shareit

Премиерът на Шотландия представя план за постигането на независимост

| от |
Премиерът на шотландското регионално правителство и лидер на националистите Алекс Салмънд представи в Глазгоу план за постигане на независимост на Шотландия от Великобритания.
1
По този въпрос на 18 септември догодина ще бъде организира референдум. Независима Шотландия ще запази британския паунд, кралицата като държавен глава и ще остане в Европейския съюз, но ще има собствена армия и ще събира собствени данъци, заяви Салмънд. Шотландия ще създаде суверенен фонд за използване на приходите от петролните и газовите си запаси, които са оценени на около 1,5 трилиона лири  (2,4 трилиона долара).

Планът е развит на 670 страници и цели да убеди шотландците, че на 18 септември трябва да гласуват да  бъде сложен край на 306-годишния съюз с Англия. Според него няма да се наложи увеличаване на данъците, ако Шотландия се отдели от Обединеното кралство.

Тъй като сепаратистите изостават в социологическите проучвания, Шотландската национална партия (ШНП) на Салмънд се надява планът да привлече на нейна страна многото скептици, като отговори на въпроси, които партията е обвинявана, че отбягва. Премиерът твърди още, че данъците няма да бъдат харчени за ядрени програми, а ядрените ракети на Обединеното кралство ще бъдат премахнати.
2
Опитът на Шотландия да получи независимост е внимателно наблюдаван в международен план, особено в Каталония, където 80 процента от населението е склонно да гласува за независимост на

обалстта от Испания. До вота в Шотландия остават 10 месеца, но много от петте милиона шотландци все още не са решили как ще гласуват.

Последното проучване, публикувано във в. „Сънди таймс“ тази седмица, показва, че разликата между противниците на отделянето (47 на сто) и желаещите независимост за Шотландия (38 на сто) е
намаляла. Процентът на нерешилите е 15.
Трите основни партии във Великобритания изтъкват като аргумент срещу независимостта това, че икономическата ситуация в  Шотландия ще се влоши, Шотландия няма да бъде способна да се
отбранява или да упражнява властта си на международната сцена по същия начин, както ако е част от Обединеното кралство.
Под въпрос са британските нефтени запаси в Северно море и как ще бъде разделен националният дълг.

 
 

Когато гасяха огъня с гранати

| от |

Повечето методи за гасене на пожари изискват екипи от пожарникари, които рискуват животите си, приближавайки се до огъня. Кофи, помпи, маркучи и пожарогасители, макар и ефективни, работят само когато тези, които ги използват, са готови да влязат в бой с пламъците. С годините обаче се развива и едно друго противопожарно устройство (по-скоро инструмент): огнената граната.

Първият известен патент за устройство за гасене на пожар е издаден през 1723 г. на Амброз Годфри, английски химик. За разлика от съвременните пожарогасители, неговото устройството е предназначено да бъде хвърлено или изтъркаляно в пламъците. То представлява съд с пожарогасителна течност и малка камера, пълна с (да…) барут. Когато се хвърли в огъня, огъня ще запали фитил, фитилът ще взриви барута и от взрива течността ще се разнесе навсякъде, загасяйки пожара.

Англия по онова време (и в частност Лондон) често се пали. Затова и страната развива различни техники и методи за борба с пожарите, включително ръчни помпи, пожарни маркучи и пожарни машини. Повечето от тези системи обаче разчитаха на готови източници на вода и екипи хора, желаещи по някаква причина да ходят при пламъците, а не като всички останали – да бягат от тях.

За да демонстрира ефикасността на устройството си, Годфри издигна триетажна дървена къща, слага в нея смола, масло, клони и пръчки, за да „увеличи бушуването на огъня, който трябва да се издигне максимално.“ След като сграда е запалена, гранатата му е хвърли на първия етажи почти веднага гаси пожара.

Изобретението на Годфри се използва известно време, макар че това не премахва необходимостта от стандартните подходи, както може би се надява. Когато през 1818 г. е патентован съвременният пожарогасител, пожарните гранати до голяма степен изчезват за няколко десетилетия.

В края на 19 век и началото на 20 век, е създадена по-компактен и сложен тип граната. За няколко десетилетия тя може да бъде намерена навсякъде – в домове, училища, фабрики, дори и в коли и влакове.

Някои от тях са направени да се счупят при удар, докато други имат механизми със спусък на пружина, която се задейства от топлината и чупи стъклото. Те обаче с времето също се изгубват.

Дори и при сложните технологии, които днес имат пожарникарите, може би все пак ще има търсене за още по-малко и далекобойно оръжие срещу пожарите. Може би дронове, които носят някаква нова форма на тези гранати.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени