когато католическият свещеник Пиетро Алфиери публикува и нея – тази версия става официално достоверното копие на версията, изпълнявана от папския хор.

 
 
Коментарите са изключени

Възгледите на ранните болшевики за любовта, секса и семейството

| от Радослав Тодоров |

В годините около Октомврийската революция сред значителна част от нейните идеолози е разпространено едно доста екстравагантно виждане за взаимоотношенията между мъжа и жената. Странно е, че за първи път за него започва да се говори не в Русия, а във Франция, при това от небезизвестният композитор Фредерик Шопен и по-точно от неговата приятелка Аврора Дюдеван.

Става въпрос за така наречената „Теория на чашата вода”, според която любовта се отрича като остаряла аристократично-буржоазна отживелица и на преден план излизат единствено инстинктивните сексуални потребности, които следва да бъдат задоволявани без всякакви условности.

Въобще половият акт трябва да става толкова просто колкото и утоляването на жаждата, тоест да поискаш секс от някого, дори и напълно непознат, е като да му поискаш да ти налее чаша вода.

Това в голяма степен е свързано с идеите за еманципация, освобождаване от всякаква зависимост, отмяна на всички ограничения и изравняване на правата на жените към тези на мъжете, които започват да се развиват от средата на 19 век. Като те са особено енергично прокламирани от съветската революционерка и идеолог Александра Колонтай, както и от германката Клара Цеткин, деец на немското и международното комунистическо движение. Тези лидерки на тогавашния феминизъм акцентират най-вече върху свободите и правата на жените, както и за колективно отглеждане на децата, а не толкова върху сексуалните въпроси.

Предсказания че социализма ще унищожи буржоазното семейство са изказвани още от Маркс и от Енгелс. За разлика от тях обаче впоследствие Ленин се отнася доста враждебно към Теорията на чашата вода, определяйки я като „напълно немарксистка и още повече противообществена”. Тъй като с нея започва нещо като сексуална революция, паралелно с политическата, и е удивително, че тя се заражда повече от половин век преди сексуалната революция от 70-те години на Запад, при това в едно доста по-строго и консервативно общество. В тогавашна Русия, която ври и кипи от войни, революции, идеологически сблъсъци и чистки, това идва като още един удар подриващ стабилността и устоите на обществото, предизвиквайки повече деградация отколкото полза за младежта.

Александр Коллонтай

Концепцията за новата жена се заражда още през втората половина на 19 век, като най-известният теоретик и оратор развиващ тази концепция в Русия се явява Александра Колонтай, станала известна впоследствие като Червената Месалина, поради своето разкрепостено мислене относно половите взаимоотношения и многото си любовници.

Според нея жената трябва да се избави от всички излишни емоции, да се откаже от ревността към мъжа си и да уважава неговата свобода и правото му да си намира и други партньорки. Появяват се лозунги като „Жени, дружете с възлюбените на своя мъж”, или „Добрата жена сама избира възлюбена за своя мъж, а добрият мъж сам препоръчва жена си на своите другари”. Като единственото правило за някакво урегулиране, е че ако например се образува опашка за някоя жена, мъжа й има право да не чака ред. Но лесно може да се предположи до какви неразбории води всичко това, дори и без да стигаме до въпроса за безконтролното разпространение на венерически болести.

Що се отнася до семейството обаче, марксистките възгледи за взаимоотношенията между мъжа и жената са подробно изложени още от Фридрих Енгелс, според когото семейството се явява надстройка над икономическия базис. Например трактовката на Енгелс за моногамията е, че тя представлява способ за по-лесно унаследяване на богатството от биологичните наследници. Според него семейното домакинство трябва да стане част от обществения труд, а грижата за децата и тяхното възпитание – обществено дело, в резултат на което семейството в буржоазния му вариант следва да отмре.

Плакати с лозунги призоваващи комсомолките да не отказват предложения за срещи и към комсомолците да удовлетворяват своите полови стремежи

Тези възгледи се споделят и поддържат и от Ленин, който предлага планомерно заменяне на индивидуалното управление на семейните ресурси с общо изхранване на големи групи от семейства. Но относно разпространената по това време „Теория на чашата вода“, той е доста критичен, отбелязвайки че тя вече е предизвикала достатъчно развращение и деградация сред съвременната младеж. Като цяло кръговете около Ленин, в чиито ръце се озовават юздите на революцията, а впоследствие и на властта, са неблагосклонни към тази теория. Сред тях все пак преобладава виждането, че и при социализма любовта трябва да се съхрани. Но тя трябва да бъде принципно различна от буржоазната любов – сериозна, дълбоко сдържана, разумна и красива любов, а не развратна и първобитна, каквато според тях тя е била дотогава. Но въпреки острите критики от върховете на властта към тенденцията половите отношения да се приравняват на всички останали физиологични нужди, като утоляването на жаждата, тя придобива дори още по-широка популярност в началото на 20-те години.

На нея се посвещават статии в пресата, както и редица комсомолски диспути. Огромната й популярност налага през 1924 г. психологът Арон Залкинд, който пише кодексът „Дванадесет полови заповеди на революционния пролетариат”.

665@495@8a8643a93a1155dde353b6d36c29a29e-ODU0Y2JkZjI4YQ

В него се призовава да се усмири и въведе в порядък надигналата се вълна на народна сексуална свобода. Но той има препоръчително-възпитателен характер, а не законодателен, поради което и далеч не навсякъде успява да намери своето приложение. Нещо повече, през 1925 г. в Москва дори се появява общество от радикални нудисти, чиято идея е, че облеклото трябва да е максимално оскъдно или въобще да го няма, за да може да бъде осъществен половият акт максимално бързо и лесно във всеки един момент, когато това бъде пожелано. Така тази своеобразна сексуална революция продължава да се вихри формално чак до 1935 г. когато вече е практически криминализирана при Сталин, с въвеждането на закона за наказателна отговорност по порнографски престъпления. Идеалът за съветската жена, който се оформя през 30-те години, по същество вече започва силно да влиза в противоречие с теорията на чашата вода и идеите на Александра Колонтай. Сега съветската жена трябва главно да съблюдава трудовите си задължения както в семейството, така и в обществената сфера.

сов

Макар цялата тази история да не е особено популярна дори в самата Русия, съвременните психолози изследващи сексуалните и семейни взаимоотношения, започват все по-често да се сещат за нея откривайки доста наченки и прилики на такова поведение у съвременната младеж. Тъй че реално въпросната теория практически продължава да живее под една или друга форма, естествено тя сега е неназовавана по същия начин както в началото на миналия век, но въпреки това носи много от белезите на тогавашното движение. Освен възхода на днешния феминизъм на това наподобяват и съвременното независимо и разкрепостено поведение на жените, които в много от случаите приемат секса за нещо по-просто отколкото мъжете го приемат. На гражданския брак отдавна не се гледа като на нещо задължително вече дори и у по-старото поколение, преобладават връзките на семейни начала, които често са краткотрайни и заменяни с нови, количеството независими жени впечатлява, тяхното участие в политиката и бизнеса – също.

Така че Клара Цеткин и Александра Колонтай напълно могат да се гордеят със съвременните си последователи, макар и те да не подозират, че до голяма степен възгледите им за семейството и секса са били описани още преди сто години. Дали действително вярата в любовта и брака ще отмре или както през 20 век ще се появят сили, които да я върнат, предстои да видим и разбира се по един или друг начин, сами да участваме в този процес?

 
 
Коментарите са изключени

В търсене на Лъвкрафт

| от chronicle.bg |

Близо 80 години след смъртта си, Хауърд Филипс Лъвкрафт е един от най-влиятелните хорър автори на всички времена. Стивън Кинг го нарича „най-добрият практик на страшното слово за 20 век“. От 1917  до смъртта си през 1937, Лъвкрафт написва стотици поеми, кратки разкази и есета. Всички знаем „Планините на безумието“ и „Кошмарът в Дънуич“.

Дори и никога да не сме го чели, със сигурност сме срещали негови работи (или препратки към тях) в  поп културата. Например, във филми като „Batman“, „Alien“, „It“, „Hellboy“, „The Evil Dead“, „The Blair Witch Project“, „Buffy the Vampire Slayer“, „Monsters Inc.“ и „Ghostbusters“, както и в песни на Black Sabbath, Iron Maiden, Metallica, the Fall, Arctic Monkeys и Blue Öyster Cult.

09142016-c1-1024x538

Чудовището Ктхулу

Може би най-популярното му творение е Ктхулу – чудовище с пипала, което е изключително популярно в интернет и краси с лика си тениски, чаши, калъфи за телефони и т.н.

И все пак Лъвкрафт умира в бедност, почти безизвестен, без нито една публикувана книга през живота си. Тогава как успява да се озове сред литературния елит и да се установи като икона на цял един жанр пост мортем? Ето историята му.

489px-H._P._Lovecraft,_June_1934

Лъвкрафт, юли 1934

Със сигурност не е заради перото му. За разлика от по-умелите му колеги като, например, Едгар Алан По, той не прави кой знае какви сюжети или триизмерни персонажи. Мнозина го критикуват за дългите завъртяни изречения и странни думи. Той пише прозата си старомодно (дори за неговото време), заради любовта си към античността. Лъвкрафт си се представя като английски джентълмен от 18 век и пише като такъв.

Лъвкрафт обаче е майстор на чудовищата. Той създава цял пантеон с извънземни божества със странни имена като Нярлатотеп и Йог-Сотот, на които се кланят тайни култове. „Не бих могъл да пиша за „обикновените хора“, защото нямам абсолютно никакъв интерес към тях. Отношенията между хората не пленяват фантазиите ми. Отношението на човека с космоса, с непознатото – това е което възбужда в мен искрата на въображението.“

Той вижда себе си като „плаващо, безплътно око, което вижда всякакви чудни явления без да бъде засегнато от тях.“

Името „Ктхулу“ Лъвкрафт обяснява, че е „непохватен опит на един човек да улови фонетиките на един абсолютно нечовешки свят.“ Има известни колебания как точно трябва да се произнася името на чудовището, но с оглед на казаното от автора, това едва ли има значение – все няма да е точно.

Другата популярна работа на Хауърд Филипс е „тежкият окултен шедьовър“ Некрономикон. Той влиза в много от текстовете му, където обикновено е ревностно пазена от нервни библиотекари. И с право – тази древна книга е пълна с богохулни слова, които произнесени могат да открият порти към други измерения и да пуснат в нашия мирен и крехък свят какви ли не притеснителни чудовища.

На най-често задавания въпрос – „Книгата истинска ли е?“ – Хауърд, разбира се, отговаря с „Да“, но тя не съществува до споменаването й в разказа „The Hound“ през 1922. Това никак не пречи да се появяват много „автентични“ Некрономикони като един от тях е по-изявен – този на автор, нарекъл себе си Саймън, от 1977.

Освен две години в Бруклин, които намира за изключително неприятни, Лъвкрафт прекарва целия си живот в Провидънс, Роуд Айлънд, където се ражда през 1890. Повечето хора го смятат за „болезнено затворен“, което не е точно така. Той всъщност има широк кръг от приятели, но те са предимно други писатели. Той обаче никога не се среща лично с приятелите си, а си говори с тях чрез писма… много писма. Някъде между 70 000 и 100 000 писма. И те никак не са лаконични – значителна част от тях са дълги 40+ листа (двустранно), а темите се разпростират от философия, наука, религия, писане и зловещото като цяло до забавни анекдоти и истории. Дори във финансово най-тежките си периоди, Лъвкрафт се лишава от храна, за да може да си позволи писмата.

За кратко е женен за жена на име Соня Грийн, но странностите му, както и финансовите проблеми поставят брака им на изпитание, което той не издържа. Лъвкрафт не изкарва почти никакви пари от прозата си и успява на свърже двата края с редактиране. Той умира тъжно и болезнено от рак на червата през 1937, на 46-годишна възраст.

Няма наследници. Най-близкият му роднина, възрастна леля, наследява правата върху работата му, но скоро след това тя също почива. Литературните му приятели – най-вече протежето му, Робърт Блох, авторът на книгата „Психо“, по която Хичкок ще снима знаменития си филм – са отговорни за това думите на Лъвкрафт да останат живи, като публикуват работата му в антологии. 

Въпреки че не изкарва нищо от труда си, Хауърд Филипс Лъвкрафт насърчава другите автори да използват неговите персонажи и места в произведенията си. Това силно го различава от „Междузвездни войни“ и „Властелинът на пръстените“, които са затворени от праводържателите си. Именно затова и световете на Лъвкрафт се развиват от автори по целия свят дори и днес.

 
 
Коментарите са изключени