Представиха вкусна „Мулти култи карта на София”

| от |

Първата по рода си „Мулти култи карта на София” беше представена на 30 ноември в столицата. Инициативата е на сдружение „Мулти култи колектив” в партньорство с международно награждаваната продуцентска къща за анимация „Компот колектив”.

„Мулти култи картата на София” съдържа 26 вкусни обекта – автентични чуждестранни и традиционни български ресторанти и магазини за хранителни продукти от общо 19 държави. Разпространява се на хартия и онлайн на multikulti.bg/map. Собствениците на обектите споделят част от своята лична история, разказват за любимите ястия от детството си, признават кое харесват в София и кое им липсва от родината и неусетно се сближават с аудиторията. Тяхната лична история е илюстрирана от художниците на „Компот колектив”.

multi1

България се развива с устойчив темп от страна на емигранти към държава, привличаща все повече имигранти от ЕС и трети страни, както и бежанци, получили закрила от държавата. За голяма част от българското общество обаче всички тези чуждестранни общности са все още непознати или обгърнати в стереотипи, което води до дискриминация, расизъм и ксенофобия, както е видно през последните няколко седмици. Целта на картата е да повиши видимостта на културното многообразие в София и да покаже човешкото лице на чуждестранните общности, с които съжителстваме. Тя прави стъпка към изграждането на общество, приемащо положително културните различия на чужденците в България и така в дългосрочен план подпомага двустранния процес на интеграцията им в българското общество, обясниха инициаторите.

Сдружение „Мулти култи колектив” работи от 2010 г. – първо като неформална група, а по-късно като сдружение – с цел интеграция на чужденците в България. Сред инициативите му са представяне на културите и кухните на общности от всички континенти чрез доброволческата инициатива „Мулти култи китчън” („добра практика” според Европейската комисия); мониторинг на Интеграционната програма за бежанци на Държавната агенция за бежанците; безплатни турове на София за бежанци и търсещи закрила на арабски и френски; театрална лаборатория за жени бежанки и др.

multi2

„Компот Колектив” е продуцентска къща за анимация, създадена през 2008 г. Целта на организацията е да представи уникални визуални стилове, като работи по независими филмови проекти, рекламни продукции, музикални видеоклипове, работилници за детско творчество, визии, илюстрации и комикси. В момента колективът обединява 16 автори от 5 европейски държави.

Проектът е финансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2013 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападен регион за Европейска столица на културата – 2019 г. Настоящата карта стана възможна и благодарение на помощта на Фондация „Работилница за граждански инициативи”, чрез фонд „Дарителски кръг – Развитие”.

 
 

Войната на австралийското правителство срещу птиците ему и други напасти

| от Радослав Тодоров |

Може би досега сте били на мнение, че военни конфликти на континента Австралия никога не е имало? Е, значи е време да се запознаете с една масова, жестока и безмилостна война срещу двуметров коварен и бърз както вятъра противник, която се води през късната и печална есен на 1932 година. Тя е известна като „Войната с Ему” (на английски ‘Emu war’ или ‘Great Emu war’).

През Първата Световна война над 330 000 австралийски войници в състава на Австралийско-Новозеландския експедиционен корпус пристига в Европа. Те участват и в британския десант при Галипополи, където се разиграва изключително кървава и пагубна за съюзниците битка, взела животите на стотици хиляди хора. Австралийци се бият по-късно и срещу германците на Западния фронт. Но дакто те воюват по фронтовете из Европа, в далечната им родина, техните собствени ниви и ферми са нападнати от многоброен, коварен, бърз и безпощаден враг – десетки хиляди двуметрови птици Ему.

еми 1

През 1932 г., след подадени масови жалби от местни фермери в окръг Кемпиън (Западна Австралия), че зърнените им посеви са нападнати от колосално количество едри птици, правителството решава да изпрати армията срещу тях за да овладее положението. Интересното е, че в боевете участват австралийски и британски ветерани от Първата световна война, които след края й са получили земя за обработване в региона. Покрай Голямата икономическа депресия в Европа и САЩ през 1929 г. те са насърчавани да вложат всичко в производството и експорта на зърно, поради което нападенията на безкрилите гигантски птици над посевите им стават огромен проблем.

Боевете започват на 2 ноември, източно от град Пърт. Ген-щаба взима решение да изпрати картечни роти срещу нашествениците. Но точно тогава в Австралия започва дъждовния сезон, равнините се превръщат в тресавища и австралийската армия затъва до уши в тях. Докато еволюционно адаптираният към околната среда дългокрак враг успява далеч по-добре да оперира в тази ситуация!

На 2 ноември местните хора забелязват рота от 50 Ему и заедно с войниците им устройват засада. Разнася се оглушителният трясък на картечниците. Но птиците се разпръскват на малки групи и се измъкват от концентричния картечен огън.

На 4 ноември на помощ се налага да пристигне и артилерия. Фермерите и войниците устройват засада на подразделение от около 1000 емута. За съжаление картечницата, която се изправя непосредствено пред тях, явно прегряла от експлоатация през последните дни, засича и от 1000 птици са убити само 20.

До 8 ноември по време на проточилите се преследвания и беове са убити едва около 50 противника, а мунициите са вече на привършване .

Тогава Ему решава да премине в контраатака и отново напада пшеничните полета на Западна Австралия.

Намесва се премиера Джеймс Митчел и на 12 ноември изпраща нови свежи австралийски военни части, които са се сражавали в Европа с турци и германци. Армията за първи път е снабдена и с автомобили, за да може войската да се изравни по маневреност с противника.

еми 2

На 13 и 14 ноември най-накрая на врага е нанесено решително поражение.

Към 2 декември победата на терен е почти пълна и на 8 декември главнокомандващият австралийската армия се завръща триумфално в столицата за доклад. В доклада се посова че за 1 убит противник Ему армията е изразходвала по 10 патрона. Счита се че голяма част от ранените противници са загинали понеже Ему нямат болници и санитари.

Но въпреки отблъскването на врага, пораженията които той понася, са незначителни спрямо общата му численост, а и неговата популация много бързо се регенерира. Така че нашествията му се възобновяват още на следващата година. През 1934, 1943 и 1948 г. фермерите отново искат помощ от правителството, но покрай Втората световна война армията няма възможност да участва в бойните действия и на фермерите занапред им се налага да се въоръжават и оправят сами.

ему 3

Поради уникалните особености на местната флора и фауна Австралия често има подобни проблеми и се налага правителството и военните да се намесват когато нещата излизат от контрол.

Такъв е случая когато за първи път зайците и плъховете пристигат покрай първите заселници. При липса на естествени врагове (ако изключим кучето Динго, което също е докарано от хората) у тях се наблюдава взривна популация и дупките им в земята буквално превръщат континента в швейцарско сирене. Въпреки масовите акции по изтребването им, резултатите са подобни на тези от великите войни срещу Ему.

Повече успех австралийците жънат например при борбата с разпространяващата се пустиня извършвайки масови акции по засаждане на сухолюбиви растения по „фронтовата линия” на настъплението на пясъците. 

Последната голяма и за щастие успешна война на австралийците се водеше допреди само десет години срещу… камилите. Откакто за първи път домашни камили успяват да избягат в дивото, се оказва, че Австралия е била страната за която винаги са мечтали. Само за няколко десетилетия популацията им нараства до 50 000 през 1972 г. и скача на над 2 000 000 до началото на нашия век. А това вече си е огромен и опасен и за хората враг, особено разгонените мъжкари, които полудяват през размножителния сезон и газят всичко по пътя си. Напредъка на цивилизацията и технологиите обаче си казаха думата. Снайперисти от хеликоптери отстрелваха екземплярите, а в същото време в страната припечелиха и по-предприемчивите хранителни вериги включвайки в менюто си бургери с камилско месо.

 
 

Ницше, който дейно участва в убийството на Бог

| от chr.bg |

Фридрих Вилхелм Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име.

През 1865 година Фридрих Ницше се запознава в дълбочина с работите на Артур Шопенхауер, а през следващата година прочита „История на материализма“ на Фридрих Алберт Ланге. И двамата, най-вече Шопенхауер, оказват значително влияние върху развитието на философските му възгледи. С публикацията си през 1878 г. на „Човешко, твърде човешко“ (книга с афоризми на теми вариращи от метафизиката до моралността и от религията до половете) реакцията на Ницше срещу песимистичната философия на Вагнер и Шопенхауер става очевидна, както и влиянието на „Мисъл и реалност“ на Африкан Спир.

Понеже болестта му го кара да намери по-благоприятен климат за здравето си, Ницше пътува често и живее до 1889 г. като независим автор в различни градове. Той прекарва много лета в Силс Мария, близо до Санкт Мориц в Швейцария и много зими в италианските градове Генуа, Рапало, Торино и френския град Ница. През 1881 г., когато Франция окупира Тунис, той планира пътуване до Тунис за да види Европа отвън, но по-късно се отказва от тази идея. Ницше от време на време се връща в Наумбург за да види семейството си. През това време той има повтарящи се периоди на конфликт и помирение със сестра си. Той живее от пенсията си в Базел.

На 3 януари 1889 г. Ницше преживява психически срив. Двама полицаи го приближават, след като нарушава обществения ред по улиците на Торино. Какво се е случило остава неизвестно, но често разказвана история твърди, че Ницше вижда удрянето с камшик на кон, притичва до него, прегръща врата му, за да го защити и се срива на земята.

През следващите няколко дни Ницше изпраща кратки писма до няколко стари приятели (включително Косима Вагнер и Якоб Буркхарт). На бившия си колега Буркхарт Ницше пише: „Накарах Каяфа да бъде поставен в окови. През последната година бях разпънат на кръст от германските лекари. Вилхелм, Бисмарк и всички антисемити бяха премахнати“. Освен това той нарежда германския император да отиде до Рим, за да бъде застрелян и призовава европейските сили да предприемат военни мерки срещу Германия.

 
 

Новият филм на Ралф Файн „Рудолф Нуреев: Бялата врана“ – къде, кога и защо

| от Киномания 2018 |

Новият филм на Ралф Файнс за живота на виртуозния балетист Рудолф Нуреев е сред акцентите на Киномания 2018. Единствената прожекция е на 23 ноември от 19:00 часа в зала 1 на НДК.

„Рудолф Нуреев: Бялата врана“ е заглавието на третия филм на Ралф Файнс като режисьор. Той проследява живота на един от най-легендарните балетни артисти за всички времена. Сценарист на продукцията е Дейвид Хеър („Часовете“, „Четецът“).

Филмът е базиран на книгата „Рудолф Нуреев: Животът“ от Джули Кавана и се фокусира основно върху установяването на артиста в Париж в разгара на Студената война.

По думи на самия Ралф Файнс, това което го е подтикнало към историята на Нуреев, е: „Силата на млад изпълнител, който е жаден да разбере кой е като артист и като човек. Силата на неговия дух, неговата решителност, това са неща, които истински ме вълнуват. Има една нишка във филма: трябва да се целиш по-високо, винаги по-високо“.

Изпратен в Града на светлината като част от балетната трупа на елитния театър „Киров“ (името в съветския период на днешния Мариински театър), талантливият Нуреев моментално се влюбва в Париж. За ужас на агентите на КГБ, които следят изкъсо всяка негова крачка, артистът редовно посещава Лувъра, възхищавайки се на произведенията на изкуството, и обикаля парижките клубове, заедно с чилийската наследница Клара Сент.

Убеден, че ще бъде убит, ако се върне в родината си, Нуреев търси политическо убежище в Париж и успява да се върне в Русия,едва години по-късно, когато майка му е на смъртно легло.

Филмът се връща и към ранните години на големия артист – от раждането му в транссибирската железница, през трудното му детство, когато страстно отстоява идеите си, до младежките му години и сложната му сексуалност във времена, в които Студената война разрушава всеки стремеж на съветски артист да преследва световна кариера.

Главната роля се изпълнена от руския танцьор Олег Ивенко, който прави внушителен филмов дебют. В образа на Клара Сейнт – жената, помогнала на Нуреев да се установи в Париж, когато бяга от руския режим, влиза Адел Екзаршопулос (позната от „Синият е най-топлият цвят”, показан на Киномания 2013). Ралф Файнс пък се превъплъщава в ролята на известния по това време танцов педагог Александър Пушкин (не поетът от XIX век), който до 1950 г. е учител на Нуреев и вижда в него повече от чисто технически умения, запленен от страстта, с която танцува.

Филмът е завладяващ портрет на един брилянтен, енигматичен артист, чиито талант и темперамент го правят призван да разтърси не само света на балета, но и този на международните отношения.

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук