shareit

Преди и след тайфунът Хаян – снимки

| от |
Официалният брой на жертвите на тайфуна Хаян, който помете Филипините през уикенда, е 1833 души. Други 84 са в неизвестност. Данните бяха съобщени днес от Националната агенция по извънредните ситуации на страната. Информацията за жертвите на стихийното бедствие силно се разминава, в зависимост от източника. Вчера в интервю за американския телевизионен канал CNN президентът на Филипините Бениньо Акино посочи, че броят на загиналите е между 2000 и 2500 души.
Показваме ви картини от Tacloban, град с около 220 000 души на остров Лейте, преди и след унищожителната стихия.
article-2504555-1960295100000578-489_964x456
ku-xlarge2
 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

| от |

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Слаймът завладява 1977

Слаймът на Mattel беше любимата играчка на всяко дете, привлечено от гаднички (но не прекалено гадни) неща. Той също така беше враг на всеки чист килим или стена. Но как тази пихтия от химикали става толкова популярна? Това е една история, която ще ни върне назад в неоновите дни от ерата на диското: 1976 г.

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Slime е представена за първи път от производителя на играчки Mattel през зимата на 1976 г. Зелена на цвят и мека на пипане, играчката прониква между пръстите ви и обхваща всичко, върху което попадне – ръце, други играчки и дори косата на малката ви сестра или брат, ако сте особено палави.

Изработена от гуарова гума (полизахарид) и боракс (натриев тетраборат), пихтията запазва полутвърдата си форма дълго време, стига да я съхраняваме добре в кутийката й. Ако ли не, след известно време на повърхността й ще се образува твърда коричка. През годините, в които е популярна, които завършват около 1990 г., към играчката се слагат в комплект най-различни каучукови насекоми, червеи и дори очни ябълки, което добавя към приятния гаден ефект и я поддържа близо до върха на списъка с предпочитани коледни играчки, особено в годината след като излиза – 1977. Mattel също така пуска и настолна игра Slime Monster в края на 70-те, в която играчите, докато се движат по дъската, трябва да не бъдат заловени от отвратителното зелено чудовище, което ще ги хване, ако попаднат на квадратчето под него.

Slime си колаборира с няколко световни франчайза. Първият от тях е Hordek’s Horde Slime Pit от франчайза на Masters of the Universe в началото на 80-те. Играта използва отлично пихтията, защото някой от играчите може да падне жертва и да бъде заклещен между ноктите на птица срещу стилизирана тухлена стена с червена арка с лицето на Hordak, издълбано в центъра й. Над жертвата пък има огромна глава на динозавър и когато се натисне бутон в задната й част, Слаймът потича от устата на динозавъра върху пленения и го задушава. Слаймът да тече от устата на чудовище е популярна тема сред тези колаборации.

Kenner е друга компания, която намира хубаво приложение на слайма. Този път той участва в играчката Real Ghostbusters. Анимационният филм „Real Ghostbusters“ включва героите от игралния екшън „Ghostbusters“ от 1984, както и от продължението му. През 1987 г., обаче, Kenner добавя лилав и розов слайм към играчка пак по анимацията, която се нарича Ecto-Plazm Play Gel. Идеята и е, че чудовище се прикрепя към преса, в която се слага Слаймът и при натискане на пресата, гадорията излиза през устата му. По-нататък те добавят и още цветове – червено, жълто и синьо.

Играчките на Playmate по франчайза Teenage Mutant Ninja Turtle са следващите, които използва Слайм. В този случай играчката се нарича Retromutagen Ooze (или просто Ooze). Това име подсказва за връзка с химикалите, които всъщност създават Костенурките (и които дават силите на Daredevil на Marvel, както се твърди в комикса). Подобно на оригинала, Retromutagen Ooze първоначално се предлага самостоятелно в своя кофичка, както е показано на снимката. Има обаче няколко играчки, които включват Ooze като част от комплект. Ето например, Retrocatapult е такава играчка. Както подсказва името, това е едноместен катапулт, на който Слаймът се слага и съответно се изстрелва (радост най-вече за родителите…). Flushomatic е друга играчка, която използва Ooze. Тя представлява пластмасова тоалетна на върха на арка с резервоар отдолу. Слаймът съответно се изсипва в тоалетната и пада в резервоара, където може да има друга фигурка. Относно фигурки – Mutagen Man е човече („човече“), което представлява живо контейнерче със слайм, което има ръце и крака. И накрая Oozey, което произнася се „Узи“, като оръжието. То представлява обаче не ръчно оръжие, както името предполага, а такова, което прилича на топ. Този топ съответно изстрелва кофи за боклук (от малките, цилиндричните), пълни със слайм. Понеже катапулта не стига…

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Въпреки че популярността му, както казахме, приключва през 90-те, Слаймът преви завръщане. Той се прокрадва между пукнатините и отново стига до децата благодарение на Nickelodeon. Началото е в детското шоу от Канада “ You Can’t Do That On Television“, където Слаймът (наричан там Гак, Gak) се използва срещу всеки, който изрече думите „не знам“. Предаването става толкова популярно, че пихтията се лее (доста богато и разточително) и в други предавания на Nickelodeon – „Double Dare, Wild и Crazy Kids“ и „Figure It Out“. Нищо неподозиращи знаменитости пък може да бъдат засипани със неоново зелен слайм на събитието Nickelodeon Kid’s Choice Awards. И когато това стане, почти всеки път се приема като чест.

Всъщност играчката се поява по Nickelodeon TV още през 1979 и така добива популярността, която ще я направи най-желаната коледна играчка същата година.

Това беше историята на продукта на Mattel, наречен Slime.

Историята на самата слуз обаче започва още в началото на 20-ти век. По това време науката обръща повече внимание на синтетичните полимери и при изследванията им се правят доста полезни открития. Основите им се полагат през 20-те години. Създаден е модел на молекулите им, който предполага, че те са в дълги, усукани, подобни на вериги формации. Тези модели по-късно се потвърждават и от двама учени, използващи рентгенови лъчи за изследване на естествен каучук (който, разбира се, също е полимер). Това е и горе-долу моментът, в който разработването на синтетични полимерни и пластмасови материали става сериозно и масово.

Компаниите от години произвеждат и предлагат продукти на базата на полимер, които приличат на слайм. Продават се различни пластелин и глина за моделиране, които са на такава основа. През 1943 г. Джеймс Райт се опитва да направи полимер от синтетичен каучук, който да се ползва при американските военни действия по време на Втората световна война. Не успява обаче да получи търсените от него свойства и след като се примирява с провала, отлага работата по проекта си. Няколко години по-късно, „провалът“ му попада у един служител на Dow Corning Corporation, който една вечер го показва на гостите си. Един от тях проявява интерес към нещото и усеща, че то има потенциал като нова играчка.

Silly putty dripping

Играчката Silly Putty в действие

След като е рекламирана в шоуто Howdy Doody през 1957 г., Silly Putty се превръща в национален феномен! През декември 1968 г. играчката дори отива до Луната, на борда на Аполо 8.

Освен от гуарова гума, слуз подобна на Slime и Silly Putty се прави и от поливинилов алкохол (PVA) и дори мляко. Но технологиите в тази посока постоянно се развиват и подобряват. Стив Спанглер дори прави от слузта изкуство.

Днес в интернет има безброй уроци как да си направим слайм сами и то с елементарни предмети и химикали от бита. Понеже знаем, че ще опитате – успех!

 
 
Коментарите са изключени

Защо един от най-добрите български щангисти е обявен за некадърник

| от |

Мохамед Али е открит от бокса, когато решава да се оплаче в полицията, че някой е откраднал колелото му. Арнолд Шварцнегер получава правото да тренира в казармата, след като става ясно, че бяга от поделението, за да отиде на състезание. Историята на някои от най-великите спортисти е известна щастлива грешка, която да обърне спортния свят с хастара навън. И някъде там сред всички спортни истории се прокрадва легендата Янко Русев. Неговият спортен талант е забелязан още през 1973 г. и оценен подобаващо – Янко е обявен за чист некадърник без никакво спортно бъдеще. Подозираме, че това са много мотивиращи думи за всеки 15-годишен младеж, който вярва, че може да дава на спорта, освен да взима.

Янко е интересна птица и неговата спортна история започва в началото с популярния футбол и баскетбол. След като спортно училище „Олимпийски надежди“ е красноречиво и не смята да губи време с момчето от село Ивански, вратите и потенциалните надежди за медали ще сложат край на очакванията. Когато един човек получи такъв черен печат има два варианта: да се откаже от спорта или да се докаже.

Никой не подозира, че дните на Янко преминават с 8-часова тренировка всеки ден. Тази интересна практика и вдигането на тонове тегло всеки ден е изумявала всички останали атлети през годините. Иван Абаджиев успява да види „некадърника“ малко след провалените изяви в училището, именно той подава ръка на младежа. По правило Русев още няма право да влиза в официалния отбор по щанги (все пак е юнуша), но явно никой не подозира силата на младежа, за да се притесни от евентуално участие. Само два месеца след първата поява, Янко е поканен за тренировки с националния отбор по вдигане на тежести. След още шест месеца е в листата с имената, които ще представят страната на световното първенство в Щутгарт.

Именно там можем да видим как неговата „некадърност“ блесва. Само за шест месеца тренировки и едва на 19-годишна възраст е успял да се превърне от нескопосан атлет в медалист. Не искаме да си представяме какво можеше да постигне в случай, че го бяха оценили правилно. След това постижение става ясно, че някой в спортното училище бърка, защото успехът е не просто повторен, а идва с нов световен рекорд при изтласкването в Гетисбърг, САЩ. Това е и официалната първа титла за Русев. Атлетът трябва да качи малко килограми, за да продължи своя възход и в следващата категория – 67.5 килограма. Никой дори не подозира, че името на Янко ще стои редом до Йоахим Кунц.

Според някои източници след 5-годишно съперничество и значително вдигане на летвата, Кунц кръщава дъщеря си на своя най-велик съперник и тя носи името Янка. Родният атлет печели вниманието върху себе си и не смята да спира. Неговата звезда свети ярко на олимпийските игри в Москва. Спортното събитие е специално, защото се провежда за първи път в Източна Европа и освен това за първи път в комунистическа страна. Едва през 2008 г. ще се повтори начинанието като домакин ще бъде Пекин. Янко е след представителите на страната.

В страницата в Wikipedia може да откриете, че е спечелил златен медал, но някой е пропуснал да отбележи, че родният щангист си тръгва с 3 олимпийски и два световни рекорда – постижението се случва с контузия на крака (около два месеца по-рано е под въпрос дали изобщо ще стигне до олимпиадата). Освен влизане в историята, той получава парична награда от 1000 долара, както и чисто нова Волга – престижно возило за 80-те години. Любопитен факт е, че Янко не е достатъчно висок, за да седне зад волана и кара колата с възглавничка. Това обаче наистина е само част от успехите на Янко.

Една активна спортна кариера се измерва в медали и цифрите тук са от особено значение. За скромната си спортна кариера ще може трябва да знаете, че родният атлет има само три сребърни медала – два от европейски шампионати и един от световен форум в Щутгарт. Всичко останало е злато. Ако се чудите каква е връзката между Янко Русев и Стефка Костадинова, това е числото 209. В единият случай говорим за 209-сантиметровия скок на Стефка, а при Русев се говори за вдигане на 209 килограма през 1982 г. в Любляна (като преди това е успял да вдигне 208 килограма, но какво е един килограм). Въпросните 209 килограма стоят и до днес, а не трябва да забравяме, че колективното рекордьорско представяне на родния щангист е отличено със специално място в Световния музей на славата за щангисти в Истанбул. Голяма част от рекордите остават и до днес.

 
 
Коментарите са изключени